Ана Годбърсън
Тайни и мечти (6)

5

Когато най-сетне излязоха с Норма — момичето с бакърената коса, и още две, нощта се беше спуснала. От отворени наполовина прозорци на автомобили долиташе смях, както и от невидими партита по покривите, а Лети, хванала под ръка най-добрата си приятелка, усети, че смехът няма много общо с провинциалното й възпитание, че по-скоро се дължеше на нещо весело, което витаеше във въздуха. Момичетата пристъпваха напред, очите им искряха като скъпоценни камъни.

— Къде отиваме? — провикна се Кордилия към Норма, която се завъртя изящно към нея, върна се няколко крачки, сякаш трябваше да ги огледа добре, преди да им даде отговор.

По това време на годината, в този град, почти на всяка врата, на която почукаха, можеха да са сигурни, че ще попаднат на вихрено парти. Бяха се нароили незаконни барове — някои за свестни хора, други — за измета. Имаше и частни клубове, където богатите притежаваха запаси от контрабанден алкохол; долнопробни, но прескъпи заведения за мухльовци; места, където клиентите гледаха синхронно плуване, докато отпиват джулеп^[1]; стаи, обзаведени в стил Луи XV^[2], скрити в приземия етаж с винени стени, където нямаше излишни приказки, а тромпетът виеше жално от някой полутъмен ъгъл в унисон с жалните вопли в душите. Най-новите момичета в Манхатън все още не подозираха какви възможности се крият зад затворените врати.

— В „Севънт Хевън“, разбира се — отвърна най-сетне Норма и посочи право напред, към бара, в който попадаха новите момичета от „Уошбърн“, може би, защото бе най-близо, но също така, защото през май 1929-а това бе мястото, където всички искаха да отидат.

Лети проследи погледа на Норма и забеляза висока каменна сграда с камбанария отпред и арковидни витражи отстрани.

— Църква?! — отбеляза тя, неспособна да повярва.

— Е, за някои алкохолът е като религията — подхвърли развеселената Кордилия.

Норма се разсмя звънко. Скоро огромната църква с камбанарията се извиси над тях. Улицата беше тиха, по нищо не личеше, че тук се гуши нощен клуб. Норма почука на дървената врата четири пъти и тя се отвори.

— Дошли сме за сватбата — обясни тя на мъжа със зализана коса, който надникна през процепа.

— Каква сватба?

— На Мърфи — отвърна самоуверено Норма.

Изминаха няколко секунди и Лети разбра, че няма никаква сватба, а това е някаква парола. Сети се как сестра й Лора понякога се криеше зад чаршафите на простора и настояваше да чуе вълшебната думичка, за да се покаже отново. Преди Лети да се предаде на тъжни мисли, момичетата се шмугнаха през арката.

По тротоарите се разхождаха хора, независимо от късния час, въпреки това Лети имаше чувството, че са излезли от притихнало гробище, защото в старата църква на Седмо Авеню се бяха събрали поне сто човека, които можеше да оглежда, и я чакаха хиляди неща за гледане. За малко останаха на непретенциозния каменен под на входа, за да огледат суматохата, която цареше в някогашния божи храм. Повечето от пейките бяха изнесени и на тяхно място бяха поставени кръгли маси, на които се бяха настанили хора в пролъскващи дрехи. Продавачки на цигари, облечени в костюми, в които някои биха се срамували дори да се изкъпят, обикаляха непрекъснато, предлагаха пъстроцветни пакети на подноси, придържани от ремъци към слабичките им тела. Сервитьорите в черни костюми ги заобикаляха, разнасяха чаши с коктейли, все едно земното привличане бе най-обикновена измислица, която изобщо не ги засягаше. Масите бяха отрупани с чаши с най-различна форма, натъпкани със зелени листа и ярки сламки. Десетимата музиканти от оркестъра се бяха настанили на олтара.

— Леле — ахна Лети, когато усети, че зяпа с отворена уста.

— Пет сме — обърна се Норма към дребния човечец във фрак, шмугна се покрай група хора, които се мотаеха във фоайето, и останалите момичета я последваха.

Тълпата се състоеше предимно от мъже, които замърмориха, но мъжът с фрака изглежда познаваше Норма, защото поведе момичетата през помещението към две кръгли маси близо до бара. Лети нямаше никаква представа къде едно момиче може да се научи да говори по този начин, но остана доволна, че Норма ги води и се оправя с всичко вместо тях. Още преди да успеят да се настанят, към масата им пристъпи сервитьор и попита какво ще пият. Лети нямаше никаква представа — през живота си не беше близвала алкохол.

— Бира за всички — поръча звънко Норма. Когато той се отдалечи, тя се приведе към Лети и зашепна:

— Не се притеснявай, кукличке, ще си поръчаме нещо по-свястно, щом се запознаем с мъже, които да ни почерпят.

— Значи това било незаконен бар — прошепна с благоговение Кордилия, седнала от другата страна на Лети.

Попиваха с погледи всичко наоколо, очите им се стрелкаха ту към жените с голи рамене, притиснати към мъже в строги костюми, ту към момичета много по-добре облечени от тях, без бижута, но грейнали приветливо, докато кавалерите им разказваха вицове. Въпреки това Лети се позасрами от червената си памучна рокля с квадратна яка — беше прихваната с басти и подчертаваше естествено тънката й талия, за разлика от роклите на останалите в бара. Когато я беше обличала за танци в провинцията, си мислеше, че е красива. Кордилия пък беше в бялата рокля, с която се омъжи за Джони. Лети се запита дали старата й приятелка не е мислила за подобно място, вместо за бъдещия си съпруг, докато е довършвала ниската талия и е фестонирала подгъва.

— Пет бири — разнесе се гласът на сервитьора, докато шумно стоварваше чашите на масата.

Лети замислено погледна високата чаша пред себе си, шупналите в красивата кехлибарена напитка мехурчета, преди да я поднесе към устните си. Първата глътка й се стори остра, кисела и преглътна бързо, за да не усеща дълго вкуса. Сетне всичко в помещението й се стори по-натрапчиво и живо, а тя откри, че единственото, което беше в състояние да я успокои, е още една глътка. Изглежда, бе издала някакъв шум, дали на отвращение или изненада, защото непознат мъжки глас се обади над рамото й.

— На бас на петарка, че приятелките й ще я изнесат на гръб.

Бялата кожа на Лети стана розова и тя сведе поглед към пръстите на краката си.

Седналата до нея Кордилия усети как я завладява старият познат гняв, който избликваше всеки път, когато някой от семейство Хобстад обвиняваше Лети, че е прекалено мършава, за да работи наравно с останалите, или някое момиче от Юниън наричаше краката на Лети кльощави. Тя се завъртя на стола и погледът й попадна на мъж, едва ли по-голям от нея, с масивна квадратна челюст и светла коса, потъмняла от помадата, с която я беше пригладил назад. Беше се облегнал на черния лакиран бар, който се извиваше под витражна стена, и от него струеше толкова надменност, че Кордилия настръхна. Очите му бяха кафяви, злобни, прекалено раздалечени под ниските вежди. Забележително широките рамене й напомниха за навита змия, заредена с отрова, готова за нападение.

— Да не би да си експерт? — попита спокойно и тихо Кордилия, но той не пропусна въпроса.

Мъжът се подсмихна и запали цигара.

— Ще разбереш.

— Изобщо не ми пука — отвърна провлечено тя.

После вдигна бирата и я изпи показно на един дъх. Горчивата напитка шупна в стомаха й и се надигна към главата, но тя остави чашата на масата с отчетлив трясък и изви обиграно едната си вежда към мъжа, който се подигра на Лети.

Той възмутено се обърна към бара и остана с гръб към момичетата. Приятелят му, застанал наблизо, облечен в много подобен костюм, също в тъмен цвят, полуизлегнат на бара, с размътен поглед, очевидно доста по-пиян, пристъпи към тях и мазно се ухили на Лети.

— Здрасти, малката — заговори завалено той. — Ела да ти покажа, че не искахме да те засегнем.

След това почти вдигна Лети от мястото й и затанцува с нея съвсем близо до оркестъра. Кордилия забеляза, че се блъска в останалите двойки на дансинга и ще стане скандал. Искаше й се да помогне на приятелката си — все пак вината, че привлякоха чуждото внимание, беше нейна, — но се страхуваше, че ако се изправи, всички ще забележат колко е замаяна, след като изпи бирата на екс. Норма и останалите момичета се бяха заговорили с моряците на съседна маса и не обръщаха абсолютно никакво внимание на новите си приятелки. Добре, че танцът не продължи дълго и една от продавачките на цигари притегли Лети към себе си и затанцува с нея надалече от непознатия пияница. Момичето беше с кремав елек, а тъмната й коса бе подредена на едри вълни. Беше значително по-висока от Лети, а дългите й крака изглеждаха още по-забележителни благодарение на обувките на висок ток. Кордилия реши, че е свястно момиче, и затвори очи, като се опитваше да накара замайването да отмине.

Зад нея се разнесе тих кикот и тя се обърна да види кого са разсмели двете момичета от Охайо. Постара се да си придаде вид на горда жена, но скоро разбра, че няма да се получи. Разсмялото се момче седеше на масата зад нея и макар да се беше извърнал настрани, погледът му беше насочен към нея. Медната му коса беше разделена на път по средата, пригладена настрани, лицето му беше грубовато, сякаш някой скулптор бе издялал буци от двете страни на внушителния нос. Небрежно беше кръстосал крака, все едно да подскаже на всички, че няма нито за какво да се тревожи, нито от какво да се притеснява. Панталонът на костюма му, в наситеносиньо, беше широк, от джоба на гърдите на моравата официална риза извади златен предмет, който обхвана в длани, за да запали цигарата си.

— Здрасти — обади се Кордилия.

— Здрасти — отвърна той и умислените му зелени очи заблестяха.

Носеше се бърза музика, долитаха гласове и всяка клетка на тялото й най-неочаквано беше изпълнена с неудържима дързост. Изминалият ден беше низ от трансформации. Колко ли щеше да е забавно, когато се запознаеше с някого сега, след като вече бе станала нов човек, запита се тя. Какъв късмет, че момчето бе истинско олицетворение на всичко прекрасно и градско, към което се стремеше, когато напусна дома си.

— Надявам се, не се смееше на мен.

— Не на теб, на онзи — отвърна той и посочи мъжа с широките рамене, който пръв обиди Лети.

— Аха. — По устните на Кордилия затрепка усмивка. — Но той изобщо не ми се струва интересен.

— Хареса ми как го закова. С теб не се познаваме. — Той отмести назад стола си, за да се обърне към нея. — Да не би да си актриса?

Кордилия изсумтя презрително и се постара да не показва притеснението си от семплата бяла рокля. Бялото, както забеляза, докато се оглеждаше, не беше от цветовете, подходящи за нощен клуб. Таксиметровият шофьор им беше задал абсолютно същия въпрос — може би всички хубави момичета, дошли в Ню Йорк, рано или късно чуваха въпроса.

— Тогава авиаторка? — предположи той с глас, който според нея беше на образован човек, още повече че използваше думи, които не беше чувала никога.

— Това пък какво е?

— А, ясно… Тръгнала си на кръстоносен поход, който ще опази моралните ценности, и си дошла, за да ни засрамиш, задето потъпкваме закона и се наливаме с бърбън!

— Мили боже, не.

— Три грешни попадения. — Той сви рамене и въздъхна. — Извинявай, много съм невъзпитан. Ти нямаш нищо за пиене. Да ти поръчам ли нещо?

Кордилия се престори, че се колебае, но след малко кимна. Той даде знак на сервитьор, който не се нуждаеше от много думи, за да вземе поръчката. Докато седеше толкова близо до това момче, че облегалките на столовете им почти се допираха, тя забеляза колко си подхождат и като ръст, и като темперамент. Чак след това видя колко близо са ръцете им, подпрени на облегалките.

— Цигара?

— Не, благодаря.

— Не пушиш ли? — Ъгълчетата на устата му се отпуснаха.

— Не… — Тя изви очи към тавана. — Изобщо не пуша… а и в момента само ще ме разсее.

— Аха. — Призрачно бял дим се виеше между показалеца и средния му пръст, с които държеше цигарата, и за момент скри лицето му. — Поне едно знам. Досега не сме се срещали, защото бих направил всичко по силите си да опозная момиче като теб.

— Умееш да казваш прекрасни неща, а? — отвърна тя, отдръпна се от него и присви очи, сякаш не можеше да му има доверие.

Може би наистина не биваше да му се доверява. В града всичко бе ново и непознато, нямаше откъде да знае. Само че разговорът с него беше вълнуващ, искаше й се да продължат, независимо от последствията.

— Значи се обиди, когато споменах кръстоносния поход в защита на морала… — Той замълча и я погледна изпитателно, дълго, сякаш виждаше препускащото й сърце или успяваше да прочете мислите й. — Може да си осигуряваш прехраната, като обираш банки или аптеки, или нещо подобно.

Тъжна усмивка плъзна по лицето на Кордилия.

— За тази работа е нужен стил — извършваш престъпления през деня, а нощем обикаляш шумни барове като този.

— Така си е. По скромното ми мнение ти притежаваш предостатъчно стил.

Комплиментът я покори. Беше го получила толкова скоро след запознанството им. За момент се сети за Джон, винаги толкова мил, но за съжаление никога не успяваше да достигне нейното ниво. Отпусна буза на дланта си, огледа заведението, движението и блясъка на свещите по масите, отразен по белите зъби на усмихнатите хора.

— Боже — рече той, — комплиментът ми те натъжи.

Тя отблъсна образа на Джон — нямаше абсолютно никакъв смисъл да мисли за онези, които бе оставила завинаги — и се усмихна широко.

— Нима има момиче, което да не обича комплиментите?

— Дано обичаш и всичко старомодно.

— Нещо старомодно ли ни е донесъл сервитьорът? — попита тя. — Никога не съм пила нещо подобно.

— Жалко! — отвърна той. — Бъди сигурна, че напитката е истинска амброзия. Ако кажеш, че греша, веднага ще поръчам нещо, което ти е по вкуса. Барманът ми е приятел.

Тя изви вежди.

— Имаш доста приятели, а?

— Защо реши, че имам?

— Поне така се държиш. — Замълча, замисли се и вдъхна наситения с дим въздух. Всички наоколо бяха развълнувани, весели, бъбреха непрестанно и с изумление откри, че макар заведението да бе претъпкано, никога досега не бе водила толкова личен разговор. — Освен това не те притеснява да седиш съвсем сам сред толкова много хора.

Той се усмихна.

— Откъде знаеш, че не чакам някого?

— Да не би да чакаш някого? — попита тя закачливо.

Нещо в начина, по който го каза, я накара да му повярва и да предположи, че някоя от дамите с високи токчета, седнали на бара, само чака тя да си тръгне. Преди да й отговори, сервитьорът се върна. Разговорът им бе прекъснат, докато той оставяше напитките върху салфетки, наливаше газирана вода и палеше нова цигара.

— За теб, която и да си — рече младият събеседник и вдигна чашата, щом сервитьорът се отдалечи.

Тя също вдигна чашата и докосна неговата така, че стъклото звънна.

— За съвършения момент. Дано никога не свършва — продължи той и отпи.

Тя последва примера му, макар да не изпитваше неговата увереност. Вкусът на питието беше сладък и едновременно изгарящ и когато тя отпи голяма глътка от гъстата, наситено сладка течност, усети замайване и затвори очи. Чашата изстудяваше дланта й, но след секунда усети нечии топли пръсти на китката си.

— Харесва ли ти? — попита мъжът.

— Да — отвърна тя и отвори очи. Бе наистина забележително, че вчера се събуди на едно друго, далечно място, а сега беше тук. — Израснала съм в Охайо, въпреки че съм родена тук, в Ню Йорк. Днес е първата ми вечер в града. Дошла съм да открия баща си.

След всичко това трябваше да обясни подробно, но все още не й се искаше. Той беше казал, че се надява моментът да не свърши, а и на нея й се искаше да се порадва на приятното прекарване. Въздухът беше натежал от дим, напитките бяха студени. Всички дами и господа наблюдаваха останалите присъстващи, тях също ги наблюдаваха, затова Кордилия замълча и заоглежда множеството, докато не усети нечии очи.

— Баща ти ли?

Лети бе застанала до нея, с червило в нов нюанс.

— Мислех, че идваме, за да…

Барът изгуби очертанията си и Лети усети, че не може да довърши изречението. Тази вечер бе спасена от продавачката на цигари Полет, която я отведе настрани, почисти я и я увери, че подобни неща са се случвали на всички, че не се налагало да изповядва подобна случка, нито пък да напуска града, преди да е вкусила от истинската му сладост. Полет й беше дала от червеното си червило и глътка бренди, за да я успокои. Тогава Лети разбра, че добри хора има навсякъде.

Спокойствието й обаче отлетя, когато застана до старата си приятелка и я чу да изрича нещо, което нямаше никакъв смисъл.

— Мислех, че идваме, за да стана звезда — промълви най-сетне тя и думите й прозвучаха изключително глупаво.

Кордилия се изчерви, очите й потъмняха загадъчно. Изпъна гръб, но не каза и дума. Другите момичета от „Уошбърн“ бяха изчезнали сред тълпата. Всичко в заведението ту плуваше към Лети, ту се отдалечаваше.

— Баща ми… тук е. — Сумрачната светлина подчертаваше скулите на Кордилия и високомерието, което понякога проявяваше. Обърна се пак към мъжа, с когото разговаряше допреди малко, сякаш двамата споделяха тайна, но той се беше обърнал настрани и образът му се разми пред погледа й. След това тя завъртя чашата и продължи небрежно: — Не че е тук, в клуба, а тук, в Ню Йорк е. Ще го открия.

Лети разтвори начервените си устни и бялото на очите й проблесна. До момента си бе мислила, че знае абсолютно всичко за Кордилия, а ето че вече се питаше дали някога е знаела нещо. Искаше да попита приятелката си защо никога досега не е споменавала за подозренията си или как е разбрала дали това бе единствената причина, поради която изоставиха всичко познато, за да се преместят в огромния страховит град и дали мечтите на Лети имаха някакво значение за решението й. Страхуваше се обаче, че ако заговори отново, ще се разплаче. Тогава някой трябваше да я изведе, а тя и без това не се беше отърсила от унижението.

Лети се обърна и забърза към изхода.

— Лети, чакай! — провикна се след нея Кордилия.

Лети се промъкваше сред множеството, устремено в обратната посока. Хората се забавляваха дори на входа и тя не трябваше да се изненадва от веселието и смеха, които я съпровождаха, още повече че никой не забеляза колко е натъжена.

— Лети! — Чу отново вика на Кордилия, когато бе далече на тротоара.

Навън имаше по-малко хора и топлите прозорци на малкото тухлени къщи осветяваха тъмната улица.

Лети не се обърна, но Кордилия скоро я настигна с широки крачки и продължи редом с нея.

— Не ми се сърди — рече тя.

Отначало Лети даже не я погледна и продължи гневно към „Уошбърн“.

— Дори не знаех, че имаш баща — призна най-сетне тя. — Не си ми казвала. Аз споделям всичко с теб, а ти…

— Добре де, не съм сигурна — заяви Кордилия смутено, когато свиха по страничната, криволичеща уличка. Въздъхна така, сякаш ставаше въпрос за неприятно, но съвсем обикновено недоразумение. — Знам къде е, защото е известен. Поне така си мисля. Той е контрабандистът Дариъс Грей. Не е случайност, че сме с еднакви фамилии. Деля Айда все разправяше, че трябвало да запазя фамилията на татко като спомен за порочния му живот, който ме бил създал… Освен това четох вестниците. Случило се е по времето, когато господин Грей е напуснал Чикаго и се е преместил в Ню Йорк. Тогава е бил дребна риба и леля Айда все това изтъкваше, че бил измамник и нищожество. Тя, разбира се, не следи новините и няма представа какъв е станал.

— Значи дойдохме чак дотук, защото си решила, че Дариъс Грей ти е баща, така ли? — писна Лети. Цялата се беше напрегнала и разстоянието между нея и всичко, което бе познавала досега, й се стори по-реално и болезнено. — Наистина ли мислиш, че ще те приеме просто така? Та той е престъпник. Смяташ ли, че мъж като него ще иска дъщеря, за която да се грижи? Да не би да мислиш, че вече няма поне десет зарязани деца из цялата страна? — Лети се уплаши, че ще се разплаче. Вместо това се разкрещя: — Ти си превъртяла!

— Аз ли? Ти си изперкала — изстреля в отговор Кордилия. — Да не би да си въобразяваш, че щом се появиш в Манхатън, и ще станеш звезда? Хиляди момичета се опитват да успеят в големия град.

Беше станало по-студено, но момичетата се бяха разгорещили. Не забелязваха нищо наоколо, дори старците, наизлезли по малките веранди, за да ги огледат. Когато пристигнаха пред „Уошбърн“, Лети имаше чувството, че гърлото й е продрано и няма какво повече да каже.

— Ти си лъжкиня! — писна тя и малката й уста заприлича на свит юмрук, когато вдигна поглед към момичето, което доскоро беше най-добрата й приятелка. Подпря се на парапета от едната страна на стълбите пред „Уошбърн“.

— Не съм — озъби се разпалено ококорената Кордилия.

— Какво става?

Двете се обърнаха стреснати и видяха управителката да наднича през открехнатата входна врата, косата й беше стегната във вече познатия им кок, а тя бе загърната в дълга роба. Кръвта се оттече от бузите на Лети.

— Какво да става? — попита Лети и изпъна гръб с напълно невинно изражение.

Над тях шумоляха листата на дърветата, иначе цареше тишина.

Управителката стисна с дългите си пръсти бравата и драматично подуши въздуха.

— Алкохол — установи тя.

— Моля? — сопна се Кордилия.

И двете момичета бяха поруменели и нямаше да успеят да убедят управителката в обратното. Тя бе присвила очи.

— Никакво пиене и никакви скандали в къщата ми! — Старата вирна нос, а ъгълчетата на устата й увиснаха. — Взех ви за добри момичета, но очевидно съм сбъркала. Заминавайте си веднага, преди да развалите другите.

Не лошотията им бе причина за сполетялата ги беда; ако бяха живели по-дълго в града, щяха да знаят как да заблудят управителката. Сега обаче тя ги придружи до стаята и те си събраха багажа под зоркия й поглед.

— Платихме ви за цяла седмица — опита се да протестира Кордилия, когато слязоха във фоайето.

— Господ ще приеме тези пари като дарение за греха, който сте извършили — отвърна студено управителката, преди да хлопне вратата под носа им.

Луната бе обляла калдъръма в езерца светлина и въздухът миришеше на влага. Лети бе толкова шокирана и засрамена, че е изхвърлена на улицата, та почти забрави гнева си. Почти. Наблюдаваше Кордилия. Изражението и стойката й бяха познати, но долови нещо различно. За пръв проявяваше жестокост към Лети и на Лети й се прииска да й отвърне по същия начин.

— Вече не знам дали те харесвам — успя да изрече най-сетне тя.

Кордилия трепна едва забележимо.

— Значи оставаш сама — заяви й, обърна се и тръгна сама в нощта, а куфарът се отриваше в бедрото й на всяка крачка.

Обгърната от звуците на града, Лети усети как се вледенява. Прииска й се да повика Кордилия и да я помоли да остане, да й признае, че не би могла да оцелее сама. Само че през този ден бе усетила неописуемо щастие, отчаяние, а после беше побесняла и се бе разкрещяла, нещо, на което не предполагаше, че е способна, още по-малко в този час, а и по всичко личеше, че гласът й я предава.