Ана Годбърсън
Тайни и мечти (21)

20

— Миличка, не мисли лоши неща за Лук.

Астрид не се беше сещала за Лук, откакто го видя в кънтри клуб „Уайт Коув“. Сега остави лъскавото списание и погледна майка си, за съжаление станала по-рано, отколкото бе обичайно за госпожа Марш. Допреди малко Астрид се бе разположила удобно под бледорозовата завивка на ниското си, широко легло. Сега, след като майка й се отпусна при нея, тя се облегна на овалната табла от лъскав дъб. Третата госпожа Марш беше измила ефекта от всичко, което беше правила предишната вечер, и сега бе облечена в кремаво кимоно, а косата й беше вдигната на семпъл кок, който много й отиваше. Навремето е била красавица — така разправяха — и дъщеря й ненавиждаше моментите, когато забелязваше истината.

— Миличка — отвърна Астрид и обърна бавно страницата. — За никого не мисля лошо.

— Така е… — Вирджиния замълча и тъмните й очи обходиха стаята. — И аз бях така едно време.

Астрид бе живяла в прекрасни къщи, а покоите й в Марш Хол не бяха нито най-хубавите, нито най-лошите. Стените бяха боядисани в прекрасен сиво-синкав нюанс, таванът беше кремав, а мебелите — семпли и красиви, с полирани инкрустации върху дървото и бледорозова тапицерия. Обзавеждането беше твърде тежко за момиче, което обичаше да се забавлява, и му липсваше великолепието на апартамента, в който спеше Били — чистокръвната представителка на рода Марш. Астрид обаче отдавна беше започнала да приема стаята си като нещо временно в живота на едно момиче и се отнасяше към сегашната като към дрешник.

— Да не приемаш нищо достатъчно сериозно, е един от луксовете, които могат да си позволят единствено младите — продължи майка й и се надигна на лакът.

— Стига с твоите мелодрами! — Астрид захвърли списанието настрани, протегна се към овалното огледало на нощното шкафче и започна да оправя бретона си. Реши, че отражението й в момента е на истинска красавица, и нямаше желание да развали удоволствието от факта. — Сигурно знаеш, че довечера у семейство Грей ще има ново парти, и искаш да те уредя с покана.

— Тази вечер ще има много партита. Не могат да ме поканят на всички. — Вирджиния прокара пръсти по кувертюрата и гневно задърпа нишките, също като дете. — Както и да е, нямах това предвид… Просто… Как върви напоследък между вас с Чарли?

— А, добре. — Астрид остави огледалото и срещна погледа на майка си.

— Много добре ли?

— Да. — Майка й сведе зелените си очи към ръцете, после ги вдигна пак към дъщеря си. Постара се да се държи спокойно, да не би да издаде нещо, защото нямаше да понесе, ако майка й разбереше, че подозира Чарли в изневяра.

— Напоследък не виждам Чарли. А и на него нямаше да му хареса как гледаше Лук.

— Може и да си права. — Астрид сви рамене. — Само дето той не знае.

Сега бе ред на майка й да въздъхне. Тя се надигна от леглото и стъпи на мекия килим, сетне застана така, че да вижда и двете във високото огледало. Имаха еднакви очи, но Астрид потръпна при тази мисъл.

— Просто исках да те помоля да се държиш мило с Чарли. Той е добра партия за теб.

— По-скоро аз съм добра партия за него. — Астрид отметна завивките, стана и облече розова копринена роба. — А и аз винаги съм мила с всички.

— Не е нужно да се държиш мило с другите момчета или…

— На теб откога ти пука? — прекъсна я остро Астрид. Тръгна към банята и натисна бравата. — Никога досега не си се интересувала кой ме ухажва.

Майка й пристъпи към прозореца и погледна навън. Имението се беше ширнало пред погледа й, зелено, красиво и в момента Астрид оцени профила на майка си, прославил я като дебютантка.

— Що за въпрос? — отвърна предпазливо тя. — Сега обаче е важно. В момента отношенията ни с Харисън не вървят… Ти, разбира се, знаеш с колко трудности се сблъскват неомъжените жени с изискан вкус… а семейство Грей се справят доста добре.

— О! — Астрид извъртя очи и перна късата си коса. Отношенията на майка й със съпрузите никога не бяха добри и се намръщи при мисълта, че благосъстоянието им оттук нататък ще зависи от нея. — Шегуваш ли се?

По-възрастната жена въздъхна тежко и се обърна към дъщеря си. Имаше нещо тъжно, дори сериозно в изражението й и Астрид, която се бе събудила твърдо решена да не позволява нищо досадно или тъжно да й развали деня, обърна гръб на майка си, влезе в банята и напълни ваната с гореща вода.

Ваната единствено влоши положението — когато се отпусна вътре, се замисли за майка си, която винаги я засрамваше, и за гаджето й, когото никога нямаше да успее да пречупи. Когато се върна в стаята, още мокра и много ядосана, реши, че няма да изтърпи обяд с майка си, затова се облече подходящо за кънтри клуб „Уайт Коув“.

— Ехо! — Астрид, в кремав брич, високи до коленете ботуши и колосана бяла риза, се облегна предизвикателно на бялата ограда и зачака. След няколко секунди Лук се обърна към нея. Опита се да не се обръща, но не успя. После подръпна юздата, която държеше, и тръгна към нея ведро усмихнат, последван от едър, красив кон. Клубът се виждаше зад нея, а изисканите дами, които обядваха, бяха твърде далече, за да чуят разговора им.

— Какво правиш тук? — попита той и черната му коса падна над блестящите очи.

— Не се притеснявай, не ти нося известие от мама.

Лук извърна поглед.

— Имам подарък за приятеля ти. — Астрид се усмихна и извади лъскава ябълка. Жребецът пристъпи напред и изпод копитото му се разплиска кал. Когато Астрид му предложи лакомството, животното бързо се наведе, за да го изяде.

— Благодаря — рече Лук. Стараеше се да стои със сведени очи, но сега погледът му се върна с копнеж към лицето на Астрид. — Ще я разглезиш.

— Това беше целта ми — намигна Астрид и се облегна на оградата. Подуши потта на коня и мириса на окосена трева, но й се прииска да е достатъчно близо, за да подуши Лук. — Всички момичета трябва да са глезени.

— Ти не си — отвърна той предпазливо, но искрено.

Астрид заслони очи от слънцето, което се беше показало иззад облак.

— Разбира се, че съм! Подозирам обаче, че ме харесваш точно такава.

— Госпожице Донъл… — започна той, като се опита да говори сериозно.

— Не се тревожи, миличък, не съм дошла, за да ти създавам неприятности. Само… Надявах се да ми дадеш урок по езда.

— Добре — съгласи се младежът прекалено бързо. Желанието и нетърпението в гласа му щяха да я зарадват още повече, ако майка й беше тук, за да стане свидетелка на сцената. Той се изчерви и се опита да прикрие усмивката си. — Днес обаче не мога.

— Ами утре?

След дълго мълчание той кимна срамежливо.

— Дрехите за езда ви стоят чудесно, госпожице — добави той.

За момент стояха загледани един в друг. Харесваше й как щастието преобразява лицето му и дори само заради това си заслужаваше да дойде сама, не само за да пофлиртува с него и по този начин да си отмъсти на майка си и на Чарли. Преди да успее да се възпре, мислите й се насочиха към Чарли и грозната обеца. Реши, че също се нуждае от някакъв спомен. Пристъпи напред и притисна пръсти към врата му. Лицата им бяха толкова близо, все едно всеки момент щяха да се целунат. Вместо това тя развърза кърпата на врата му. Беше в бяло и зелено, цветовете на клуба, а името му бе бродирано в единия ъгъл. Задържа погледа му, отстъпи назад и с прелъстително движение я завърза над яката си.

— Сега вече е по-добре, нали? — попита го и изви устни в усмивка.

Преди той да успее да промълви и дума, тя се врътна и тръгна към клуба, достатъчно бавно, за да му даде възможност да се възхити на походката й. В ресторанта завари две от момичетата на госпожица Портър и остана с тях около час, поразрови салатата „Уолдорф“, която си беше поръчала, почти не взе участие в разговора и се почувства изключително доволна. Когато се върна в хладното фоайе на Марш Хол, настроението й беше великолепно. Напълно беше забравила тревогите на майка си, както и страховете си по отношение на Чарли. Развърза кърпата, докато се качваше по стълбите. Пусна я пред вратата на майка си, за да накара старата да се чуди откъде е дошла.

Може би чувството за лекота беше нещо неуловимо и прекрасно, което витаеше във въздуха, защото в момента, в друго кътче на Уайт Коув, приятелката й Кордилия се будеше, поемайки си бавно дъх, и се чувстваше жива и жизнена. В леглото й все още личеше къде е спал Том, а комбинезонът й бе залепнал за потната кожа. Чувстваше се отпочинала, беше й топло и когато вдигна ръка към лицето си, усети, че се усмихва.

— Том — прошепна, за да се наслади на звука от името му, преди да отметне завивките, да се наметне с роба и да излезе на терасата.

Слънцето се беше вдигнало високо, а на моравата кипеше трескава дейност. Не й беше хрумнало дори за миг, че някой може да разбере за нощното й приключение, не се запита дали Том е опитал да се измъкне от къщата незабелязано, чак докато не видя баща си. Дариъс се беше насочил към нея — облечен в светлосин панталон и жилетка от същия плат, — вдигнал ръка за поздрав, щастливо усмихнат.

— Корд, милата ми! — провикна се той от първия етаж и на нея й стана ясно, че й се е разминало, след като бе допуснала Том в леглото си, и всичко в Догуд е наред.

— Добро утро, татко! — провикна се щастлива в отговор.

— С Чарли бяхте много послушни. Реших тази вечер да ви организирам парти — продължи той по-високо, за да чуе гласа му над глъчката. Посочи хората, които пренасяха щайги лимони, газирана вода и още неща, необходими за приятното прекарване. Украсяваха бялата шатра със светлини, а музикантите пренасяха инструментите си. — Върви да се облечеш, защото искам да обядваме семейно на южната тераса.

— Добре! — Кордилия се обърна и се опита да забрави завладяващата нежност, с която я беше прегръщал Том. Пъхна ръце в джобовете си, сякаш така щеше да й бъде по-лесно да покаже, че през нощта не се бе случило нищо особено. В джоба на ленената роба напипа лист и още преди да го разтвори, разбра, че е от Том.

Не беше разумно да оставам да спя при теб, затова се измъкнах, преди останалите да се събудят. Нямам търпение да се видим отново. Ела на кея, когато успееш да се измъкнеш. Ще те чакам.

Кордилия прехапа устни и се запита как ще издържи часовете до следващата им среща. Кръвта й пулсираше в слепоочията и имаше чувството, че всяка минута, в която не вижда очите на Том, е истинско мъчение. Отиде до дрешника и извади цигара от пакета, оставен на тоалетката. Бяха „Лъки Страйк“ — беше си ги купила една вечер, докато все още й бе позволено да излиза от къщата, и сега бе доволна, че може да си запали, защото всяко дръпване й донасяше спокойствие. След това поднесе кибритената клечка към листа от Том, пусна я в сребърния пепелник и се загледа как пламъците поглъщат думите.

След като цигарата изгоря, тя се облече в права рокля, сложи си черен колан — както би направила Астрид — ниско на ханша. Докато си гласеше косата, й хрумна, че партито е съвършеното прикритие — все пак щеше да има предостатъчно хора и можеше да се изгуби сред тях. Нали последния път, когато имаше парти, баща й се покри напълно безпроблемно. Когато веселието беше в разгара си, щеше да се извини мило, че има нужда от няколко часа тишина и спокойствие, след което щеше да мине през тунела, за да се види с него. Докато се спускаше по главното стълбище към празната бална зала, си представи как той я чака — в изискан костюм и суха усмивка.

— Положението е лошо — чу тя баща си, когато излизаше през огромните врати към верандата.

— Аз бих казал, че е зле — отвърна Джоунс. През прозрачните пердета дъщерята забеляза двамата мъже, седнали на кръгла маса, подредена за обяд. Чарли беше застанал настрани, облегнат на каменна колона, загледан към просторното имение. Не можеше да си представи, че сред тази красота на пищното лято е възможно да се случи нещо лошо.

— Никога не съм имал доверие на Дълут.

— Едно време беше различно.

— А не трябваше. — Баща й въздъхна тежко и изруга. Едва сега тя разбра, че е силно притеснен. Присви я стомахът и й се прииска да направи нещо. — Този човек няма никакви скрупули.

— Абсолютно никакви — съгласи се Джоунс.

— Притеснявам се да не… — Дариъс замълча, когато разбра, че Кордилия е дошла. Отмести стола, стана и се усмихна, макар да му личеше, че е напрегнат, докато изтегляше нейния стол, за да седне. — Добре дошла, мила. Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Приглади си полата, докато сядаше.

— Джоунс — продължи Дариъс, — ще довършим разговора, след като се наобядваме. Погрижи се тази вечер всичките ни хора да са на пост.

Кордилия се насили да се усмихне на Джоунс, когато той стана. Чарли се обърна и тайно намигна на сестра си. Момичето стисна виновно устни и се замисли колко бързо беше предала доверието му. Той обаче нямаше представа за станалото и посегна към сребърната кана, за да налее на всички студен чай.

— А, да, и още нещо, Джоунс — рече Дариъс, тъкмо преди дясната му ръка да се оттегли в къщата. — Много се тревожа за дъщеря си. Искам един от хората ми да я придружава неотлъчно тази вечер.

— Добре — отвърна Джоунс и хлътна в къщата.

— Защо си толкова тъжна, Корд? — попита Дариъс и тя осъзна със закъснение, че се е нацупила недоволно. — Животът тук е такъв, но ще се погрижа да си в пълна безопасност. След като се нахраним, какво ще кажеш да постреляме малко?

Кордилия кимна и се опита да се усмихне.

— Добре. Хайде сега да обядваме заедно като цивилизовано семейство. Тъкмо тези малки ритуали ни различават от варварите. Какво правят цивилизованите хора, преди да започнат да се хранят? Молят се заедно, нали така?

Той посегна към ръцете на двете си деца, тримата сведоха глави и затвориха очи. Кордилия си каза, че е странно да молят за прошка, след като всички от семейство Грей бяха контрабандисти. Въпреки това бе доволна, че в тези минути не я наблюдава нито баща й, нито брат й, защото си даваше сметка, че по лицето й е изписано разочарованието, че тази вечер няма да успее да се види с Том.