Ноа Бойд
Агент назаем (7)

Шеста глава

Докато се качваха на самолета, Кейт си помисли, че може би ще има възможност да научи повече за Вейл. Фактът, че той я позна, разпали любопитството й и дори я поласка. Доколкото си спомняше, двамата не се бяха поглеждали в очите през онази година и половина, докато работеха заедно в Детройт. Моментът й се стори подходящ да разбере защо Вейл я помни.

Той седна до прозореца, без да я попита кое място предпочита, и докато тя се настаняваше, вече спеше дълбоко. Събуди се едва когато гумите на самолета изсвириха на пистата на международното летище „Дълес“.

— Защо ме гледаш така? Хърках ли?

Кейт се усмихна.

— Не. Всъщност днес ти за пръв път беше идеална компания.

— Така ли харесваш мъжете си? В безсъзнание?

— Моите мъже? Говориш така, сякаш колекционирам скалпове.

— Човешките същества по природа са събирачи. Обичат да притежават и контролират. Да разбиват защитата на другите. В една или друга форма всички го правим. Това е част от преследването.

— Преследване? Какво преследваме?

— Именно това се опитват да разберат мъжете и жените, родени след Питагор.

— Питагор?

— Да, имало е гръцки философи и преди Сократ.

— Онзи с триъгълника?

— Квадратът на хипотенузата. Той е вярвал в безсмъртието на душата. Мислиш ли, че душата ти е безсмъртна? — попита Вейл.

— На заместник помощник-директорите е забранено да имат души.

— И да колекционират скалпове ли?

— Има специално изискване.

Той се наведе към нея престорено интимно.

— Кажи ми нещо, заместник помощник-директор Банън, само предпоставка за повишение ли съм за теб?

— Както ти каза, зидарю, всички преследваме нещо.

* * *

Директорът на ФБР беше инструктирал секретарката си да покани Кейт и Вейл в кабинета му веднага щом пристигнат. Когато те влязоха, Ласкър седеше зад бюрото си и подписваше купчина документи. Зад него стоеше Дан Колкрик и взимаше всеки документ след подписването, без да го поглежда.

Ласкър стана и подаде ръка на Вейл.

— Стив, благодаря ти, че дойде, при това веднага. Това е един от нашите помощник-директори, Дон Колкрик. — Вейл стисна ръката му и директорът на ФБР му направи знак да седне. — Начинът, по който ти сложи край на кризата със заложниците, беше смайващ.

— Ако си вършил тази работа известно време, би трябвало да знаеш, че не трябва да влизаш в банка в петък следобед.

Ласкър се засмя.

— Нека те питам нещо, което ни побърква. След като всичко свърши, защо напусна?

— Не съм мислил по този въпрос, но щом всички тук сте се побъркали, тази награда ми стига.

Директорът взе папка, на която беше написано името на Вейл.

— Това предупреждение ли е? В случай че решиш да ни помогнеш.

— Мисля, че след прочитането на служебното ми досие този въпрос е излишен.

Ласкър се усмихна.

— Започвам да разбирам защо са те уволнили.

Вейл се засмя.

— Не виждам какво друго решение би могло да има. Катастрофа очакваше Бюрото, а аз трябваше да бъда хвърлен на пътя й. Никой не го искаше особено много, но и на никого не му пукаше достатъчно, за да я предотврати, най-вече на мен. Бюрокрацията трябва да има способността да се регенерира, ако иска да продължава да функционира. Никога не съм се справял добре, като знам, че някой има такава власт над мен.

— И когато отказа опрощението на комисията за професионална отговорност, ако издадеш специалния агент, отговарящ за случая, не си бил само лоялен?

Вейл се обърна към Кейт:

— Предполагам, че Кент Уилсън вече е шеф някъде.

— В Сан Диего.

— Аха. Поне са го изпратили на място с лош климат. — Той погледна Ласкър. — Да речем, че имах други приоритети.

— Като например да не допуснеш убиец на ченге да излезе на свобода?

Вейл се изненада и Кейт изпита удоволствие, че е разкрила за него нещо, което той не иска да издава.

— Предположих, че това поведение ще реши някой по-важен проблем.

— Извинявай. Тук постоянната проверка на мотивите е необходима за оцеляването. В тази връзка, макар да знам, че не е нужно да ти казвам, искам да те предупредя, че разговорът ни не трябва да излиза извън стените на тази стая. Може би си чул за убитите „врагове на ФБР“.

— Колкото и да се опитвам да избягвам новините, би било трудно да не го чуя.

— Тогава сигурно знаеш, че групировка на име „Рубако Пентад“ твърди, че е извършила убийствата. Въпреки че приличат на терористична организация от страната, отправила се на кръстоносен поход, те поискаха големи суми пари, за да спрат убийствата.

— От кого поискаха парите?

— От ФБР.

— Не им липсва самочувствие, а? А вие не искате обществеността да знае, защото…

— Единственото им изискване е, че ако го направим публично достояние, те ще убият още една известна личност. Гениална тактика. Тъй като ние не можем да разкрием мотивите им, изглежда така, сякаш имаме тайни и е само въпрос на време, преди да бъде разобличена някаква огромна правителствена конспирация. Ръцете ни са вързани.

— Разбирам как се чувствате — рече Вейл. — И тъй като съм тук, предполагам, че предаването на парите не е минало добре.

— Те го превърнаха в смъртоносен маршрут, изпълнен с препятствия. Изглеждаше така, сякаш всъщност не искаха да предадем парите. Агентът, който ги носеше, беше застрелян.

— Предполагам, че пакетът не е съдържал целия милион?

— Само хиляда долара, които бяха оставени на местопрестъплението.

— Това е предупреждение, че ще го направят отново.

— Да.

— Някакви следи?

— Дон, ти се занимаваш с този въпрос — каза директорът на ФБР.

— Използвана е водолазна екипировка, която се опитваме да открием, но е почти невъзможно. Затворът е бил в охранявана военноморска база, затова издирваме кой е имал достъп до нея през последните два месеца. Това са хиляди хора и търсенето може да продължи безкрайно — обясни Колкрик.

— Някой знае как да ви накара да изтощавате хората си.

— Смяташ, че е загуба на време?

— Съвсем не. Човек никога не знае коя следа ще се окаже резултатна. Но ми се струва, че са избрали базата, защото колкото по-голямо и объркващо е мястото, толкова повече време отнема разследването. Според мен главното им оръжие е отвличането на вниманието. Такива следи се нуждаят от много хора, но обикновено не водят доникъде.

— Те несъмнено знаят как да манипулират разследването — съгласи се Ласкър.

— Какво се случи при второто предаване на парите? — попита Вейл.

— Кой е споменал нещо за второ предаване на пари? — троснато попита Колкрик.

— Това се подразбира от второто и третото убийство — отвърна Вейл. — Дон, дошъл съм, защото съм на ваша страна.

— Трябва да се извиня от името на всички, Стив — намеси се Ласкър. — Толкова много настоявах да не изтича информация, че всички започнаха да страдат от параноя. Ти ми даде думата си и това е достатъчно. Онова, което ще ти кажа, е още по-деликатно. — Директорът на ФБР преразказа съдържанието на второто писмо с искания и инструкциите за ролята на Берток в предаването на откупа. Той описа маршрута, неспособността на Бюрото да проследи куриера от безопасно разстояние и накрая призна за изчезването на агента и двата милиона долара.

— Искате да намеря Берток.

— Да. Няма да възразим, ако намериш и парите.

— Решението да дадете два милиона долара не е било лесно.

— Когато медиите денонощно те държат като заложник и има вероятност да не предотвратиш поредното убийство, изборът е изненадващо лесен.

Вейл се замисли. Кейт изчака няколко секунди и после каза:

— Сигурна съм, че имаш един милион въпроси.

— Не искам да ви губя времето в момента. Не сте получили друго писмо с искания, нали?

— Още не — отвърна Ласкър.

— Вероятно е цената да се вдигне. Мислите ли, че отнасянето на парите пак ще бъде трудно?

— Дано не е така — отговори директорът на ФБР. — Но не бихме се обзаложили.

— Надявахме се първо да ги идентифицираме — обади се Колкрик.

— Разполагате ли с някакви обещаващи следи?

Не отговориха нито Кейт, нито Колкрик.

— Не може да се каже — обади се накрая Ласкър.

— Жалко, но предполагам, че това няма да ми повлияе да намеря Берток. Което, между другото, няма да е лесно.

Всички се умълчаха за няколко секунди.

— Всъщност двата проблема може да се застъпят — каза Ласкър. — И трите жертви, и агентът са били убити с един и същ пистолет, „Глок“, модел 22. Такъв носеше Берток.

— В страната има хиляди такива оръжия — рече Вейл. — Защо мислите, че той може да е замесен?

— Бяха го посочили по име да занесе парите и очевидно добре познаваха методите на изнудването, нещо, по което работеше Берток. Освен това той изчезна с парите. Искрено се надявам да не е замесен, но откровено казано, не сме сигурни.

— Ако е той, защо е извършено последното убийство?

— Теоретично Берток може да е търсил защита — отвърна Колкрик. — Защо ще убива отново, ако парите вече са у него? Той е представител на закона. Свикнал е да вижда как залавят хора, когато си мислят, че това няма да се случи. Евтина застраховка. Три или четири убийства може да го осъдят на смърт само веднъж.

— Да, възможно е, но за това се изисква абсолютно хладнокръвен човек. Предполагам обаче, че два милиона долара ти дават богат избор от топли места — каза Вейл.

— Е, Стив, ще помогнеш ли? — попита Ласкър.

— Ако се съглася, имам някои условия.

— Сигурен съм, че ще се споразумеем. — Директорът на ФБР издърпа чекмедже на бюрото си, извади портфейл със златистата значка на ФБР и я плъзна към него.

Вейл отвори картата и погледна снимката си, направена по време на обучението му за агент.

— Трудно ми е да повярвам, че някога съм бил… на борда. — Той затвори служебните документи и ги сложи в джоба на сакото си.

— Независимо дали ще намериш Берток или не, мога да те направя постоянен агент, дори старши, и да включа в стажа ти времето, през което си бил на правителствена работа.

— Благодаря за предложението, но може би е малко преждевременно. Не съм дошъл тук да разбера дали сега мога да бъда добър войник. Знам, че не мога. Искате от мен нещо трудно и поради методите, които може да намеря за необходими, вероятно е само въпрос на време да започнете да съжалявате, че сте ме включили.

— В момента съм готов да поема този риск.

Вейл се усмихна.

— Същото ми каза и последният ми пряк шеф.

Директорът на ФБР се засмя насила.

— Е, добре, но ако не си искаш работата обратно, ще трябва да ти платим нещо. Какво ще кажеш за процент от намерените пари или определена сума за откриването на Берток?

— Това ни връща към условията. Те са две. Първо, убеден съм, че в определен момент ще се наложи да получа помощ от оперативни агенти на ФБР. Освен ако не са сменени, на отговарящите за случая няма да им хареса да получават заповеди от внесен отвън уличен натрапник. Затова ще ми трябва някой с достатъчно титли пред името — той или тя, който да ги изнервя.

— Като заместник помощник-директора Банън? — попита Ласкър.

Вейл я погледна.

— Какво ще кажеш, Кейт? Мислиш ли, че ще ги накараш да се разтреперят?

Тя усети, че се изчервява, но го прикри с иронична усмивка.

— Изглежда аз ще приемам заповеди от внесен отвън уличен натрапник.

— Какво е другото ти условие? — попита Ласкър.

— Да не ми плащате.

Директорът на ФБР озадачено присви очи.

— В това няма логика.

Вейл се усмихна.

— Ако ми плащате, рано или късно някой ще реши, че съм нает на работа и ще започне да ми дава заповеди, а всички знаем как завършва това. Не. Възнаграждението ми ще бъде да не получавам заповеди от никого. Може би като приключим — и ако успея, ще сумирам работните си часове и ще ми платите като на зидар.

— Тогава какво ще ти попречи да се развихриш неконтролируемо? — попита Колкрик.

— Да се надяваме — нищо.

— Трябва да ти кажа, че гласувах против включването ти в разследването — заяви Колкрик. — Съжалявам. Нещата са доста объркани.

— Ако продължаваш да бъдеш така откровен, Дон, ти и аз ще оцелеем. Въпреки объркването.

— Щом не искаш нещо повече от подаяние, защо се залавяш с такъв голям проблем? — попита Ласкър.

Вейл погледна Кейт.

— Очевидно, защото мога.