Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (32)

16.
Морална дилема

Лорд Гроувър направо не беше на себе си. Прекара следобеда в скитане из пазара Хан ел-Халили, разпитвайки персийци и турците, които го притежаваха, за хашиш. Повече от два часа не постигна успех, но пък до гуша му дойде от разкази за глоби и затвор. Не му пукаше за глобите, просто искаше малко трева и тихо местенце, където да я изпуши.

Накрая намери един човек, чийто брат или вуйчо, или баща държал парфюмериен магазин. Той имал достъп до хашиш. Гроувър си купи пет цигари и няколко шишета парфюм от чувство на приличие. Продавачът хвалеше „Пустинно цвете“. Гроувър си помисли си, че на Лиза ще й хареса.

След това се върна в хотела и си поръча три бутилки шампанско, които изпи сам, докато пушеше цигарите.

Така се почувства много по-добре.

Лорд Гроувър не се смяташе за неморален човек. Имаше своите странности наистина, но нищо кой знае колко осъдително. Сега беше изправен пред тази работа с ограбването. Очевидно неморална, но какво можеше да направи? Трябваше да мисли за приятелите си. За надеждите им. За мечтите им.

По едно време се замисли дали да не им плати от собствените си средства, преструвайки се, че е получил парите от египтяните, но се сгълча строго — и приятелството си имаше граници все пак, а петдесет милиона бяха много пари. А пък ако правителството в Кайро някак без тяхно участие научеше за гробницата, можеше да се изхитри и да реши да хване крадците.

Това нямаше да е добре.

Страх. Страхът беше ключът. Трябваше да уплаши Кайро и хората на Барнаби.

Започна да изпотява от шампанското и се опита да измисли нещо.

Не успя. Едно от момичетата дойде и го отвлече от мислите му. Той забрави проблемите си за час и нещо.

А после, докато си вземаше душ и пиеше от шампанското, което момичето така любезно му подаваше, решението го осени изневиделица.

Още от началото те грешаха. Мислеха, че египтяните са глупаци, а те — гении. Нито едно от двете не беше вярно.

Трябваше вяра в човешката природа. Вяра в човешката находчивост и човешките слабости. Лорд Гроувър твърдо вярваше в погрешимостта на човешката душа.

Налагаше се.

Защото на следващата сутрин той щеше да изпрати писмото и огледалото, а в него се искаха петдесет милиона долара.

— Могат живи да ни изпекат — каза на глас, кикотейки се.

Момичето не го разбра правилно. Протегна се и спря топлата вода. Той изквича, когато ледената струя го обля, и бързо излезе.

Щеше да изпрати писмото на сутринта.

Колкото повече мислеше за него, толкова по-добро му се струваше.

Толкова беше доволен, че поръча още една бутилка шампанско и прати да повикат и второто момиче.

Писмото бе изпратено в девет. Гроувър прекара остатъка от сутринта в стаята си, четейки криминале и тайничко подкрепяше лошите.

На обяд на вратата му се почука и някакъв мъж я отвори без предупреждение. Беше униформен, с пистолет на хълбока.

— Лорд Гроувър?

— Да?

— Трябва да се явите пред господин Али Варезе от Службата по старините.

— Сега? Но аз още не съм закусил.

— Наложително е да се явите незабавно — каза военният. Докосна дръжката на пистолета си, не като заплаха, просто слаб намек. — Незабавно.

— Ами, щом е така…

— Да — каза военният.