Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (18)

2.
Вратата

Лорд Гроувър си тръгна по обяд на следващия ден, че да хване самолета от Луксор за Кайро. Силвия си отиде с него и Пиърс изпита облекчение.

— Обади се — каза Гроувър, — ако излезе нещо сериозно.

— Добре — каза Пиърс.

Гроувър се обърна към Лиза, която беше другият буден човек в лагера.

— Грижи се за себе си, мила.

— Обещавам.

— Ще изпуснем самолета — каза Силвия.

— Ще бъда в Лондон две седмици, а после се връщам на Капри — каза лорд Гроувър. — Може да отида в Танжер за няколко дни, един скъп приятел се жени, но ще ти пиша.

— Добре — каза Пиърс. Чувстваше се отвратително. Очите му бяха кървясали и имаше кошмарно главоболие.

— Той нищо друго ли не може да казва? — попита Силвия, гледайки Пиърс с неприкрито отвращение.

Лиза се канеше да отговори нещо, но изведнъж се отказа. За разлика от Силвия, която беше облякла тясна рокля на точки, Лиза беше с мръсни панталони в цвят каки. И изглеждаше по-добре, помисли си Пиърс.

— Не знам кога ще се върна — каза лорд Гроувър. — Ако получа телеграма… — Той млъкна и сви рамене. — Да кажем телеграма, в която искате седем хиляди и петстотин.

— Добре — каза Пиърс. Това щеше да е сигналът, телеграма с искане за седем хиляди и петстотин долара.

— Приятно пътуване.

— Дано.

— Всичко ще е по-… — започна Силвия.

Лорд Гроувър я потупа по рамото.

— Хайде, хайде, скъпа. Да не се вълнуваме.

Тя се намръщи, после изви шия и го целуна по ръката.

 

 

Когато останаха сами, Пиърс каза:

— Искаш ли да дойдеш с нас довечера?

Тя поклати глава.

— Не — каза. — Още не.

Той се съгласи, без да пита.

— Много ли беше трудно? — попита тя, като го хвана за ръката и прокара пръсти по мазолите му.

— Доста зле. — Сега, когато свършиха с копането, той можеше да погледне назад и да осъзнае колко кошмарно е било. — Но вече свърши.

— Надявам се. — Тя запали цигара, пазейки огънчето в шепата си от нажежения вятър. Направи го умело като мъж. — Какво ще правиш с твоята част от парите?

— Още не сме ги получили. Може да отворим вратата и да открием, че вътре има коридор, затрупан с чакъл, с огромни, тежки камъни или нещо подобно. — Барнаби беше споменал такава възможност, но никой не я допускаше.

— Но ако успеете, какво ще правиш с парите?

Той сви рамене.

— Всъщност не съм мислил по въпроса.

— Ще имаш милиони.

— Ще отида някъде — може би в Южна Америка. Мисля, че бих живял в Рио.

— И какво ще правиш?

— Не знам. Просто ще живея.

— Ще се побъркаш от скука — каза тя.

 

 

Тази вечер Конуей остана в лагера. Никос, Барнаби и Пиърс се върнаха при цепнатината. Пиърс и Барнаби се спуснаха заедно, за да работят по вратата.

Барнаби действаше внимателно, погълнат от работата, опипваше хоросана и печата, докосваше ги с деликатността на касоразбивач.

— Дай ми длетото и чукчето — не дървеното, а онова гуменото.

Барнаби започна да дълбае в горния край на вратата, която беше някъде към 1,5 квадратни метра. Докато почукваше, си говореше сам:

— Превъзходна зидария… определено на майстор от Деветнайсетата династия… хоросанът е равномерен… нищо не е отишло на вятъра… сега леко… леко… точно така… добре, внимателно… още малко тук и тук…

Спря, след като изряза и четирите страни. Оставаше само печатът.

— Не ми харесва, че го правя — каза Барнаби. — Този печат е непокътнат. Това е единствената гробница в цял Египет, която не е била намерена и ограбена.

— Добре че ние я намерихме тогава — каза Пиърс.

Барнаби се усмихна, после строши печата с един удар на чукчето.

— Лост.

Пиърс му го подаде и загледа как той го пъхна в жлеба, който печатът бе покривал.

— Обикновено печатът е върху срещуположната страна на пантите, но понякога се опитват да те излъжат. — Барнаби натисна лоста. Вратата не помръдна. — Хайде пак… — Той се напъна, но отново не успя да я помръдне.

— Дай аз да опитам — каза Пиърс.

Размениха си местата и Барнаби запали свещ.

— Това пък за какво е?

— За газ.

— Какво?

— Отровен газ. Твърде е вероятно. Не го правят нарочно, разбира се, но разлагането на всеки органичен материал вътре може да произведе въглероден двуокис, метан и други вредни газове.

— Не ми ли каза, че нямаш повече тайни — каза Пиърс.

— Това е само предположение.

Пиърс напъна лоста, отначало по-леко, после по-силно. Намести го, за да окаже повече натиск, но не стигна доникъде. Напъваше с всички сили без резултат — нито скръцване, нито пукване, нищичко.

— Не разбирам — каза Барнаби. — Печатът е много добър, може би дори херметически, но не може да е чак толкова добър.

— Да видим дали Никос може да направи нещо.

Барнаби се качи и Никос слезе.

— Какъв е проблемът?

— Не можем да отворим вратата.

Никос си плю на ръцете и ги потърка.

— Дошъл си при точния човек. Мога да отворя всичко.

Той хвана лоста и напъна.

Нищо.

Вложи още сила, мускулите на врата и ръцете му изпъкнаха на бледата светлина на фенера.

Нищо.

Той изпъшка и започна да дърпа ритмично.

Нищо.

Отстъпи възмутен и изрита вратата.

— Отваря се по-трудно от краката на девица — каза и спря. — Я чакай малко.

Облегна се на стената на прохода, запъна лоста с два крака и се оттласна. Резултатът не закъсня — под напора на силните му крака вратата започна да поддава с тътен и припукване. Когато се отвори, се чу силен съскащ звук.

— Какво е това?

— По-добре да се дръпнем — каза Пиърс. — Барнаби спомена нещо за газ.

Той извади кърпичката си, сложи я върху носа и устата си и поднесе запалената свещ към гробницата. Когато я насочи към вратата, пламъкът примигна и угасна.

— Назад!

И двамата изпълзяха от дупката.

Отгоре Барнаби ги гледаше.

— Оставете да се проветри няколко минутки — проникна се той.

Никос погледна нагоре.

— Тук ще ни трябва специалист — каза. — Работата за яките мъжаги свърши.

Барнаби го издърпа горе и слезе на негово място.

— Свещта ли изгасна? — попита.

— Да.

— Сигурно е просто въглероден диоксид. Да се връщаме. Питам се — започна той, — не ми стана ясно защо вратата се отвори толкова трудно, но май се сещам…

Върнаха се и Барнаби освети с фенерчето си вътрешността на гробницата. Беше голямо помещение, над три квадратни метра, издълбано в скалата. Беше голо, грубо изсечено и празно, с изключение на десетките свещи по пода.

— Хитреци — каза Барнаби. — Виж само.

— Не разбирам.

— Запалили са свещи, после са запечатали гробницата.

— Това част от религията ли е?

— Не, не — създали са вакуум зад херметично затворената врата.

— Нищо чудно!

Барнаби кимна и пристъпи в помещението. Освети с фенера си четирите стени и тавана. Пиърс си помисли, че стаята е доста потискаща. Не приличаше на мечтите му, беше така гола…

— Това е само преддверието — каза Барнаби. Гласът му отекна в каменните стени. — Може да има още няколко. Но някъде тук има врата, която води нататък. — Той изрита свещите на пода и Пиърс с изненада видя, че те веднага се разпаднаха във восъчен прах.

— Три хиляди години — каза Барнаби сякаш на себе си. — Това е доста дълго. Сега хайде да намерим вратата. Дай си фенера.

Осветяваха и търсеха по повърхността на стените, започвайки от долу нагоре. Барнаби използваше пръстите си толкова, колкото и очите, прокарвайки внимателно ръце по повърхността, като тук-там спираше, за да изчопли нещо с клечка за зъби. От време на време сумтеше. След час още не бяха намерили вратата.

— Били са добри зидари, това вече го видяхме. Внимателно са прикрили работата си. Някъде по тази груба повърхност има следа — може би само тънка линия, пълна с прах.

Той продължи да търси. Мина още половин безплоден час.

— Ами таванът? — попита Пиърс.

— Съмнявам се — каза Барнаби. Насочи фенерчето си към тавана, който беше нисък и недодялан като стените. — Но пък подът…

Концентрира се върху пода. Беше по-гладък и покрит с прах и останки от свещи, които се разпадаха при най-лек допир. Барнаби използва ръба на обувката си, за да разчисти парчетата, и откри голия камък отдолу.

За броени минути намериха вратата.

— Много добре — каза. Наведе се, за да огледа каменната врата и да провери ръбовете. Тази, за разлика от първата, не беше запечатана.

Той си погледна часовника.

— Това е според мен. Утре вечер започваме тук.

 

 

— О, напредваме прекрасно. Проектът върви изключително добре и всички сме много оптимистично настроени — каза Пиърс.

— Да? — каза Хамид Искандер.

Беше дошъл без предупреждение на сутринта, шарещите му очички се стрелкаха из лагера.

— Нещо не е наред ли? — попита Пиърс.

— Желая да попитам. Правителството се тревожи за вас, защото снимките… — той вдигна рамене — не са толкова често. Разбирате?

— Ами — каза Пиърс, — ще ви обясня. Тук сме вече от три месеца и мисля, че всички имаме нужда от почивка. С изключение на доктор Барнаби и господин Конуей никой от нас не е опитен археолог, нали знаете.

— Знаете.

— Да. — Пиърс беше предпазлив. Беше станал в десет. Лиза и Барнаби не бяха в лагера — сигурно се бяха качили в гробниците на благородниците и работеха. Дали Искандер се беше срещнал с тях? Дали те вече му бяха казали своя версия? Нямаше да е добре обясненията им да не съвпаднат.

— Къде е докторът Барнаби? — попита той.

Пиърс въздъхна облекчено.

— Горе в гробниците, предполагам. Той нещо не беше добре. Това е друга причина, поради която ни трябва почивка.

— Не чувах. Съжалявам, че не е здраве.

— Вече е много по-добре. Само малко дизентерия.

— А, да. Той ужасна.

„Какво ли означава това“, помисли си Пиърс.

— За исканията — каза Искандер. — Винаги вие казвате батерии за фенерчета. Защо?

„Това било значи“, помисли си Пиърс. Той се чудеше дали Хамид ще забележи, че искат твърде много батерии и бензин за ленд ровъра.

— Ами, така се случи. Докато доктор Барнаби беше болен, аз поех нещата, за да огледам други гробници, които смятаме да проучим. Докато работех през следобедните часове, ми трябваше фенерче, защото слънцето не влиза в гробниците по това време на деня.

Нямаше как да е сигурен, че Искандер е разбрал всичко, но той като че ли беше удовлетворен.

— А другите са как? Госпожица Барет?

— Добре, много добре.

— Искам да видя тях.

Пиърс започна да мисли усилено как да съобщи версията си на останалите, преди те да скалъпят нещо свое. Можеше да заведе Хамид горе и да каже: „Тъкмо разказвах на господин Искандер за дизентерията ви“. Щеше да свърши работа.

— Но — продължи Хамид — не мога. Връщам се в Луксор. Моля, моите почитания.

— Разбира се.

— И на госпожицата Барет?

— С удоволствие.

— Прекрасна — каза Хамид.

— Много прекрасна.

— Много.

— Благодаря — каза Пиърс.

— Тя е хубава — каза Хамид.

— Да.

— Да, така мисля. — Той въздъхна. — Е, сега аз тръгва. Ако имате нужда, моля.

— Разбира се.

Хамид Искандер си тръгна. Пиърс се намръщи, докато гледаше как ленд ровърът на Службата по старините подскача по пясъка. Не мислеше, че Хамид е глупак, въпреки че се държеше като такъв. Мъдрецът може да се прави на глупак, когато му изнася. Но защо да му изнася?

 

 

Същата вечер те направиха нещо, за което би трябвало да се сетят по-рано: спуснаха в цепнатината въжена стълба, за да могат да слязат и тримата едновременно. Никос подуши въздуха, когато влезе в преддверието, и изрита една от свещите. Отскочи, когато тя се разпадна на купчинка прах.

— Вратата е тук — каза Барнаби, повеждайки ги към мястото, което бяха разчистили. — Забележете, че не са използвали хоросан — трябва просто да я повдигнем.

— Според теб какво има долу? — попита Пиърс.

Барнаби сви рамене.

— Друг коридор, друга стая, а може би и самата гробница. Но не ми се вярва — ще трябва да влезем много по-дълбоко в скалата, за да се срещнем със самия Мекетенре.

Той пъхна лоста в процепа и започна да натиска.

— Дай на мен — каза Никос и Барнаби се дръпна.

Гъркът се напъна и след миг тежкият камък започна да се повдига. Когато се вдигна до половината, Пиърс подпъхна отдолу въже и започна да дърпа, докато Никос натискаше.

Камъкът глухо се сгромоляса сред облак прах. Те се разкашляха, светлината от фенерчетата прорязваше въздуха на тесни ивици. После пристъпиха към дупката и погледнаха вътре.

Тясно помещение, пълно с тела. Труповете лежаха в странни смъртни пози, със затворени очи и потъмняла, изопната кожа. Всички бяха мъже, кльощави и голи, с изключение на изгнилите набедрени превръзки.

Миризмата беше кисела, застояла и отвратителна.

— Робите — каза Барнаби.