Андре Агаси
Открито (22) (Автобиография)

Глава 22

Първият турнир в моя нов живот, от който Брук не е част, е в Сан Хосе. Джей Пи е дошъл с колата си от Ориндж Каунти за няколко дни спешно съветване. Той ме окуражава, съветва, уговаря, обещава ми по-добри дни за в бъдеще. Разбира, че имам добри и лоши моменти. В един миг казвам. Да върви по дяволите, а в следващия усещам остро липсата й. Казва ми, че поведението ми е напълно очаквано. Казва ми, че през последните няколко години умът ми е бил тресавище — застояло, вмирисано, просмукало се във всевъзможни посоки. Време е умът ми да стане река — буйна, устремена и затова чиста. Харесва ми. Казвам му, че ще положа усилия да запазя образа в ума си. Той говори ли, говори и докато го слушам съм добре. Владея се. Съветите му са като глътка кислород за мен.

После той си тръгва, заминава си обратно за Ориндж Каунти и аз отново се сривам. Стоя на корта, по средата на мача, мисля за всичко друго, само не и за съперника си. Питам се. Ако си дал обет пред Бог и пред хората, ако си дал дума и сега не я спазваш, в какво се превръщаш?

В провал.

Въртя се и се проклинам. Съдията на линията чува как се наричам с обидни имена, минава покрай мен, пресича корта и отива до съдията на стола. Докладва на съдията на стола, че използвам непристоен език.

Съдията на стола ми отправя предупреждения.

Съдията на линията се връща, пресича корта, минава покрай мен, за да се върне на мястото си. Следя го с поглед. Хлевоуст предател. Жалък клюкар. Знам, че не бива, че ще си платя с лихвите, но не мога да се сдържа.

Свиркаджия.

Съдията спира, обръща се, отново се запътва към съдията на стола и отново ме докладва.

Този път ми взимат точка.

Страничният съдия отново се връща, минава покрай мен, за да се върне на мястото си.

Казвам му. И все пак си свиркаджия.

Спира, обръща се, връща се до съдията на стола, който въздъхва и се накланя напред в стола си. Вика надзорника, който също въздъхва, след това ме привиква с жест.

Андре. Нарекохте ли страничния съдия свиркаджия?

Искате да ви излъжа или да ви кажа истината?

Трябва да знам дали сте го казали.

Казах го. И знаете ли какво? Той си е чист свиркаджия.

Изритват ме от турнира.

 

 

Тръгвам си за Вегас. Брад ми звъни. Наближава Индиън Уелс, казва той. Казвам на Брад, че точно в този момент имам някои неща за оправяне, но не мога да му кажа какви. А Индиън Уелс не подлежи на обсъждане.

Трябва да се оправя, да се съвзема, което означава да прекарам много време с Гил. Всяка вечер си купуваме кесия с хамбургери и караме из града. Нарушавам режима, голяма работа, но Гил разбира, че имам нужда от любима храна. Разбира и че опита ли се да ми вземе хамбургера от ръката, ще му отхапя пръст.

Караме из планините, нагоре-надолу по Стрип, слушаме специалните дискове на Гил. Той ги нарича Коремните спазми. Философията на Гил за всяко нещо е да откриеш страданието, да опитомиш страданието и да признаеш, че страданието е живот. Ако сърцето ти е разбито, казва Гил, не се крий от положението. Потопи се в него. Наранени сме, казва той, затова ще позволим да ни боли. Коремните спазми е неговият подбор на най-тъжните любовни песни, които са написани. Слушаме ги непрестанно, докато не научим думите им наизуст. След като песента е свършила, Гил повтаря думите в нея. Ако питат мен, думите му имат по-голямо въздействие от всякакво там пеене. Той засрамва всички артисти. Предпочитам да слушам как Гил разказва песента, отколкото Синатра да я тананика.

С всяка изминала година гласът на Гил става все по-дълбок, по-богат, по-мек и когато той произнася припева на някоя сърцераздирателна песен, звучи така, сякаш в него са се вселили Мойсей и Елвис. Трябва да му дадат Грами за интерпретацията му на песента на Бари Манилоу „Моля те, не се плаши“:

Защото болката е трудният път, по който разбираш, че си жив.

А неговата интерпретация на „Не можем да запалим огън в дъжда“ на Рой Кларксън ме съсипва всеки път. Една от строфите допада невероятно и на двама ни:

Преструвай се и се прави, че имаме още какво да спечелим

Не съм ли с Гил, стоя затворен в новата къща, която купихме с Брук за редките случаи, в които се прибирахме във Вегас. Сега за нея мисля като за моето второ жилище на необвързан мъж. Харесвам къщата, отговаря много повече на стила ми, отколкото онова място в стил френска провинция, където двамата живеехме в Пасифик Палисейдс, само дето няма камина. Без камина не мога да мисля. Трябва да имам огън. Затова наемам човек да ми направи камина.

Докато строят камината из къщата все едно е минал ураган. Огромни найлони висят по стените. Мебелите са покрити с брезент. Всичко е покрито с дебел слой прах. Една сутрин, докато се взирам в недовършената камина, се сещам за Мандела. Спомням си какви обещания дадох към себе си и останалите. Взимам телефона и набирам Брад.

Ела във Вегас. Готов съм да играя.

Идвам, отговаря ми.

Невероятно. Може да ме зареже, никой не би го обвинил, но вместо това той зарязва всичко, в момента, в който аз му се обаждам. Обичам го тоя приятел. Сега, когато той вече е на път, аз се тревожа, че няма да му е удобно в къщата заради ремонта в нея. После се усмихвам. Имам две кожени и дълбоки кресла, разположени пред телевизор с огромен екран и бар, натъпкан с любимата му бира. Всички основни нужди на Брад ще бъдат задоволени.

Пет часа по-късно Брад влиза през вратата, тръшва се в едно от креслата, отваря бира и на мига придобива вид сякаш се е сгушил в прегръдката на майка си. Аз се присъединявам с бира. Минава шест. Минаваме на студени маргарити. В осем вечерта все още седим в креслата, Брад прещраква през каналите и търси спортни новини.

Казвам. Слушай, Брад, трябва да ти кажа нещо. Трябваше отдавна да ти го кажа.

Гледа в телевизора. Аз гледам в недовършената камина, представям си пламъци в нея.

Гледа ли играта онази вечер? Пита ме. Тази година никой не може да бие Дюк.

Брад, важно е. Трябва да ти кажа нещо, което трябва да знаеш. Двамата с Брук приключихме.

Той се обръща. Гледа ме право в очите. После опира лакти на коляното си и свежда глава. Изобщо не предполагах, че ще го приеме така тежко. Не помръдва цели три секунди. Най-накрая ме поглежда и ми се усмихва толкова широко, че преброявам всичките му зъби.

Казва. Чака ни страхотна година.

Какво?

Годината за нас ще бъде страхотна.

Но…

Това е най-доброто, което се е случвало на тениса ти.

Аз съм нещастен. Какви, ги говориш?

Нещастен ли? Тогава не гледаш на нещата от правилната гледна точка. Нямаш деца. Свободен си като птичка. Ако имаше деца, хубаво, наистина щеше да имаш проблеми. Само че така се измъкваш без никакви задължения.

Предполагам.

Държиш света за топките. Ти си соло, отървал си се от цялата драма!

Изглежда откачил. Май е изпаднал делириум. Казва ми, че наближава Кей Бискейн, после ни чака сезонът на кортовете с клей, после — хубавите неща. Те ни предстоят.

Отървал си се от товара, казва. Вместо да се излежаваш във Вегас, отдаден на мъката, хайде да причиним малко мъка на твоите съперници на корта.

Знаеш ли? Прав си. Тоя план си плаче за още няколко маргарити!

В девет вечерта казвам. Трябва да помислим за храна.

Само че Брад съвършено спокойно и доволно ближе сол от ръба на чашата си и гледа телевизия. Напипал е вечерния мач в Индиън Уелс. Щефи Граф срещу Серена Уилямс.

Обръща се към мен и отново ми се усмихва, така че да преброя всичките му зъби.

Тъкмо играта за теб!

Сочи към телевизора.

Казва, Щефи Граф! Ето с кого трябва да си.

Да. Как не. Не иска нищо общо с мене.

Разказвам на Брад историите. Откритото на Франция през 1991 година. Балът на Уимбълдън 1992 година. Как ли не съм опитвал. Никакъв шанс. Щефи Граф е като Откритото първенство на Франция. Чисто и просто има граница, която не мога и не мога да пресека.

Това са минали работи, заявява Брад. Освен това подходът ти по онова време е бил страшно нетипичен за теб. Да попиташ веднъж и да не посмееш да повториш? Ама че аматьор. И откога оставяш другите хора да диктуват твоята игра? Откога приемаш отказа за окончателен отговор?

Кимам. Може би.

Трябва ти само пролука, казва Брад. Просвет. Прозорец. Открехване.

Следващият турнир, на който и двамата с Щефи Граф ще участваме, е в Кей Бискейн. Брад ми казва да се отпусна, щял да ме държи в течение. Познавал треньора на Щефи, Хайнц Гюнтхард. Ще придумва Хайнц да ни уреди тренировъчна сесия.

 

 

Пристигаме в Кей Бискейн и Брад веднага звъни на Хайнц, който е изненадан от предложението. Отказва. Казва, че Щефи никога не би се съгласила да наруши обичайния си режим от тренировки заради непознат. Твърде стриктна е. А и е стеснителна. Ще се чувства крайно неудобно. Брад обаче е настоятелен, а Хайнц от друга страна вероятно има някаква романтична нишка в душата си. Предлага на двама ни с Брад да запазим корта за час след тренировката на Щефи и да подраним за нашата. Тогава Хайнц небрежно ще предложи на Щефи да поиграе с мен.

Работата е уредена, казва Брад. Рано следобед. Ти. Аз. Щефи. Хайнц. Да започваме купона.

 

 

Първо най-важното. Звъня на Джей Пи и му казвам да си докара задника във Флорида, пронто. Трябва ми съвет. Трябва ми душеприказчик, трябва ми съюзник. След това отивам на корта и тренирам за своята тренировъчна сесия.

В уречения ден с Брад се появяваме на корта четиридесет минути по-рано. Едва дишам, за пръв път съм толкова развълнуван. Седем пъти съм играл на финал на турнир от Шлема и не съм се вълнувал така. Заварваме Хайнц и Щефи дълбоко вглъбени в тренировката си. Заставаме отстрани, наблюдаваме. След няколко минути Хайнц извиква Щефи към мрежата и нещо й говори. Сочи към нас.

Щефи ни поглежда.

Усмихвам се.

А тя не.

Отвръща кратко на Хайнц, а Хайнц продължава да й говори, тя поклаща глава. Когато обаче тя се затичва към основната линия, Хайнц ми маха с ръка.

Бързо си връзвам обувките. Вадя ракета от сака, излизам на корта и после импулсивно свалям ризата си. Чисто безсрамие си е, знам, но съм отчаян. Щефи ми хвърля поглед и после още един бегъл, но отчетлив втори поглед. Гил, благодаря ти.

Започваме тренировката. Щефи е безупречна, разбира се, и на мен ми е трудно да прехвърля топката над мрежата. Мрежата е най-големият ти враг. Спри да мислиш. Хайде, Андре, това е само тренировъчна сесия.

Но е по-силно от мен. По-красива жена не съм виждал. Когато стои, прилича на богиня, когато се движи, е истинска поезия. Аз съм неин ухажор, но съм и неин почитател. От толкова дълго време искам да разбера какъв е в действителност форхендът на Щефи Граф. Гледал съм я по телевизията, по турнири и искам да знам какво е усещането, когато топката е отиграна от ракетата й. Всеки тенисист отиграва по различен начин топката, съществуват невероятно дребни, но съществени тънкости при силата и ротацията, с които лети топката. Сега, когато играя срещу нея, усещам тези тънкости. Сякаш я докосвам, въпреки че сме на дванайсет метра един от друг. Всеки форхенд е любовна прелюдия.

Щефи отиграва поредица от бекхендове, съсича корта със своя прочут слайс. Трябва да я впечатля с умението си да овладявам този слайс и да правя каквото си искам с него. Само че далеч не е толкова лесно, колкото си представям. Пропускам удар. Провиквам се към нея: Няма да се случи повече!

Тя не казва нищо. Отиграва следващата сечена топка. Посрещам с бекхенд и удрям топката с всички сили.

При ретура тя забива в мрежата.

Провиквам се: Този удар много сметки ми плаща!

Отново нищо не казва. Следващият удар отиграва малко по-дълбоко и по-отсечено.

Докато тренирам, обикновено Брад гледа да е зает непрекъснато. Гони топките, дава насоки, не млъква изобщо. Не и този път. Седи на стола на съдията и си отваря очите на четири, спасител на плаж, пълен с акули.

Когато и да погледна в неговата посока, той мърмори една и съща дума: Красота.

Около корта са започнали да се трупат хора, заплеснали са се. Няколко фотографа правят снимки. Чудно ми е защо. Толкова ли рядко тренират заедно мъж и жена? Или защото съм в кататония и пропускам всяка трета топка? Погледнато отстрани, изглежда сякаш Щефи дава урок на гол до кръста, ухилен и ням мъж.

След час и десет минути тренировка тя маха с ръка и идва при мрежата.

Благодаря много, казва тя.

Дотътрям се до мрежата и отвръщам. Удоволствието беше мое.

Успявам да го давам безгрижно, докато тя не започва да прави упражнения за разтягане на краката върху стълбчето на мрежата. Кръвта ми нахлува в главата. Трябва да направя нещо физическо или рискувам да загубя свяст. Не съм правил упражнения за разтягане дотогава, но сега моментът ми се струва идеален да започна. Слагам крак на стълбчето на мрежата и се преструвам, че имам гъвкав гръб. Правим упражнения за разтягане, обсъждаме турнира, оплакваме се от пътуването, сравняваме впечатления от различните градове, в които сме били.

Питам. Кой е любимият ти град? Когато приключиш с тениса, къде мислиш да живееш?

О. Резултатът е равен, мисля си. Между Ню Йорк и Сан Франциско.

Мисля си: А не си ли си представяла да живееш в Лас Вегас?

Казвам: Два любими и на мен града.

Тя се усмихва. Добре, казва. Пак благодаря.

Няма за какво.

Целуваме се по двете страни по европейски маниер.

С Брад взимаме ферибота обратно до остров Фишър, където ни чака Джей Пи. Тримата прекарваме вечерта, като обсъждаме Щефи сякаш тя е съперник на корта. А и тя е съперник. Брад се отнася към нея като към Рафтър или Пийт. Има си силни и слаби страни. Разнищва играта й, дава ми треньорски насоки. От време на време Джей Пи звъни на Джони, пуска микрофона и се опитваме да проумеем положението от гледна точка на жените.

Разговорите не спират през следващите няколко дни. На вечеря, в сауната, в бара на хотела, тримата не говорим за друго, освен за Щефи. Заплитаме заговори, използваме военен жаргон, като разузнаване и проучване. Имам чувството, че планираме нахлуване по земя и по вода в Германия.

Казвам. На мен ми се струва много готина.

Брад казва. Тя изобщо и не подозира, че си се разделил с твоята законна половинка. Все още не е излязло във вестниците. Никой не знае. Трябва да й кажеш какво е положението и също да споделиш отношението си към нея.

Ще й изпратя цветя.

Да, казва Джей Пи. Цветята са добра идея. Но не може да ги изпратиш от твое име. Може да стигне до пресата. Ще накараме Джони да ги изпрати, а в картичката ще е твоето име.

Добра идея.

Джони отива в един магазин в Саут Бийч и според моите указания купува всички рози от магазина. Всъщност тя нарежда да превърнат стаята на Щефи в истинска розова градина. В картичката аз благодаря на Щефи за общата ни тренировка и я каня на вечеря. После сядам и започвам да чакам да ми се обади.

Никой не се обажда. Целия ден.

На следващия също.

Няма значение колко се взирам в него, колко му крещя, телефонът не ще и не ще да звънне. Вървя напред-назад, разкъсвам си кожичките до кръв. Брад идва в стаята ми и се притеснява, че може да се наложи да ми даде успокоително.

Крясвам. Няма смисъл! Хубаво, не я интересувам, схванах, но едно благодаря няма ли? Ако не се обади до довечера, кълна се, аз ще се обадя.

Отиваме в патиото. Брад се оглежда и казва: Оооо.

Какво?

Джей Пи се намесва. Май виждам твоите цветя?

Сочат към патиото пред стая отсреща. Стаята на Щефи, очевидно, защото на масичката във вътрешния двор на патиото седи моят огромен букет от рози.

Не съм убеден, че това е добър знак, казва Джей Пи.

Не, казва Брад. ЛЗ. Лош знак.

 

 

Решаваме, че ще изчакам докато Щефи спечели първия си мач — очаквано заключение — и когато тя спечели, аз ще й позвъня. Джей Пи ме подготвя за позвъняването. Той играе ролята на Щефи. Обсъждаме всевъзможни сценарии. Той изстрелва срещу мен всяка възможна реплика, която тя може да произнесе.

Щефи побеждава своята безпомощна съперница за четиридесет и две минути. Аз съм дал бакшиш на капитана на ферибота да ми се обади в мига, в който я видят да се качва. Петдесет минути след мача ми се обаждат: Тя е на борда.

Давам й петдесет минути да стигне до острова, десет минути, за да стигне от кея до хотела и после се обаждам на рецепцията, за да попитам за стаята й. Знам номера на стаята й, защото моите проклети рози още висят унило на масичката във вътрешния двор на стаята й.

Вдига телефона при второто позвъняване.

Здрасти. Андре е.

О.

Щеше ми се да се обадя, за да разбера дали си получила розите ми.

Получих ги.

О.

Мълчание.

Казва. Не искам да има недоразумения между нас. Приятелят ми е тук.

Разбирам. Ами, хубаво, схванах.

Мълчание.

Успех на турнира.

Благодаря. И на теб успех.

Зейва огромна пропаст от мълчание.

Ами, дочуване.

Дочуване.

Рухвам на дивана и зяпвам пода.

Искам да те питам нещо, казва Джей Пи. Какво толкова е казала, за да имаш това изражение? Кой сценарий сме пропуснали?

Приятелят й е тук.

О.

После се усмихвам. Взимам си страница от сценария с позитивното мислене на Брад: може би ми праща съобщение. Очевидно приятелят й е там.

И?

И тя не може да говори и не ми казва. Имам си приятел, край на въпроса, остави ме на мира, казва: Приятелят ми е тук.

И?

Според мен ми казва, че има надежда.

Джей Пи отвръща, че ще ми сипе едно питие.

 

 

Турнирът едва успява да ме поразсее. За съжаление разсейването трае кратко. В първия кръг, срещу Доминик Хръбати от Словакия, мога да мисля само за Щефи и нейния приятел, който се весели с моите рози или грозно ги пренебрегва. Хръбати ме помита в три сета.

Напускам турнира. Трябва да си тръгна от остров Фишър. Но се мотая насам-натам, седя на плажа, кроя заговори с Брад и Джей Пи.

Най-вероятно приятелят й се е появил неочаквано, казва Брад. Пък и тя все още не знае, че си разведен. Нека мине време. Нека новините да излязат. И после ще действаш.

Прав си, прав си.

Брад споменава Хонк Конг. В светлината на представянето ми срещу Хръбати, явно е, че се нуждая от още един турнир, преди да се включа в сезона на кортовете с клей. Хайде към Хонконг, казва той. Хайде да не се мотаем наоколо и само да говорим и мислим за Щефи.

След това се оказвам в самолета на път за Китай. Поглеждам към екрана над кабината. Продължителност на пътуването: 15 часа и 37 минути.

Поглеждам към Брад. Петнайсет часа и трийсет и седем минути? Да мисля непрестанно за Щефи? Няма да стане.

Откопчавам колана си и ставам.

Къде отиваш?

Слизам от самолета.

Стига глупости. Сядай. Отпусни се. Тук сме. Готови сме. Хайде да отидем да поиграем тенис.

Отпускам се на мястото си, поръчвам два коктейла, изпивам едно приспивателно и сякаш след цял месец вече съм на другия край на земята. Намирам се в кола и пътувам по магистралата към Хонконг. Поглеждам към извисяващия се международен финансов център.

Звъня на Пери. Кога ще излезе новината за развода ми?

Адвокатите уточняват подробностите, отвръща ми той. Междувременно с Брук трябва да постигнете съгласие по съобщението за развода.

Разменяме си факсове. Нейният екип, моят екип. Адвокати и отговорници по пресата го оглаждат. Брук добавя дума, аз изтривам дума. Факсове и още факсове. Започнало е с факсове и свършва с факсове.

Предстои да излезе съобщението за развода, казва Пери. Всеки ден го очакваме да излезе в пресата.

С Брад всяка сутрин тичаме до лобито, купуваме от всички вестници, после сядаме да закусим и внимателно оглеждаме всяка страница, търсим новината. За пръв път от съзнателния си живот, едва чакам вестниците да съобщят новина от личния ми живот. Всеки ден се моля: Нека днес Щефи да научи, че съм свободен.

Ден след ден съобщението не излиза. Същото е като да чакам Щефи да ми се обади. Да имах коса, щях да си я оскубя косъм по косъм. Най-накрая Пийпъл излиза със снимка на двама ни с Брук. Новината е озаглавена: „Палавите разделени“. Денят е 26 април 1999, три дни преди двайсет и деветия ми рожден ден, почти две години след сватбата ни.

Прероден, съвсем нов човек, печеля турнира в Хонконг, но по време на обратния полет за вкъщи не мога да си вдигна ръката. От летището се втурвам към дома на Гил. Той преглежда рамото ми и се мръщи. Не му харесва как изглежда.

Има вероятност да спра игра и да прескоча целия сезон на кортовете с клей.

Не, не, не, казва Брад. Трябва да заминем за Рим за Откритото първенство на Италия.

Моля те. Че аз никога не съм го печелил тоя турнир. Забрави.

Не, настоява Брад. Хайде към Рим, ще видим как ще се справи рамото ти. Не искаше да ходиш и в Хонконг, нали? А спечели, нали? Виждам знаци на възход.

Оставям се да ме отвлече до самолета и в Рим губя в третия кръг от Рафтър, когото тъкмо съм победил в Индиън Уелс. Сега вече наистина искам да спра. Само че Брад ме уговаря да участвам в Световната отборна купа в Германия. Нямам сили да споря с него.

Времето в Германия е студено, мрачно, което означава, че топката натежава. Поглеждам към Брад с убийствен поглед. Направо не ми се вярва, че ме е довлякъл в Дюселдорф с травма на рамото. По средата на първия сет, изоставам с 3–4 и не мога да направя и един замах повече. Напускам. Това е. Прибираме се, казвам на Брад. Трябва да ми се оправи рамото. И трябва да видя тази работа с Щефи.

Докато се качваме на самолета от Франкфурт за Сан Франциско, не говоря на Брад. Направо съм бесен от яд. Чакат ни дванайсет часа, седим един до друг и му казвам: Виж сега, Брад, не съм спал цяла нощ, заради рамото. Ще изпия две приспивателни и няма да те слушам следващите дванайсет часа и ще съм като в рая. Чу ли ме? Когато кацнем, първото нещо, което ще направиш е да ме извадиш от Откритото първенство на Франция.

Той се надвесва над мен и цели два часа ми вади душата. Няма да се връщаме във Вегас. Няма да те вадя от турнира. Идваш с мен у дома в Сан Франциско. Имам къща за гости с камина и колкото си искаш дърва за горене, точно както ти харесва, а после двамата с теб заминаваме за Париж, където ти ще играеш. Това е единственият турнир от Шлема, който не си печелил, а винаги си искал да спечелиш, а не можеш да го спечелиш, без да играеш на него.

Откритото на Франция? Стига, моля ти се. Майтапиш се. Това е бита карта.

Откъде знаеш? Кой казва, че това не е твоята година?

Слушай ме какво ти казвам. 1999 хич не е моята година.

Стига, у теб тъкмо започнаха да се забелязват следи от тенисиста, който някога беше. Видях у теб проблясъци, каквито от години не съм виждал. Не трябва да се отказваме.

Гледам през него. Не е въпросът в това, че според него победата ми на Откритото на Франция е възможна. Само че откажех ли се от Откритото на Франция, още по-лесно щях да се откажа от Уимбълдън и така да приключим с годината. Сбогом, завръщане. Здравей, оттегляне.

Кацаме в Сан Франциско, отново съм твърде уморен да споря. Вмъквам се в колата на Брад, той ме откарва у дома си и ме настанява в къщата за гости. Спя дванайсет часа. Когато се събуждам, ме чака масажист, готов да се залови с терапията.

Няма да свърши работа, казвам.

Ще свърши работа, отвръща Брад.

Имам масажи по два пъти на ден. В останалата част от деня гледам мъглата и слагам дърва в огъня. Към петък вече съм по-добре. Брад се усмихва. Тренираме на корта в задния му двор, двайсет минути, после удрям няколко сервиса.

Обади се на Гил, казвам. Отиваме в Париж.

 

 

В парижкия ни хотел Брад преглежда схемата на турнира.

Питам, как е?

Нищо не казва.

Брад?

По-лошо не може и да е.

Сериозно?

Кошмар. Първият ти мач е срещу Франко Скилари, левичар от Аржентина, вероятно най-якият мъжага в турнира, който не е поставен в схемата. Истински звяр на клей.

Не мога да повярвам, че ми говориш така.

Тренираме в събота и неделя. В понеделник започваме. Седя в съблекалнята, докато подготвят краката ми и разбирам, че съм забравил да си сложа бельо в сака. Мачът е след пет минути. Мога ли да играя без бельо? Дори не знам дали физически е възможно.

Брад се шегува, че мога да взема назаем неговото.

Никога повече няма да желая победата с такава стръв.

После си мисля: Идеално. Така и така не исках да идвам, не трябваше да идвам, излизам срещу самото въплъщение на калните плъхове в първия кръг на централния корт. И защо да не карам без бельо?

Има шестнайсет хиляди души публика, крещят като селяни, вдигнали се на щурм към Версай. Още преди да се изпотя вече изоставам със сет и пробив. Поглеждам към моите места в публиката и виждам Гил и Брад. Помогнете. Брад отвръща на погледа ми с каменно лице: Сам си помогни.

Нагласявам късите си панталони, поемам колкото се може повече въздух и бавно го издишвам. Казвам си, че по-лошо не може да стане. Казвам си: Спечели един сет поне. Да спечеля един сет от този приятел ще си е постижение. Един сет — положи усилия. Като преразглеждам и намалявам очакванията си целта изглежда по-постижима и се отпускам. Развихрям бекхенда си, улучвам точно където съм намислил. Публиката се раздвижва. Отдавна не са ме виждали да играя добре по тези места. Нещо в мен също се раздвижва.

Вторият сет се превръща в улична схватка, среща по борба свободен стил и престрелка, от която хвърчат гилзи. Скилари не отстъпва и на милиметър и трябва да измъкна сета с жесток бой от него, 7–5. Изведнъж се случва нещо изумително. Печеля третия сет. У мен припламва надеждата, истинска надежда, тръгва от пръстите на краката ми. Тялото ми пламва. Гледам Скилари, той е отчаян. Лицето му не издава никаква емоция. Един от най-яките мъжаги на турнира, а не може и стъпка да направи. Свършен е. В четвъртия сет направо го избутвам и изведнъж напускам корта с една от най-невероятните победи в кариерата си.

В хотела, покрит с клей, казвам на Гил: Видя ли го? Видя ли го тоя кален плъх как се гърчи? Накарахме го да се гърчи, Гил!

Видях.

Асансьорът е тесен. Има място за петима души със средностатистически мерки или за мен и за Гил. Брад ни казва да се качваме, той ще се качи след нас. Натискам бутона и докато се качваме, Гил се обляга в ъгъла на асансьора, а аз се облягам в другия. Улавям го, че се взира в мен.

Какво?

Нищо.

Продължава да се взира в мен.

Какво има, Гил?

Нищо. Усмихва се и повтаря: Нищо.

Във втория кръг се появявам на корта отново без бельо. (Повече никога няма да изляза на корта с бельо. Веднъж свърши ли нещо работа, не го променяй.) Играя срещу Арно Клеман от Франция. Печеля първия сет с 6–2. Водя във втория, играя най-добрия си тенис на клей. Клеман печели втория сет и третия. Как се случи? Сервирам при 4–5, 0–30 в четвъртия. На две точки съм от отпадането от турнира.

Мисля си: Две точки. Две точки.

Отиграва форхенд към края на игрището. Отивам и проверявам белега от топката. Аут. Ограждам следата с ракетата. Страничният съдия дотичва, за да провери. Оглежда я като Еркюл Поаро. Вдига ръка. Аут! Ако топката беше пипнала линията, щях да изоставам с троен мачпойнт. Вместо това аз съм на 15–30. Каква разлика само! Ами ако…?

Само че умолявам себе си да спра да мисля за „ами ако“. Не мисли, Андре. Изключи съзнанието си. Играя две минути най-добрия тенис, на който съм способен. Удържам. Резултатът е 5–5.

Клеман бие сервис. Ако бях друг играч, щеше да е приключил мача. Само че аз съм син на баща си, аз съм човекът-ретур. Нищо не може да мине покрай мен. После започвам да го разхождам по игрището. Напред-назад. Езикът му провисва от устата. Точно когато и той и публиката вече си мислят, че повече не мога да го разигравам така, аз го поразтичвам още малко. Прилича на метроном. После е бегач. Привежда се, сякаш е ударен по главата. Мускулите му получават спазми. Иска медицинска помощ.

Постигам пробив. После с лекота печеля четвъртия сет.

Печеля петия сет с 6–0.

В съблекалнята Брад си говори сам, говори на мен, на всеки, който е готов да го изслуша.

Задната му гума се спука! Видя ли? Мамка му! Задната му гума направи бууум.

Репортерите ме питат дали съм извадил късмет с мускулните спазми на Клеман.

Да съм извадил късмет ли? Че аз се скъсах от работа, за да ги получи тия крампи.

В хотела, докато се качваме в малкия асансьор с Гил, лицето ми е цялото в клей. Очите ми, ушите ми и устата са пълни с клей. Дрехите ми са изпоцапани с клей. Поглеждам надолу. Преди не ми е правило впечатление, че когато клеят от Ролан Гарос изсъхне, прилича на кръв. Опитвам се да я изчеткам, когато виждам, че Гил отново ме зяпа.

Какво има?

Нищо, казва той и се усмихва.

 

 

В третия кръг играя срещу Крие Уудръф. Играл съм с него веднъж тук през 1996 година и ме е победил. Катастрофална загуба. Тази година тайно си харесвам шансовете. Този път от самото начало знам, че ще спечеля. Не се съмнявам, че ще си отмъстя, а отмъщението ми ще е студено като лед. Побеждавам го с 6–3, 6–4, 6–4 на същия корт, където ме е победил по-рано. Брад искаше така, защото държеше да си спомня, държеше битката да е лична.

На осминафинал съм на Откритото първенство на Франция, за пръв път от 1995 година. Възмездието ми е Карлос Моя, шампионът от предишната година.

Не се притеснявай, казва Брад. Въпреки че Моя е шампионът и наистина е добър на клей, този път можеш да го отстраниш. Можеш да го отвееш, стой пред основната линия, отигравай всяка топка и го притискай. Цели се в бекхенда му, а ако трябва да се целиш във форхенда му, прави го целенасочено и със стръв. Не го давай леко, връхлитай го и го повлечи. Нека да усети как му дишаш във врата.

В първия сет Моя ми диша във врата. Губя първия сет бързо. Във втория изоставам с два пробива. Не играя своята игра. Не правя нищо от онова, към което ме е насочил Брад. Поглеждам към моите места в публиката и Брад крещи: Хайде! Давай!

Върни се към основните положения. Принуждавам Моя да тича. Да тича още. Налагам садистичен ритъм, припявам си: тичай, Моя, тичай. Принуждавам го да обикаля пистата. Да се включи в бостънския маратон.

Печеля втория сет и публиката ме аплодира. В третия сет разхождам и пришпорвам Моя, колкото предишните си три опонента взети заедно и изведнъж той капва. Повече не иска да тича. Такива неща не е обещавал да прави.

В началото на четвъртия сет у мен се процежда увереност. Подскачам нагоре-надолу. Искам Моя да види колко много енергия още имам. Той вижда и въздъхва. Отстранявам го и се втурвам в съблекалнята. С Брад удряме юмруци и моят почти се строшава от удара.

В асансьора на хотела усещам, че Гил пак ме гледа втренчено.

Гил, какво има?

Имам усещане.

Какво усещане?

Имам усещането, че ти предстои сблъсък.

С кого?

Съдбата.

Не знам дали вярвам в съдбата.

Ще видим. Не можем да запалим огън в дъжда…

 

 

Два дни до финала. Два дни за почивка и за мисли, които не са свързани с тенис. Брад научава, че в нашия хотел е и Спрингстийн. Има концерт в Париж. Брад предлага да идем на концерта. Взима три места за нас, на първите редове.

Отначало не съм много сигурен. Не ми се струва добра идея да излизам и да предизвиквам луда веселба из Париж. Само че новините по телевизията са най-вече за тениса, което също не е полезно за настроението ми. Спомням си за онзи служител, който се подиграваше, че играя на малък турнир и сравняваше участието ми там с това Спрингстийн да свири в кръчмата на ъгъла. Да, казвам. Хайде да му отпуснем края тази вечер. Да идем и да погледаме Боса.

Брад, Гил и аз влизаме на стадиона секунди преди Спрингстийн да излезе на сцената. Докато притичваме по пътеката, няколко души ме забелязват и започват да ме сочат. Някакъв мъж изкрещява името ми. Андре! Allez, Андре! Неколцина други подхващат възгласите. Настаняваме се на местата си. Светлинен лъч обхожда публиката и изведнъж се спира на мен. Публиката настръхва развълнувана. Започват да скандират: Allez, Агаси! Allez, Агаси! Някъде около шестнайсет хиляди души, почти колкото публиката на Ролан Гарос — скандират името ми, аплодират ме и тропат с крака. Allez, Агаси! Припяват мелодично, с ритъм като детска приспивна песен. Диии—диии, да-да-да! Заразително е! Брад също припява. Изправям се и махам. Поласкан съм. Вдъхновен. Иска ми се да изиграя следващия мач веднага. Тук. Allez, Агаси!

Отново се изправям, сърцето ми се е качило в гърлото. И тогава най-накрая на сцената излиза Босът.

 

 

На четвъртфинала излизам срещу Марсело Филипини от Уругвай. Първият сет е безпроблемен. Вторият сет е безпроблемен. Разкарвам го из корта, той се разсипва. Като в песента на Спрингстийн: „Скитниците като нас, бейби, са родени да бягат“. Радвам се на факта, че надделявам над опонента си толкова, колкото и над победата си, оставям без крака съперниците си и виждам как годините тренировки с Гил се отплащат в две наситени седмици. Печеля третия сет без никаква съпротива от страна на Филипини, 6–0.

Газим!, крещи Брад. О, боже, Андре, газиш ги, премазваш ги!

На полуфинал съм. Играя срещу Хръбати, който ме е отвял скоро на Кей Бискейн, докато бях в ступор около случката с Щефи. Печеля първия сет, 6–4. Печеля следващия сет, 7–6. Облаците се сгъстяват. Започва да ръми леко. Топката натежава, което ми пречи да играя нападателно. Хръбати се възползва и печели третия сет, 6–3. В четвъртия води с 2–1, а мачът, който бях спечелил, ми се изплъзва, изплъзва ми се. Изостава със сет, но очевидно е уловил момента. Усещам се вече почти осъден.

Поглеждам към Брад. Той сочи към небето. Спри мача.

Давам знак на надзорника и съдията на стола. Посочвам клея, който се е превърнал в кал. Казвам им, че няма да играя при тези условия. Опасно е. Те оглеждат клея, както миньори оглеждат злато. Потвърждават. Спират играта.

На вечеря с Гил и Брад настроението ми хич го няма, защото знам, че сега аз съм догонващият в мача. Спасил ме е само дъждът. Иначе вече да сме на летището. Сега не мога да повярвам, че разполагам с цяла нощ, в която да се пека над мача, да се тревожа до утре.

Взирам се в храната, безмълвен.

Брад и Гил ме обсъждат, сякаш не съм на масата.

Той е добре физически, казва Гил. В добра кондиция е. Затова му дръпни едно слово, Брад. Подработи го треньорски.

Какво искаш да му кажа?

Измисли нещо.

Брад отпива от бирата и се обръща към мен. Добре, Андре. Виж. Ето каква е сделката. Искам двайсет и осем минути от теб утре.

Какво?

Двайсет и осем минути. Ще превъртим светкавично лентата. Можеш да го направиш. Имаш да спечелиш пет гейма и толкова, а повече от двайсет и осем минути няма да ти трябват за тази работа.

Времето. Топката.

Времето ще е хубаво.

Прогнозата е за дъжд.

Не, времето ще е хубаво. Дай ни само двайсет и осем минути.

Брад познава начина ми на мислене. Познава как редът, прецизността, ясната и точна цел са като сладкиш за мен. Познава ли обаче така добре и синоптичната прогноза? За пръв път през ума ми минава, че Брад не е просто треньор, ами пророк.

Обратно в хотела, двамата с Гил сме се присвили в асансьора.

Всичко ще е наред, казва Гил.

Да.

Преди да си легна, той ме принуждава да изпия коктейла на Гил.

Не искам.

Изпий го.

Когато съм толкова хидратиран, че урината ми вече е бяла като памук, той ме оставя да спя.

На следващия ден се появявам притеснен. Изоставам с 1–2 в четвъртия сет, сервирам, назад съм с два брейкпойнта. Не, не, не. Изравнявам до четирийсет равни. Удържам. Сетът е изравнен. Избегнал съм катастрофата и изведнъж се отпускам, щастлив съм. Това е толкова често в спорта. Изправен си пред бездънна яма от опасността да загубиш. Гледаш смъртта в лицето. После съперникът ти, или животът ти, те спасяват, и се чувстваш толкова благословен, че играеш с упоение. Печеля четвъртия сет и мача. На финал съм.

Най-напред поглеждам към Брад, който развълнувано сочи часовника и цифровия часовник на корта.

Двайсет и осем минути. До секунда.

 

 

Съперникът ми на финала е Андрей Медведев от Украйна, което не е за вярване. Направо не е за вярване. Само преди няколко месеца в Монте Карло, двамата с Брад сме се натъкнали на Медведев в един нощен клуб. Същият ден е претърпял съкрушителна загуба и пие, за да удави мъката. Каним го да се присъедини към нас. Той се тръшва на един стол на нашата маса и обявява, че се отказва от тениса.

Повече не мога да я играя шибаната игра, отсича. Стар съм. Тенисът не ми върви.

Изкарвам си го на него.

Какво си въобразяваш, подхванал съм го аз. Я ме виж мене, на двайсет и девет, с травма, разведен, а ти си ми се размазал и си се заотказвал на двайсет и четири, така ли? Чака те сияйно бъдеще.

Играта ми не струва.

Ами? Оправи я.

Питал ме е за съвети, за насоки. Помолил ме е да анализирам играта му, също както някога аз помолих Брад да анализира моята. И аз бях като Брад. Бях брутално откровен. Обяснил съм на Медведев, че има страховит сервис, мощен ретур и бекхенд на световно ниво. Форхендът му не е неговият удар, разбира се, това не е тайна, но той може да го прикрие, защото е достатъчно едър, за да диктува движенията на съперниците си.

Ти си много подвижен!, крещял съм му тогава. Върни се към най-важните неща. Движи се, заковавай при първия си сервис и съсичай с бекхенда си над линията.

От тази нощ нататък, той е следвал съветите ми буква по буква и е като истински вулкан. Печели турнир след турнир и доминира над тенисистите на това първенство. Всеки път, когато сме се сблъсквали в съблекалнята или около Ролан Гарос, сме си разменяли плахи намигвания и ръкомахания.

Изобщо не съм си и представял, че ще изправим един срещу друг в такъв сблъсък.

Ето че Гил е сгрешил. Не ми е предстоял сблъсък със съдбата, ами с огнедишащо чудовище, за чието раждане сам съм помогнал.

 

 

Където и да ида, парижани се тълпят около мен и ми желаят успех. Турнирът е основната тема в града. В ресторантите, в кафенетата, по улицата, парижани крещят името ми, целуват ме и ме подкрепят. Историята за посрещането ми на концерта на Спрингстийн е обиколила вестниците. Хората, пресата, са омаяни от невероятното ми преставяне. Всеки може да се припознае в него. Виждат себе си в моето завръщане, в моето възкръсване от мъртвите.

Вечерта преди финала седя в стаята си и гледам телевизия. Гася телевизора. Отивам до прозореца. Мисля си за последната година, за последните осемнайсет месеца, последните осемнайсет години. Милиони отиграни топки, милиони решения. Знам, че това е последната ми възможност да спечеля Откритото първенство на Франция, последната възможност да съм спечелил четирите турнира от Големия шлем, да имам пълния набор от купи, което означава последния изстрел от изкуплението. Перспективата да загубя ме плаши, а и перспективата да спечеля ме плаши също толкова. Дали ще съм благодарен? Дали ще съм достоен? Дали ще ми послужи за основа или ще я пропилея?

Медведев също присъства в мислите ми. Играта му прилича на моята. Аз съм му дал своята игра. Дори малките ни имена са еднакви. Той е Андрей. Ще бъде Андре срещу Андрей. Аз срещу своя двойник.

Брад и Гил чукат на вратата.

Готов ли си за вечеря?

Оставям вратата отворена и им казвам да влязат след секунда.

Стоят зад вратата и ме гледат как отварям минибара. Наливам се с чиста водка. Брад зяпва, докато смъквам водката отведнъж.

Какво мамка му…?

Умирам от притеснение, Брад. Целият ден не можах и залък да сложа в устата си. Трябва да се нахраня, а единственият начин да ям е като овладея нервите.

Не се притеснявай, казва Гил на Брад. Той е добре.

Поне изпий и една чаша вода, казва Брад.

След вечеря, докато се връщам в стаята си, взимам приспивателно и се вмъквам в леглото. Звъня на Джей Пи. Той казва, че при него е рано следобед.

Колко е при вас часът?

Късно е. Страшно късно е.

Как се чувстваш?

Моля те, моля те, за пет минути ми говори за друго, освен за тенис. Добре ли си?

За всичко друго, само не за тенис.

Добре. Да видим. Какво ще кажеш да ти прочета стихотворение? Напоследък чета много поезия.

Да. Хубаво. Каквото и да е.

Отива до рафта с книги, измъква книга. Чете спокойно:

И макар сега да не сме

онази сила, която в доброто старо време

е разтреперила небето и земята.

Каквито сме, такива.

Еднакви по нрав и с геройски сърца, отслабени от времето и съдбата, но със силна воля да се стремим, да търсим, да откриваме и да не отстъпваме.^[1]

Заспивам и дори не затварям телефона.

 

 

Гил тропа на вратата ми, облечен е като за среща с Де Гол. Носи прекрасно черно спортно сако, черни панталони с ръб, черна шапка. Носи и верижката, която му подарих. Аз нося допълващата я обеца. Отец, Син и Светия Дух.

В асансьора казва: Всичко ще е наред.

Да.

Но не е наред. Разбирам го по време на загрявката. Целият съм вир-вода. Потя се, сякаш ще се женя. Толкова съм нервен, че зъбите ми тракат. Слънцето е ярко, което би трябвало да ме радва, защото топката ще е по-суха и по-лека. Само че горещината ме кара да се потя още повече.

Мачът започва, а аз съм прогизнала в пот отрепка. Допускам безмозъчни грешки, грешки на начинаещ, всякакви грешки и прецаквания, които човек може да види на тенис корта. Губя първия сет, 6–1, за деветдесет минути. Медведев междувременно е въплъщение на непоклатимото спокойствие. И защо да не е? Прави всичко, което трябва да прави, всичко, което съм му казал да прави в Монте Карло. Контролира ритъма, движи се пъргаво, съсича бекхенда на линията, винаги щом пожелае. Играта му е лека, точна, безмилостна. Ако навляза по-навътре, ако се опитам да отмъкна точка, като съм се промъкнал по-навътре, той отиграва съкрушителен бекхенд.

Носи карирани панталонки, сякаш сме на плажа, пък и той всъщност изглежда така, сякаш волно се развява из Ривиерата. Свеж, могъщ, отдал се на почивка. Може да стои на корта безброй дни, без да почувства умора от играта.

В началото на втория сет, започват да се трупат тъмни облаци. Изведнъж започва да ръми. В публиката наизникват стотици чадъри. Играта е спряна. Медведев тича към съблекалнята, аз съм след него.

Там няма никой. Вървя нагоре-надолу. От някакъв кран капе вода. Капките изсвистяват по металните чекмеджета. Сядам на пейка, потя се, втренчвам поглед в отворено чекмедже.

Влизат Брад и Гил. Брад носи бяло сако и бяла шапка в ярък контраст с черното облекло на Гил. Брад трясва вратата с всичка сила и крясва: Какво ти става?

Твърде добър е, Брад. Просто е твърде добър. Не мога да го победя. Кучият му син е як, сервисите му са като оръдейни изстрели и не пропуска. Съсипва ме със сервиса си, съсипва ме с бекхенда си. Не мога да се справя със сервиса му. Не мога да се справя.

Брад не казва нищо. Сещам се за Ник, как стои на същото място и не казва нищо по време на прекратения заради дъжда мач, който загубих от Къриър преди осем години. Някои неща не се променят. Същият неуловим турнир, същото гнусливо усещане, същото гадно държание от моя треньор.

Крясвам на Брад: Ти бъзикаш ли се с мене? Точно сега ли, от всички възможни моменти, точно тоя момент ли избра да млъкнеш? От всички турнири и мачове, точно сега ли ще избереш да си затвориш проклетата уста?

Брад ме гледа от упор. И изведнъж се разкрещява неистово. Брад, който никога не повишава тон на никого, крещи с всички сили.

Какво искаш да ти кажа, Андре? Какво искаш да ти кажа? Ти ми каза, че той е твърде добър. Как бе, мамка му, го разбра ти? Не можеш да прецениш как играе! Толкова сдъвкан си на корта, толкова си заслепен от паника, та чак съм изумен как изобщо го виждаш. Твърде добър ли? Ти го правиш да изглежда добър.

Но…

Отпусни се. Ако ще губиш мача, изгуби го по твоите правила. Отигравай шибаната топка.

Но…

А ако не си сигурен как да я отиграеш, ето то идея. Отигравай я към същото място, където и той я отиграва. Ако той играе бекхенд по диагонала и ти играй бекхенд по диагонала. Отиграй твоя малко по-добре от неговия и това е. Не ти трябва да си по-добър от целия шибан свят, забрави ли? Трябва само да си по-добър от приятелчето отсреща. Той няма нито един удар, който и ти да нямаш. Прецакай му сервиса. Сервисът му ще се съсипе, когато започнеш да отиграваш своите удари. Просто отигравай. Отигравай, мамка му. Ако ще губиш днес, добре, ще го понеса, но да загубим по нашите правила. В последните тринайсет дни виждам как си на линия. Как съсичаш, как си под натиск, как мачкаш съперниците си. Така че сложи край на жалбите си, спри да ми повтаряш колко бил добър, и в името на Бога, спри да се правиш на идеалния тенисист! Не изпускай от поглед топката, отигравай топката. Чуваш ли ме, Андре! Следи топката. Отигравай топката. Накарай приятелчето да се съобразява с тебе. Може и да си мислиш, че го правиш, но повярвай ми, ти чисто и просто стърчиш на корта. Ако ще падаш, хубаво, падай, само че продължавай да стреляш с пищовите. Не спирай, не спирай, не спирай, докато падаш да стреляш с пищовитееее.

Отваря вратата на съблекалнята и я трясва здраво. Вратата се тръшва и издрънчава.

Появява се съдията.

Да се връщаме на корта, господа.

Брад и Гил излизат от съблекалнята. Забелязвам, че докато излизат през вратата, Гил потупва крадешком Брад по гърба.

Бавно излизам на корта. Имаме кратка загрявка, после подновяваме играта. Забравил съм резултата. Трябва да погледна към таблото, за да си го припомня. О, да. Водя с 1–0 във втория сет. Само че сервира Медведев. Спомням си за финала срещу Къриър през 1991 година, за спирането на срещата заради дъжда, което наруши ритъма на играта ми. Може пък това да е разплатата. Тенис карма. Може би така както дъждът ме е объркал, сега да ми помогне да намеря себе си.

Обаче Медведев разчита на своята лична украинска карма. Той подхваща играта оттам, откъдето я е спрял, продължава с натиска, принуждава ме непрестанно да отстъпвам и да играя защитно, което не е моят стил на игра. Денят вече е доста мрачен и влажен, което изглежда дава нови сили на Медведев. Харесва му по-бавното темпо. Той е ядосан слон, който се наслаждава на своя миг, докато ме тъпче под себе си. В първия гейм след прекъсването, сервисът му стига 193 километра в час. След секунди резултатът е изравнен, 1–1.

След това постига пробив. После сервисът е негов, после отново постига пробив и е на път да спечели втория сет със забележителна лекота, 6–2.

В третия сет удържам сервиса в продължение на пет гейма. Изведнъж необяснимо как постигам пробив, за пръв път в мача. Водя с 4–2. Сред публиката се разнасят въздишки и мърморене.

Медведев постига отново пробив. Държи сервиса и връзва сета на 4–0.

Слънцето отново се показва. Грее ярко и клеят започва да изсъхва. Темпото на игра стремително нараства. Подавам аз и при 15–15 правим френетично разиграване за топката, което аз печеля с красиво воле от бекхенд. Сега при 30–15, чувам как Брад ми казва да не изпускам от поглед топката, да отигравам топката. Изстрелвам я. Сека спокойно първия си сервис и го придружавам с високо стенание. Аут. Бързам при втория сервис. Отново аут. Двойна грешка. 30–30.

И така. Ще си го получа. Аз ще загубя — Медведев е на шест точки от шампионската титла, но ще загубя според правилата на Брад, вместо според моите.

Отново бия сервис. Аут. Упорито отказвам да се отърва от всичко при втория сервис. Отново аут. Двойните грешки вече са две поредни.

Резултатът е 30–40. Брейкпойнт. Въртя се в кръг, свил съм очи, на път съм да ревна. Трябва да се взема в ръце. С пръсти съм на линията, подхвърлям топката във въздуха и пропускам още един сервис. Изпуснал съм вече пет поредни сервиса. Разпадам се. Аз съм на един пропуснат сервис от възможността Медведев да сервира за купата на Откритото първенство на Франция.

Той се привежда, готов е да отвее втория сервис. Когато си добър в ретура, винаги предугаждаш състоянието на психиката на противника, а Медведев знае, че моята психика се е прокъсала след пет пропуснати сервиса един след друг. Следователно предположенията му са с висока степен на сбъдване и знае, че няма да ми стигнат силите да играя нападателно. Очаква красив, лек, отскоклив сервис. Мисли си, че нямам друга възможност. Пристъпва напред, влиза доста навътре от основната линия, изпраща ми съобщение, че съчувства на ревльото и когато овладее удара ми, ще го наниже в гърлото ми. Изражението на лицето му говори и без съмнение казва: Давай, мамка ти. Давай смело. Не ти се плаша.

Това е мигът на решителното изпитание и за двама ни. Това е повратната точка в мача, вероятно и в живота и на двама ни. Това е изпитанието на волята, на сърцето, на мъжеството. Подхвърлям топката във въздуха и отказвам да се предам. Противно на очакванията на Медведев, сервисът ми е мощен и агресивен, насочен към неговия бекхенд. Топката лети със зъл, накъсан полет. Медведев замахва и насочва топката към центъра на корта. Отигравам зад него форхенд. Стига топката, отговаря с бекхенд към краката ми. Привеждам се, изигравам странно воле от форхенд, което пада на линията, той прехвърля топката над линията, аз я докосвам леко с ракетата и я връщам обратно в неговата половина от корта, където ударът просто заспива, страшен удар, като се вземе предвид, че е направен с много лек замах.

Сервисът е мой.

Стъпвам леко, докато вървя към стола си. Публиката е в екстаз. Ходът на играта не се е променил, но се колебае. Това беше мигът на Медведев, а той го пропусна и според мен по лицето му виждам, че го осъзнава.

Allez, Агаси! Allez!

Един добър гейм, мисля си. Изиграй един добър гейм и ще си спечелил сета, след това поне ще можеш да напуснеш корта с вдигната глава.

Облаците са се разпръснали. Слънцето е изсушило клея и темпото вече е мълниеносно. Пипвам Медведев да поглежда със съжаление към небето, докато заемаме местата си на корта. Иска му се дъждовните облаци да се върнат. Това ярко слънце изобщо не му е по вкуса. Започва да се поти. Ноздрите му потръпват, като на дракон. Можеш да победиш дракона. Изостава с 0–40. Постигам пробив и печеля третия сет.

Сега играем по моите правила. Разхождам Медведев от единия край на корта до другия, отигравам мощно топката, правя всичко, което Брад ми е казал да правя. Медведев е станал малко по-тромав, очевидно е загубил концентрация. Твърде дълго си е мислел как печели. Бил е на пет точки от края на мача, пет точки, които сега го съсипват. Мисълта за тях непрекъснато му минава през съзнанието. Казва си: Толкова близо бях. Бях успял.

Финалната линия! Живее в миналото, а аз живея в настоящето. Той мисли, аз чувствам. Не мисли, Андре. Удряй по-_здраво_.

В четвъртия сет отново постигам пробив. После се вкопчваме в страшна схватка. Играем добър, солиден тенис, и двамата спринтираме и стенем, задълбаваме все повече. Шансовете за спечелването на петия сет са равни и за двама ни. Само че аз имам едно отчетливо предимство, тайно оръжие, което мога да извадя по всяко време, когато ми трябва точка — моята игра на мрежата. Всичко, което правя на мрежата, дава добър резултат, а там Медведев очевидно не се чувства на място, главата му се забърква. Става плашлив, почти параноичен. Ако само се престоря, че се втурвам към мрежата, той трепва. Аз подскачам, той се втурва.

Печеля четвъртия сет.

В началото на петия сет постигам пробив и стигам до 3–2. Случва се. Мачът се обръща. Целта, която ми се е изплъзнала през 1990, 1991 и 1995 години, отново е съвсем близо. Водя с 5–3. Сервисът е негов, 40–15. Имам два мачпойнта. Трябва да спечеля сега, иначе ще ми се наложи да сервирам за мача, а не искам да стане така. Ако не спечеля сега мача, може би изобщо няма да го спечеля. Ще се окажа на мястото на Медведев и ще се терзая колко близо съм бил до целта. Ако не спечеля веднага, на старини ще си мисля за Откритото първенство на Франция, докато седя в люлеещия се стол и ще мърморя за Медведев с карирано одеяло над краката си. Бил съм като обсебен от този турнир през последните десет години. Не мога да понеса да съм обсебен от него и през следващите осемдесет. След целия труд, пот, след невероятното ми завръщане и този изпълнен с чудеса турнир, ако не спечеля веднага мача, никога няма да бъда напълно и истински щастлив. А Брад ще трябва да се превърне в институция. Финалът е толкова близо, че мога да го целуна. Усещам как ме увлича към себе си.

Медведев печели два мачпойнта. Отблъсква се от смъртта. Отново сме на 40 равни. Печеля следващата точка обаче. Отново мачпойнт.

Крещя си: Сега, сега. Спечели мача веднага.

Само че той печели следващата точка, после печели и гейма.

Смяната на полетата трае цяла вечност. Избърсвам лицето си с кърпа. Поглеждам към Брад, очаквам той да е толкова напрегнат, колкото съм и аз. Само че изражението му издава решимост. Вдига четири пръста. Още четири точки. Четирите точки са равни на четирите турнира от Шлема. Хайде! Давай!

Ако ще губя мача, ако съм прокълнат да живея с това смразяващо съжаление, няма да е, защото не съм послушал Брад. Чувам гласа му в ухото си: Върни се към извора.

Форхендът на Медведев е изворът.

Влизаме на корта. Готов съм да отиграя към форхенда на Медведев всякакви удари. И той знае, че е така. При първата точка е напрегнат, проучва с минаващ удар над линията. Забива топката в мрежата.

Печели следващата точка, обаче, когато аз забивам стремителния си форхенд в мрежата.

Изведнъж преоткривам сервиса си. Изотникъде отпушвам мощен първи сервис, срещу който е безпомощен. Отиграва с уморен форхенд, от който топката отлита далече. Отново бия сервис, който е още по-мощен и той забива в мрежата.

Шампионска точка. Половината от публиката крещи името ми, останалата половина крещи ШШшшш. Изстрелвам нов съскащ сервис и когато Медведев се насочва към топката и прави неудържим замах, аз вече съм вторият човек, който знае, че съм спечелил Откритото първенство на Франция. Първи го е разбрал Брад. Медведев е трети. Топката пада много далеч зад основната линия. Гледам я как пада и това е един от най-щастливите моменти в живота ми.

Вдигам ръце и ракетата пада на клея. Хлипам, потривам глава. Ужасен съм от щастието, което ме е обзело. Не е обичайно победите да носят такова щастие. Победите не са чак от такова значение обикновено. Само че тази победа носи и то какво щастие, и ме връхлита със сила, пред която съм безпомощен. Преливам от радост, благодарен съм на Брад, на Гил, на Париж, дори на Брук и на Ник. Без Ник нямаше да стигна дотук. Без всички върхове и спадове с Брук, дори без нещастието от последните дни този миг нямаше да се случи. Запазвам известна благодарност дори за себе си, за всички добри и лоши избори, които съм правил и са ме довели до този миг.

Излизам от корта и раздавам целувки в четирите посоки, най-благодарния жест, за който се сещам, с който да изразя пулсиращата у мен благодарност. Емоция, която ми се струва като първоизточник на всички емоции. Заричам се занапред, независимо дали губя или печеля, когато напускам тенис корта, да го правя. Ще изпращам въздушни целувки към четирите посоки на земята и ще благодаря на всички.

 

 

Организираме си малко тържество в един италиански ресторант, Стреза, в центъра на Париж, близо до Сена, близо до мястото, където подарих на Брук тенис гривната. Пия шампанско от купата. Гил пие кола и не му е по силите да спре да се усмихва. От време на време слага ръка върху моята — тежка е като речник — и казва: Успя.

Ние успяхме, Гили.

Там е Макенроу. Подава ми телефона и казва: Някой иска да ти каже здрасти.

Андре? Андре? Поздравления! Такава радост ми достави да те гледам тази вечер. Завиждам ти.

Борг.

Завиждате ли? Защо?

Защото направи нещо, което малцина са правили.

Слънцето изгрява, когато двамата с Брад се прибираме в хотела. Преметнал е една ръка отгоре ми и казва: Пътуването приключи добре.

Как така?

Той ми казва. Обикновено в живота, пътуванията приключват по шибания кофти начин. Но този път приключи по добрия.

Премятам и аз ръка през раменете на Брад. Това е едно от малкото неща, за които пророкът бърка този месец. Пътуването едва сега е започнало.