Андре Агаси
Открито (21) (Автобиография)

Глава 21

Промяна.

Време е за промяна, Андре. Не можеш да продължаваш повече така. Промяна, промяна, промяна — по няколко пъти на ден си повтарям думата. Всеки ден. Повтарям я, докато мажа препечената си филийка с масло, докато си мия зъбите. Повтарям я не толкова като предупреждение, колкото като утешителен напев. Без ни най-малко да ме потиска, да ме кара да се срамувам, идеята, че трябва напълно да се променя, от горе до долу, ме връща към същината. Изведнъж вече не чувам непрекъснатото съмнение, което съпътства всяко лично решение. Този път няма да се проваля, не мога, защото или ще се променя сега или никога няма да се променя. Мисълта, че положението може да си остане такова, да си остана същия Андре до края на моя живот, е онази мисъл, която намирам за истински потискаща и срамна.

И все пак. Най-добрите ни намерения, често са осуетявани от външни сили, сили, които сами сме задвижили преди много време. Решенията, особено лошите, създават свой собствен импулс, а този импулс може да се окаже изключително труден за спиране. Всеки спортист го знае. Дори когато се заричаме да се променим, дори когато съжаляваме или се опитваме да поправим своите грешки, импулсът от миналото може да ни повлече по грешен път. Импулсът управлява света. Импулсът казва: Задръж, какво си се разбързал, все още аз командвам тук. Както един приятел обича да цитира стара гръцка поема:

Намеренията на дарените с вечен живот богове не се променят изведнъж.

Седмица след Щутгарт, докато пресичам летище „Ла Гуардия“, телефонът ми звъни. Обажда ми се мъж с хриплив глас, глас изпълнен с упрек и обвинения. Гласът на Авторитета. Казва ми, че е лекар и работи за СТО. (Мисля, че тези букви означават: Световна тенис организация.) Гласът му е мрачен, сякаш му предстои да ми съобщи, че умирам. И всъщност тъкмо това ми казва.

Негово задължение било да проведе моите тестове на урината за скорошен турнир. Мое задължение е, казва ми той, да ви информирам, че показателите ви не отговарят на стандарта на СТО за забранени лекарствени средства. Във взетата от вас урина са открити следи от кристален метамфетамин.

Стоварвам се на един стол в залата за багаж. Нося раница, която смъквам от рамото си и пускам на пода.

Господин Агаси?

Да. Тук съм. Сега. Какво сега?

Ами, ще има разследване. Трябва да напишете писмо до СТО, в което да признаете вината си или да заявите своята невинност.

Ъхъ.Ъъ.

Дали сте имали подозрения, че това вещество може да попадне в организма ви?

Да. Да. Имах.

В такъв случай се налага да обясните в писмото си как това вещество е попаднало в организма ви.

И после?

Писмото ви ще бъде разгледано на заседание на комисията.

И после?

Ако сте приели веществото съзнателно, ако вие, както и направихте, се признаете за виновен, ще бъдете наказан дисциплинарно, разбира се.

Как?

Лекарят ми напомня, че в тениса съществуват три типа нарушения със забранени вещества. В клас 1 са веществата, които подобряват представянето на спортистите и които водят до двегодишна забрана за участие в турнири. Само че, добавя той, кристалният метамфетамин категорично спада към клас 2 — вещества, подпомагащи възстановяването.

Мисля си: възстановяване. Възстановяване.

Казвам: Което ще рече?

Тримесечно отстраняване от кортовете.

Какво да правя с писмото, щом го напиша?

Ще ви дам адрес. Можете ли да го запишете?

Ровя в раницата за бележника си. Казва ми улицата, града, пощенския код и аз записвам всичко, без изобщо да имам намерение да пиша писмо.

Докторът ми казва още някои неща, които не чувам, после му благодаря и затварям. Излизам със залитане от летището и спирам такси. На път за Манхатън се взирам през зацапания прозорец и казвам на тила на таксиджията: Край на промяната.

Отивам направо в къщата на Брук. За щастие тя е в Лос Анджелис. Иначе нямаше да мога да скрия обзелите ме емоции пред нея. Щеше да се наложи да й призная всичко, а точно в този миг изобщо нямаше да се справя с тази задача. Хвърлям се на леглото и на мига заспивам като мъртъв. Събуждам се след час и си мисля, че цялата работа е била кошмар. Какво облекчение.

Трябват ми няколко минути, за да приема, че, напротив, телефонното позвъняване е било истина. Лекарят беше истински. И метамфетаминът също.

Името ми, кариерата ми, всичко е поставено на карта в игра, която не може да бъде спечелена. Каквото и да съм постигнал, какъвто и труд да съм положил, всичко това скоро нямаше да има никаква стойност. Част от проблема ми с тениса винаги е било натрапчивото чувство, че е безсмислен. Сега съм на път да науча истинското значение на понятието „безсмисленост“.

Направо ме забива.

Не мигвам до сутринта, чудя се какво да правя, на кого да кажа. Опитвам се да си представя публичното унижение, не заради някаква рекламна фраза, която някой ми е лепнал, а заради моята откровена глупост, заради мен самия. Ще ме изритат отвсякъде. Ще използват името ми за предупреждение и назидание.

Въпреки че направо умирам от болка в следващите няколко дни, не изпадам в паника. Не му е времето, все още не е. Не мога да си го позволя, заради няколко други проблема, които ми се стоварват от всички страни. Хората около мен, мои близки, които обичам, страдат.

Лекарите трябва да оперират за втори път врата на Кейси. Първата операция е направена много зле. Уреждам със самолет да я преместят в Лос Анджелис, където да получи най-добрите грижи, само че в периода след операцията тя отново е обездвижена, лежи по гръб в болничното си легло и страда неописуемо. Не може дори ръката си да помръдне, казва, че скалпът и кожата й горят. Стаята й е непоносимо гореща, а тя прилича на баща си: не понася горещината. Целувам я по бузата и казвам. Не се притеснявай. Ще оправим работата.

Поглеждам към Гил. Той се смалява пред погледа ми.

Отивам бегом до най-близкия магазин за техника и купувам най-големия, най-мощния климатик, който имат. Двамата с Гил го поставяме под прозореца на Кейси. Когато го включвам на максимална мощност, с Гил удряме ръце и Кейси се усмихва, защото струята хладен въздух облива красивото й кръгло лице.

След това тичам до магазина за играчки и купувам от онези малки надуваеми пояси за малки деца. Внимателно приплъзвам пояса под Кейси. Нагласявам го, така че главата й да е в центъра, после започвам да го надувам внимателно и постепенно, докато не започва да повдига главата й, без да променя ъгъла на врата й. Гледа ме с нескрито облекчение, благодарност и радост, които сияят на лицето й и в този поглед, в това малко и смело момиченце намирам онова, което търся, философския камък, който обединява всичко преживяно, доброто и лошото от последните няколко години. Страданието й, живата усмивка на лицето й, по което се чете болка, моят дял в облекчаването на тази болка — това е, това е смисълът на всичко. Колко пъти ще се налага да ми се показва? Затова сме тук. За да се борим с мъката, когато е възможно, да облекчим мъката на останалите. Толкова е просто. Толкова е трудно да се разбере.

Обръщам се към Гил и той го вижда сам, по страните му блестят сълзи.

После, докато Кейси спи, докато Гил се прави, че не спи в ъгъла, сядам на стол с твърда облегалка до леглото с бележник в скута и пиша писмо до СТО. Писмото е пълно с лъжи, примесени с малко нещо истина.

Признавам, че в организма ми е имало забранени вещества, но твърдя, че не съм ги взел умишлено. Казвам, че Слим, когото след този случай съм уволнил, е известен като зависим от подобни вещества, и че често е смесвал сода с метамфетамин, което си е самата истина. И тогава стигам до истинската лъжа в писмото. Пиша, че наскоро по случайност съм пил от една от содите с метамфетамин на Слим и така неволно съм погълнал неговия наркотик. Казвам, че съм се почувствал натровен, но съм си мислел, че организмът ми ще се очисти бързо. Очевидно не се е случило така.

Моля за разбиране и снизхождение, припряно се подписвам: Искрено ваш.

Седя с писмото в скута си и наблюдавам лицето на Кейси. Залива ме срам, разбира се. По природа съм искрен човек. Когато лъжа, почти винаги не е умишлено или поне не е умишлено от моя страна. Но само като си представех лицето на Кейси, когато научи, че чичо Андре взима дрога и е отстранен за три месеца от тениса, и когато умножих това лице по няколко милиона, друго, освен да излъжа, не ми хрумна.

Обещавам си, че поне тази лъжа слага край на цялата работа. Ще изпратя писмото, но повече нищо друго не искам да правя. Ще оставя адвокатите си да се оправят по-нататък. Няма да се явявам пред никаква лекарска комисия и няма да лъжа повече никого в очите. Няма да лъжа повече пред останалите. От този момент нататък ще разчитам на вярата на хората и на онези с костюмите. Ако могат да уредят проблема без много шум, без да се разчува, хубаво. Ако ли не, ще се справям с последствията.

Гил се събужда. Сгъвам писмото и излизам с него в коридора.

Под светлината на флуоресцентните лампи той изглежда изпит, блед. Изглежда — направо не вярвам — слаб. Забравил съм: в коридорите на болниците научаваме какво означава животът. Прегръщам го и му казвам, че го обичам и че заедно ще се справим.

Той кима, благодари ми, казва някакви неразбрани думи. Дълго време стоим в мълчание. В погледа му виждам как мислите му кръжат над бездната. После той се насилва да се поразсее. Иска да поговори за нещо, каквото и да е, което да не е свързано със страх и тревоги. Пита ме как вървят нещата при мен.

Казвам му, че съм решил да започна отново сериозно да се занимавам с тенис, да започна от дъното, от малките турнири и отново да си проправя пътя нагоре. Казвам му, че Кейси ми е показала пътя, изпълнила ме е с желание да го извървя.

Гил отвръща, че иска да ми помогне.

Не, ти си имаш други грижи.

Ей. Покачи се на раменете ми, забрави ли го? Извиси се?

Направо не вярвам, че у него е останало и зрънце вяра. Дал съм му толкова много поводи да се съмнява в мен. Аз съм на двайсет и седем, възраст, на която тенисистите започват да губят формата си, аз говоря за втори шанс, а Гил не се намръщва, не повдига вежди.

Да се хвърляме, казва той. Време е за битка.

 

 

Започваме от самото начало, сякаш съм тийнейджър, сякаш никога преди не съм тренирал, защото аз така и изглеждам. Аз съм тромав, дебел и крехък като котенце. Цяла година не съм пипвал гирички. Най-тежкото нещо, което съм вдигал, е климатикът на Кейси. Трябва отново да преоткрия тялото си, внимателно и постепенно да му придам сила.

Най-напред: с Гил сме в спортната зала. Седя на свободна пейка, той се е надвесил над уреда за упражнения с крака. Разказвам му какво съм сторил на тялото си. За метамфетамините. Разказвам му за предстоящото отстраняване. Не мога да поискам от него да ме извади от пропастта, ако не знае колко надълбоко съм пропаднал в нея. След разказа ми изглежда толкова съсипан, колкото и в болничната стая на дъщеря си. За мен Гил винаги е бил въплъщение на статуя на Атлас, сега обаче ми изглежда така, сякаш на раменете му буквално се е стоварил светът, сякаш се опитва да повдигне проблемите на шест милиарда души. Гласът му е сподавен.

По-отвратен от себе си не съм се чувствал никога.

Разказвам му, че с метамфетамините е свършено. Повече няма дори да ги пипна, но то се подразбира от само себе си. Той го знае, така както и аз го знам. Прокашля се, благодари ми, че съм бил честен, после загърбва въпроса. Къде си бил, казва той, няма значение. От сега нататък, ще се съсредоточим към целта, която си си поставил.

Която сме си поставили, казвам аз.

Точно така.

Съставя план. Определя подходяща диета. И на ролята на Веселяка слагаш кръст, казва той. Край с изкушенията, край с хамбургерите, край на лесните избори.

И никакво пиене повече, казва ми той.

Най-вече той ще ми състави и ще ме подложи на строг график. Храна, упражнения, тренировки, тенис, в точните часове всеки ден.

Като част от новия ми аскетичен живот, жена ми ще ме вижда по-рядко. Чудно ми е, дали изобщо ще й направи впечатление отсъствието ми.

 

 

Преживявам кошмарно труден месец с Гил. Всеки миг от него е толкова труден, колкото и миговете от някогашния ни минивоенен лагер в началото на 1995 година. След това отивам на малък турнир, в дъното на стълбицата на професионалния тенис. Чекът за победителя е 3500 долара. Публиката е по-малко и от тази на футболна среща на гимназиални отбори.

Мястото е Университетът на Невада. Позната територия за непривично събитие. Докато с Гил влизаме в паркинга, си мисля колко далече съм стигнал и колко всъщност не съм. Това са същите кортове, на които играех като седемгодишно хлапе. На това място дойдох, когато Гил напусна работата си и започнахме да работим заедно. Точно на това място стоях, пред неговия кабинет, подскачах на един крак, защото горях от нетърпение да извървя пътя, който ни предстоеше. Сега, няколко метра по-нататък, играех с любители и стари величия.

С други думи, точно хора като мен.

Малкият турнир е пример за незначително занимание и това най-много личи в разтакаването на играчите. Храната преди мача е като храната в самолетите: гумено пилешко, повехнали зеленчуци, блудкава сода. Имало е времена, в които на турнири от Шлема аз съм се разхождал покрай безкрайния бюфет, бъбрел съм си с главни готвачи с бели шапки, които са ми правели пухкави омлети и домашни приготвена паста. Всичко е вече прах и пепел.

Униженията не спират до тук. На малкия турнир момчетата за топките не достигат. И има защо, защото просто няма топки. На мач се падат по три. От двете страни на твоя корт се редят кортове, на които също се играят мачове и то по същото време. Когато човек подхвърля топката, за да бие сервис, вижда какво правят играчите от лявата и от дясната му страна. Чува ги да спорят. Не ги е грижа дали съсипват концентрацията му или не. Майната ти на теб и на концентрацията ти. От време на време някоя топка идва на подскоци до краката ти от друг корт и чуваш, малко помощ! Спираш да правиш каквото и да е и хвърляш обратно топката. Сега ти си момчето за топките. Отново.

Сам си пишеш и резултатите на дъската. На ръка. По време на смяната на игрищата прехвърлям малки пластмасови цифри, чувствам се сякаш си играя на детска игра. Феновете се смеят и крещят разни работи. Как всемогъщият бил паднал ниско! Образът е всичко, нали, приятел? Високопоставен служител заявил, че да играе Андре Агаси в малки турнири било като Брус Спрингстийн да свири в кръчмата на ъгъла.

И какво му е лошото Спрингстийн да свири в кръчмата на ъгъла? Мисля, че ще е много готино понякога Спрингстийн да свири в кръчма.

Аз съм номер 141 в световната ранглиста, най-ниската ми позиция в живота ми на възрастен, най-ниската позиция, за която някога ми е минавало през ума, че ще заемам. Спортните журналисти твърдят, че съм унижен. Страшно им харесва да го повтарят. Дори не си представят колко са погрешни преценките им. Унижен бях в онази хотелска стая с Брад. Унижен бях, докато смърках магистралки със Слим. Сега съм само щастлив да съм на корта.

И Брад се чувства по същия начин. Нищо унизително не вижда в малките турнири. Отново е изпълнен с енергия, отново е впрегнал всички сили и аз го обичам заради това. Развълнуван е от малкия турнир, тренира ме така, сякаш ни чака Уимбълдън. Той не се и съмнява, че това е първата стъпка по обратния път до номер едно. Неизбежно, аз веднага подлагам вярата му на проверка. Аз съм сянка на предишното си аз. Ръцете и краката ми може и да се оправят, но умът ми е далеч от добрата форма. Стигам до финала и умът ми ме предава. Срива се под напрежението, под непознатото, присмеха на публиката и губя.

Брад не се обезкуражава. Някои техники ще трябва да усвояваме отново, казва той. Подборът на ударите, например. Трябва да вкараш във форма мускула, с който в разгара на битката тенисистът решава кой удар е подходящ и кой не е такъв. Трябва да си припомниш, че не е важно дали си направил най-добрия удар в света, нали? Не е ли подходящ моментът и ударът не е подходящ.

Всеки удар е добре обмислено предположение, а аз съм загубил навика да обмислям. Неопитен съм както в началото. Трябвали са ми двайсет и две години, за да открия таланта си, да спечеля първия си турнир от Шлема и само две години, за да го загубя.

 

 

Седмица след турнира във Вегас, играя на малък турнир в Бърбанк. Турнирът се провежда в обществен парк. До централния корт от едната страна има огромно дърво, което хвърля повече от шест метра сянка. Играл съм на хиляди кортове в кариерата си, а този е най-лошият от всички. До мен достигат шумовете от деца, които играят на топка, клаксоните на колите и свирят касетофони. Турнирът се провежда в почивните дни около Деня на благодарността. Вместо да ям у дома пуйка, аз се тътря из градския парк на Бърбанк, а позицията ми в световната ранглиста е със 120 места по-надолу, отколкото съм бил две години преди този Ден на благодарността. Междувременно в Гьотеборг се провежда Купа Дейвис. Ченг и Сампрас срещу шведите. Тъжно е, но и справедливо, че не съм с тях. Не ми е там мястото. Мястото ми е тук, под нелепото дърво до корта. Не приема ли, че се намирам там, където заслужавам, никога няма да се върна отново на старите позиции.

Загрявам преди мача и си давам сметка, че съм на четири минути от студиото, където Брук снима Палавата Сюзън. Пери вече е продуцент на сериала. Сериалът е станал невероятен хит и Брук е заета, работи по дванайсет часа на ден. Въпреки това е странно, че не наминава, не отделя пет минути да погледа малко. Дори когато се прибирам у дома, тя не ме пита за мача.

Затова и аз не питам нищо за Палавата Сюзън.

Говорим си за разни работи. Нищо съществено не си казваме.

 

 

Нарушавам тренировъчния си режим само за да се видя с Пери и да основа благотворителна организация. Говорили сме за такова нещо преди петнайсет години, като двама изпълнени с идеали тийнейджъри с пълни усти с шоколадови курабийки с пълнеж от сладолед. Мечтали сме да стигнем до ниво, от което ще можем да дадем на свой ред и най-накрая сме стигнали до такава точка. Осигурил съм дългосрочен договор с Найк, които ще ми платят десетки милиони през следващите десет години. Купил съм къща на родителите си. Погрижил съм се за всеки един член на моя екип. Сега вече имам финансовата свобода да мисля по-широко, да си поставя по-мащабни цели и през 1997 година, въпреки че съм стигнал самото дъно или пък понеже съм стигнал дъното, аз съм готов.

Най-важната ми грижа са децата в риск. Възрастните винаги могат да потърсят помощ, но децата не могат да надигнат глас, те са беззащитни. Затова първият проект на моята фондация е да създаде център за подслон за малтретирани и изоставени деца, които са били поставени под защитата на съда. Центърът има жилище за деца със здравословни проблеми и са осигурени условия да учат. След това започваме програма за осигуряване на дрехи за три хиляди деца от града всяка година. После осигуряваме училищни стипендии за Университета на Невада. После Клуб за момчета и момичета. Фондацията ми взима една рушаща се сграда с площ 670 кв.м. и я превръща в забележителна сграда с площ 7 600 кв.м., с компютърна лаборатория, стол, библиотека и тенис кортове. На откриването й реч произнася Колин Пауъл.

Прекарвам много безгрижни часове в Клуба за момчета и момичета, срещам се с деца, изслушвам историите им. Водя ги на тенис корта, уча ги как правилно да хващат ракетата, виждам как очите им заискряват, защото никога дотогава не са хващали ракета. Седя с тях в компютърната зала, желаещите за която са толкова много, че се редят на предълги опашки и търпеливо чакат реда си. Изумен съм, наранен съм, като осъзнавам, колко решени са да учат. Друг път просто си седя в залата за тренировки в Клуба и играя пинг-понг с децата. Винаги, когато влизам в тази зала се сещам за залата за тренировки в академия Болетиери, където толкова ме беше страх първата вечер, че вървях с гръб към стената. Споменът поражда у мен желание да осиновя всяко дете, което виждам.

Една вечер седя в залата със Стан, мъжът, който ръководи Клуба за момчета и момичета. Питам го. Какво още можем да направим? Как можем да променим драстично живота им към добро?

Стан ми отговаря. Трябва да измислите начин как да изпълните със занимания по-голямата част от деня им. Иначе ще се движите с една стъпка напред и две назад. Наистина ли искате да промените живота им към добро? Искате ли да имате дълготрайно влияние върху живота им? Трябва да оказвате влияние върху по-голямата част от деня им. Всъщност трябва да заемате целия им ден.

Затова през 1997 с Пери отново сядаме заедно и стигаме до идеята да включим и образование към нашата работа. След това решаваме да превърнем образованието в наша работа. Само че как? Бързо стигаме до решението да отворим частно училище, но бюрократичните и финансовите пречки са прекалено много. Случайно по 60 минути чувам за училище по благотворителен проект и това е моментът, в който решението се явява само. Тези училища са отчасти финансирани от щата, отчасти от частни фондове. Изпитанието е в събирането на пари, но добрата част е в пълния контрол. С училище по благотворителен проект сме в състояние да направим нещата така, както ние искаме. Ще имаме свободата да изградим нещо уникално. Специално. И ако проработи, идеята може да се разпространи като огън. Може да се превърне в модел за създаването на подобни училища из цялата страна. Може да промени вида на образователната система, която познаваме.

Направо не мога да повярвам на тази ирония на съдбата. С едно предаване 60 минути баща ми реши да ме изпрати да уча при Болетиери, а сега с предаване 60 минути ми показва пътя, по който да се завърна у дома, дава ми карта, по която да открия смисъла на своя живот, своята мисия. С Пери решаваме да изградим най-доброто училище от този род в Америка. Решаваме да наемем най-добрите учители, да им плащаме добре и да поставим така ситуацията, че те да са отговорни за резултатите и постиженията на учениците. Решаваме да покажем на света, какво може да се постигне, когато човек поставя стандарти, които са невъобразимо по-високи и развърже кесията. Стискаме си ръце при постигнатото съгласие.

Ще отделя милиони от своите пари за изграждането на училището, но ще трябва да наберем още милиони. Залагаме сума от 40 милиона, която ще изплащаме, като се възползваме от моя талант и известността на моето име. Най-накрая и от известността ми ще има полза. Всички онези известни хора, които съм срещал по разните събирания и чрез връзките на Брук, ще ги помоля да отделят от времето си и да споделят таланта си за моето училище, да посетят децата и да станат част от ежегодното финансиране на фонда, което ще наречем Голям шлем за децата.

 

 

Двамата с Пери избираме място за нашето училище, когато ми се обажда Гари Мюлер от Южна Африка, който преди време е бил тенисист и треньор по турнирите. Организира тенис проява в Кейптаун, за да събере пари за фондацията на Нелсън Мандела. Пита ме дали искам да участвам.

Не знаем дали Мандела ще присъства, казва той.

Дори да има минимален шанс, аз ще участвам, казвам.

Гари веднага звъни отново. Добри новини, казва ми той. Ще се срещнете с Големия човек.

Майтапиш се.

Потвърдил е. Ще присъства на събитието.

Стискам здраво телефона. От години се възхищавам на Мандела. Следил съм борбата му, престоя му в затвора, чудодейното му освобождение и впечатляващата политическа кариера със страхопочитание. Перспективата да се срещна с него, да говоря с него направо ме зашеметява.

Разказвам на Брук. От дълго време не ме е виждала толкова щастлив, затова и тя е щастлива. Иска да дойде с мен. Събитието ще се състои в близост до мястото, където са били снимките на филма й за Африка през 1993 година, когато си пращахме факсове.

Веднага отива да си купи подходящо облекло за сафари.

Джей Пи споделя възхищението ми към Мандела, затова го каня да се присъедини и той, да вземе и съпругата си, Джони, която и двамата с Брук обичаме. Четиримата летим за Южна Африка, после взимаме друг самолет за Йоханесбург. После скачаме в разнебитено самолетче и се понасяме към сърцето на Африка.

Връхлита ни буря и кацаме принудително. Сковаваме колиба и я покриваме със сламен покрив насред пустошта, а сред воя на бурята чуваме гласовете на стотици животни, които бягат наоколо. Поглеждаме вън от колибата към ширналата се савана, наблюдаваме как буреносните облаци се носят над хоризонта и двамата с Джей Пи си казваме, че моментът е изумителен. И двамата сме прочели спомените на Мандела „Дългият път към свободата“, само че се чувстваме като герои от разказ на Хемингуей. Сещам се за едни думи на Мандела, казани в някакво интервю: Няма значение къде си в живота, защото пред теб има още много път, който да извървиш. Сещам се и за един от любимите цитати на Мандела от поемата Invictus^[1], вдъхвали му сила в моментите, когато си е мислел, че пътят му наближава края си: Аз съм господар на съдбата си. Аз съм капитан на душата си.

Когато бурята отминава, отново се качваме на самолета и стигаме до мястото, определено за тенис събитието. Отиваме на тридневно сафари. Всяка сутрин, преди изгрев, се качваме на джипа. Караме и караме, изведнъж спираме. Двайсет минути прекарваме в чакане в пълна тъмнина, а двигателят работи. Когато зората изгрява, бавно разбираме, че сме на брега на обширно и покрито с мъгла тресавище, заобиколено от десетки различни видове животни. Виждаме стотици африкански антилопи. Най-малко седемдесет и пет зебри. Виждаме жирафи високи, колкото двуетажни сгради, които се носят с плавни танцови стъпки около нас и сред дърветата, щипват листа от най-високите клони и се чува шум като от хрупане на целина. Усещаме, че пейзажът ни казва: Всички тези животни, започват деня си в опасен свят, а излъчват потресаващо спокойствие и съгласие със съдбата си, защо вие не можете така?

С нас има шофьор и стрелец. Името на стрелеца е Джонсън. Много харесваме Джонсън. Той е нашият африкански Гил. Той бди над нас. Знае, че го харесваме и се усмихва със същата гордост, като при първокласен изстрел. Познава местността по-добре и от африканските антилопи. В един миг замахва с ръка към дърветата и хиляди малки маймунки като по даден сигнал се изсипват на земята, подобно на есенни листа.

Караме сред непроходимите храсталаци една сутрин, когато изведнъж джипът подскача, извива се и ние обръщаме надясно.

Какво стана?

За малко да налетим на лъв, заспал насред пътя.

Лъвът се надига и ни гледа с изражение, което казва: Събудихте ме. Главата му е огромна. Очите му са яркожълти. От него се носи толкова силен мирис на мускус, че главите ни се замайват.

Гривата му е като моята от едно време.

Не вдигайте никакъв шум, пошушва шофьорът.

Каквото и да правите, прошепва Джонсън, не се изправяйте.

Защо?

Лъвът ни възприема като огромен хищник. В момента се страхува. Ако се изправите, ще разбере, че сме неколцина дребни хора.

Схващаме положението.

След няколко минути, лъвът се отдръпва в гъстата растителност на саваната. Продължаваме с джипа.

По-късно, докато се връщаме към лагера си, аз се навеждам към Джей Пи и му прошепвам: Имам да ти казвам нещо.

Давай.

В момента преживявам, ами, труден момент. Опитвам се да загърбя някои работи.

Какъв е проблемът?

Сега не мога да ти обясня. Но исках да ти се извиня, ако ти се струвам променен.

Ами сега като отваряш дума за това, така е. Променен си. И какво става?

Ще ти кажа, като се ориентирам вече и сам.

Той се засмива.

После разбира, че не се шегувам изобщо. Пита ме. Добре ли си?

Не знам. Честно не знам.

Иска ми се да му разкажа за депресията, за безизходността, за времето със Слим, за предстоящото наказание от СТО. Но не мога. Не сега. Не и докато не го оставя далеч зад гърба си. В момента всички събития напомнят случката с лъва, прекалено е близо и очите му искрят. Не искам да изкажа проблемите си на глас, от страх да не ги ядосам, да ги подтикна да ми се нахвърлят. Искам само да предупредя Джей Пи, че имам такива.

Казвам му и че отново съм се захванал сериозно с тениса и че ако се справя с този труден момент, ако мога да се завърна, всичко вече ще е различно. Аз ще съм различен. Но дори и да не успея, дори ако с мен като тенисист е свършено, ако загубя всичко, аз въпреки всичко ще съм съвсем различен човек.

Той казва. Свършено като тенисист ли?

Искам просто да го знаеш.

Прилича на изповед, на признание. Джей Пи ме гледа натъжен. Стиска ми ръката и ми казва със също толкова думи, че аз съм капитан на съдбата си.

 

 

Пътуваме към Кейптаун, където играя тенис с очевидно нетърпение, като дете, което си върши домашните задължения в събота сутрин. Най-накрая идва моментът. С хеликоптер кацаме в огромен двор и ни посреща лично Мандела. Заобиколен е от фотографи, служители, репортери, помощници, а той се извисява над всички тях. Не само изглежда по-висок, отколкото съм очаквал, но е и по-силен, по-здрав. Изглежда като бивш спортист, което ме изненадва, като се имат предвид годините на тежък труд и мъчения. Само че той наистина е бивш спортист, на младини е бил боксьор, а в затвора, пише той в спомените си, е поддържал формата си с тичане на място в килията и от време на време е играл тенис на грубо направен корт. При цялата му сила обаче усмивката му е сърдечна и почти ангелска.

Казвам на Джей Пи, че ми прилича на светец. Напомня ми на Ганди. У него няма никакво огорчение. Погледът на очите му, увредени от годините работа в затворническата каменоломна, където се е добивала вар с непоносим блясък, е изпълнен с мъдрост. Погледът му казва, че той е разкрил някаква тайна, открил е някакъв насъщен отговор.

Едва успявам да скалъпя някакво изречение, докато той ме гледа съсредоточено, ръкува се с мен и ми казва, че се възхищава на играта ми.

Повежда ни към огромна приемна, където е сервирана официална вечеря. С Брук сядаме на масата на Мандела. Брук седи от дясната ми страна, а Мандела седи от нейната дясна страна. Докато се храним той разказва истории. Имам безброй въпроси, но не искам да го прекъсвам. Разказва за остров Робен, където е прекарал осемнайсет години от своята двайсет и седем годишна присъда. Разказва как е надвил няколко от своите пазачи. Като специално отношение те му позволявали да се разхожда по брега на малко островче с въдица и да си налови сам вечеря. Усмихва се при спомена, почти с носталгия.

След вечерята Мандела става и произнася вълнуваща реч. Темата му е: всички трябва да се грижим един за друг, това е задачата ни в живота. Но трябва да се грижим и за себе си, което означава да внимаваме какви решения взимаме, да внимаваме за връзките си, да внимаваме за думите си. Трябва внимателно да променяме живота си, за да не се превърнем в жертви. Имам чувството, че говори лично на мен, сякаш знае колко пренебрежително съм се отнасял с таланта и със здравето си.

Говори за расизма, не само в Южна Африка, но и в целия свят. Всичко е заради невежеството, а образованието е единственият изход. В затвора Мандела всеки ден отделял по няколко часа за самообразование. Създал нещо като университет и той със своите събратя по съдба станали учители в този университет. Учели се един друг. Преживял самотата на доживотната си присъда с четене, най-много обичал Толстой. Едно от най-тежките наказания, които неговите пазачи му наложили, било забраната да се образова за няколко години. За пореден път в думите му проблясва лично отношение. Замислям се за работата, с която сме се захванали с Пери във Вегас, за нашето училище и усещам прилив на увереност. Но съм и притеснен. За пръв път от много години така остро усещам липсата на образование. Усещам тежестта на тази липса, какво нещастие ми носи. Гледам на нея като на престъпление, в което имам свой принос. Замислям се колко ли хиляди в родния ми град са жертви на това престъпление в момента, лишавани са от образование, без да осъзнават какво губят.

Най-накрая Мандела разказва за пътя, който е изминал. За трудностите, които съпътстват човешкия живот и въпреки това, казва той, има чистота и благородство в това да си пътешественик. Когато спира да говори и сяда на стола си, осъзнавам, че пътуването ми, сравнено с неговото, е нищожно, но не това е бил смисълът на думите му. Мандела казва, че всяко пътуване е важно и че няма невъзможно пътешествие.

Разделяме се с Мандела и съм под влияние на магнетичната му личност. Намерил съм вярната посока. Един приятел по-късно ми показва пасаж в спечелил Пулицър роман „Смърт в семейството“, в който някаква жена, която скърби дълбоко казва:

Сега вече съм почти зрял член на човешката раса…

Мисли си, че дотогава не е имала възможност да прозре каква сила има скрита у човека, как той може да устоява. Обича и уважава всички страдащи, дори онези, които страданието е сломило.

Смисълът на тези думи е много близък до онова, което чувствам, докато се разделяме с Мандела. Затова мисля, докато хеликоптерът се издига. Обичам и уважавам страдалите и страдащите. Сега вече съм почти зрял представител на човешката раса.

Бог иска да израстваме.

 

 

Нова година, последните часове на тази ужасна 1997 година. С Брук сме на някакво тържество в Ню Йорк и на следващата сутрин се събуждам рано. Завивам се през глава и после си спомням, че съм уговорил тренировка с едно дете от турнира, Винс Спадеа. Решавам, че ще отменя тренировката. Не. Крясвам на себе си. Не можеш да откажеш. Вече си друг човек. Няма да започнеш 1998 година с успиване и отменяне на тренировки.

Насилвам се да стана от леглото и да се видя със Спадеа. Въпреки че това е само тренировка и двамата искаме да поиграем. Момчето я превръща в истинска битка, което ми допада, особено щом печеля. Напускам корта. Задъхан съм, но и усещам силата си. Старата сила.

Това ще е моята година, казвам на Спадеа — 1998 е моята година.

Брук ме придружава на Откритото първенство на Австралия и гледа как попилявам първите си три съперника на корта и за лош късмет наблюдава, когато се изправям срещу Алберто Берасатеги от Испания. Повеждам с 2–0 сета, после непредвидено, невероятно, без никаква причина, губя мача. Берасатеги е гаден противник, но ми е бил в ръцете. Необяснима загуба, един от редките случаи, в които съм губил мач, след като съм водил с два сета. Това отклонение от завръщането ли е или мъртва хватка?

Заминавам за Сан Хосе и играя добре. На финала се изправям срещу Пийт. Изглежда се радва да ме види отново на корта, да ме види от другата страна на мрежата, сякаш съм му липсвал. Трябва да призная, че и той ми е липсвал. Печеля, 6–2, 6–4 и към края на мача, сякаш част от него иска да спечеля аз. Пийт знае, че се опитвам да се върна, колко дълъг път ми предстои.

В съблекалнята го дразня колко лесно е било да го бия.

И как е да загубиш от някой, който не е сред стоте най-добри тенисисти?

Не съм притеснен кой знае колко, отвръща ми той. Няма да се повтори.

После го дразня за последните писания около личния му живот. Скъсал е със студентката по право и се среща с една актриса.

Лош ход, казвам му.

Думите ми изненадват и двама ни.

В стаята за среща с медиите репортерите ме разпитват за Пийт и Марсело Риос, който се бори за номер едно в ранглистата: Кой от двамата мислите, че ще надделее?

Нито един от двамата.

Нервно хихикат.

Мен ако питате, аз ще съм номер едно.

Направо се изсмиват.

Не. Истината ви казвам. Сериозно ви говоря.

Те ме гледат втренчено, после чинно си записват налудничавото ми предсказание в бележниците си.

През март заминавам за Скотсдейл и печеля своя втори чист турнир. Побеждавам Джейсън Столтенберг от Австралия. Австралиец до мозъка на костите си, солиден, здрав, със завидна игра във всяко отношение, която подчинява съперниците му. Той е добър изпит за мен, сериозна проверка за нервите ми и аз я минавам. Всеки, който се изпречи на пътя ми в този момент, ще му се наложи да се справя с неща, които му се иска да избягва.

Заминавам за Индиън Уелс и побеждавам Рафтър, но губя от нова звезда на име Жан-Мишел Гамбил. За него се говори, че е най-добрият от новото попълнение младоци. Гледам го и се чудя дали е наясно какво го чака, дали е готов, ако изобщо някой може да е готов.

Заминавам за Кей Бискейн. Искам да спечеля, жадувам с цялото си същество за тази победа. За мен не е типично да искам с такава стръв да спечеля. Обикновено съм обзет от желание да не загубя. Но докато загрявам преди мача си в първия кръг, си казвам, че искам да победя и знам точно защо искам. Не е заради завръщането ми. Заради моя екип искам да победя. Играя, за да спечеля пари и да придобие завършен вид училището ми. След всичките тези години, вече имам каквото съм мечтал, цел, за която да играя, която да надвишава мен и все пак да е свързана с мен. Нещо, което носи името ми, но не е за мен. Академия Андре Агаси.

Отначало не исках училището да носи името ми. Само че приятелите ми настояха, че то играе ролята на печат и гарант. И може да улесни набирането на средства. Пери избира думата академия и не след дълго оценявам начина, по който тази дума свързва училището ми с моето минало, академия Брадентън и академия Болетиери, затворите от моето детство.

 

 

В Лос Анджелис нямам много приятели, а приятелите на Брук направо чет нямат, затова повечето вечери тя е навън и се забавлява с тях, а аз съм вкъщи сам.

Слава Богу, че го има Джей Пи. Той живее в Ориндж Каунти, затова не го затруднява да пропътува с колата пътя на север и да поседи с мен пред огнището, да пуши и да говори за живота. Дните му като пастор отдавна са минало, но докато си бърборим около огнището, сякаш ми говори от невидим амвон. Не че имам против. Харесва ми да съм единственият член на неговото паство, неговият единствен енориаш. В началото на 1998 година той говори за всички важни въпроси. Мотивацията, вдъхновението, заветът, съдбата, възраждането. Помага ми да поддържам усещането за мисия, което ме обзе в присъствието на Мандела.

Една вечер казвам на Джей Пи, че усещам забележителна увереност в играта си и нов смисъл на излизането ми корта, и затова не мога да си обясня как така все още чувствам целия този страх? Ще изчезне ли изобщо този страх?

Надявам се да не изчезне, казва той. Страхът е твоят огън, Андре. Не искам никога да видя огънят у теб угаснал.

После Джей Пи обхожда с поглед къщата, дръпва от пурата си и казва, че не може да не му направи впечатление как жена ми все я няма. Когато и да намине към нас, без значение по кое време на седмицата или на деня, Брук изглежда винаги е навън с приятели.

Пита ме дали това ме дразни.

Дори не съм забелязал.

 

 

Заминавам за Монте Карло през април и губя от Пийт. Размахва ми юмрук. Вече не ми съчувства, съперничеството ни се е възродило.

Заминавам за Рим. Лежа в хотелското си легло, почивам си след мача.

Две последователни телефонни позвънявания.

Първо Фили. Подсмърча, още малко и ще ревне с глас. Съобщава ми, че жена му Марти току-що му е родила дъщеричка. Нарекли са я Картър Бейли. Брат ми звучи променен. Щастлив, разбира се, ще се пръсне от гордост, но най-вече: по гласа на Фили си личи, че се чувства благословен. Фили звучи така, сякаш се чувства невероятен късметлия.

Казвам му, че съм невероятно щастлив за двама им с Марти, обещавам им да се прибера в най-скоро време. Ще отидем двамата с Брук, за да видим моята новородена племенница, казвам, а гърлото ми се е свило.

Телефонът отново звъни. Един час ли е изминал? Три ли? В спомените ми и двете позвънявания са неделима част от един и същ обгърнат с мъгла момент, макар че между двете позвънявания може да има цели дни. Обаждат се адвокатите ми, говорят на микрофон. Андре? Чуваш ли ни? Андре?

Да. Чувам ви. Слушам ви.

Ами, СТО прочете и внимателно обсъди писменото ти заявление, че си невинен. Радваме се да ти съобщим, че обяснението ти беше прието. Проблемният тест е отхвърлен. Занапред случаят ще се счита за приключен.

Няма ли да ме отстранят?

Не.

Мога да продължа с кариерата си? С живота си?

Да.

Повтарям няколко пъти въпроса. Сигурни ли сте? Казвате, че наистина край с въпроса, така ли?

Що се отнася до СТО, да. Те вярват и приемат обяснението ти. За радост. Мисля, че всички искаме час по-скоро въпросът да остане в миналото и да продължим напред.

Затварям и се взирам в празното пространство, отново и отново си мисля: Нов живот.

 

 

Заминавам за Откритото първенство на Франция за 1998 година, отново се изправям пред Марат Сафин и отново получавам травма на рамото. Все забравям колко тежка става топката точно на тази клеена настилка. Сякаш удрям гюле. Болката в рамото е нетърпима, но аз съм доволен, че ме боли. Повече никога няма да приема за нормална привилегията да се нараня на тенис корта.

Лекарят казва, че рамото ми е натъртено. Притиснат нерв. Спирам игра за две седмици. Никакви тренировки, никакви спаринг мачове, нищо. Играта ми липсва. Нещо повече, позволявам си да ми липсва. Радвам се и празнувам, че ми липсва.

На Уимбълдън се изправям срещу Томи Хаас от Германия. В третия сет след свиреп тайбрек, съдията на линията прави ужасна грешка. Хаас удря топката очевидно силно и извън границите на корта, но съдията на линията казва, че не е в аут и дава на Хаас решително превъзходство с 6–3. Това е най-лошото отсъждане в кариерата ми. Знам, че топката е била извън корта, сигурен съм, но целият спор, който провеждам, не води до никакъв резултат. Другият съдия на линията и съдията на стола подкрепят отсъждането на първия си колега. Губя тайбрека. Вече изоставам в резултата с 2–1 сета. Стръмен ров.

Служителите спират мача, отлагат края му, защото се е стъмнило. Когато съм вече в хотела, гледам новините и виждам как топката пада на сантиметри извън линията. Мога само да се смея.

На следващия ден, когато излизам на корта, продължавам да се смея. Все още не ме е грижа за отсъждането. Просто съм щастлив да съм на корта. Може би още не знам как да съм щастлив и да играя добре същевременно: Хаас печели четвъртия сет. След мача той казва на репортерите, че докато е растял, аз съм бил негов идол. Навремето гледах Агаси, казва той, победата има огромно значение за мен, защото той е победител на Уимбълдън за 1992 година и мога да кажа: победих Андре Агаси, който е бил номер едно в тениса и е спечелил два турнира от Големия шлем.

Звучи като заупокойна молитва. Тоя приятел какво точно си мисли, че ме е победил или че ме е погребал?

И защо никой в пресклуба не прояви добрата воля да му каже, че всъщност съм спечелил три турнира от Шлема?

 

 

Брук получава роля в независима продукция, озаглавена „Черно и бяло“. Тя направо цъфти, защото режисьорът е гений, сюжетът е изграден върху отношенията между расите и тя ще трябва да импровизира в репликите си и да носи косата си на множество ситни плитчици. Месец живее в гората и се измъква с приятелите си актьори, а когато говорим по телефона, тя казва, че всички остават в ролята си. Нали е страхотно?

Страхотно, казвам аз и обръщам очи.

Първата сутрин, когато си е вкъщи, закусваме в кухнята и тя разказва една след друга истории за Робърт Дауни Младши, Майк Тайсън, Марла Мейпълс и други звезди от филма. Опитвам се да покажа интерес. Тя ме пита за тениса и също се опитва да прояви интерес. Опитваме се и двамата, като непознати. Не приличаме на съпрузи, които споделят кухня, повече приличаме на младежи, които живеят на общежитие. Любезни сме, възпитани, дори мили, но тонът поддава на места, сякаш всеки миг нещата ще се сринат.

Поставям нова цепеница в огнището.

Имам нещо да ти казвам, чувам Брук. Докато ме нямаше, си направих татуировка.

Обръщам се. Шегуваш се.

Отиваме в банята, където е по-светло и тя смъква джинсите си, за да ми я покаже. На бедрото. Куче.

Не ти ли мина през главата да го обсъдиш с мен?

По-неподходящи думи просто не може да има. Контрол, така го нарича тя. Откога трябва да иска позволение от мен, за да украсява тялото си? Връщам се в кухнята, наливам си втора чаша кафе и забивам още по-упорито поглед в огъня.

Още по-упорито.

 

 

Заради разминаване на графиците, меденият ни месец с Брук не се е състоял след сватбата. Сега, след като снимките по филма и са приключили, а аз съм явно приключен, изглежда моментът е напълно подходящ. Решаваме да идем на остров Некър, на Вирджинските острови, югоизточно от остров Индиго. Островът е собственост на милиардера Ричард Брансън и той ни казва, че ще се влюбим в него.

Казва ни. Островът е истински рай.

От момента на кацането, синхронът между двама ни с Брук се разпада напълно. Не съумяваме да се почувстваме удобно. Не можем да се разберем как да прекараме свободното си време. Аз искам да си почивам. Брук иска да се гмурка. Иска и аз да отида с нея. Което означава да изкарам курс. Обяснявам й, че от всички неща, които искам да правя през медения си месец, ходенето на курс ми е по вкуса точно толкова колкото и да ми правят изследване на правото черво.

Докато гледам Приятели!

Тя настоява.

Прекарваме часове в басейна, някакъв инструктор ни учи как да си обличаме водолазни костюм, да слагаме кислородни бутилки и маски. Водата продължава да се просмуква под маската ми, защото брадата ми е набола и четината ми пречи на плътното прилепване към кожата. Отивам в стаята и се бръсна.

Когато се връщам, инструкторът обяснява, че крайният етап от курса е игра на карти под вода. Успеете ли да седите спокойно и да играете карти на дъното на басейна и ако можете да изиграете цяла игра, без да ви се налага да излизате на повърхността, вече сте водолаз. И ето ме мен, напълно екипиран като водолаз, насред Карибите, седя на дъното на басейна и играя карти. Не се чувствам водолаз. Чувствам се като Дъстин Хофман в Абсолвентът^[2]. Изскачам от басейна и казвам на Брук. Това не го мога.

Ти избягваш всичко ново.

Забавлявай се. Иди до средата на океана, ако щеш. Кажи здрасти на Малката русалка. Аз съм в стаята.

Минавам през кухнята и си поръчвам огромна порция пържени картофки. После се качвам в стаята, изритвам си обувките, изтягам се на дивана и гледам телевизия до края на деня.

Тръгваме си от островния рай три дни по-рано от предвиденото. Край на медения месец.

 

 

Играя във Вашингтон за Лег Мейсън за 1998 година. Поредна вълна от юлска жега, пореден изцеждащ турнир във Вашингтон. Другите тенисисти са заядливи заради жегата и аз щях да съм такъв преди, но сега чувствам само хладна благодарност и стоманена решимост, която поддържам отчасти като всяка сутрин се събуждам рано и записвам целите си. След като съм ги записал, ги казвам на глас, казвам на глас и: Без преки пътища.

Точно преди началото на турнира, по време на последната тренировка с Брад, играя половинчато. Пери ме кара обратно до хотела. Зяпам мълчаливо през прозореца.

Карай нататък, казвам.

Защо?

Просто карай.

Поглежда ме през рамо.

Карай три километра и ме изчакай.

Какви ги говориш? Откачи ли?

Не съм приключил. Днес не съм дал най-доброто от себе си.

Тичам три километра през Рок Крийк парк, същия парк, в който подарих ракетите си през 1987 година. При всяка стъпка рискувам да припадна, обаче не ми пука. Това бягане, дори и да ми докара слънчев удар, ще ми даде покой на съвестта в онези важни десет минути преди да заспя. Вече живея за тези десет минути. В тези десет минути съсредоточавам всичко. Аплодирали са ме хиляди, освирквали са ме хиляди, но нищо не скапва така, както освиркването в твоята глава, през онези десет минути преди да заспиш.

Когато стигам до колата, лицето ми е алено. Настанявам се на мястото за пътниците, включвам климатика и се усмихвам на Пери.

Така ги правим ние нещата, казва той, подава ми кърпа и потегля.

Стигам до финала, изправям се отново пред Дрейпър. Помня как неотдавна се чудех как изобщо съм бил в състояние да го победя. Спомням си, че клатех невярващо глава, как съм успявал да го преодолея. Една от най-ниските точки в живота ми. Сега го отстранявам за петдесет минути, 6–2, 6–0. Печеля турнира за четвърти път.

На купата на Мерцедес-Бенц стигам полуфинала, без да изгубя и сет и накрая печеля турнира. На турнира на Мориър Оупън в Торонто отново се изправям срещу Пийт. Играе страхотно в първия сет, но във втория силите му се изчерпват. Побеждавам го, което му струва номер едно позицията, а аз се изкачвам до номер девет.

Срещам се с Крайчек на полуфинала. Той все още се чувства добре, след като е спечелил Уимбълдън през 1996 година, единственият холандец, който е постигал този успех. Докато вървеше към победата, отстрани Пийт на четвъртфиналите и това беше първата загуба на Уимбълдън за Пийт от години. Ама аз не съм Пийт, аз и себе си не съм. Крайчек изостава със сет, сервира при 3–4 във втория сет, 0–40. Троен брейкпойнт. Отигравам най-добрия ретур в живота си на професионален тенисист. Изглежда топката ще мине мрежата на сантиметър и оставя прашна и бавна следа. Това е старомоден неспасяем удар. Крайчек затваря очи, размахва ракетата и наслуки отиграва воле. Топката може да падне, където и да е, само че пада в игрището. Ако ракетата му беше отворена с още половин градус, топката щеше да удари някой от първата редица и аз щях да съм пробил сервиса му и да имам контрол над мача. Вместо това той печели точка, задържа сервиса, побеждава ме в три сета и слага край на поредицата ми от петнайсет спечелени мача. В предишните времена, щеше да ми е трудно да го преодолея. Сега казвам на Брад: това е тенисът, нали?

 

 

В началото на Откритото първенство на САЩ за 1998 година аз съм номер осем в света. Публиката ме поддържа безрезервно, а това винаги повдига духа ми, все едно на краката ми порастват криле. На осминафинала срещам Кучера, който явно се опитва да ми досади със сервиса си. Тупка топката, после спира, улавя я и отново започва да я тупка. Губя с 2–0 сета и съм му много набрал на тоя приятел. После се сещам: колкото повече играя като Кучера, толкова по-добре играе той.

Отиграваш мизерна топка, той отиграва мизерна топка. Това е — твърде добре играя! И сервирам твърде добре. Когато сервисът е мой, аз се правя на Кучера. Публиката се залива от смях. После започвам да играя с глупави, безцелни топки. Изнервям Кучера и се връщам по влудяващ начин в мача.

Започва да вали. Мачът е прекъснат до утре.

Двамата с Брук излизаме на късна вечеря с нейни приятели. Актьори. Винаги са актьори. Небето се е прояснило, затова хапваме на открито в ресторант в центъра на града с маси на покрива. След вечеря стоим на улицата и си взимаме довиждане.

Късмет утре! Крещят актьорите, докато скачат в такситата си на път за още пиене в някое заведение.

Брук ги наблюдава. Обръща се към мен. Долната й устна е нацупена. Разочарована е. Прилича на малко дете, разкъсвана между онова, което иска, и онова, което е правилно да направи.

Отпивам от еднолитровата бутилка с коктейл Гил. Върви, казвам й.

Наистина ли? Нищо против ли нямаш?

Нямам, лъжа аз. Забавлявай се.

Взимам такси до апартамента на Брук. Тя е продала къщата си и е купила апартамент в Горен Ийст Сайд. Липсва ми къщата й. Липсва ми площадката пред входа, където Гил стоеше на пост. Липсват ми даже нейните безоки и плешиви африкански маски, дори само защото са били там, по времето, когато с Брук не си общувахме чрез маски. Допивам си коктейла Гил и се пъхвам в леглото. Унасям се в сън, но се пробуждам, когато след часове Брук се прибира.

Заспивай, шепне ми тя.

Опитвам се. Не мога. Ставам и взимам приспивателно.

На следващия ден имам титаничен сблъсък с Кучера. Успявам да изравня мача. Но той има повече хъс, повече жилавост. Надиграва ме в тежък пети сет.

 

 

Седя в ъгъла на банята ни в Лос Анджелис и наблюдавам как Брук се готви да излиза. Аз си оставам вкъщи, отново. Обсъждали сме защо се получава така.

Тя ме обвинява, че отказвам да се присъединя към нейния свят. Според нея не съм достатъчно отворен за нови изживявания, нови хора. Не проявявам интерес да срещна приятелите й. Бих могъл всяка вечер да съм в обществото на гении: писатели, артисти, актьори, музиканти, режисьори. Бих могъл да присъствам на откриването на галерии, на световни премиери, нови пиеси, частни прожекции. Но аз искам само да си седя вкъщи, да гледам телевизия и може би, само може би, ако се чувствам в настроение за срещи, да се видя с Джей Пи и Джони за вечеря.

Не мога да лъжа. Това не звучи като мечтаната вечер.

Андре, казва тя, те всички ти вредят. Пери, Джей Пи, Фили, Брад — всички те глезят, угаждат ти, насърчават те. Никой от тях не се интересува наистина от теб.

Според теб моите приятели са вредни за мен, така ли?

Всички без Гил.

Всички ли?

Всички. Особено Пери.

Знам, че тя е в конфликт с Пери, че той е зарязал ролята си на продуцент в Палавата Сюзън. Знам, че е ядосана, защото не съм взел автоматично нейната страна в конфликта. Само че изобщо не съм очаквал да отпише всички от екипа ми.

Стои, обърната към огледалото и казва: Андре, ти си като роза сред тръни.

Роза сред какво?

Ти си невинна душа, обкръжена от хора, които ти пият кръвта.

Чак толкова невинна душа не съм. А тръните ми помагат, от детството ми насам. Тръните са ми спасявали живота.

Те те дърпат назад. Пречат ти да напредваш. Да се развиваш. Ти си неразвит, Андре.

 

 

С Пери решаваме, че академията трябва да се построи в най-лошата част на Западен Лас Вегас, където може да играе ролята на светлинен фар. След като с месеци сме търсили място, опитвали сме да намерим парцел, който се продава, достъпен е и с възможност да се превърне в развиващ се учебен комплекс, откриваме парцел от осем акра, който отговаря на всичките ни изисквания. Намира се в средата на западната градска част, заобиколен е от заложни къщи и домове, на които предстои събаряне. Мястото съвпада с онова, откъдето е започнал целият Лас Вегас. Отдавна забравеното място на предната стража, където най-напред са спирали заселниците и което после е било забравено. Харесва ми фактът, че училището ни ще се разполага на място, което има история на запуснатост. Не е ли това най-подходящото място за онази промяна, която ние си представяме, че ще внесем в живота на децата?

На церемонията за поставянето на началото, присъстват десетки политици и високопоставени лица, представители на квартала. Репортери, телевизионни камери, речи. Забиваме златната лопата в обсипаната с мръсотия пръст. Оглеждам се и вече мога да чуя детската глъч, смях, шума от игрите и непрекъснатите въпроси, които ще се чуват в бъдеще на това място. Замаян съм, мисля си за мечтите, които ще се родят на това място, съдбите, които ще бъдат променени и спасени. Толкова съм завладян от мисълта за онова, което предстои след няколко години и в десетилетията, в които вече няма да ме има, че не чувам речите. Бъдещето отнася настоящето.

После някой грубо ме вади от замечтаността ми и ме връща към настоящето, казва ми да застана ето там за обща снимка. Блясва светкавица, щастлив повод, но плашещ. Предстои ни толкова път. Борбата за отварянето на училището, за получаването на акредитация, на финансиране, ще бъде жестока. Ако кариерата ми не се развиваше в последните месеци, ако не се борех да си възвърна позициите, да си върна здравето и равновесието, не знам дали щях да имам сили да удържа.

Хората ме питат къде е Брук, защо не присъства на церемонията по първата копка. Казвам им истината. Не знам къде е.

 

 

Новогодишно тържество в края на 1998 година. С Брук даваме традиционното тържество в навечерието на Нова година. Няма значение колко разрушена е връзката помежду ни, тя настоява, че по време на празниците, не трябва да личи, че имаме проблеми пред приятелите ни и семействата ни. Изглежда така, сякаш ние сме актьори, а гостите ни са наша публика. Тя играе дори когато около нас няма публика, а аз я следвам в ролята. Часове преди пристигането на гостите, двамата се правим на щастливи, нещо като генерална репетиция. Часове след като гостите са си заминали, продължаваме да се преструваме. Нещо като частно тържество.

Тази вечер изглежда ще има повече приятели и роднини на Брук в публиката, отколкото мои. В тази група влиза новото куче на Брук, питбул на име Сам. Кучето ръмжи по приятелите ми. Ръмжи, сякаш за да обобщи какво мисли Брук за тях.

Седим с Джей Пи в ъгъла на дневната, дебнем с очи кучето, което лежи в краката на Брук и дебне нас.

Кучето щеше да е много добре, казва Джей Пи, ако седеше тук. Той посочва пред краката ми.

Разсмивам се.

Не. Наистина. Това не е готино куче. Това не е твоето куче. Това не е твоята къща. Това не е твоят живот.

Хм.

Андре, на този стол има червени цветя.

Поглеждам към стола, на който седи и сякаш го виждам за пръв път.

Андре, казва Джей Пи. Червени цветя. Червени цветя.

 

 

Докато си приготвям багажа за Откритото първенство на Австралия за 1999 година, Брук се мръщи и напрегнато се мотае из къщата. Не харесва, че се опитвам да се завърна в големия тенис. Невъзможно е да се сърди заради непрестанното трениране, на което отдава напрежението между нас. Затова заключавам, че според нея си губя времето. Със сигурност не е единствената, която мисли така.

Целувам я за довиждане. Тя ми пожелава успех.

Стигам до осминафинал. Вечерта преди мача й се обаждам.

Не върви, казва тя.

Кое?

С нас. Това.

Да. Не върви.

Толкова сме отдалечени, казва тя.

Австралия е далече.

Не. Дори когато си в същата стая — разстояние.

Мисля си: Ти каза, че приятелите ми не струват. Е, как да няма разстояние?

Казвам: Знам.

Когато се прибереш, казва тя, трябва да поговорим. Трябва да поговорим.

За какво?

Тя повтаря. Когато се прибереш. Звучи съсипана. Тя плаче ли? Опитва се да смени темата. С кого играеш?

Казвам й. Тя никога не запомня имена, нито запомня какво означават.

Пита. Ще го дават ли по телевизията?

Не знам. Вероятно.

Ще гледам.

Хубаво.

Хубаво.

Лека нощ.

След часове играя със Спадеа, партньорът ми от тренировката на Нова година преди една година. Той не е и наполовина толкова добър, колкото съм аз. Имало е дни, в най-добрите ми времена, когато щях да го бия и с шпатулка. Но съм прекарал в път трийсет и две от последните петдесет и две седмици, без да споменаваме тренировките с Гил, битките около училището и маневрите около Брук. Умът ми все още е на телефона и говори с Брук. Спадеа ме довършва в четири сета.

Вестниците са унищожителни. Подчертават, че съм бил отстранен по-рано, отколкото в последните ми шест турнира от Шлема. Достатъчно. Само че добавят и как съм се измъчвал. Твърде дълго съм бил останал на празненството, казват. Агаси не знае кога да остави ракетата. Спечелил е три шлема. Почти на двайсет и девет години е. Какво си въобразява, че може още да постигне?

Всяка втора статия съдържа най-съществената фраза: На възраст, в която повечето от неговото поколение обмислят оттеглянето си…

 

 

Влизам през вратата и извиквам по име Брук. Никой. В средата на сутринта е, трябва да е в студиото. Прекарвам деня в очакване да се прибере у дома. Опитвам се да си почина, но не се получава с един питбул, който непрекъснато те дебне.

Когато Брук се прибира, вече е тъмно и времето се е развалило. Дъждовна, зимна вечер. Предлага ми да излезем на вечеря.

Суши?

С удоволствие.

Отиваме до едно от любимите ни места, Матсухиза, сядаме на бара. Тя си поръчва саке. Аз съм гладен като вълк. Поръчвам си всичко, което обичам. Синьо сашими, раци с рулца, с краставици и авокадо. Брук въздъхва.

Винаги си поръчваш едно и също.

Толкова съм гладен и уморен, че не се занимавам да отвръщам на неодобрението й.

Тя отново въздъхва.

Какво има?

В момента дори не мога да те погледна в очите.

Очите й са пълни със сълзи.

Брук?

Не, наистина, не мога да те погледна.

Лесно е. Поеми дълбоко дъх. Моля те, умолявам те, само не плачи. Да платим сметката и да си вървим. Нека да го обсъдим у дома.

Не знам защо, но след всичко, което се е изписало за мен през последните няколко дни, за мен е важно утрешните вестници да не излязат със статии как съм се карал с жена си.

В таксито Брук продължава да плаче. Нещастна съм, казва тя. Ние сме нещастни. От много време сме нещастни. Не знам дали отново ще можем да бъдем щастливи, ако останем заедно.

Така. Ами това е то. Свърши се.

Влизам като зомби в къщата. Вадя куфар от дрешника, който е изрядно подреден, изрядно чист, толкова несъответстващ, както ми прави впечатление. Давам си сметка колко трудно е било за Брук да живее със загубите ми, с мълчанието ми, с моите върхове и спадове. Но ми прави впечатление и колко малко място в този дрешник е отделено за мен. Символично. Сещам се за Джей Пи. Това не е твоята къща.

Сграбчвам няколкото закачалки с мои дрехи и ги свалям на долния етаж.

Брук е в кухнята, хлипа. Не плаче, както беше в ресторанта или в таксито, а хлипа. Седи на стол пред отделения като остров кухненски плот. Винаги на остров. По един или друг начин, прекарваме времето си заедно на острови. Ние сме острови. И не мога да си спомня да е било другояче.

Пита ме. Какво правиш? Какво става?

Според теб какво Става? Тръгвам си.

Вали. Почакай до утре.

Защо да чакам? Настоящият момент е идеален.

Трупам купчина от най-важните си неща: дрехи, блендер, ямайско кафе, френска преса, подарък, който Брук ми е направила наскоро. Страшната картина, която с Фили видяхме преди години в Лувъра. Тя е наела един художник да направи точно копие. Поглеждам към мъжа, който се е надвесил над скалата. Как така не е паднал досега от скалата? Хвърлям всичко на задната седалка в колата си, кадилак елдорадо кабриолет, модел от 1976, последната година, в която са ги произвеждали. Колата е идеалнобяла, бяла като крем, затова съм я нарекъл Лили. Врътвам ключа на Лили и светлините на таблото светват като при старомоден телевизир. Изминатият километраж посочва 37 000 километра. Учудва ме, че Лили е точна противоположност на мен. Стара, с малко километраж.

Отпрашвам по магистралата.

На километър и половина от къщата реввам. През сълзи и сгъстяваща се мъгла, едва успявам да видя хромирания знак на гюрука. Но не спирам да карам, не спирам, не спирам, докато не стигам Сан Бернардино. Мъглата се е превърнала в сняг. Проходът през планината е затворен. Обаждам се на Пери и го питам дали има друг път за Вегас.

Какво има?

Казвам му. Пробна раздяла, отвръщам. Не сме знаели вече кои сме.

Спомням си за деня, в който скъсахме с Уенди, когато отбих от пътя и се обадих на Пери. Мисля си, че това вече ми се е случвало, и въпреки това ето ме, отново съм отбил и звъня на Пери с разбито сърце.

Казва ми, че няма друг път за Вегас, затова трябва да обърна и да тръгна обратно към крайбрежието, да спра в първия мотел, в който намеря стая. Карам бавно, пробивам си път през снега, колата се върти и пързаля на хлъзгавата магистрала. Спирам на всеки мотел. Няма свободни места. Най-накрая успявам да открия последното останало легло в спален чувал някъде си в Калифорния. Лежа в миризливата постеля и се питам. Как, по дяволите, стигна дотук? Как се случи? Защо се държиш така? Бракът ти далеч не е съвършен, дори не сте сигурни защо се оженихте, дали изобщо сте искали да се жените, защо тогава си така съсипан емоционално при мисълта, че вероятно всичко е свършило?

Защото мразиш да губиш. А разводът е жестока загуба.

И преди си губил, защо тази загуба да е по-различна?

Защото не виждаш никакъв начин, като следствие от тази загуба, да станеш по-добър.

 

 

След два дни звъня на Брук. Разкаян съм, тя е по-неотстъпчива.

И двамата се нуждаем от време да поразмислим, казва тя. Известно време не трябва да се чуваме. Трябва да погледнем в себе си, без да си влияем.

В себе си ли? Какво значи това и колко ще продължи?

Три седмици.

Три, така ли? Как избра седмиците?

Тя не отговаря.

Предлага ми да се срещна с терапевт.

 

 

Терапевтът е дребна жена в мрачен кабинет във Вегас. Седя на кресло за двама, каква ирония само. Тя седи на стол на около метър от мен. Слуша ме, без да ме прекъсва. Иска ми се да ме прекъсне. Искам отговори. Колкото повече говоря, толкова по-отчетливо става усещането ми, че си говоря сам. Както винаги. Това не е начинът, по който да се спаси един брак. Бракът не се спасява и проблемите не се разрешават с монолози.

Късно вечерта се събуждам на пода. Гърбът ми е схванат. Отивам в дневната и сядам на дивана с бележник и химикалка. Пиша страница след страница на Брук. Отново умоляващо писмо, написано на ръка, но този път изпълнено с истини. На сутринта изпращам по факса страниците в дома на Брук. Гледам как листовете минават през факс машината и си спомням за началото на цялата история, преди пет години, как вмъквах листове във факс машината на Фили, стаил дъх в очакване на духовития, изпълнен с флирт отговор от някаква колиба насред африканската пустош.

Този път няма отговор.

Отново изпращам факс. И отново.

Много по-далече е от Африка.

Звъня по телефона.

Каза три седмици, знам, но имам нужда да поговоря с теб. Мисля, че трябва да се срещнем, мисля, че заедно трябва да оправим нещата.

О, Андре, казва тя.

Чакам.

О, Андре, повтаря тя. Не разбираш. Просто не схващаш. Проблемът не е в нас, проблемът е в теб и в мен поотделно.

Казвам й, че е права, не разбирам. Казвам й, че не знам как стигнахме до тук. Казвам й, колко нещастен съм от дълго време. Казвам й, че съжалявам, че сме се отдалечили, че съм охладнял. Казвам й за водовъртежа, за постоянния водовъртеж, центробежната сила на този шибан тенис живот. Казвам й, че не съм знаел кой съм в по-голямата част от времето, може би непрекъснато. Казвам й за търсенето на себе си, за безкрайния монолог в главата ми, за депресията. Изливам й сърцето си и то излиза насечено, на пресекулки, нечленоразделно. Трудно е, но необходимо, защото не искам да я загубя, достатъчно съм губил и знам, че ако съм честен, тя ще ми даде втори шанс.

Казва ми, че съжалява, че страдам, но нищо не може да направи. Не може да ме поправи. Аз трябва да се поправя. Сам.

Слушам свободния сигнал в телефона и съм се предал, вече съм спокоен. Телефонното позвъняване сега изглежда като кратко, лаконично ръкостискане на мрежата, между двама зле подбрани съперници.

Хапвам нещо, гледам телевизия, лягам си рано. На сутринта звъня на Пери и му казвам, че искам най-бързия развод в историята на разводите.

Давам платинената си венчална халка на един приятел и го насочвам към най-близката заложна къща. Приеми първата оферта, казвам му. Когато ми носи парите в брой, правя дарение за новото училище на името на Брук Криста Шийлдс. В добро и в зло, в болест и здраве, тя завинаги ще остане един от първите дарители на училището.