Андре Агаси
Открито (29) (Автобиография)

Глава 29

Отказвам се от участие в Открития турнир на Австралия за 2006, после се отказвам от целия сезон на клей. Никак не ми харесва да го направя, но трябва да се съхраня за Уимбълдън 2006, който в себе си решавам, ще ми бъде последен. Искам да съм във форма за Уимбълдън. Не съм и предполагал, че ще кажа подобно нещо. Не съм си и помислял, че истинското, достойно сбогуване с Уимбълдън ще е толкова важно за мен.

Уимбълдън се е превърнал в свята за мен земя. На неговите кортове е блестял талантът на съпругата ми. Тук за пръв път повярвах, че мога да побеждавам и доказах на себе си и на света, че мога. Уимбълдън ме научи да отдавам почит, да коленича в знак на уважение, да правя онова, което не искам, да нося дрехи, каквито не искам и да го надживявам. Освен това каквото и да е отношението ми към тениса, тази игра е моят дом. Мразех дома си като дете, после го напуснах и скоро се поболях от мъка по дома. В последните часове на моята кариера този спомен непрестанно ме преследва.

Съобщавам на Дарън, че това ще бъде последният ми Уимбълдън, а следващото Открито първенство на САЩ ще бъде и последният турнир в кариерата ми. Съобщаваме го в началото на Уимбълдън. Изумен съм как отношението на останалите тенисисти към мен се променя на мига. Вече не гледат на мен като на свой съперник на корта, не съм заплаха. Аз съм се оттеглил. Извън играта. Крепостта е паднала.

Репортерите питат. Защо сега? Защо сега избрахте да се оттеглите? Отговарям им, че не съм избрал. Вече не съм в състояние да играя, това е. Това е финишът, към който съм се стремил, финишът, на чието привличане е невъзможно да се устои. Невъзможността да играя повече е противоположна на нежеланието да играя. Стремил съм се несъзнателно към този момент, в който вече няма да имам избор.

Бъд Колинс, уважавания тенис коментатор и историк, съавторът на автобиографията на Лейвър, обобщава кариерата ми и казва, че съм извървял пътя от пънкар до абсолютен идеал. Трепвам при думите му. Според мен, Бъд жертва истината пред олтара на образния изказ. Пънкар съм бил толкова, колкото сега съм абсолютен идеал.

Спортните журналисти се отнасят в размисли около моето превъплъщение, а това също е дума, която наранява. Струва ми се неточна. Превъплъщението е промяна, при което едно нещо се превръща в друго, само че аз съм започнал от нищото. Аз не съм се променял, аз придобих образ. Когато пробих в тениса, бях като повечето хлапета: не знаех кой съм и се бунтувах, когато получавах нареждания от по-възрастните. Мисля, че по-възрастните непрекъснато повтарят тази грешка с младите хора, отнасят се към тях като към завършени личности, а в същото време те тъкмо се изграждат като такива. Същото е като да съдиш за даден мач, преди да е приключил, което не ми се струва много подходящо, защото сам твърде често съм имал да наваксвам страшно много и да се боря с ожесточени противници.

За добро или за зло онова, което хората виждат в мен сега е първият мой образ. Не съм го променял, търсил съм го. Не съм променял мисленето си, разширих хоризонтите му. Джей Пи ми помогна да усвоя тази идея, да я обясня пред себе си. Каза ми, че хората са озадачени от непрекъснатите промени в мен, дрехите ми, прическата ми, като считат, че знам кой съм. Хората възприемат моето себеопознаване като себеизразяване. Казва, че за човек, който има толкова много мимолетни образи, е учудващо и символично, че инициалите ми са А.К.А. (От also known as — „известен и като“ или „наричан още“.)_

За съжаление в началото на лятото през 2006 година, въпреки невероятните усилия на Джей Пи и на останалите, все още не съм в състояние да го обясня на репортерите. Дори и да можех да го направя, залата за пресконференции в Ол Инглънд Клуб не е подходящото място за подобни обяснения.

Не мога да го обясня и на Щефани, но не е и необходимо. Тя всичко разбира. В дните и часовете преди Уимбълдън тя се взира в очите ми и гали лицето ми. Говори ми за моята кариера. Разказва ми за своята. Разказва ми за своя последен Уимбълдън. Не е знаела, че за нея той ще бъде последен. Казва, че така е било по-добре, когато знам, че е последен и когато си тръгвам по моите правила.

Нося верижка, направена за мен от Джейдън — прикачени една към друга букви, които означават Татко е върхът — излизам на корта срещу Борис Пашански от Сърбия в първия кръг. Още при първата ми стъпка на корта ме посрещат оглушителни и продължителни овации. При първия си сервис не виждам корта, защото очите ми са пълни със сълзи. Въпреки усещането, че играя в железни доспехи, защото гърбът ми е схванат, проявявам упорство, устоявам. Побеждавам.

Във втория кръг побеждавам Андреа Сепи, от Италия в последователни сетове. Играя добре, което ме изпълва с надежди за мача от третия кръг, срещу Надал. Той е безмилостен, изумителен, истинска сила, едновременно стабилен и лек като балетист. Не съм виждал такъв тенисист досега. Но имам усещането — заблуждаващия ефект от победите, че може би ще успея да се справя. Настроен съм оптимистично. Губя първия сет, 7–6, но все още имам надежда, защото разликата е малка.

И тогава той ме унищожава. Мачът отнема седемдесет минути. Шансовете за мен са съществували петдесет и пет минути. В този промеждутък гърбът ми не ме е болял. По-късно по време на мача Надал бие сервис, а аз вече не съм в състояние да стоя прав. Трябва да се движа, пристъпвам от крак на крак, карам кръвта да се движи. Схващането е толкова свирепо, болката е толкова жестока, че връщането на сервиса е последното, за което мисля. Мисля единствено как да остана на краката си.

След мача по ирония служителите на Уимбълдън нарушават традицията. Отказват се от интервю на корта с Надал и с мен, а тези интервюта на корта са задължителни. Казвам на Гил: Знаех си, че рано или късно ще накарам Уимбълдън да скъса с традицията.

Гил не се засмива. Докато битката продължава, той не се смее.

Битката е към края си, казвам му.

Заминавам за Вашингтон и играя с влязъл с квалификации тенисист от Италия, Андреа Стопини. Той ме побеждава така, сякаш аз съм влязъл с квалификации и ме обзема чувство на срам. Мислех си, че ми трябва една настройка за Откритото първенство на САЩ, само че след тази настройка съм разбит. Пред репортерите заявявам, че се боря с края много по-ожесточено, отколкото съм предполагал. Казвам им, че най-добрият начин, по който мога да го обясня е следният: Мнозина от вас, убеден съм, не харесват работата си. Представете си обаче, че сега идва някой и ви казва, че написаното от вас за мен е последното, което изобщо ще напишете. Че след тази история никога няма и една дума повече да напишете, докато сте живи. Как ще се почувствате?

Всички заминаваме за Ню Йорк. Екипът е в пълен състав. Щефани, децата, родителите ми, Пери, Гил, Дарън, Фили. Превземаме „Четири сезона“ и узурпираме Кампаньола. Децата се смеят, когато ни посрещат с аплодисменти. Този път аплодисментите ми звучат по-различно. В тях се долавя различна нотка. Имат подтекст. Те знаят, че аплодисментите не са за мен, те са за всички нас, които заедно вървим към края на наше общо, много специално дело.

Франки ни настанява на масата в ъгъла. Суети се страшно около Щефани и децата. Наблюдавам го как поднася на Джейдън всичките ястия, които обичам и виждам как Джейдън им се радва. Виждам колко й е вкусно и на Джаз, макар че настоява всеки елемент от храната да е отделно. Не трябва да се допират. Вариант на кексчето и боровинките, от което боровинките задължително трябва да се махнат. Наблюдавам Щефани да наблюдава децата и да се усмихва, мисля си за нас четиримата, четири отделни личности. И в същото време части от едно цяло. Комплект. В навечерието на мача си, аз изпитвам радостта от усещането, към което всички се стремим, познанието, до което се докосваме само няколко пъти в живота си: колко свързани са пътищата в живота ни, как накрая стигаме до самото начало и обратното.

В първия кръг играя срещу Андрей Павел от Румъния. Гърбът ми удържа до средата на мача, скован е, но устоявам и побеждавам. Моля Дарън да уреди инжекция с кортизон за следващия ден. Дори и след инжекцията не знам дали ще съм в състояние да изиграя следващия си мач.

И със сигурност няма да мога да спечеля. Не и срещу Маркос Багдатис. Той е номер осем в световната ранглиста. Едро силно хлапе от Кипър, което е в средата на страхотна година за него. Стигнал е до финал на Откритото първенство на Австралия и полуфинал на Уимбълдън.

И после по някакво чудо успявам да го победя. След мача едва успявам да извървя пътя по тунела и да вляза в съблекалнята, преди гърбът ми напълно да рухне. Дарън и Гил ме вдигат като чувал с пране на масата, докато хората на Багдатис го настаняват на тази до мен. Има свирепи мускулни спазми. Идва Щефани и ме целува. Гил ме кара да пия нещо. Терапевт съобщава, че пристигат лекарите. Включва телевизора над главата ми и всички излизат, оставаме само аз и Багдатис. И двамата се превиваме и стенем от болка.

По телевизията излъчват отделни моменти от нашия мач. Спортен център.

С периферното си зрение забелязвам леко раздвижване. Обръщам се и виждам Багдатис да протяга ръка. Лицето му казва: Ние изиграхме този мач. Протягам ръка и аз, улавям неговата. Оставаме така, хванати ръка за ръка, докато през екрана просвятват кадри от зверския ни двубой на корта.

Преживяваме отново мача си, а след това аз преживявам отново живота си.

Най-накрая пристигат лекарите. На лекарите и физиотерапевтите им трябва половин час, за да ни вдигнат на крака. Пръв от съблекалнята излиза Багдатис, облегнат на своя треньор. После Гил и Дарън извеждат мен към паркинга, прилъгват ме да правя крачка след крачка с примамката за сандвич със сирене и мартини в Пи Джей Кларкс. Два сутринта е.

Исусе, казва Дарън, когато се появяваме на паркинга. Колата е чак там, приятел.

Извиваме поглед към единствената кола насред паркинга. На повече от сто метра е от нас. Казвам им, че няма да мога да стигна до нея.

Не, разбира се, че няма да можеш. Стой тук, аз ще я докарам.

Тича към нея.

Казвам на Гил, че не мога да стоя прав. Трябва да легна на земята, докато чакаме. Той поставя тенис сака ми на цимента и аз сядам, после лягам по гръб, като използвам сака за възглавница.

Поглеждам към Гил. Виждам само раменете и усмивката му. Над раменете му виждам звездите. Толкова много звезди. Гледам към пилоните с прожектори, които обграждат стадиона. Приличат ми на по-големи, по-близки звезди.

Изведнъж се разнася експлозия. Звукът е като онзи, който се чува при отварянето на кутия с нови топки. Само че този път кутията е огромна. Единият от прожекторите изгаря. След това и друг, и друг.

Затварям очи. Краят.

Не. Не е, по дяволите. Край всъщност никога няма да има.

На следващия ден куцукам през лобито на „Четири сезона“, когато от сенките излиза някакъв мъж. Сграбчва ме за ръката.

Откажи се, казва той.

Какво?

Това е баща ми или всъщност сянката на баща ми. Пепелявосива. Изглежда така сякаш от седмици не е спал.

Татко? За какво говориш?

Откажи се и това е. Прибери се у дома. Ти успя. Край.

Казва ми, че се моли да се откажа. Казва, че едва чака да приключа с тениса, за да не ме гледа как страдам повече. Не иска да седи и да гледа мачовете ми, а сърцето му да се е свило в гърлото. Не иска да седи до два сутринта, за да дебне някакъв мач от другия край на земята, за да може да проучва някакво ново чудо, срещу което скоро мога да се изправя на корта. Направо се поболял от цялата проклета игра. Звучи така, сякаш… Дали не си въобразявам?

Така е, виждам го в очите му.

Познавам този поглед.

Баща ми ненавижда тениса.

Казва ми. Не се подлагай повече на такова страдание! След снощи, няма вече какво да доказваш. Не мога да те гледам така. Такава мъка ми носи.

Протягам ръка и я слагам на рамото му. Татко, прости ми. Не мога да се откажа. Краят ми не може да дойде с отказ от мач.

Трийсет минути преди мача ми бият противовъзпалителна инжекция. Не е същото като кортизона. Няма неговия ефект. Срещу съперника си от третия кръг едва се държа на краката си.

Поглеждам към таблото за резултата. Разтърсвам глава. Не преставам да се питам, как е възможно последният ми съперник на корта да носи името Б. Бекер? По-рано през годината съм казал на Дарън, че искам последният ми мач да е срещу някого, когото харесвам и уважавам, или поне да е напълно непознат за мен.

И получавам второто.

Бекер ме изхвърля в четири сета. Усещам как лентата на финиша изплющява зад гърба ми.

Служителите на Откритото първенство на САЩ ми позволяват да се обърна с няколко думи към феновете по трибуните и пред екраните, преди да се прибера в съблекалнята. Знам точно какво ще кажа.

Знам го от години. И въпреки всичко ми трябват няколко минути, за да се успокоя.

Според таблото за резултата днес аз съм загубил, но на него не пише какво съм спечелил. През изминалите двайсет и една години аз открих лоялност: Вие ми давахте подкрепата си както на корта, така и в живота. Открих вдъхновението: вие ме изпълвахте с воля за победа, дори в някои от най-трудните ми периоди. Открих щедростта: Позволихте ми да се покача на раменете ви, да стигна мечтите си, мечти, които не бих постигнал без вас. През последната двайсет и първа година открих вас и ще пазя вас и спомена за вас до края на своя живот.

Това е най-висшият комплимент, който мога да им кажа. Сравнил съм ги с Гил.

В съблекалнята е мъртвешка тишина. През годините на човек започва да му прави впечатление, че съблекалните са едни и същи след загуба. Влизаш през вратата, която се трясва, защото си я блъснал по-силно, отколкото си възнамерявал, и останалите веднага превключват канала, на който са гледали как ти теглят здрав бой. Винаги се преструват, че не са гледали, че не са си говорили за теб. Този път обаче те остават скупчени около телевизора. Никой не помръдва. Никой не се преструва. После бавно тръгват към мен. Пляскат и свиркат, с тях са терапевтите, служителите и Джеймс от охраната.

Само един човек остава встрани и не иска да ме аплодира. Виждам го с крайчето на окото си. Надвесва се към отсрещната стена с безизразен поглед и плътно скръстени ръце.

Конърс.

Той сега тренира Родик. Горкият Анди.

Иде ми да се разсмея. Мога само да се възхищавам на Конърс, че е какъвто е и че каквото и да става, няма да се промени. Всички трябва да оставаме верни на себе си, да сме последователни.

На тенисистите казвам: Много аплодисменти ще чуете през живота си, приятели, а най-ценни ще са ви онези, които получавате от равните на вас. Пожелавам на всеки от вас в края на кариерата си да ги чуе.

Благодаря на всички ви. Довиждане. И се грижете един за друг.