Андре Агаси
Открито (24) (Автобиография)

Глава 24

Аз съм в Канада, тя е в Ню Йорк. Аз съм във Вегас, тя е в Лос Анджелис. Поддържаме връзка по телефона. Една вечер ме разпитва за любимите ми неща. Песен. Книга. Храна. Филм.

Най-вероятно изобщо не си чувала за любимия ми филм.

Кажи ми кой е, казва тя.

Излезе преди няколко години. Нарича се Земята на сенките. Разказва се за Клайв Стийпълз Луис, писателя.

От другата страна се разнася шум, сякаш телефонът е паднал.

Да не повярваш, казва тя. Това просто не е истина. И на мен ми е любимият филм.

Разказва се за обвързването, за отварянето към любовта.

Да, казва тя. Да, така е, знам.

Приличаме на два дялани камъка… замахванията на Неговото длето, което ни наранява и всъщност ни прави съвършени.

Да. Да. Съвършени.

 

 

Играя в Монреал на полуфинал срещу Кафелников. И една точка не мога да спечеля. Той е номер две в световната ранглиста и ми хвърля такъв бой с такъв размах, че публиката по скамейките закриват очи. Казвам си: Изобщо нямам думата относно резултата в този мач. Изобщо нямам право на глас за развитието на мача по-нататък днес. Не просто ме побеждават, ами направо ме сриват със земята. Само че съм добре. В съблекалнята виждам треньора на Кафелников, Лари, който се е облегнал на стената и се усмихва.

Лари, това е най-болезненият разгром в тениса, който съм виждал. Ще ти обещая обаче нещо. Кажи на твоето момче, че го чакат един-два тупаника от мен.

По-късно същия ден ми звъни Щефани. Тя е на летището в Лос Анджелис.

Питам я: Как върви твоя турнир?

Получих травма.

А. Съжалявам.

Да. Край. Дотук бях.

За къде си се запътила?

Връщам се в Германия. Имам някои недовършени въпроси.

Знам какво означава. Ще разговаря с приятеля си, ще му каже за мен, ще скъса с него. Усещам, че съм се ухилил глуповато.

Когато се върне от Германия, обещава ми, ще се видим в Ню Йорк. Можем да прекараме известно време заедно преди Откритото първенство на САЩ за 1999 година. Споменава, че трябва да даде нова пресконференция.

Нова пресконференция ли? И защо?

Прекратявам кариерата си.

Ти се оттегляш, така ли?

Нали ти го казах току-що. Дотук бях.

Когато каза дотук, мислех, че говориш за турнира! Не знаех, че имаш предвид кариерата си.

Чувствам се ограбен при мисълта, че Щефани Граф вече няма да е част от тениса. Та тя е най-великата тенисистка на всички времена. Питам я какво чувства като знае, че никога повече няма да размаха ракетата в състезание. Точно такива въпроси ми задават репортерите всеки ден, но не мога да се спра. Искам да знам. Питам я със смес от любопитство и завист.

Казва, че се чувства добре. В мир е със себе си, повече от готова е за оттеглянето си.

Чудя се дали аз съм готов. Размишлявал съм върху моята смъртност като тенисист. Една седмица по-късно обаче играя във Вашингтон срещу Кафелников на финал. Побеждавам го със 7–6, 6–1 и поглеждам към треньора му, Лари. Обещанието си е обещание.

Давам си сметка, че с мен все още не е свършено. Все още имам обещания, които трябва да изпълня.

 

 

Почти съм достигнал позицията номер едно в ранглистата. Този път това не е цел на баща ми или на Пери, или на Брад, не и моя, напомням си. Страхотно ще е, това е. Ще увенчае цялото ми завръщане. Ще бъде паметен знак за цялото пътуване. Спринтирам по Хълма на Гил, до върха и обратно. Тренирам за номер едно, казвам на Гил. И за Откритото първенство на САЩ. И по някакъв странен начин за Щефани.

Нямам търпение да се срещна с нея.

Щефани пристига в Ню Йорк, аз буквално я грабвам и отнасям в северната част на щата в провинциалната къща от деветнайсети век на един приятел. Хиляда и петстотин акра и няколко огромни каменни огнища. Във всяка стая можем да седим, да се взираме в пламъците и да разговаряме. Казвам й, че съм подпалвач. И аз, отвръща тя. Листата едва започват да пожълтяват и всеки прозорец прилича на рамка за картичка с изглед от огненозлатисти гори и планини. На километри няма жив човек.

През цялото време си говорим, разхождаме се, ходим с колата до близките градчета, разглеждаме, без да бързаме антикварни магазинчета. Вечер лежим на дивана и гледаме оригинала на Пинко, Розовата пантера. След един час така, и двамата здраво се смеем на Питър Селърс, че трябва да спрем касетата и да се поуспокоим.

След три дни тя си тръгва. Трябва да отиде на почивка със семейството си. Моля я да се върне за уикенда на финала на Откритото първенство на САЩ. Да е там заради мен. В моите места на трибуните. Чудя се дали сам не се урочасвам, като предричам, че ще играя на финал, но не ме е грижа.

Казва ми, че ще се опита да дойде.

Стигам до полуфинала. Трябва да играя срещу Кафелников. Щефани звъни и ми казва, че ще дойде. Но няма да седи в моите места. Още не е готова за това. Ами тогава, нека ти запазя място.

Аз сама ще си намеря място, казва. Не се притеснявай за мен. Познавам мястото и ще се оправя.

Смея се. Познава го, предполагам.

Щефани наблюдава от горните редове, носи бейзболна шапка, която е нахлупила ниско над очите си. Разбира се, камерите на Си Би Ес я откриват в тълпата и Макенроу, който коментира, се възмущава, било срамота как така служителите от Откритото на САЩ не са намерили по-добро място за Щефи Граф. Отново побеждавам Кафелников. Кажи на Лари едно „здрасти“ от мен.

На финала се изправям срещу Мартин. Мислех си, че ще е Пийт. Пред пресата съм заявил, че искам да е Пийт, но той се е отказал от турнира заради травма на гърба. Затова от другата страна на мрежата е Мартин, както и при много други критични положения. През 1994 година на Уимбълдън, когато все още се мъчех да усвоя обучението на Брад, изгубих от Мартин в петсетов кръцни-срежи мач. На Откритото на САЩ същата година, когато Лупика предрече, че Мартин ще ме изхвърли на полуфинала и аз му повярвах, все пак успях да бия Мартин и да спечеля турнира. В Щутгарт през 1997 година ужасната ми загуба в първия кръг, която докара Брад до предела, беше от Мартин. Ето че Мартин сега ще е изпитанието за моята новооткрита зрялост, което ще покаже дали промените у мен са мимолетни или са стойностни.

Постигам пробив още в първия гейм. Публиката ме подкрепя безусловно. Мартин не скланя глава, изобщо не губи присъствие на духа. Принуждава ме да се поизпотя за първия сет, а във втория играта му става още по-силна, постига тежък тайбрек. После печели третия сет с още по-тежък тайбрек. Води в резултата с 2–1 сета, доминиращо превъзходство в турнира. Никой никога не е обръщал подобен резултат. Не се е случвало в двайсет и шест годишната история на турнира. По погледа на Мартин виждам, че той го усеща и чака да проявя старите пукнатини в психологическата си защита. Причаква ме да рухна, да ме обземе безпокойството, да се върна към емоционалния Андре, срещу когото е играл толкова често в миналите години. Само че аз нито мятам, нито крещя. Печеля четвъртия сет, 6–3. В петия сет, когато Мартин изглежда изтощен, аз стъпвам на пръсти. Печеля сета, 6–2 и си тръгвам със съзнанието, че съм изцелен. Завърнал съм се и цял сияя, защото там е Щефани и също е свидетел на събитието. Допуснал съм само пет непредизвикани грешки в двата финални сета. Нито веднъж през целия мач не изпуснах сервиса си, първият петсетов мач в кариерата ми, в който не съм изпускал сервис и се случва, точно когато грабвам петата си победа на турнир от Големия шлем. Когато се прибирам във Вегас искам да заложа петстотин на номер пет на рулетката.

В залата за пресконференции един репортер пита защо според мен публиката в Ню Йорк ме е поддържала и така неудържимо ме е аплодирала.

Де да знаех. Но имам своето предположение: Те са били свидетели на моето израстване.

Разбира се, феновете навсякъде са ме гледали как съзрявам, но в Ню Йорк очакванията са били по-високи, което е помогнало на съзряването ми да е по-всеобхватно и по-бързо.

За пръв път, усещам, че мога на висок глас да кажа, че съм пораснал.

 

 

Щефани лети с мен до Вегас. Правим всичко, което прави всеки жител на Вегас. Залагаме, гледаме представление, отиваме на боксов мач с Брад и Кими. Оскар де ла Оя срещу Феликс Тринидад и това е първата ни официална среща. Празненството, на което излизаме заедно пред обществото. На следващия ден във вестниците излиза наша снимка как се държим за ръце и се целуваме близо до ринга.

Вече няма връщане назад, казвам й.

Погледът й застива, но после, слава тебе, Боже, Щефани се усмихва.

Прекарва уикенда в къщата ми. Уикендът се превръща в седмица. Превръща се в месец. Един ден звъни Джей Пи и пита как вървят работите.

По-добре не съм бил.

Кога ще се видите отново с Щефани?

Тя все още е тук.

Какво имаш предвид?

Закривам устата си с шепа и пошушвам: Третата ни среща все още продължава. Не си е тръгвала.

Какво?

Знам, че накрая ще си тръгне, ще се върне в Германия и ще си прибере багажа оттам, но не го обсъждаме. Дори не искам да подхващам въпроса. Не искам по никакъв начин да съсипя отношенията ни.

Така, както не трябва да събуждаш сомнамбул.

Скоро настъпва моментът, аз да се върна в Германия. Трябва да играя в Щутгарт. Иска да ме придружи, дори се съгласява да седи в моите места на трибуните, а аз съм щастлив, че тя ще е с мен на турнира. Все пак Щутгарт и за двама ни е важен град. Тук тя е станала професионална тенисистка, а аз отново станах професионален тенисист. И въпреки това по време на полета не говорим за тенис. Говорим за деца. Казвам й, че искам да имам деца. От нея. Дръзки думи, но не мога да се удържа. Тя взима ръката ми, просълзила се е и после погледът й се зарейва през люка.

Последната сутрин в Щутгарт Щефани трябва да стане по-рано, полетът й е по-рано. Целува ме за довиждане по челото. Намествам възглавницата под главата си и продължавам да спя. Когато се събуждам след час и влизам в банята, виждам в отворения ми несесер за бръснене противозачатъчните хапчета на Щефани. Сякаш ми казват: Не ми трябват вече.

 

 

Не само ставам номер едно, а завършвам годината като номер едно, за първи път в кариерата си завършвам годината на най-високата позиция. Пийт шест години по ред е приключвал годината като номер едно и аз слагам край на тази поредица. След това печеля Откритото първенство на Париж и ставам първият тенисист, който е печелил Откритото първенство на Париж и това на Франция в една година. Но на Световния турнир на СТО губя от Пийт. Това е двайсет и осмата ни среща. Води в резултата 17–11. От двубоите на турнири на Голям шлем води с 3–1. Не е кой знае какво съперничеството ни, пишат спортните журналисти, понеже Пийт непрекъснато печели. Не мога да споря, а и вече не мога да се дразня заради загубите от Пийт.

Правя единственото, което мога да направя. Отивам в къщата на Гил и натоварвам мускулите си. Тичам по Хълма на Гил до билото и обратно.

Тичам сутрин, тичам вечер. Тичам вечерта на Коледа, докато Гил следи времето ми със секундомер. Казва, че когато стигам билото, дишам толкова тежко, че той в подножието ме чува. Тичам, докато увисна над бодливите храсти и не повърна. Най-накрая той ме посреща на билото и ми казва да спра. Стоим и наблюдаваме коледните светлини отдалече, а после гледаме за падащи звезди.

Гордея се с теб, казва той. Да съм тук. Тази вечер. Вечерта на Коледа. Значи много.

Благодаря му, че е тук заедно с мен. За това че е изоставил своята коледна вечер.

Сигурно има много други места, на които предпочиташ да отидеш.

На никое друго място не бих искал да съм, казва той.

В началото на Откритото първенство на Австралия 2000 побеждавам Мариано Пуерта в последователни сетове и той пред всички отдава дължимото на моята концентрираност. Усещам я. Отново ми предстои сблъсък с Пийт и със сигурност ще е на полуфинала. Загубил съм четири от петте ни последни срещи, а в този ден е толкова добър, колкото винаги. Обстрелва ме с трийсет и седем аса, повече отколкото е забивал срещу мен, когато и да било. Само че аз имам една коледна вечер с Гил. На две точки от загубата на мача, аз се надигам и се връщам по страховит начин. Печеля мача и ставам първият след Лейвър, който стига на финал в четири последователни турнира.

На финала заставам отново срещу Кафелников. Трябва ми време да загрея. Още съм изпълнен с енергия от двубоя с Пийт. Губя първия сет, но откривам верния ритъм, моя похват и го побеждавам в четири сета. Шестата ми победа от турнир на Голям шлем. На пресконференцията благодаря на Брад и на Гил, задето са ме научили, че е достатъчно да дам най-доброто от себе си. Някакъв фен се провиква с името на Щефани, пита какво е историята с нея.

Гледай си работата, срязвам го шеговито. Всъщност горя от желание да кажа на целия свят каква е историята. И ще го направя. Скоро.

Гил казва пред Ню Йорк Таймс: Напълно съм убеден, че Андре повече никога няма да се откаже от битката.

Брад казва пред Вашингтон Поуст: Той има 27–1 рекорден брой мачове в последните турнири от Големия шлем. Само Род Лейвър, Дон Бъдж и Щефи Граф имат по-добър баланс.

Дори Брад не може да си представи колко смаян съм, че моето име е споменато в тази компания.