Ноа Бойд
Агент назаем (37)

Тридесет и шеста глава

Кейт влезе във федералната сграда и чу вой на сирени в далечината. Тя изпи глътка кафе и тръгна към асансьора, разсеяна от мисли за Вейл. Как беше възможно да му се възхищава и същевременно да го ненавижда? Добре че между тях не се случи нищо. „Непреодолими различия — както го беше нарекла майка й на бракоразводното си дело. — Дай на мъжа време и той ще ти покаже рогата си“ — все повтаряше тя.

Вратите започнаха да се затварят и Дон Колкрик се вмъкна между тях. Двамата се спогледаха смутено.

— Добро утро — каза Кейт.

— Добро утро. Имам една-две идеи, които искам да споделя с теб. Да видим дали ще можем… — Той погледна другите пътници в асансьора, но не позна никого от ФБР. — Да намерим онези неща.

— В кабинета ми е хубаво и спокойно.

— Удобен ли е моментът?

Тя видя, че Колкрик не се опитва просто да закърпи служебните им взаимоотношения. Вече беше чувала този помирителен тон. По всяка вероятност той нямаше никакви идеи, поне не такива, в които да бъде уверен, и искаше помощта й.

— Няма по-удобен.

Докато вървяха към кабинета й, се усещаше повишено настроение, въпреки че и агентите, и поддържащият персонал знаеха, че ги очакват дълги дни. Кейт подозираше, че след като всички от „Пентад“ са вън от играта, търсенето на парите ще бъде значително по-спокойно. Издирването на доларите не беше като преследването на убийци и ставаше все по-малък приоритет с всеки изминал ден. Тя се опита да пъхне ключа в ключалката на вратата на кабинета си, но той не влезе.

— Не си ми отнел кабинета през нощта, нали, Дон? — Опита отново и после се наведе и разгледа ключалката. — Вътре има нещо.

Колкрик погледна и я изстърга с нокът.

— Някой е пипал ключалката. Ще повикам Демик.

Пет минути по-късно Том Демик бъркаше в ключалката с шперц.

— Изглежда някой е сложил вътре лепило.

— Тогава как ще влезем?

— Ще донеса инструменти. Стените около вратата са от шперплат. Ще трябва да ги разбия.

Демик се върна и донесе малък лост. Пъхна го на няколко места под металната рамка около вратата и натисна. След това повдигна шперплатовите стени и удари с чук металните сглобки. Вратата и рамката се разхлабиха и паднаха в стаята.

— Исусе! — възкликна Демик, когато погледна в кабинета.

Другите се приближиха до него да видят. На пода имаше висок един метър макет на военноморския затвор в Портсмът, изграден от пачки стодоларови банкноти. Кръглите кули бяха направени от навити на руло банкноти, пристегнати в основата с ластици, а кулите — от прегънати единични банкноти. В поддържащите ъгли краищата на пачките бяха наредени ветрилообразно като карти за игра. Кейт забеляза, че стените са построени от пачки, поставени в шахматен ред като тухли. Никой не каза нищо. Всички бавно наобиколиха структурата, като внимаваха да не я докосват.

— Доведете някого от счетоводството — нареди Колкрик.

В стаята влязоха четирима души и реагираха също като другите, с изключение на по-възрастния счетоводител, който пръв беше открил, че парите са изчезнали. Той обиколи постройката и я огледа с око на професионалист.

— Колко долара би трябвало да има тук?

— Три милиона — отговори Колкрик още преди счетоводителят да довърши въпроса. — Плюс-минус.

Счетоводителят отново обиколи купчината.

— Според мен са пет.

— Не е възможно — възрази Колкрик.

— Има само един начин да разберем. Ще ги преброим.

— Чакайте малко — обади се Демик. — Трябва да направя снимки.

Кейт не можеше да повярва, че Вейл е намерил парите, при това анонимно, също като осуетяването на банковия обир. Демик извади мобилния си телефон и започна да обикаля макета и да снима.

Кейт се запита защо Вейл е направил подобния на замък затвор. Метафора ли беше? Кражбата на пари те вкарва в затвора? Или парите са затвор? И тогава забеляза банкнота от един долар, прегъната във фигура на жена и поставена на парапета на структурата. Беше с рокля, дълга до земята, ръцете й грациозно бяха протегнати напред, а лявата китка обърната нагоре. Кейт се зачуди дали посланието на Вейл е, че тя е пленник на кариерата си. Каквото и да беше, съчетано с драматичното му отсъствие, то я убеди, че той няма да приеме предложението за работа от директора на ФБР.

Колкрик съсредоточено наблюдаваше счетоводителите и разбра, че преброяването превиши три милиона долара.

— Не може да са повече от три милиона.

В същия миг Кейт забеляза, че компютърът й е включен. Тя премести мишката и екранът светна. Там беше написано съобщение. Кейт го прочете на глас:

— Каква е разликата между пепелта от двеста пачки със стодоларови банкноти и пепелта от двеста пачки с банкноти по един долар?

Главният счетоводител се замисли върху гатанката.

— Изгорели са не два милиона долара, а само двадесет хиляди.

— Разбира се — каза Кейт. — Радек е знаел, че ще анализираме пепелта, но няма да открием разликата между банкнотите от един долар и стотачките. Хартията тежи еднакво, както и количеството мастило. Сложил е стотачки отгоре, за да ни заблуди.

Най-отдолу на страницата имаше линк за уебсайт за оригами от един долар. Кейт щракна на него и на екрана се появи снимка, озаглавена „Безликата жена“. Образът показа банкнота от един долар, препъната точно като онази на парапета на замъка от пари. На мястото на лицето беше едно от празните пространства на банкнотата.

Кейт внимателно взе прегънатата банкнота от макета и видя, че само няколко щрихи с молив са оформили изящни черти на жена. Приличаше на нея. Дори имаше светлосива ивица там, където беше белегът й.