Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (20)

4.
Втората камера

В коридора Пиърс усети как Никос замръзна при този звук. За миг останаха неподвижни, заслушани, опитвайки се да разберат какво се е случило.

— Барнаби? — провикна се Никос. — Барнаби!

Нямаше отговор.

— Опитай с фенерчето — каза Пиърс. — Внимателно.

Никос светна напред и подсвирна.

— Какво има?

— Дай ми въже — каза той.

Пиърс се върна в преддверието и намери въжето, което бяха донесли с останалите инструменти. Занесе го на Никос.

— Дръж този край, а аз ще се спусна. Стаята е на долното ниво.

Пиърс хвана въжето с две ръце, седна и се запъна в стените на коридора. Никос хвърли другия край на въжето и скоро Пиърс почувства тежестта му. След миг Никос извика:

— Долу съм!

Пиърс допълзя до дупката.

Долу имаше друга стая, празна, но по-голяма от първата и гладко измазана. Стените бяха украсени с дълги редове цветни йероглифи, от пода до тавана. Коридорът, по който бяха допълзели, стигаше до тази стая, но тя не беше на същото ниво — коридорът минаваше през стената, близо до тавана. Барнаби беше стъпил в празното и беше паднал от около шест метра.

Лежеше проснат на пода, фенерчето се търкаляше до него. Никос го преглеждаше.

— Как е?

— Май е добре. Диша. Може да си е счупил нещо. Не съм сигурен. Трябва да изчакаме да дойде на себе си. Носим ли нещо за пиене?

— Не.

Никос започна да разтрива ръцете на Барнаби, след това леко го разтърси. Мълчаливо продължаваше да го прави, докато Барнаби трепна. Изохка, звукът прокънтя в стаята.

— Барнаби — каза Никос, — как си?

Барнаби обърна глава на едната страна, после на другата и пак изохка. Отвори очи.

— Как се чувстваш?

— Никос! — каза той изненадано, след което рязко и обилно повърна върху дрехите му.

Никос му помогна да се надигне на лакът.

— Боже! — прошепна Пиърс.

— Няма нищо — каза Никос, вдигайки поглед към Пиърс. — Често се случва, когато човек е в безсъзнание.

Барнаби повърна пак със сух, грозен звук. Не излезе нищо.

— Ще ми се да имахме какво да му дадем — каза Пиърс.

Барнаби погледна нагоре с изцъклени очи.

— Здрасти, Робърт — каза. Избърса уста с ръкава си и изстена.

— Какво става?

— Излезе ми през носа — каза Барнаби. — Ужасно е.

— Просто кротувай — каза Никос, — а ние ще измислим как да те извадим. Как се чувстваш? Нещо счупено?

— Май не. Глезенът ме боли и си ударих коляното, когато паднах. И главата ми е като диня. Иначе съм добре.

— Стой кротко — повтори Никос. Погледна нагоре към Пиърс. — Можеш ли да го издърпаш, ако го вържа с въжето?

— Мисля, че да.

Барнаби се опита да стане, но Никос го бутна обратно.

— Спокойно. Не бързаме.

Барнаби седна, очите му започнаха да оглеждат стените. Четеше йероглифите бързо, препускайки по колонките. Цветът се върна на лицето му и Никос му предложи цигара.

Барнаби я взе разсеяно.

— Какво пише? — попита Пиърс.

Барнаби поклати бавно глава.

Никос стана.

— Накъде трябва да вървим оттук?

Барнаби нищо не каза. Само седеше и четеше. Беше омагьосан.

Горе в коридора Пиърс се облегна на стената и запали цигара. Чувстваше се странно — двамата мъже в тази невероятно украсена стая за него бяха целия свят. Съзнаваше, че се намират дълбоко в скалата зад цепнатината, в гробница, издълбана преди хиляди години. Знаеше, че трябва само да се върне и ще се озове навън, на въздух, под звездите на долината на Нил. Знаеше, че ако повърви съвсем малко, ще стигне до ленд ровъра и до лагера.

Знаеше всичко това, но някак си не му се струваше важно.

— Невероятно — тихо каза Барнаби.

— Какво?

— Тази стая. Разказва за делата на фараон Мекетенре, включително за военната му експедиция против хиксосите. Очевидно е бил брутален и зъл човек.

— Е, теб определено те прецака — каза Никос и се разсмя.

Барнаби сякаш бавно се връщаше в настоящето, очите му живнаха и се съсредоточиха.

— От тук нататък ще е трудно — каза той. — Ако тази гробница е като някои от другите с потънали стаи, коридорът ще продължава ей там горе. — Той посочи стената близо до тавана.

— Страхотно — каза Пиърс. — Как ще го намерим?

— Няма да е лесно. Цялата стая е измазана. Не е невъзможно, но ще глътне време.

— Като стана дума за време, по-добре да тръгваме — каза Никос. — Ще можеш ли да станеш?

— Май да. — Никос му помогна да се изправи. Той извика от болка, когато стъпи на ранения си крак, глезенът беше подут и посинял, но като че ли нямаше други сериозни поражения.

 

 

Лиза избърса челото му с влажна кърпа.

— За какво е всичко това? — възкликна тя.

Барнаби лежеше по гръб, лицето му беше почервеняло, дрехите — плувнали в пот. Трепереше въпреки топлите одеяла, с които беше завит. Устата му се движеше, но не се чуваха думи.

— Нямаше как да го избегнем — каза Пиърс.

— Можеше да се откажете от тази налудничава идея, преди изобщо да започнете.

— По дяволите, той сам си е виновен — избухна Пиърс. — Мина през вратата, без изобщо да погледне. Нямаше как да го спрем!

Лиза хвана здраво брадичката на Барнаби и пъхна термометър под езика му. Държеше го, за да не го глътне в унеса си.

— Е — каза тя, — а сега какво?

— Мислиш ли, че му трябва лекар?

— Да, мисля, че му трябва.

— Само питах, за бога!

Тя го изгледа студено и за миг на Пиърс му се стори, че ще го удари. После Лиза отмести поглед и извади термометъра. Вдигна го към светлината.

— Четиридесет градуса.

— Ще изкарам ленд ровъра — каза Пиърс.

 

 

Един немски лекар на почивка в Луксор каза, че глезенът е счупен и настоя Барнаби да отиде със самолет в Кайро за рентгенова снимка и болнично лечение. Лиза и Пиърс го закараха на летището и го качиха на малкия самолет. Гледаха как се издига в ясното небе и се губи към слънцето.

— Дано се оправи — каза тихичко тя.

— О, ще се оправи.

— Мисля — каза Лиза, — че мога да се науча да те мразя.

— Няма да си първата.

— Ти си ужасен.

— Съжалявам.

Върнаха се от пистата до таксито, което бяха наели в града.

— Моля те, откажи се, Робърт. Спри сега.

— Не.

— Но аз не разбирам…

— И дума да не става. Не мога да спра сега.

Тя го погледна, поклати глава и въздъхна.

Вечерта получиха телеграма, препратена чрез американското посолство — беше успокояваща — фрактурата на Барнаби не била сериозна и изисквала само седмица болнично лечение. Пиърс изпита огромно облекчение, но Лиза, която беше мрачна и раздразнителна целия ден, не се разведри.

— Просто мисля, че ще се случи нещо ужасно — каза тя. — Това е само началото.

 

 

След една седмица бяха успели да спуснат от коридора до потъналата стая въжена стълба и да опънат на отсрещната стена хамак, който им позволяваше да търсят продължението на коридора към вътрешността на гробницата.

В отсъствието на Барнаби Конуей пое нещата. Работеше ведро в горещия, запрашен въздух, свирукаше си и говореше. Разказа на Пиърс за младостта си в Синсинати, за разкопките, на които работил, за семейството си, за момичетата си в Париж. Последното май беше любимата му тема. Все за тях говореше.

— Най-яката мацка, която съм срещал — каза той, — беше висока метър и четиридесет. И яка, толкова яка, че не можеш да си представиш. Никога не носеше обувки, дори посред зима. И гасеше цигарите ни в босите си пети.

Друг път подхващаше:

— Бил ли си някога с драскачка? Говоря за истинска, дето впива ноктите си в тебе. Познавах една такава. Казваше се Мишел. Хубаво име, човек не може да предположи. Мишел ядеше какво ли не, за да си заздрави ноктите и когато приключеше с теб, трябваше да отскочиш до близката болница за кръвопреливане. Честна дума.

Понякога между другото подхвърляше:

— Разказвал ли съм ти за щангистката? Беше жестока — хванах я в момент на депресия. Без да иска строшила китката на гаджето си и той я зарязал. Ами това момиче през цялото време тренираше — по партита и такива места. Стискаше гумени топки, вдигаше гирички. Непрекъснато…

Запасът му от анекдоти беше безкраен.

Една вечер, докато къртеше мазилката, търсейки следващата врата, той каза:

— Какво става с теб и момичето?

— Кое момиче? — Пиърс седеше на пода и пушеше. Хамакът можеше да издържи само един човек.

— Кое момиче? — подигра му се Конуей. — Ти кое мислиш?

— Лиза ли?

— Човек с ум, бърз като светкавица! Стига до същината на проблема със скоростта на пума. Да, човече, Лиза.

— Не знам. Не съм се замислял особено.

— Ами замисли се. Знаеш ли за какво си говорихме през нощите, когато аз оставах в лагера, а ти копаеше?

Пиърс чакаше.

— За теб, ето за кого. Часове наред, седяхме, пиехме и говорехме. — Той дълбаеше камъка. — За… теб.

— Е и?

— Луда е по теб, това е.

— Искаш да се разтека по пода ли?

— Само ти казвам де.

— Е, а аз какво да направя по въпроса?

— Това не е мой проблем. Но мацето е лудо по тебе.

— И?

— И ти седиш като тъп американец.

— Искаш ли да ти фрасна един?

— Радвам се, че я харесваш — каза Конуей с доволна усмивка. — Страхувах се, че може да не я.

— Колко мило, че се грижиш за нея.

— Ти майтап ли си правиш? Слушай, просто искам тя да смени темата на разговор. Досадно е да я слушам по цели нощи да говори за теб.

Въпреки че не искаше, Пиърс попита:

— Какво говори?

Конуей се разсмя.

— Хайде де, дявол да те вземе. Ти започна — какво казва?

— Говори за това как изглеждаш. Харесва грозната ти муцуна. Говори колко здрав изглеждаш. После понякога решава, че си уморен и се тревожи, все едно ти е майка. После ми разказва какво си й казал този ден, дума по дума като на запис.

— Щом си толкова загрижен, защо не я накараш да хлътне по тебе? — попита Пиърс.

Конуей поклати глава.

— Аз не ставам за брак.

— Е, и аз не ставам.

— Ха-ха.

— Какво значи това?

— Значи ха-ха. Изразява веселост.

— За бога! — Пиърс угаси фаса. — Дай да поработя малко.

— Не, тук горе ми харесва.

Пиърс сви рамене и запали нова цигара.

— Между нас да си остане — каза Конуей, — от мен става страхотен кум. Кумът отговаря за ергенското парти предната вечер, а аз мога да уредя парти като слънце. Особено ако ще сте в Париж. Такова ергенско парти ще ти спретна, че никога няма да го забравиш.

— Дай да сменим темата — каза Пиърс.

— Освен това никога не забравям пръстена. Много ме бива в това.

— Сигурно си се уморил. Защо не ми дадеш аз да поработя?

— Искам само да целуна булката, преди да отпрашите на меден месец. Сега къде е хубаво място за меден месец? Какво ще кажеш?

— Вилата на лорд Гроувър на Капри — каза Пиърс, подразнен от начина, по който Конуей проточва разговора.

— Браво на момчето! Прекрасна идея! — Намръщи се. — Но какво ще правите след това? Не можеш да продължиш да си развяваш задника из Европа и…

— Не си развявам задника из Европа.

— Я стига, ти не знаеш ли с кого говориш? Говориш с опитен откривател на развяващи се задници.

— Добре де. Развявам си задника из Европа — съгласи се Пиърс.

— Така. Е, какво ще правиш вместо това? Това момиче трябва да се установи, да има дом, сладки дечица — не мислиш ли, че ще изглежда добре бременна? Цялата сияеща и…

— Сигурно си превъртял — каза Пиърс.

Конуей се разсмя и продължи да дълбае стената.

— Помисли си — каза той.

 

 

Минаха две седмици. Успяха да се справят с горния ръб на цялата отсрещна стена и не откриха нищо. Пиърс усети как отново го гнети недоволство. Януари мина и вече беше февруари. Всеки ден задраскваше по още един ден в календара.

Скоро щеше да се наложи да спрат за през лятото. Вече ставаше по-горещо. В края на март щеше да стане непоносимо.

Никос беше хванал дизентерия — всички я бяха изкарали в един или друг момент — така че Конуей и Пиърс работиха сами в гробницата всяка вечер. Рядко виждаше Лиза, освен когато се хранеха. Конуей вече не го майтапеше за нея и Пиърс се разтревожи. Питаше се дали Лиза говори още за него. Сега тя беше много по-дружелюбна и открита с другите двама мъже. Той трудно разговаряше с нея, избягваше погледа й.

Една вечер получиха вест, че Барнаби ще се върне след три дни. Никос се чувстваше по-добре и изпи едно с Пиърс в палатката им.

Първите му думи, когато останаха сами, бяха:

— Ако не направиш нещо с това момиче, ще те убия.

Пиърс се стресна.

— Какво има?

— На нея нищо й няма — каза Никос. — Добро момиче е. Само направи нещо с нея, става ли?

Пиърс безпомощно вдигна рамене.

— Сложи край на мъките на бедното момиче. Направи нещо за нея или я смачкай. — Той млъкна и погледна чашата си. — Довечера аз и Алън ще работим в гробницата. Ти оставаш тук.

— Добре.

— И направи нещо.

 

 

Вечерта Пиърс им помогна да натоварят ленд ровъра и ги гледа как изчезват в пустинята. Обърна се и се върна в лагера.

Лиза седеше до огъня и ровеше жарта с пръчка. Във въздуха се вдигаха искри и се губеха между звездите. Докато я гледаше, му хрумна, че това е първата нощ от началото на експедицията, в която оставаха сами.

Седна и каза:

— Нещо за пиене? — Колко шик, помисли си. Какъв изискан континентален чар. Но тя го обезоръжаваше, това беше проблемът. Четеше го като отворена книга.

— Не, благодаря.

— Изглеждаш нещастна.

— Не точно.

— Мога ли да помогна?

Тя го погледна и сякаш щеше да каже нещо, после поклати глава.

Той отиде в палатката с провизиите и си направи джин с тоник. Когато се върна, тя още седеше до огъня.

— Хубава вечер — каза той.

— Притеснявам ли те?

Той погледна лицето й на светлината на огъня, тъмния загар и лъскавата коса, която се виеше покрай бузите й.

— Красива си.

— Звучиш като Искандер.

— Хиляда искрени извинения.

Той се поклони изискано и запали цигара. Помежду им се възцари болезнено мълчание.

— Сигурно има снимки за проявяване — каза той. И в същия миг се почувства глупаво, като подрастващо момче, което си плете езика.

— Нищо кой знае какво.

Поредната дълга пауза. Тя спря да ръчка с пръчката и остана да седи спокойно с ръце в скута.

— Не се разбираме за това, нали? — каза той.

— Да — каза тя. — Така е.

— Защо?

— Защото не ми харесва. Не мисля, че е правилно.

— Защо си го изкарваш на мен?

Тя поклати глава и се загледа в огъня.

— Не знам. Без да искам.

— Сега звучиш като мен.

— Може би това е проблемът — каза тя.

За миг лицето й стана нежно и на него му се прииска да я целуне и да я прегърне, но после го заля раздразнение.

— Другите не ги тормозиш.

Тя се намръщи.

— И теб не те тормозя.

— Напротив. Непрекъснато ме дразниш.

Тя повиши тон.

— Ти знаеш, че е лошо, това е. Вътре в себе си знаеш. Лошо е. — И въздъхна. — Защо се караме?

— Кой се кара?

— Ти. Опитваш се да се скараш с мен. Откакто…

— Добре — каза той. — Забрави.

Седяха мълчаливо.

— С нетърпение чаках тази вечер — каза тя. — Не очаквах да бъде така.

— Трябва да е така.

— Само защото ти искаш. — Тя се овладя и поиска цигара.

Той видя в това трик да го накара да се приближи до нея. Подхвърли й пакета. Тя го вдигна от пясъка и запали цигара от един въглен.

— Виж — каза той, — ти искаш нещо, което просто не мога да ти дам. Ще завърша този проект и това е. Не можеш да ме спреш. Нищо не може да ме спре. Ще ограбя тази гробница.

— Говориш като някой луд.

— Може и да съм.

— Не си.

— Добре, не съм. Но ще стигна докрай.

— Но защо? Защо е толкова важно?

— Не питай. Важно е.

— Да ограбиш египетска гробница. Това е… това е детинско, инфантилно, нереално, няма нищо общо с истинския свят. Не е свързано с нищо. А този сложен план с всички ходове и контраходове — като хлапета, които си играят на войници или нещо такова.

— Все пак ще стигна докрай. А ти нямаш право…

— Имам право. Грижа ме е за теб.

— Защо се заяждаш с мен? Защо не четеш конско на другите? Защо не им кажеш за твоя морал на невинна ученичка, за…

— Защото ме е грижа за теб — изрече тя тихо.

— Слушай — каза той, — от първия ден когато се срещнахме, от първата закуска в Кайро, си търсиш повод да се скараме…

— Аз ли търся повод?

— Да. Не знам какво в мен те кара да…

— Не е вярно.

— Знаеш, че е. Сега се опитваш да ми нареждаш какво да правя, когато едва се познаваме.

— Познавам те от месеци.

— Изобщо не ме познаваш. Ние дори не сме…

— Спали заедно? — довърши тя думите му със саркастичен тон.

Той сведе очи към огъня.

— Ами, да, ако искаш да го кажеш така.

— Това е важно за теб, нали?

— Разбира се.

— Ами ако ти кажа, че не ме бива в леглото? Какво ще си помислиш?

— Престани. Говориш глупости.

— Ти повдигна темата.

— Добре. Извинявам се.

Тя въздъхна, затвори очи и хвърли цигарата в огъня. Стана.

— Изморена съм. Ще трябва да ме извиниш.

Той изведнъж почувства нощта около себе си и уединението, огромната шир, простираща се километри.

— Не си тръгвай.

— Доникъде няма да стигнем — каза тя. — Само влошаваме нещата.

— Да говорим за нещо друго.

Тя поклати глава и се прибра в палатката си.