Ана Годбърсън
Тайни и мечти (9)

8

— Какво прави новото момиче?

За разлика от Полет, продавачката на цигари от „Севънт Хевън“, съквартирантките й, Фей и Кейт, все още не бяха научили името на Лети. Приеха присъствието на новото момиче като обида, но това означаваше, че макар и нова, докато си намереше друга квартира, това бе шансът й да не остава съвсем сама. Апартаментът беше на приземен етаж, тъмен дори през деня, с изкорубен под. Беше пълен със стари мебели, а с кадифената дамаска, разнищена и протъркана, приличаше на обзавеждането на заведение, което майка й с чиста съвест би нарекла „долнопробно“.

След като се скараха с Кордилия и ги изгониха от „Уошбърн“, Лети се върна в клуба, защото не познаваше друго място, а милото момиче, което й беше помогнало по-рано същата вечер, отново й подаде ръка, като я заведе в апартамента си. Спа дълго и когато се събуди, се сдоби с три нови приятелки на мястото на изгубената.

Косата на Фей беше изрусена почти до бяло, а на Кейт беше къдрава и тъмна; двете се бяха загърнали в кимона до средата на бедрата, въпреки че минаваше обяд. Затова пък прическите и гримът им бяха безупречни, направени веднага след като бяха станали. Лети, излегнала се на износен персийски килим със списание, което откри в банята, не можа веднага да отговори и изпита облекчение, когато Полет се обади вместо нея:

— Чете обявите за прослушвания, защото е прекалено срамежлива и не смее да се яви, въпреки това ги огражда, но и аз не разбирам защо го прави.

Полет говореше с безразличие. Беше в кухненския бокс и дори не вдигна поглед от кафето, което вареше. Косата й вече беше накъдрена на вълни, които блестяха на следобедната светлина. Устните й бяха виненочервени, лъскави и подчертаваха кръгло, пухкаво лице. Беше висока колкото Кордилия. Таванът на кухненския бокс беше още по-нисък, отколкото в останалите стаи, и главата й почти докосваше ламаринените плочи.

— Я, че защо не отидеш? — Фей се настани до Кейт на тъмнолилавото кадифено канапе — от избелялата прокъсана тапицерия на възглавниците излизаше бял пух — и надникна през рамото на Лети. — Нищо няма да ти стане.

Лети я погледна и сви пренебрежително рамене.

— Скоро ще отида, просто няма да е веднага — отвърна тя.

Полет беше права: нямаше да отиде на нито едно от прослушванията, макар да не знаеше защо.

— Миличка, погледни какви готини длъжности предлагат! — Кимоното на Фей беше бяло, на сини цветя, бледо почти като косата и кожата й, а ръкавът й се отри в рамото на Лети, докато надничаше към последната страница на „Уийкли Стейдж“. — Трябва да започнеш с нещо не чак толкова амбициозно.

Всички се надяваха по един или друг начин да успеят на сцената, но в момента Фей беше единствената, която изкарваше някакви пари като танцьорка в едно от големите вариететни представления. Когато видя дългите й като на сърна крака кръстосани, провиснали от облегалката на канапето, Лети се запита дали някога ще се добере до толкова прекрасна работа.

— Я стига, всеки от нас сам избира пътя си — сряза ги Полет и пристъпи към тях, стиснала чаша горещо кафе.

— Звучи тъжно — обади се седналата на канапето Кейт и се наведе, за да оправи широкия колан от мъниста, който беше скъсала снощи, — но е самата истина.

— А, не — не и новата пиеса на Гордън Грейндж. Каква скука! — продължи Фей и отново надникна през рамото на Лети към обявите. Той беше драматургът, за когото майка й говореше с възхищение, и ролята беше за брюнетка, която прилича на бездомно дете, също като Лети. Макар да нямаше намерение да признае пред момичетата, които говореха така, сякаш нищо не бе в състояние да ги изненада, вече бе преценила, че ролята е съвършена за нея и ако събере достатъчно кураж, съдбата може и да й осигури първата истинска работа. — Наричат го гений, но гениите са съвсем същите като обикновените мъже.

— Само дето очакват повече и вършат по-малко — вметна Кейт.

— Трябва да започнеш да пробваш — настоя Фей и погали късо подстриганата си бяло-руса коса. — Отначало ще те е страх, след това ще претръпнеш и накрая ще ти писне. Нямаш представа колко пъти съм чувала не, преди да…

— Преди тя да каже да — намеси се цинично Кейт, отметна къдравата си глава и избухна в смях.

Силно озадачена, Лети се изправи и кръстоса белите си крака под тъмносинята пола. Не беше сигурна какво искаше да каже Кейт и дали намекваше за онова, за което подозираше Лети, и дали с думите си не бе обидила Фей. След това обаче разбра, че на Фей й се струва смешно, защото се смееше по-гръмко дори от Кейт. Лети се изчерви и пак се вторачи в списанието.

— Миличка, не им обръщай внимание — побърза да я успокои Полет. Подаде чашата кафе на Фей, наведе се от другата страна на Лети и започна да гласи косата й. — Ти ще постигнеш желаното по свой начин. Фей, много добре знаеш, че не си толкова лоша. Не правиш нито едно от лошите неща, които върши Клара Хей.

— Самата истина — рече Фей, отпусна се назад и кръстоса крака.

— Коя е Клара Хей? — полюбопитства Лети.

— А, едно момиче, което работи с мен в клуба. Няма грам талант, но все се урежда — върши нещата, които другите момичета не искат. — Полет изглежда забеляза, че новото момиче се размърда с неудобство, защото махна с ръка. — Няма значение. Не го мисли. Сега трябва да ти оправим косата — наистина е прекалено старомодна. Дай на мен. Моля те.

Без да вдига поглед, Кейт й подаде ножицата, оставена на масичката отстрани. Лети извърна големите си очи към Полет, която се усмихваше толкова мило, че не й оставаше нищо друго, освен да кимне в знак на съгласие.

— Ела тук. — Полет придърпа дървен стол от малката маса в кухненския бокс и го посочи.

Лети се отпусна неуверено. Затвори очи. Притаи дъх и се опита да пропъди мисълта какво би казала майка й. В стаята се възцари мълчание, когато Полет приближи ножицата до ухото й и започна да реже. През дните, откакто дойде в Ню Йорк, не бе чувала толкова натрапчив шум, затова ахна, когато тъмният кичур падна в скута й.

— Вече е значително по-добре — заяви сухо Кейт.

Лети стисна очи. Студеният метал се отри във врата й и тя усети как нов кичур пада отзад. Лицето и изтръпна, ушите й забучаха и изгуби представа за времето. Разбра, че всичко е свършило, защото Полет оста ви ножицата.

— Готово!

Стаята й се стори по-светла, когато отвори очи. Фей подаде огледалце на Полет, която на свой ред го предаде на Лети. Повече от две трети от дългата й тъмна коса вече я нямаше и сега бледото й сърцевидно лице беше открито. Бретонът минаваше на права черта през челото и караше кожата й да блести. С тази прическа изглеждаше по-възрастна и същевременно по-крехка, а вратът й бе съвсем тъничък. В отражението видя Полет, с блеснали в очакване очи, нетърпелива да разбере дали Лети харесва новата подстрижка, затова се насили да се усмихне смело. Само че долната й устна затрепери и усети, че ще се разплаче. Стана и забърза към вратата.

Когато излезе навън, небето й заприлича на арка от бледосиньо, под която съседите си вършеха работата. Лети чуваше единствено собственото си накъсано дишане, докато бързаше по улицата. Когато Полет я настигна на близкия ъгъл, бузите й бяха набраздени от сълзи, мокри.

— Миличка, нямаше да докосна косата ти, ако знаех, че държиш на нея толкова много! — възкликна новата й приятелка и се насили да се намръщи съчувствено, след което се приведе напред, за да избърше сълзите й.

— Не държа! — Лети вдигна ръка, за да покрие лицето си. — Не държа чак толкова много.

— Не, разбира се. Утре ще ти хареса, честна дума.

Последно ридание се изплъзна от устните на Лети, а когато раменете й се отпуснаха отново, усети как Полет я прегърна и я завъртя към себе си.

— Виж!

Лети послушно вдигна поглед. Бяха спрели пред бръснарница и на витрината видя момиче, което едва успя да познае. Всеки елемент от външния й вид беше променен от късата коса и онова, което досега изглеждаше по момичешки свежо, сега й придаваше закачлив, дори изтънчен вид. Тъгата се стопи и за момент остана единствено празнота. Дългата й копринена коса беше изчезнала, беше изгубила най-добрата си приятелка. Познатите места и хора — и онези, които й вдъхваха спокойствие, и другите, които й причиняваха болка или пък я отегчаваха — бяха останали много далече, а тя не разполагаше с никакви пари, за да се върне при тях, дори да искаше. Усети замайване и разтвори устни.

— Не плачех заради косата — призна и подобие на усмивка затрепка по устните й. Осъзна, че досега не беше правила и крачка встрани от онова, което предполагаше името й, поне докато не видя отражението на Лети Ларкспър във витрината. Беше изгубила много, но в момента видя себе си с неподозирана яснота. Очите й блестяха, когато се обърна към Полет. — Чувствам се толкова лека!

— Изглеждаш страхотно. — Полет се усмихна и протегна ръка, за да приглади косата й.

— Извинявай, че съм такава ревла. Просто най-неочаквано и Охайо, и всичко останало ми се стори недостижимо далече.

— Сигурно, защото наистина е далече — засече я Полет. — Съвсем скоро ще забравиш за всичко на запад от Дванайсето Авеню.

Лети дори нямаше представа как се стига до Дванайсето Авеню, затова само кимна.

— Ще ти призная, че и аз не съм оттук. От Канзас съм. Дори не помня на кой влак трябва да се кача, ако реша да се върна, не помня и как говорех едно време. Когато пристигнах, се хванах с един сервитьор от „Плаза“ и той ми посвети много време, положи много усилия, докато ме научи как да произнасям съгласните. Добре, че го направи. Дотогава… — Тя замълча и събра очите си на носа, също като клоун, при което и двете момичета избухнаха в смях.

— А, да, и още нещо! Заради мен изтърча навън в домашни дрехи — отбеляза Лети през смях, когато се сети, че под стегнатото с колан палто, новата й приятелка беше само по комбинезон и сигурно се чувстваше ужасно.

Полет само сви рамене и разпери ръце.

— Че на кой му пука? — рече тя. След това преплете пръсти с Лети. — Гладна ли си?

— Много!

— Ела да закусим.

Докато вървяха към закусвалнята на Шесто Авеню, където клиентите седяха на редици дълги маси, произходът им беше очебиен на фона на просторното полупразно заведение, облицовано с бели плочки. Полицаи се възползваха от почивката си, за да похапнат каша със солено говежда, седнали рамо до рамо с местни мошеници, които по всяко друго време бяха техни врагове, докато мъже с дълги коси бяха оставили своите китари укулеле, за да изядат по един сандвич с пастърма в неподозирана близост със светски дами, все още облечени в изискани вечерни рокли, приведени над чаши горещо кафе и порции пържени яйца.

— Палачинки… за мен палачинки. Не искаш ли палачинки? — попита Полет и погледна Лети над дългата маса от сив мрамор.

Сладка закуска толкова късно бе първата лекомислена постъпка на Лети, още повече че в Юниън по това време обядваха. Щом свикна с мисълта, чистосърдечно призна, че палачинките бяха тъкмо храната, от която имаше нужда. Беше прегладняла. Можеше да изяде поне десет. Поръчаха си палачинки и кафета и огледаха посетителите, които дъвчеха и клюкарстваха, преди да се заемат със задачите си или да се запътят към велики дела. Докато чакаха да им сервират, Лети разказа на Полет за фермата за млечни продукти и за ежедневните уроци по танци с майка й, а Полет на свой ред й заразправя случки от нощния клуб и какво представляваше работата там.

— Когато ухажорът й задряма на масата, след като изпи прекалено много коктейли с „Бакарди“ и се напи, тя просто се прехвърли на съседната маса и омая господина на нея! — завърши тя поредната смешна случка, докато вдигаха чиниите им с остатъци от лепкавия сироп. Момичето, което доскоро се казваше Летиша, може би щеше да се смути от подобен разказ, но Лети бе вече гражданка — тя откри смешното и се разсмя звънко.

Излязоха на тротоара, когато най-хубавата част от деня вече бе преминала, и Лети имаше чувството, че познава Полет далеч по-добре, отколкото допреди два часа. Насочиха се към Бароу Стрийт, а Полет извади близалката от устата си.

— Наистина ли искаш да си на сцената?

— Да — отвърна след кратко мълчание Лети.

— За съжаление, никога няма да станеш кралица на високо вдигнатите крака.

— Няма — въздъхна Лети, — но пък мога да пея.

— Още по-добре. Хайде, покажи ми.

— Сега ли? — Бяха излезли на оживен булевард и беше пълно с хора. Първите етажи бяха превърнати във витрини, а продавачките вътре се бяха облегнали на щандовете и зяпаха минувачите. — Тук?

— Защо не?

— Ама… виж колко хора има.

— И какво? И без това всички се интересуват единствено от себе си.

Продължаваха да вървят, но Лети притвори очи и престана да мисли. Спомни си отражението на момичето с елегантната късо подстригана коса, вдигна ръце и запя песен, която беше чувала по радиото, за радостта да танцуваш боса чак до два след полунощ. Отначало гласът й звучеше неуверено, но после се извиси и щом забрави за хората наоколо, започна да се движи в такт с мелодията.

Завърши, завъртя се и се поклони пред Полет. Отвори очи и със смесица от гордост и страх забеляза точно каквото беше очаквала. Полет беше извила вежди, ококорена от възхищение.

— Върхът си, малката! — поздрави я тя.

Преди Лети да успее да й благодари или да се порадва на удоволствието от похвалата, получи нов комплимент.

— Браво! — провикна се един мъж, а когато тя се обърна, я посрещна вълна от аплодисменти.

Наоколо се бяха насъбрали хора, някои я наблюдаваха особено внимателно, докато повечето бързаха по работа и точно както бе предвидила Полет, й трябваха още няколко мига, за да попадне погледът й на господина. Оказа се рус, със сламена шапка, увиснал на стъпалото на трамвай. Носът му беше доста голям, но лицето му й се стори нежно, мило, като на колежанин. Напомняше за плюшено мече. Костюмът с шарка рибена кост му стоеше безупречно. Личеше, че е наблюдателен, но без да е натрапчив и щом разбра, че Лети го е забелязала, изръкопляска отново.

— Браво! — повтори той.

За да прикрие колко силно се е изчервила, Лети се поклони още по-ниско и когато наведе глава, късата коса докосна скулите й. После бързо се изправи, стисна ръката на Полет и двете забързаха, преди минувачите да забележат червенината, обляла и шията й.

— Къде мога да те видя отново? — провикна се след нея младият мъж.

Трамваят беше потеглил и минаваше покрай момичетата, които затичаха хванати за ръце.

— Нали знаеш „Севънт Хевън“ — извика в отговор Полет.

Мъжът кимна.

— Тя работи там! Ела някой път да ни видиш.

Мъжът повдигна шапка и трамваят продължи към центъра, а момичетата спряха да тичат и забързаха.

— Беше приятен! — рече Полет, засмя се и си пое дълбоко дъх. — Виждаш ли какво внимание привлича малко талант и хубава прическа?

Лети кимна в знак на съгласие.

— Но аз не работя в „Севънт Хевън“ — сети се, след като спря да се смее.

— Наемът не се плаща сам, сестро. Трябва да ти намерим някаква работа.

— Наем ли? — Отбиха по странична улица и Лети повтори на ум думата. Никога досега не бе предполагала, че звученето може да й хареса толкова много. — Значи мога да остана като твоя съквартирантка?

— Може. Вече си една от нас, което — с прискърбие ще те уведомя — е доста по-скъпо удоволствие, отколкото животът в Индиана.

— Охайо — поправи я Лети с усмивка.

— Добре де, Охайо. Управителят, господин Коул, ме харесва — ще те вземе на работа, ако го помоля мило.

— Благодаря ти — промълви Лети и усети, че е смазана от умора. Нямаше да намери начин да покаже признателността си към момичето, което за по-малко от ден беше преобразило живота й.