Ноа Бойд
Агент назаем (32)

Тридесет и първа глава

Вейл изпрати жената до полицейския участък, посочи й дежурния сержант и се приготви да си тръгне. Тя започна да му благодари, но той допря пръст до устните си и жената разбра, че единствената благодарност, която му е нужна, е обещанието да го пази в тайна.

Сега за него имаше значение само едно — да намери Тай Делсън. Той се върна в колата и подкара. Имаше една непроучена възможност, но беше малко вероятна. Когато Вейл попита Радек кой е бил убит в асансьора, престъпникът отвърна: Вени, от затвора. И че всичките са били в апартамента на Вени, преди Радек да изпрати екипа си да убие Вейл и Кейт. Може би се криеше там. Радек едва ли би издал някаква полезна информация, но от друга страна, очакваше, че Вейл скоро ще бъде мъртъв.

Когато двамата с Кейт бяха установили самоличността на Радек чрез регистрите на затвора, имаше и доклад за съучастниците му, изготвен от Бюрото за затворите. Трябваше да им го изпратят по електронната поща, но Вейл така и не провери, защото разпознаха Радек и веднага се съсредоточиха върху издирването му.

Проблемът беше, че лаптопът му все още се намираше в хотелската стая, а сега вероятно го търсеше целият филиал на ФБР в Лос Анджелис. Това означаваше, че в стаята сигурно го чакаха агенти. Но нямаше друг избор. Той обърна и се отправи към хотела.

Пристигна там и обиколи квартала. Движеше се с нормална скорост и търсеше коли под прикритие на Бюрото. Не видя нищо, което да показва, че наблюдават сградата отвън, може би защото се опасяваха, че ще ги забележи. Срещу хотела имаше комплекс с десет киносалона. „Идеално“ — помисли си Вейл.

Той спря на паркинга и се приближи до продавачката на билети. Каза й, че няма значение кой филм ще гледа, и тя го зяпна учудено.

— Не ми казвай, че тук никога не са идвали хора да се скрият за два часа.

Продавачката отговори, че дори да са го правили, не са го обсъждали с нея. Вейл беше убеден, че тя ще запомни лицето му и охлузната рана под окото му, която придаваше на ролята му още по-зловещ характер. Моделът на онова, което щеше да се случи до един час, беше разигран в кино „Биограф“ в Чикаго преди шестдесет и пет години, когато агентите на федералното бюро за разследване бяха обградили кварталното кино и чакаха Джон Дилинджър да излезе, вместо да рискуват да стрелят и да застрашат живота на невинни граждани.

Вейл беше чел неразсекретените, но точни разкази за края на живота на банковия обирджия една нощ, след като бе прекарал три дни, затворен в архивите на Университета на Чикаго, докато довършваше магистърската си дисертация, период, който му се стори мрачен и страшен като руски ГУЛАГ, за които неколкократно беше чел. Специалният агент, отговарящ за офиса на ФБР, не беше улучил Дилинджър по време на престрелка в Литъл Бохемия Лодж в северен Уисконсин, в която бяха загинали трима цивилни и един агент, и не искаше повече неудобни положения. Затова той беше отишъл в киното вечерта да попита кога свършва филмът. Докато чакали, специалният агент нервно отишъл няколко пъти до билетното гише и всеки път задавал същия въпрос. Касиерката се притеснила, че се готви обир, и се обадила на полицията, която била пропусната умишлено поради опасения, че не може да й се има доверие.

Вейл знаеше, че веднага щом от ФБР проследят мобилния му телефон, някой щеше да отиде при касиерката и да й покаже снимката му. Тя щеше да си го спомни и да разкаже за забележката му, че „се крие“. Той се надяваше, че както в случая с Дилинджър, това ще привлече всички налични агенти, включително онези в хотела.

Влезе в комплекса, намери страничен коридор и включи мобилния си телефон. Провери джипиеса, който показваше само нули. ФБР проследяваше телефона му и се опитваше да определи местоположението му, затова той го беше изключил веднага щом говори с Кейт. Така бяха намерили скривалището с двата милиона долара на Радек. Вейл набра номера на хотела и поиска да го свържат с управителя.

— Аз съм Том Малон. Какво мога да направя за вас?

— Том, обажда се Марк Хилдебранд, специален агент. Ръководя ФБР в Лос Анджелис. Как си?

— Добре, агент Хилдебранд.

— Някои от агентите ми са в твоя хотел на наблюдение, но не знам в кои стаи са. Трябва да говоря с тях по стационарен телефон. Можеш ли да ми кажеш къде се намират? Искаме да се уверим, че са на мястото, преди да продължим с друга част на операцията. Ще оценя дискретността ти по въпроса.

— Един момент. — Управителят се обади отново след малко. — Агент Хилдебранд, стая 431. Казаха ми, че са трима. Да те свържа ли с тях?

— Не, благодаря. Ще кажа на някого да им се обади по секретната линия.

Вейл се надяваше, че докато се чуди що за технология би направила това, управителят няма да се замисли с кого е разговарял. Той тръгна по коридора, намери голяма кофа за боклук пред едната кинозала и набра метеорологичната прогноза. Свърза се, пусна телефона в контейнера и излезе на паркинга. Пресметна, че разполага само с няколко минути, най-много половин час, преди те да проследят телефона му и да реагират, и спря колата на частен паркинг на улицата зад хотела. Приближи се до багажника, отвори куфарчето, извади белезници, откъсна две самозалепящи се листчета от малка жълта купчинка и ги сложи в джоба си. Влезе през задния вход на хотела и отиде във фоайето. Намери стол далеч от зоната, през която минаваха всички, за да не бъде забелязан, седна и зачака.

Стаята му беше 432. Трима души в отсрещната стая беше стандартна процедура. Те се редуваха да наблюдават неговата през шпионката, задача, която Вейл от личен опит знаеше, че може да се изпълнява ефективно само петнадесет-двадесет минути, защото после напрежението се отразяваше зле на зрението. В това време другите агенти гледаха телевизия. Ако Вейл влезете в стаята си, двамата щяха да го хванат, а третият да извика подкрепления.

Освен това знаеше, че поради близостта агентите ще проверят първо кинокомплекса, докато дойдат подкрепленията.

Той изчисли, че ще му трябват не повече от тридесет секунди в стаята, за да вземе пистолета си, скрит в шкафа на телевизора, и лаптопа.

Двадесетина минути по-късно вратите на асансьора се отвориха и двама агенти забързаха във фоайето, без да си правят труда да изглеждат анонимни. Вейл стана, приближи се до телефонния автомат, набра оператора и поиска да го свърже със стая 431.

— Ало — обади се изпълнен с любопитство глас. Вейл чу, че телевизорът работи.

— Тук е рум сървисът. Управителят ми каза да ви се обадя и да ви предложа обяд за сметка на хотела. Днес има хубаво пиле пармиджана с гарнитура от тънки спагети.

От хилядите правила във ФБР имаше само едно, което още не бе нарушено — никога не отказвай безплатен обяд.

— Разбира се. Чудесно.

Вейл искаше да се увери в броя на агентите.

— Колко порции желаете?

— Другите двама излязоха за малко. Може ли да им ги донесете, щом се върнат?

— Пилето е превъзходно, но не и когато е студено. Ще заделя две порции. Обадете ми се, когато се върнат. Нещо за пиене?

— Кока-кола?

— Добре. Ще дойда след половин час.

Вейл затвори и се отправи към стълбището. Спря на втория етаж, потърси количка на камериерка и на третия етаж забеляза една. Жената работеше в банята на стаята. Той взе две хавлии за ръце, две за баня и парцал за чистене със стоманена дръжка и бързо се върна на стълбите.

Преди да се качи на четвъртия етаж, завърза хавлиите за баня в двата края на стоманената дръжка. Извади от джоба си жълтите листчета и отлепи най-горното, а после безшумно тръгна към стая 431. Първо залепи жълтото листче на шпионката, така че да се наложи агентът да излезе, за да го види. По всяка вероятност, след като вече бяха „установили“, че Вейл е в кинокомплекса, бдителността на останалия агент беше приспана и той гледаше повече телевизия, отколкото през шпионката.

След това Вейл уви едната хавлия за ръце около дръжката на вратата, извади белезниците, закачи ги за дръжката и ги затегна около хавлията. Вдигна хоризонтално дръжката на парцала и прикрепи хавлиите за баня, така че да са от двете страни на дръжката на вратата. Уви стегнато долната хавлия около средата на стоманената дръжка и завърза другия край за нея. Сега вратата не можеше да бъде отворена.

Той се обърна и отключи вратата на стаята си. Табелката „Не безпокойте“ още беше закачена на дръжката. Вейл протегна ръка към уединено кътче на шкафа на телевизора, но автоматичният му пистолет не беше там. Агентите вече бяха претърсили стаята. Лаптопът обаче си беше на мястото. В случай че той се върнеше, те вероятно чакаха да остане с убеждението, че никой не е влизал там. Вейл извади кабела на лаптопа от контакта, уви го около компютъра и отвори вратата. Докато я затваряше безшумно, видя, че белезниците на отсрещната врата се опъват върху дръжката на парцала. Агентът вътре се опитваше да излезе.

Вейл хукна към стълбището, стигна до първия етаж и излезе през задния изход на хотела. Точно когато влезе в гаража, забеляза кола на Бюрото, която завиваше на ъгъла зад него. И после още една. За щастие те не го видяха. Трябваше да се скрие за известно време.

Колата му беше паркирана на крайно място на третото ниво. Вейл се надяваше, че щом се откажат от претърсването на кинокомплекса, агентите няма да си помислят да го търсят толкова наблизо. Той включи лаптопа, който имаше карта за безжичен интернет и достъп до вътрешната мрежа на ФБР, но поради конструкцията на гаража нямаше сигнал. Тази работа трябваше да почака.

Вейл изведнъж осъзна, че почти не е спал тридесет и шест часа, от първата вечеря с Кейт, прехвърли се на задната седалка и след няколко минути заспа.