Ноа Бойд
Агент назаем (20)

Деветнадесета глава

Кейт безшумно затвори вратата зад себе си и огледа конферентната зала на специалния агент, отговарящ за случая. Инструктажът беше започнал и Колкрик я стрелна с убийствен поглед заради закъснението. Той седеше начело на масата. Марк Хилдебранд беше от дясната му страна. Кейт се изненада, като видя, че Тай Делсън е там. Тай й кимна и леко й се усмихна. Кейт познаваше и двамата преки шефове на агенти. Единият беше Алън Сабайн, който имаше нещастието да бъде пряк началник не само на Стан Берток, но и на Винс Пендарън, новия фокус на разследването с изнудването. До масата седеше и агент от екипа за събиране на веществени доказателства. На стол в ъгъла, колкото е възможно по-далеч от масата, се беше настанил Том Демик, който се опитваше да остане незабележим.

Кейт издърпа стол.

— Къде е Вейл? — попита Колкрик.

— Върна се в хотела. Мисля, че се нуждае от почивка.

— Още по-добре.

В стаята влезе млад агент и даде лист на Хилдебранд. Марк го погледна и го връчи на помощник-директора. Колкрик го прочете и после го сложи на масата пред себе си.

— Кейт, тъкмо обсъждахме какъв да бъде следващият ни ход. Доказателствата, че Пендарън е замесен, станаха доста убедителни — добави Колкрик.

— Не ме разбирай погрешно, но мисля, че трябва да внимаваме. Не забравяй колко убедителни бяха доказателствата и срещу Стан Берток.

— Добре — леко раздразнено каза Колкрик, — нека преговорим нещата, Кейт. Пендарън е имал зъб на първата жертва, Кони Лизандър. Това е мотив. Някой е подсказал на „Пентад“ името на Берток. Това е възможност. Той е купил цевта на пистолета, използван за убийствата, представяйки се с името си за прикритие, Галвин Гоул. Това е метод. — Колкрик вдигна листа, който му бяха донесли. — А сега и това. Спомняш ли си документите, които намерихте скрити зад шкафчето в банята на Берток, свидетелството за раждане със заличеното с бял коректор име? В лабораторията успяха да отстранят коректора и Бюрото за демографска статистика във Флорида потвърди, че автентичният документ е издаден за ползване на името на Галвин Гоул. Това е метод. От самото начало има и силни знаци, че „Пентад“ действат с вътрешна информация. Според мен може да се предположи, че те са замесени и в това. — Той се обърна към заместник главния прокурор. — Госпожице Делсън, предполагам, че това е достатъчно, за да получим заповед за обиск на апартамента, колата му и навсякъде другаде, където бихме искали да надникнем.

— Повече от достатъчно е, но не съм сигурна дали „вътрешна информация“ е законно основателна причина. Може да се спори, че всичко, което „Пентад“ знаят за случая, е придобито от техния престъпен опит, книги, филми или вестници. Защитата лесно може да го демонстрира на процеса. Нека не им помагаме. Всичко друго е много убедително.

— Стига да получим заповед за обиск, можете да пропуснете това — каза Колкрик. — А сега имате ли някакви идеи как да установим самоличността на другия член на бандата, шофьора на хондата?

— Солтън и Пендарън са единствената известна връзка с него — отвърна Хилдебранд. — Солтън е мъртъв и Пендарън е единствената ни надежда. Ще го задържим и ще го заплашим със смъртна присъда. Ако той не е извършил някое от убийствата, можем да му предложим сделка, за да се предаде.

Колкрик се обърна към Тай.

— Това означава, че ще поискаме заповедите за обиск колкото е възможно по-скоро, но ми се ще да дадем на наблюдението още двадесет и четири часа и да видим дали той ще ни заведе някъде или при някого. Какво ще кажете за утре по това време?

Тя погледна часовника си. Наближаваше шест вечерта.

— Разполагаме с основателна причина за нощен обиск. Изпратете някой агент в кабинета ми в четири следобед утре да подпише клетвената декларация.

Кейт се облегна назад на стола. В стаята се усети скрита тенденция на самопоздравления. Настроението беше почти главозамаяно. Пендарън щеше да бъде обвинен по случая, въпреки че доказателствата се бяха разкрили по същия начин като с Берток, но сякаш никой не съзнаваше това. ФБР най-после беше на път да победи и всички имаха претенции, че са участвали в успеха. Кейт изведнъж разбра, че изпитва същата потребност като Вейл да търси отвъд очевидното. Тя реши, че след като нещата са си дошли по местата толкова гладко, по всяка вероятност Пендарън не е замесен.

* * *

Виктор Радек седеше на мотелското легло и се опитваше да не обръща внимание на противната миризма в стаята, която беше станала още по-неприятна след добавянето на евтин освежител за въздух с аромат на цветя. До него лежеше кутията с останалите два милиона долара. Имаше толкова много пари, а трябваше да се крие в тази дупка.

Как можа да се случи това? Радек затвори очи и сякаш отново чу по мобилния телефон на Солтън гласа на агента, който му се подиграваше, че сега трябва да прекръсти „Пентад“, защото са останали с един по-малко. Реши, че агентът е проблемът. Той не беше умрял в трамвайния тунел. И бе съумял да застреля Лий и да вземе трите милиона долара, за които те бяха работили толкова усилено. Трябваше да има начин да си върне парите. Радек се замисли за вероятността за убийството на друга известна личност, но във ФБР вече бяха установили самоличността на Солтън и това означаваше, че са на една крачка по-близо до разкриването му. Нямаше време да планира друго убийство. И след като Солтън беше мъртъв, той се съмняваше дали останалите членове на бандата ще го извършат. Отново чу гласа на агента — оскърбителен и предизвикателен. Той беше довел ФБР една крачка по-близо до него. Преди да пристъпи към действие, за да си възвърне трите милиона долара, Радек трябваше да го убие.

* * *

Малко след пет сутринта почукване на вратата на хотелската стая събуди Кейт. Преди да стане, чу и второ. Тя седна в леглото и протегна ръка към автоматичния си пистолет на нощното шкафче, а после тихо се приближи до вратата. Надникна през шпионката, видя Вейл и отключи.

Отпусна се на леглото и остави пистолета.

— Предположих, че всички спите — извини се той.

Кейт носеше къса нощница и забеляза, че Вейл е открил колко тънък е платът.

— Трябва да ме видиш с нея, но със сресана коса и грим.

Лицето му се изчерви за миг и после веднага избледня. Лекото му смущение й достави удоволствие.

— Има време — отвърна той.

— Затова ли дойде?

— Ако кажа да, какво ще стане?

— Съжалявам… край на залаганията.

— А, да.

— Близо си, но още не си достатъчно искрен.

Вейл се приближи до стола, където беше оставила халата си, и й го подаде.

— В такъв случай…

Тя облече халата и завърза колана хлабаво.

— Имаш такъв вид, сякаш не си тичал.

Той потърка небръснатата си от един ден брада.

— Още не. Преди малко свърших с препрочитането на досието.

— И?

— Кой е най-логичният начин за разследване на този случай?

— Раничко е за логически задачи, но мисля, че не е като погнем Пендарън. Не знам. Предполагам, че трябва да се поровим в историята на Солтън, да видим с кого е бил гъст и да потърсим някого, с когото може да се е свързал, след като е излязъл от затвора.

— Това е логично, но е едно от нещата, които имат много вероятности. Докато той е бил в затвора, хиляди други са влезли и излезли.

— Тогава може би трябва отново да разследваме убийствата, поотделно и заедно.

— С това се занимава Бюрото, но нищо не става, защото извършителят използва разследването, за да ни доведе до Берток и Пендарън. Не убийствата са ключът.

— А кое?

— Местата за доставянето на откупа. Подборът на жертвите може да е произволен, но местата са много по-важни, защото са най-уязвимият етап на изнудването. Това са единствените моменти, когато Бюрото и престъпниците трябва да са на едно място по едно и също време, затова „Пентад“ трябва да ги познава добре и да се чувства удобно там. Местата са три. Магистралата за Аризона, която е твърде дълга и едва ли ще разкрие нещо. Ясно е, че базата на групировката е в Лос Анджелис, затова фактът, че са знаели за трамвайния тунел и района около него, изобщо не помага. Но военноморският затвор в Ню Хампшър може да помогне.

— Смяташ, че единият е бил затворник там?

— Затворът не работи от тридесет години, затова вероятно не е бил там. Островът обаче е нещо повече от затвор. Там има военноморска база с многобройни цивилни служители, болница, хотел и всичко останало. Цяло градче.

— Как това стеснява кръга?

— Не го стеснява, но след като Солтън беше разпознат, изглежда логична вероятността да си имаме работа с престъпници от кариерата. Бивши федерални затворници. Ню Хампшър е малък щат с население един милион души. Номерата на социалните осигуровки, издадени на местните жители, започват с 001 и свършват до 003. Можеш ли да се свържеш с някого от Бюрото за затворите и да го помолиш да ти даде списък на всички с номера на социалните осигуровки от Ню Хампшър, които през последната година са били освободени от „Марион“? А после от две и от пет години насам? Пет списъка.

— Предполагам, че си проучил Солтън.

— Той е от Ню Джърси.

— Там също има много хора. Ако слухтим само двамата, работата ще продължи цяла вечност. Предполагам, че си дошъл да ми го кажеш, защото ще слухтим.

— Предпочитам да го нарека „паралелно разследване“. Ще звучи по-добре пред комисията по разследването на случая.

— И какво ще правим със списъка на хората с номера на социалните осигуровки от Ню Хампшър?

— Изнудвачът сега живее тук и ако съм научил нещо за Лос Анджелис, това е, че не може да живееш тук, без да караш кола. Щом получим списъка с имената от Ню Хампшър, ще проверим кои от тях имат шофьорски книжки от Калифорния.

— Има логика. Ще се заловя с това веднага щом се облека. А ти какво ще правиш?

— Може да стоя и да гледам.

Кейт го блъсна към вратата.

— Тогава ще продължа да спя.

* * *

Вейл беше още сънен и остави телефона да позвъни три пъти. Едва тогава протегна ръка към слушалката, като се надяваше, че ще спре или ще превключи на гласова поща.

— Ало — каза той, като се опита да не показва сънливостта си.

— Извинявай. Събудих ли те? — попита Кейт.

— Странно. — Вейл погледна часовника си. Беше десет и половина. — Какво става?

— Първо, Бюрото за затворите. За щастие те са три часа преди нас и ги помолих за номерата от Ню Хампшър. След това ги проверих за калифорнийски шофьорски книжки.

— Колко са?

— Четиринадесет души.

— Повече са, отколкото би ми харесало, но вероятно ще стесним кръга до град, възраст, престъпление или нещо друго.

Кейт се усмихна и се поколеба за миг, за да се наслади на онова, което ще каже.

— Не е необходимо.

Вейл се надигна и седна в леглото.

— Не се ли престараваш твърде много тази сутрин?

— Обадих се на агента, който отговаряше за случая в Портсмът, където беше първото предаване на откупа. Те тихомълком извършват разследване, откакто Дан Уест беше убит. Големият работодател там е корабостроителницата. Помолих го да проверят в списъка на предишните служители и познай!

— Един от твоите четиринадесет е бил там.

— Да, работил е като заварчик, когато е бил осемнадесетгодишен, преди да влезе в затвора за пръв път. Виктор Джеймс Радек. Бял, на тридесет и осем години. Освободен е от „Марион“ преди девет месеца. Излежал е петнадесет години за обир на бронирани коли. Предполага се, че е организатор на банда, обрала осем автомобила, но правителството успяло да докаже само един. Парите не са намерени. Бил е в „Марион“ по същото време със Солтън.

— Браво, Кейт. За…

— Жена?

— Щях да кажа за заместник помощник-директор, но и за жена не е зле.

— Езикът ти очевидно е напълно буден.

— Може да започнем с адреса на шофьорската книжка.

— Ще те взема след половин час — каза тя.

* * *

Вейл се качи в колата и Кейт му връчи чаша кафе.

— Благодаря. Ще липсваш ли на някого в офиса?

— Те са твърде заети да се поздравяват за Пендарън. — Тя му даде две снимки на Радек. — Арестуван е преди три месеца от полицията в Аламида за шофиране в нетрезво състояние. Изпратиха ми я по електронната поща, след като разговарях с теб. Другата е от затвора.

Вейл дълго гледа снимките на Виктор Джеймс Радек и запамети всяка извивка на чертите му, от външните ъгълчета на веждите до очертанията на устните. На снимката след ареста Радек беше присвил очи и предизвикателно стиснал устни от гняв. Изражението му беше на опитен затворник, който не обича да попада зад решетките, макар и за кратко. Раменете му изпълваха рамките на фотографията и кокалестата му челюст предполагаше, че е не само в добра физическа форма, но и способен на експлозивно брутално насилие.

Снимката от затвора беше различна. На нея той беше в системата от достатъчно дълго време, за да научи, че невзрачността е най-сигурният път към предсрочното освобождаване. Затворническите власти наричаха това „да се правиш на Каспар“, на призрака от анимационните филми, който е толкова прозрачен, че е почти невидим и се опитва да бъде приятел на всички. Изражението на Радек беше напълно безстрастно. Имаше нещо и в качеството, което правеше снимката безизразна и бледа не само по цвят, но и в дълбочина, и премахваше всякакви следи към човека зад маската. Вейл се вгледа по-отблизо и му се стори, че открива лека самодоволна усмивка в ъгълчетата на устните, сякаш светът щеше да свърши и само Радек знаеше това.

— Изглежда не мислиш, че е замесен Пендарън.

— Вчера на съвещанието изслушах доказателствата срещу него и изведнъж ми хрумна, че нещата пак опират до Стан Берток. Радек и веселата му дружина са включили това в плана си само в случай че разберем истината за Стан и самоубийството му. Изненадах се, че Тай Делсън не го оспори. Мислех, че е по-умна.

— Може би се е почувствала неудобно, защото тя подсказа името на Пендарън.

— Оправдаваш ли я? Знаеш за какво е признак това, нали?

— Сега много ще съжалявам. На какво?

— Тя си пада по теб. И това ти харесва.

— Не съм убеден, че е вярно.

Кейт се засмя.

— Тогава може би ти си падаш по нея. Познавам, когато между двама души има привличане.

— Важно ли е за теб това, Кейт?

— Не!

— Кейти — подразни я той.

— Не е важно — побърза да каже тя, съзнавайки колко неубедително прозвуча гласът й.

— Жалко.

Тонът му я накара да го погледне и Кейт видя, че Вейл вече не се шегува. Жалко. Какво означаваше това? Тя се опита да си внуши, че той не я интересува. Нямаше време да разнищва мотивите му. Можеше само да се престори, че не е чула забележката. Но естествено, че я чу. Кейт нагласи огледалото за обратно виждане, без да е необходимо, сякаш беше изключително бдителна, тъй като ги бяха следили предишния ден. Не й беше трудно да разгадава намеренията на мъжете, поне по-основните, но от запознанството им на покрива в Чикаго до последните им опити за разбирателство Вейл я озадачаваше.

— Е, какъв е планът, когато намерим онзи тип Радек?

— Първо, надявай се, че той не е на този адрес.

— Защо?

— Ако той организира операцията, значи е достатъчно умен, за да не живее на адреса, посочен в шофьорската му книжка. Поне откакто е в бизнеса с изнудването.

Адресът беше в Ингълуд и когато стигнаха там, Кейт спря колата под сянката на дърво половин пряка по-нататък.

— И ти ли виждаш същото като мен? — попита тя.

Вейл вече беше извадил монокъла и оглеждаше златистата хонда пред къщата.

— Прилича на същата кола.

— Преди години и аз имах такъв модел.

— Поздравявам те за добрия вкус. Сигурен съм, че този човек краде само най-надеждните превозни средства за бягство.

— Това означава ли, че и той е там?

Вейл взе радиопредавателя.

— Обади се на Демик и го помоли да ти каже телефонния номер на адреса, а аз ще проверя регистрационния номер на колата.

Кейт се свърза с Том Демик и му съобщи адреса. Той отговори, че ще й се обади. Вейл записа информацията за регистрационния номер от диспечера.

— Регистрационният номер е на петнадесетгодишен олдсмобил комби. Собственикът живее в Лос Анджелис.

— Това означава, че колата и табелите са откраднати.

— Но защо ще я оставя на адрес, който го свързва с нея? — зачуди се Вейл.

— Може би е вътре.

— Да се надяваме, че ще разберем, щом научим телефонния номер.

— След като ти застреля Солтън, той вероятно е решил, че си подгонил и него, скрил е парите тук и е избягал с колата си. — Телефонът й иззвъня. Обаждаше се Демик, който й съобщи телефонния номер на къщата. Кейт го записа, затвори и подаде листчето на Вейл.

— Ти се обади — рече той. — Женският глас ще бъде по-малко подозрителен, ако той отговори.

— Какво да кажа?

Изражението му стана дяволито.

— Не може да търсиш него, затова питай за Стив. Но говори със секси глас, за да има ефект. Нека те чуя.

Кейт палаво се премести на седалката, обърна се, наведе се към него и прошепна с дрезгав глас:

— Здрасти… Там ли е Стив?

— Много добре. Само трябва да нацупиш устни повече.

— Той няма да види устните ми по телефона — закачливо възрази тя.

— Това се нарича вживяване в ролята.

Кейт се наведе още няколко сантиметра към него и нацупи устни.

— Ало, търся големия Стив Вейл. Той там ли е, каубой?

Вейл се облегна назад и затвори очи.

— Още веднъж, с повече ударение на „големия“.

Тя се обърна напред и набра номера.

— Ако искаш още, цената е двадесет долара на минута.

Кейт включи телефона на високоговорител. Чуха се четири позвънявания и сетне прозвуча сигнал за оставяне на съобщение. Тя затвори.

— Очевидно вкъщи няма никого.

Вейл отвори вратата на колата.

— Къде отиваш?

Той се приближи до багажника, извади лоста и й го показа вместо отговор.

— При доктор Халиган, предполагам — отбеляза Кейт.

— Обади ми се на мобилния телефон, ако се появи някой.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Само ако обещаеш да ми викаш „големия Стив“ през цялото време.

— Дано онзи е вътре и те чака.

— Тогава „каубой“?

— Въоръжен до зъби.

* * *

Вейл се върна в колата след петнадесетина минути.

— Откри ли нещо? — попита Кейт.

— Не. Няма мебели. Само мобилен телефон, поставен в зарядно устройство. Това е или място за оставяне на съобщения, или скривалище. — Той набра 911 на мобилния си телефон, представи се и поиска да изпратят полицейска кола на мястото. — Записах регистрационния номер. Когато пристигнат, ще ги накараме да го проверят и да закарат с влекач колата до място, където можем да я претърсим, без никой да ни изненада.

— Защо да не го проверят в офиса?

— Ако Колкрик или специалният агент, отговарящ за случая, чуят, че сме намерили открадната златиста хонда, малката ни тайна операция ще приключи.

— Между другото, докато ти претърсваше къщата, Колкрик се обади и ми остави съобщение. Щели да вземат заповед за обиск и за дома на Пендарън и иска аз да бъда там.

— Ще отидеш ли?

— И да проваля кариерата си на наблюдателен пост?

* * *

Пристигнаха двама полицаи от Ингълуд и Кейт и Вейл слязоха от колата и показаха значките си.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Вейл и даде на шофьора листче. — Това е регистрационният номер на хондата. Бихте ли го проверили? Сигурни сме, че колата е открадната.

Шофьорът имаше вид на опитно ченге.

— ФБР вече по кражби на коли ли работи?

Вейл се усмихна.

— Смятаме, че е свързана с няколко убийства.

— В Ингълуд ли?

— Не.

Полицаят го погледна преценяващо, обърна се към вградения на таблото компютър и въведе регистрационния номер. На екрана почти мигновено се появи информацията, че колата е открадната.

— В Лос Анджелис — каза ченгето. — Какво искаш да направим?

— Има ли шанс да я докарате на някое по-уединено място?

Полицаят се усмихна.

— Разбира се. Не искаме някой да я разбие незаконно.