Ана Годбърсън
Тайни и мечти (24)

23

Денят бе най-горещият от началото на лятото, а по залез бе достатъчно топло, за да се плува. Астрид прекара последните часове на тъга край басейна на Марш Хол, разположен зад къщата, между две бунгала от бели тухли и две редици високи, източени кипариси. Докато кожата й добиваше тен, се чудеше дали да обясни на Чарли как се е подвела, или просто да не споменава нищо и отсега нататък да се държи мило и изкусително с него. Докато небето отстъпваше на пищните цветове на залеза, тя се отпусна по гръб във водата, заслушана в цвърченето на птиците и разговора на градинарите наблизо, загледана в розовите облаци.

— Приятна вечер, нали?

Силно изненадана, тя се превъртя и разплиска водата. Били се беше настанила на един от белите шезлонги, облечена в раиран бански и бял тюрбан върху тъмната коса. Астрид не беше забелязала кога е дошла, но очевидно беше отдавна, защото се бе настанила удобно.

— Много — отвърна Астрид и се гмурна. Обичаше да е под водата, защото гласът на света ставаше приглушен, и когато изплува, реши, че ако не е сама, няма да се наслади на плуването. Когато излезе от басейна, Били беше отпуснала глава назад, затворила очи, а по устните й трепкаше спокойна усмивка, която се появяваше винаги, когато времето беше хубаво.

— Басейнът е твой, мила — рече Астрид, дръпна белия френски халат с жълти ширити и го облече върху тъмносиния цял бански.

Били продължаваше да лежи спокойно и я посъветва:

— На твое място няма да вляза там.

Астрид се опитваше да изтръска водата, влязла в ухото й, и дори не отговори. Тръгна по тревата, мокрите й боси крака мачкаха стръкчетата, а тя прогони съвета на заварената си сестра. След като откри, че Чарли не е мръсник, се почувства приятно отпусната и се наслади на съвършения ден. Наблизо жужаха комари, от време на време примигваше светулка.

Тъкмо се изкачваше по хълма към къщата, когато чу трясък, последван от взрив високи, гневни гласове. Забърза към библиотеката с прозорци от оловно стъкло и просторно фоайе и излезе на посипаната с чакъл алея отпред. Огромният кремав „Студебейкър“ беше паркиран под ъгъл, сякаш някой го беше изкарал набързо от гаража; гюрукът беше свален, а задните седалки бяха затрупани с багаж. Между входната врата и автомобила се виждаше купчина счупени стъкла и остатъците от високата до кръста китайска ваза в синьо и бяло, която открай време стоеше в коридора на втория етаж до близнака си.

Вратата на шофьора се отвори и оттам слезе Лук. Личеше му колко е засрамен. Астрид разтвори устни, но преди да успее да изрече и дума, втората ваза в синьо и бяло разби стъкления прозорец над входа, застина за миг във въздуха и се пръсна на парчета върху чакъла. Разнесе се женски писък на злоба и безсилие, последван от агресивен мъжки рев, и тя чу крясъка на пастрока си:

— Вън!

По стълбите зад нея изтрополиха стъпки и майка й се появи, затича се в свободната прасковенорозова шифонена рокля с шпиц деколте, и лице, разкривено от ярост.

— А, добре, че си тук, Астрид — рече майка й.

Без дори да обърне внимание на изражението на дъщеря си, тя се втурна към „Студебейкъра“. След няколко секунди Харисън Марш II заслиза по стълбите, силно поруменял, озлобен не по-малко от съпругата си, и дори не погледна Астрид, когато прекрачи прага.

— Вън! — изкрещя за сетен път и закрачи по ливадата.

— Дори да ми платиш, не бих останала тук! — изсъска в отговор третата госпожа Марш.

— Някой определено трябва да ти плати — отвърна той, а гласът му ставаше все по-жесток и по-тих. — Жена като нея не е евтина, младежо — добави той, когато се обърна към Лук.

— Господине, аз…

— Млъквай, Лук — прекъсна го господарката на дома, изпъна рамене и се опита да нагласи шапката си, накривила се на една страна по време на скандала. — И без това ненавиждах тези вази — отбеляза тя. — Тръгвай, Астрид. Махаме се.

Астрид остана на стълбите с разтворен халат — така и не успя да намери колана, когато отиваше да поплува, — късата й мокра коса бе залепнала за врата. Наблюдаваше тримата на алеята, всеки от тях нещастен посвоему, и усети как й призлява.

— Къде отиваш? — попита най-сетне.

— В „Сейнт Риджис“. Оставаме там, докато не реша какво ще правим оттук нататък… Дали ще бъде Европа, или… и аз не знам.

— Не е нужно да си тръгваш, Астрид — рече пастрокът й по-тихо, когато се обърна към нея. Той обилно се потеше и избърса челото си с кърпичката в бяло и зелено, която носеше. Астрид усети как сърцето й се свива — разбра, че причина за скандала е станала кърпата, която вчера взе от Лук, заради която двамата сигурно се бяха скарали. — Майка ти се превръща в нетърпима истеричка. Не съм сигурен, че е в състояние да се грижи за теб. Можеш да останеш колкото искаш.

— Я стига глупости — изсумтя майка й. — Тя по-скоро би умряла, отколкото да остане в тази смрадлива стара къща. Хайде, миличка, ще бъде весело, също както едно време, когато беше малка и живеехме на хотел. Не помниш ли?

Астрид помнеше много добре. Изобщо не беше весело. В „Сейнт Риджис“ не й позволяваха да си има домашен любимец, нито да тича по коридорите, след като прекъсна следобедния сън на една от госпожиците Астър, чиято къща по онова време беше в ремонт. Сведе очи, когато тръгна напред и усети как чакълът боде меките й голи стъпала, но дори не се замисли, продължи към портата, която Лук вече бе отворил.

— Астрид, не ми създавай неприятности! — чу крясъка на майка си.

Дъщерята не се обърна, майката изпъшка с досада и раздразнение и започна да лае заповеди към Лук.

В гаража — отделна постройка със стъклен покрив, който беше достатъчно голям, за да послужи като хангар на аероплани — цареше пълна тишина. Тя въздъхна, загърна се в робата и вдигна малката яка, за да затопли врата си. Астрид отвори вратата на червения, спортен автомобил „Мармън“, който пастрокът й беше подарил на Били за двайсетия рожден ден, и се настани зад волана. Беше го карала само два пъти, когато беше с Чарли, на моравата на Догуд. Мина й през ум, че сега не е моментът да пробва сама. След това забеляза, че ключовете са оставени на стартера, и я завладя желание да се махне. Прилоша й, когато си помисли каква е ролята й в разигралата се драма.

— Астрид Донъл! — изписка майка й, когато тя профуча покрай нея.

Моторът беше шумен и тя се съсредоточи да не кривне на тревата. Не беше особено силна и се стараеше с всички сили да стиска волана, поколеба се точно до живия плет и автомобилът угасна, но вече беше наясно, че спре ли, ще последват крясъци, а майка й ще започне да повтаря къде й е бил умът. Успя да запали отново и зави по външната алея.

Догуд се намираше на около километър и половина от Марш Хол и ако случайно някой от местните жители беше излязъл да се поразходи с автомобила си този следобед, щеше да засече една от най-обещаващите млади светски дами на новото поколение, загърната в халат, след като е плувала, да псува като стар моряк.

Колата гасна още няколко пъти и тя реши, че й е писано да се озове в някоя крайпътна канавка. Незнайно как, успя да остане на пътя, докато най-сетне не пристигна пред металната порта на Догуд.

— Госпожице Донъл! — възкликна Дани и излезе от кабината на охраната. — Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна Астрид и прокара пръсти през косата си, за да приглади назад кичурите. Усмихна се широко. — Вкъщи се вихреше невероятен скандал и ми се прииска да си сменя дрехите и да изпия чаша чай с великолепното семейство Грей и да се махна от нас поне за известно време. — Тя запърха с мигли. — Няма ли да ме пуснеш?

Дани се ухили и отвори портата. Тя мина по алеята с липите, но скоро откри, че няма да успее да преодолее наклона. Автомобилът спря на тревата, тя слезе и затича по моравата към къщата. Почувства огромно облекчение, че е тук, далече от света, където хората се женеха, за да си осигурят фамилиите и парите на стари семейства, и е попаднала в дом, чиито обитатели работят, за да си изкарват прехраната, каквото и да означаваше това.

— Чарли! — провикна се, докато се качваше по главното стълбище, прегърнала се през кръста. Спъна се на последното стъпало, удари големия си пръст, но не обърна никакво внимание на болката. — Чарли!

Никой не надникна, затова продължи към стаята на Чарли. Когато отвори вратата, веднага разбра, че той е вътре. Усети мириса му. Само че облекчението й се стопи, когато забеляза, че при него има още някой.

— Чарли? — прошепна тя.

Завесите бяха дръпнати и в стаята цареше сумрак. Той не я чу веднага, въпреки че тя се беше приближила и бе застанала съвсем близо до огромното легло с метална табла. Не беше с лице към нея, когато видя краката му, все още в бял панталон, и голо тяло, което се гърчеше като животно. Така и не забеляза кой е, но беше очевидно, че е момиче, от скимтенето, което издаваше.

— Чарли! — Астрид се опита да изкрещи името му, но и този път прозвуча като шепот. Сведе глава и установи, че големият пръст на крака й е окървавен.

Този път обаче той я чу. Извърна глава назад и когато я погледна, челюстта му увисна. Скочи, раздалечените му кафяви очи се ококориха, но намери сили да вирне брадичка. Астрид погледна от него към момичето, върху което лежеше. Грейси Нортръп лежеше в компрометираща поза, грозната й блуза на точки беше разкопчана, а отдолу се виждаше натруфеният й сутиен. Кожата й беше на петна, а по лицето, полузаровено във възглавниците, се беше изписало тъпо изражение.

— О, Чарли, ще повърна — чу гласа си Астрид.

Устните й, без червило, усмихнати допреди няколко минути, тръпнещи в очакване да го види, сега бяха стиснати.

— Астрид — рече Чарли и пристъпи тромаво напред. Коланът му висеше.

— Недей! — Тя отстъпи назад, но той пристъпи към нея. — Недей! — изписка тя. — Недей, недей, недей, недей, недей!

Затича надолу по стълбите, разперила ръце, за да запази равновесие, а халатът се вееше зад нея. Не можеше да мисли за пръста си, нито пък за кървавата следа, която оставяше. Когато изскочи от къщата, небето все още светлееше, но блясъкът на залеза беше угаснал. Щом стигна до автомобила, се опита да го запали, но трепереше прекалено силно и не успя.

— Ах! — извика и блъсна волана с длани.

— Госпожице Донъл, какво правите?

Вдигна поглед към Дани, който излезе от кабината на охраната. Усети, че се чувства по-добре. Разбра, че трябва да се успокои.

— Какво, Дани? — попита тя и се усмихна.

— Какво правите? — повтори той, но този път не скри, че е разтревожен.

— Дани, имам нужда от помощта ти. — Астрид сведе срамежливо поглед към розовите си бедра върху кожената тапицерия. — Не шофирам добре, а някой трябва веднага да ме закара до града.

— До Манхатън ли? — Дани не скри притеснението си.

— Да. Би ли ме закарал? — Разбра, че той не трябва да напуска имението, че е дежурен и ще го накажат, ако тръгне нанякъде, но трябваше да побърза, да се махне веднага, затова се усмихна още по-широко. — Дани, тази кола и без това е прекалено сложна машинария за семейството ми. Закарай ме до града, след това ни отърви от нея, става ли?

Той затвори очи, сякаш премисляше последствията. Когато отвори отново очи, вече заобикаляше автомобила, за да седне зад волана. Тя се премести на съседната седалка и подгъна крака като момиченце.

— Много ти благодаря, Дани — въздъхна, щом излязоха на главния път.

Той обаче беше прекалено нервен и не срещна погледа й.

— Накъде? — попита равнодушно.

Астрид затвори очи и изви глава напред, за да изсуши вятърът косата й. Има ли значение?искаше да го попита.

— Към „Сейнт Риджис“ — отвърна госпожицата.

В същия момент в „Сейнт Риджис“ Лети пристъпи към светлината на прожекторите и токчетата й изчаткаха по сцената. Насили се да се усмихне, но така и не успя да потисне притеснението. Тук съвсем не бе каквото очакваше — нито просторно, нито украсено. На тавана се виждаха голи греди, стените бяха с тъмна, махагонова ламперия. Публиката се състоеше от двайсетина лица, обърнати към нея в очакване, някои държаха пури. Всички до един бяха мъже, без изключение, някои с шкембета, които издаваха охолния живот, който водеха. Еймъри беше седнал отстрани, с неколцина господа на неговата възраст.

Тя се опита да запази спокойствие, когато се обърна към оркестъра. Четиримата зад нея не можеха да се нарекат оркестър. Каза си, че шоуто трябва да продължи, че това е просто началото, че така гласът й ще се открои.

— Знаете ли Ще ти приготвя закуска на сутринта? — попита ги, когато събра кураж.

Барабанистът кимна, без да се усмихва, и удари барабана. Шумът не я успокои, но се обърна и започна да отмерва с отворена длан отстрани на бедрото. Неколцина от публиката се усмихваха под мустак. Тя изви вежда и разкърши рамене. Вдигна ръце и се олюля.

Щом запя, усети, че всичко ще бъде наред. Беше убедена, че има хубав глас, и усети как ритъмът на музиката я увлича. Щом песента свърши, вдигна ръце още по-високо и затвори очи. Заслуша се в аплодисментите — съвсем не бяха ентусиазирани, както се надяваше, и реши, че ще ги покори със следващата песен.

— Благодаря — измърка им.

Тъкмо обмисляше с какво да продължи, когато барабанистът, а след него и останалите засвириха отново. Тя се завъртя, погледна ги с надеждата да й подскажат какво да прави, но нито един от тях не срещна погледа й. Стоеше разкрачена, с гръб към публиката, а сърцето й биеше до пръсване. За нейна огромна изненада, някой зад нея изсвири.

Тя бавно се обърна. Последваха оглушителни аплодисменти. Чу още няколко подсвирквания, след което мъжът до Еймъри, със зализана тъмна коса и стъклени очи, се развика:

— Покажи ни какво има под рокличката, малката!

Възмущението я задуши. Очевидно приятелят на Еймъри беше пийнал повечко и сега се държеше просташки. Зачака Еймъри да я защити. Само че той не помръдна и тя едва сега забеляза, че приятелят му не е единственият простак в залата, не беше единственият, който чакаше тя да си свали дрехите. Всички до един ръкопляскаха и свиреха.

Лети затвори очи, когато разбра за какво са били трийсетте и пет долара. Беше пълна глупачка. Музикантите продължаваха да изпълняват избраната мелодия, ритъмът ставаше все по-настойчив и по-зловещ.

— Покажи! — изкрещя отново мъжът до Еймъри.

Тя си пое дълбоко дъх и се запита какво би направила една истинска професионалистка. Шоуто трябва да продължи, казваше майка й — така постъпват професионалистите. Най-голямото й желание още от дете беше да пее на сцената и ето, сега се беше изправила пред хора от шоубизнеса, у които да създаде добро впечатление, стига да им дадеше онова, което искаха от нея.

Послушно пъхна палец под презрамката на роклята и я смъкна от рамото си. Цялата се тресеше, но не в ритъма на музиката — всъщност, не можеше да се насили да направи дори една стъпка, която да наподобява танц. Устните й трепереха, а когато отвори очи, забеляза, че повечето мъже от публиката са станали и я наблюдават като вълци. Още от дете бе научена да прави каквото й се кажеше, затова мисълта да избяга от сцената — колкото и да й се искаше — и да се махне от похотливите мъжища — й се стори нередна. Също така знаеше, че ако остане още миг, ще ревне пред тях. Отдръпна ръка от презрамката и избяга.

Добре, че сълзите й не рукнаха, докато беше на сцената, но щом се скри, потекоха горещи, също като солена река. Тръшна се на стола и се преви, разтреперана, задъхана. Плачеше заради начина, по който мъжете я зяпаха, плачеше за красивата илюзия, която беше изгубила. Щеше да продължи да плаче, но не остана дълго сама.

— Какво ти става? — разкрещя се Еймъри, щом се втурна при нея.

Беше поруменял, присвил злобно очи.

— Едмънд Лоръл, актьорът, се жени утре. Това е ергенското му парти, последният му шанс да види естествените форми на друга жена, преди да се обвърже завинаги. А ти съсипа всичко.

— Мислех… — изхлипа тя. — Мислех…

— Че ще ти платя трийсет и пет долара, за да пееш ли? — изсъска той.

Еймъри вдигна ръка и я удари през лицето. Скулата й и нежната извивка под окото пламна и запулсира. Повече сълзи нямаше да има; шокът от удара на Еймъри я извади от унеса. Тя притихна и се стегна, готова за нов удар.

Той обаче беше отстъпил. Чу съскането на дъха му и не посмя да погледне към него.

— Разкарай се — нареди той с едва овладяна ярост. — Разкарай се веднага и не си въобразявай, че ще получиш и пени за жалкото си подобие на стриптийз. Никога няма да успееш в този бизнес.

Тя сведе очи, погледна настрани и грабна наметката от облегалката на стола, след което се измъкна в тихия коридор. Дори някой от служителите на хотела или пък гост да забеляза как притичва през фоайето, тя не видя. Почувства се нищожна, докато вървеше бързо по тъмната улица, и щеше да помисли, че е станало чудо, ако някой я забележеше.

Астрид обаче забеляза Лети, просто я зърна, докато тя минаваше през фоайето към тихия, елегантен бар, и се зачуди защо дребното момиче в рокля, обсипана с мъниста, плаче.

— Къде е Лук? — попита тя и се настани до майка си. В заведението струеше кафеникава светлина, имаше букети от паунови пера, поставени на стратегически места, за да осигуряват известно усамотение на клиентите. Слабите крака на Вирджиния Донъл де Груйте Марш бяха сгънати под прасковенорозовия шифон, а на сумрачната светлина изражението й не личеше добре. Тя вдигна поглед от коктейла си, без да се изненада от въпроса, и огледа дъщеря си от главата до петите.

— Какво си облякла? — попита я сухо тя.

Преди да влезе в хотела, Астрид беше отворила жабката и откри черния шал, който Били си слагаше, когато сядаше зад волана, а също и кафявите й мокасини за шофиране. Сега вече халатът беше завързан с шала, а раненият й пръст бе скрит в мокасините. Косата й беше изсъхнала, небрежно пригладена назад.

— Скъпа, стига глупости, това е последният писък на модата.

Майка й се усмихна тъжно на опита й за шега.

— А къде е Лук?

— Върна се в Уайт Коув — рече бавно Вирджиния. — Притесняваше се да не си изгуби работата и нямаше никакво желание да се замесва в ужасен развод.

— О! — Астрид мерна отражението си в огледалото и се изненада, че без грим прилича на момиченце. — Ще се развеждаш ли?

— Не знам. — По-възрастната жена посегна към чашата и изпи коктейла до дъно. Очите й бяха премрежени, когато продължи: — Мисля обаче да остана тук известно време. Ти как дойде? Защо си промени мнението?

— Притеснявах се за теб — излъга Астрид. — Разбрах, че се държа егоистично, а сега не е моментът да те оставям сама — продължи да обяснява.

При тези думи майка й пак се усмихна по вече познатия й тъжен начин и посегна към ръката на дъщеря си. Сините вени под кокалчетата бяха изпъкнали.

— Много се радвам, че си тук — изрече леко мелодраматично.

— Искате ли нещо, госпожице? — попита барманът и постави салфетка пред младата жена.

— Да — отвърна бившата госпожа Донъл. — Едно за мен и едно за нея. Само че… — Тя се обърна към Астрид. — Върви да си смениш дрехите, скъпа. Взела съм стария ни апартамент и камериерката ми прибира дрехите. Избери си каквото пожелаеш. Тази вечер ще се забавляваме.

Все ми е едно какво ще правим, понечи да каже Астрид. Това обаче щеше да привлече вниманието към обгърналия я мрак. Още повече в момента желаеше да се почувства красива, да накара мъжете да се обръщат след нея и да я канят да танцува. Последното й желание беше да чува името Чарли или нещо да й напомня противната сцена, която завари в леглото му, докато притискаше Грейси Нортръп. Затова се качи в апартамента и облече лавандулова рокля с едно рамо и разкроена пола до средата на прасеца, сложи си ярко червило и се гримира. Когато слезе, красив англичанин, вероятно два пъти по-възрастен от нея, вече си приказваше с майка й, но Астрид се настани между тях, намига и флиртува, докато господинът не насочи цялото си внимание към нея. Не одобряваше начина, по който прекара вечерта, но скоро заведението започна да се върти около нея, а после не помнеше почти нищо от случилото се.