Пол-Лу Сюлицер
Хана (6)

5.
Стаята в квартал Прага

През септември предишната година, тоест през 1890-а Тадеуш се бе завърнал в квартал Прага, точно както бе предвиждала хазяйката му. За да продължи образованието си — оставаше му само една година до дипломирането.

Хана веднага бе научила новината, предупредена от мрежата шпиони, която бе създала и чиято първа брънка беше именно хазяйката…

— Тя се казва Марта Гловацка, Мендел Визокер. Вярва на всичко, което й кажа, още повече че лъжите ми съвпадат с нейните възгледи. Страшно прилича на каца със саламура, само дето мирише по-силно. Няма зъби, почти не й е останала коса, но си въобразява, че мъжете само за нея питат. Достатъчно ми беше да я разбера. Отначало й сервирах първата си лъжа, че Тадеуш ми е природен брат. Тя ми повярва. Но скоро разбрах, че това няма да е достатъчно и затова измислих друго нещо: че изобщо не съм му сестра, а съм влюбена в него и той е влюбен в мен, но аз го зная, а той не; че на село ние двамата на сеното в един сайвант… и тя отново ми повярва. Дори ми се струва, че повече й харесва втората версия, защото е сантиментална каца със саламура.

(На това място от разказа Визокер отново го втресе от този толкова спокоен цинизъм — него, който никога не бе изпитвал прекалени угризения на съвестта, когато дрънкаше врели-некипели на хората, за да купят стоката в бруска… Цинизъм, съчетан с търпелива, непоклатима решимост, чието съществуване Хана отново му е разкрила като една от основните черти на характера си…)

— … А когато обясних на Гловацка, че съм готова да се пожертвам за Тадеуш, тя съвсем налапа въдицата. Даже си поплака. Не знае да чете, най-малкото пък на френски, инак щях да й да дам „Двете сирачета“ и „Разносвачката на хляб“, които щяха да й харесат. Казах й, че искам да изчакам Тадеуш най-сетне сам да открие любовта си към мен, да свърши следването си, макар да рискувам да го изгубя завинаги, ако той се ожени за някое варшавско момиче с богата зестра. Това също разплака добрата жена. Но подейства: тя ме осведомява, съобщава ми за всяко движение на Тадеуш; ако някой ден приемеше някоя особа, както казва Марта Гловацка, аз щях да го знам след два часа…

Една от трудностите, с които Хана се бе сблъскала през есента и зимата на 90-а беше обстоятелството, че тя работеше по шестнайсет-седемнайсет часа на ден. Да отсъства, за да прекоси Висла и да отиде в квартал Прага, би й отнело няколко часа, а това означаваше (тя не го каза, но точно това мислеше) да отпусне хватката си над Добе Клоц. В някои дни рискът не беше толкова голям: смятайки и пресмятайки доходите си — колкото и да благоговееше пред Хана, тя не губеше усета си за търговия — Копата Сено не можеше да не признае очевидното: всички цифри набъбваха. Всяка новост се оказваше доходоносна, дори наемането на двете продавачки на улица „Гойна“. Едната от тях се наричаше Хиндел, беше на деветнайсет години и имаше форми и характер на кротка крава; изпитваше ужас от Добе, но въпреки това успяваше да спи работейки, с отворени очи, докато връщаше рестото, а понякога дори с протегната ръка, в която държеше черпака за мерене на извара. Затова беше способна да работи без да гъкне по осемнайсет часа дневно, без почивен ден.

Ребека Аниелович беше от друго тесто (тя щеше да се появи отново в живота на Хана под името Веки Сингър). Изглеждаше очарователна, зашеметяващо красива, весела и жива; беше на шестнайсет години като Хана и дъщеря на един часовникар от улица „Тварда“, следователно варшавянка. Още през първите дни те с Хана определено си допаднаха и така започна едно понякога бурно приятелство, което щеше да продължи повече от половин век.

През есента на 90-а тя се яви като най-сигурното решение на проблема за наблюдаването на Тадеуш.

— Тя е единствената, освен вас, Мендел Визокер, която знае всичко за нас с Тадеуш. Представих я на Марта Гловацка като моя братовчедка; служи ми за връзка и използва братята и сестрите си — има четиринайсет — като агенти. Ако отсъствам, мога да разчитам на нея за много неща…

— Като например да възпре всеки опит на госпожа Клоц за независимост.

— Това е само една гледна точка.

— Хана, о-о, Хана! — не се сдържа Мендел.

— Никога не съм ощетила Добе дори с един грош, никога. Тя е била ужасно самотна преди да ме доведете при нея. И отново ще бъде самотна, когато я напусна, а това неизбежно ще се случи. Но междувременно ще я направя по-богата и по свой начин ще съм я дарила с любовта си…

Изминали почти три месеца, преди Хана да се реши да установи за първи път връзка с Тадеуш. Докладите на сестрите и братята на Ребека, които изградили истинска шпионска мрежа, достойна за тайната царска полиция, я информирали за всички привички на студента. Той никога не отсъствал от лекции: „Учи не само право, а и литература. Аз нали ви казвах, мисля, че един ден ще стане писател, нищо, че и сам още не го съзнава. Пише стихове и morceaux de livres… Може ли да се каже така — части от книги?“.

Мендел завъртя глава: как би могъл да знае? Неговият френски не беше от най-добрите, а и не познаваше нито един автор…

— Осведомих се и в университета. Потвърдиха това, което вече ми бяха казали: Тадеуш е блестящ. Аз, естествено, не съм учудена: винаги съм знаела колко е умен… И така, в края на ноември го видях…

В края на ноември Хана взела отново половин ден почивка, втория. Отишла в университета и намерила дежурния през този ден шпионин, приятел на един от братята на Ребека. Младият осведомител и шефът на шпионската мрежа уточнили: субектът присъствал на лекция за руските писатели. Агентът бил четиринайсетгодишен и не знаел руски, та по тази причина не можел да бъде по-изчерпателен. Хана му благодарила, освободила го, а самата тя се качила на…

— Чакай малко — прекъсна я Мендел, — ти наистина ли искаш да кажеш, че си карала да следят момчето?

— Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец.

— Следили са го деца?

— Деца. Отначало бяха само сестрите и братята на Ребека. Но много скоро това не беше достатъчно: трябваше да се включат и други. На които плащам със сирене. Не от най-доброто, разбира се.

— Колко са общо?

— Трийсетина. На някои, дето не обичат сиренето, което мирише много силно, плащам с лакомства. Понякога дори им давам грош — два, като награда. Върви много добре.

— Боже всемогъщи! — възкликна Мендел, ругаейки като католик.

Улица „Крошмална“ започна да опустява. Според часовника на Мендел минаваше десет. Мяркаха се само няколко силуети пред входовете на бардаците. „Продължавай“, каза Мендел.

… В университета Хана се качила на първия етаж, където била залата, в която Тадеуш слушал лекция за руските писатели. През вратата тя чула да се говори за Лермонтов — „не съм го чела, трябва да го прочета“ — и за Гогол — „от него съм чела «Петербургски повести» и «Мъртви души»“ — и когато врявата оповестила, че лекцията е свършила, тя се скрила в един ъгъл. Видяла Тадеуш да излиза заедно със свои състуденти…

— По-хубав е от всякога, Мендел Визокер. Невероятно е пораснал, много по-висок е от вас, стърчи над всички останали, като принц е. Носи син костюм, чиято кройка му стои добре, но е много стар и износен, също както и ризата и обувките му, които се нуждаят от нови подметки…

— Може би, би могла да му дадеш малко от твоите пари? — предложи Визокер, насилвайки се да бъде саркастичен. — Нали си богата.

— Защо не? Може би ще го направя, когато му дойде времето. Аз ще стана много богата, наистина, зная как се печелят пари. И ако стане писател, преди да се прочуе… ще видим. Добре. Този ден тръгнах след него. Той имаше след това още една лекция. По право, два часа. После излезе от университета, повървя известно време по улица „Краковски кръстопът“ с двама състуденти. Не чувах какво си говорят, бях много далеч, но беше лесно да се разбере: състудентите му предложиха да влязат в едно кафене, а той отказа. Но си личеше, че му се искаше. Сигурно е, обаче, че нямаше достатъчно пари. Тръгна си, сам…

— И тогава ти се показа?

— Не.

— Не разбирам — каза Мендел.

— Още не бях готова. Той продължи сам. Помислих си, че ще се върне в университета, но не, той отиде в градината зад него, седна на една скамейка и започна да чете някаква книга, която носеше със себе си. Записваше си нещо. След един час тръгна отново, прекоси моста Прага и дори остана там доста дълго да съзерцава реката…

Хана затвори очи, отново преживя сцената с невероятен израз на нежност върху тясното си лице.

— И той изобщо не те видя? — попита Мендел, чието гърло изведнъж се бе свило.

— Не. Много внимавах. Когато се прибра у Марта Гловацка, изчаках за всеки случай, ако отново излезеше. Но не. Стъмни се, той запали лампата. Сигурно работеше…

Тя отвори очи и острият поглед се впи в Мендел.

— Не съм луда, Мендел Визокер. Обичам Тадеуш, обичам го като жена, не като хлапачка.

— Ти може би никога не си била хлапачка.

— Може би — отвърна тя. — Но това не ми е попречило да страдам. Напротив.

— Извинявай — каза Мендел. (В този момент, както никога досега, той обичаше Хана с чувство, изпълнено с любов, нежност и приятелство.)

През зимата на 1890–1891 г., възползвайки се от кръстосванията си между единия и другия магазин и въоръжена със сведенията, които й осигуряваха нейните трийсет шпиони, платени със захарни пръчици и леко гранясало сирене, Хана още четири пъти проследила Тадеуш. Без да се показва. Защото „не е готова още“…

Часовникът на Визокер показваше десет и половина. На улица „Крошмална“ тук-там светли кръгове от петролни лампи и свещници все още осветяваха фасадите: еврейският квартал спеше. Въздухът ставаше все по-хладен, нищо, че е пролет, във Варшава нощите бяха ледени. Хана обаче не помръдваше, сякаш безчувствена към студа, все така облегната на една от дръжките на двуколката. „Тя сякаш е обладана от някаква лудост, помисли си Мендел, но въпреки всичко бих се оставил да ме убият заради нея.“ Все пак той се поддаде на ревността си и на неясния гняв и попита:

— Никога ли не се среща с жени този твой Тадеуш? С тези шпиони, които имаш, сигурно знаеш всичко за момичетата му, имената им и колко пъти ги е…

Ако се бе надявал, дори и мъничко, да наруши спокойствието й, то се беше излъгал. Тя се усмихна малко снизходително, сякаш горда с женските завоевания на Тадеуш. Каза, че, естествено, това е неудобството на нейната система за наблюдение: щом се стъмнело шпионите й трябвало да се прибират да вечерят с мама и татко. Но тя смятала, че все пак знае доста неща за похожденията на Тадеуш…

… А отговорът на въпроса, който Мендел Визокер сигурно имал наум, бил не. Не била ревнива. Струвало й се съвсем нормално един мъж да има опит, преди да се установи. Според нея мъжете се различавали от жените: „Няма Вас да ви уча, с вашите триста любовници. Ако някоя жена прави като вас ще бъде най-голямата курва в Полша…“

Съвсем не била ревнива.

— Един път дори го видях с едно момиче. Качиха се у нея, близо до площада на Стария пазар. Доста хубаво момиче, но с дебели крака. Зная, че Тадеуш не харесва дебелите крака. Дори се срещнах с момичето, като се престорих на полякиня. Глупавичка е и няма пари. Всъщност Тадеуш бързо я разкара, отегчавала го е, както бях предвидила. Вярно, че не познавам всички жени, които е имал. А сигурно е имал много, какъвто е хубавец. Няма значение. Повече ме тревожи една на име Емилия. Дъщеря е на известен нотариус и е много богата. Не е кой знае колко хубава, но е много богата. Тя също намира, че Тадеуш е красив. И понеже има много пари, а Тадеуш няма, това е тревожно. Той може да приеме да се ожени за нея заради парите й. Тадеуш има само майка си, а тя не е богата — баща му е починал през декември. Той се оставя да бъде оплетен от тази Емилия — както винаги търси по-лесното.

— Но ти ще попречиш това да стане.

— Ще попреча. До края на следването му съм спокойна. Бащата на Емилия се казва Влолстки и няма и да иска да чуе за зет без диплома. Но после… Ето защо самата аз имам нужда от пари, не само заради Тадеуш — но това също е важна причина. Ето защо отворих втория магазин до Арсенала и ще направя толкова други неща.

— Ти ще станеш много богата.

— Да.

Тонът беше безизразен: тя констатираше нещо очевидно. „Като си помисля, каза си Визокер, че е във Варшава от почти година, че за една година сигурно изобщо не е писала на майка си, нито е потърсила брат си Симон — или ако го е видяла, това не е имало значение, и най-вече, че от десет месеца дебне поляка от разстояние…“

— А случаят със смъртта на брат ти Яша?

— Това е минало.

— Може би не и за него. Много е възможно още да изпитва срам, дори след години.

— Ще го накарам срамът да му мине.

— Само дето изобщо не си му се обадила.

— Не бях готова.

— Не си му се обадила, защото си се срамувала от Добе ли?

— Да, донякъде. От Добе и Пинкош Клоц, от улица „Гойна“, от сиренето, от еврейския квартал, от самата мен. И дори от вас. Но сега е свършено. Вече не се срамувам от нищо.

Тя се усмихна и като наведе глава, огледа с голямо задоволство роклята в черно и наситено червено и цялото си останало снаряжение.

— Трябвали са ти нова рокля и обувки — каза Мендел с подигравка и злоба, за които се упрекна. — Трябвали са ти рокля и обувки като на дама полякиня.

Тя го изгледа втренчено.

— Вие явно нищо не разбирате, Мендел Визокер. Трябваше да съм готова вътрешно.

— И кога ще бъдеш?

Тя отново сведе глава за миг, после я вдигна.

— Готова съм.

 

 

Пинкош Клоц закара двуколката до западния вход на парка Сакс, в края на дългата алея, която тръгваше от фасадата на двореца Потоцки. През четирите месеца след пристигането на Хана, Пинкош не беше продумал; даже и при първите осемдесет пъти, когато Хана го придружаваше в обиколките му; нито когато тя имаше толкова много нови идеи за качеството на продуктите, които той събираше: според нея отсега нататък те трябваше да бъдат различни от онези, които можеха да се намерят на пазара „Янош“ или където и да е другаде във Варшава — различни и с несравнимо по-високо качество. Мълчал беше и когато чу Добе да му заповядва отсега нататък да зарежда магазина с много неща, не само с млечни продукти, и с деликатеси. Подчини се дори когато му съобщиха, че ще има двама помощници и че ще трябва да снабдява и втори магазин със стоки от Германия, Швейцария и Франция…

Сянка на мъж.

Странна и мълчалива битка бе започнала между него и Хана, чийто залог беше да го измъкне от трийсетлетното му мълчание. До деня, когато тя откри пролуката, прочитайки на висок глас едно стихотворение, което обичаше: сигурна била, че той харесва поезията и дори сам пише… Би й се искало да й прочете нещо свое. Един ден той се реши и ужасно срамежливо й подаде няколко листа, по които всяко квадратно милиметърче бе изписано с мастило. След като ги прочете тя с много такт му заговори за тях, докато вървяха с каруцата към едно стопанство и на Хана й беше необходима наистина цялата й прозорливост, за да разбере, че той несъмнено изпитва най-великото щастие в живота си благодарение на тези похвали.

Пинкош спря каруцата, остана неподвижен, държейки поводите в деликатните си малки ръце. На ръст беше колкото Хана. Проследи я с големите си черни очи докато тя скочи на земята. „Благодаря“, каза тя. Той кимна. Тя му се усмихна и за първи път през този паметен ден нервността й леко пролича. Макар да не беше необходимо, рече: „Значи, до шест и половина“. Той отново кимна утвърдително с глава. Мълчание. После: „Пинкош? Все пак, малко ме е страх“ В очите на дребния мъж проблесна приятелска искрица, той леко наклони глава. „Разбирам, каза Хана, вие сте сигурен, че всичко ще е наред.“ Той пак кимна, гледайки я как се отдалечава.

Точно преди да премине оградата и да влезе в парка Сакс, тя се обърна и потърси погледа му. Той наклони глава със срамежлива полуусмивка. „Всичко ще е наред“, повтори погледът му.

 

 

Старшият на групата за наблюдение стоеше на главния вход на университета. Беше един тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак на име Мариан Каден, евреин само по майчина линия. (И той като Визокер и Ребека Аниелович по-късно отново щеше да се появи в живота на Хана.) Той каза, че Тадеуш е на лекции, и че е разположил поне по един член от групата си на всеки изход на университетските сгради; освен това е изградил цяла щафетна мрежа. „Откъдето и да тръгне да излиза, веднага ще знам и ще те предупредя.“ Мариан Каден, с изключение на двайсетина сантиметра, вече беше такъв, какъвто щеше да бъде и по-късно: среден на ръст, набит, с къс и мощен врат, с решителен, но най-вече сериозен вид, с поразително методичен ум. Останал без баща, той си бе намерил работа като докер на пристанището на Висла, а Хана му бе обещала работа като каруцар доставчик в магазина до Арсенала. Той попита: „Къде ще бъдеш?“ Хана му посочи отсрещния тротоар, срещу двореца Стасик и каза:

— Ела при мен вдругиден привечер и ще бъдеш нает. Обещанието си е обещание.

Тя прекоси улица „Краковски кръстопът“ тъкмо когато камбаните на църквата на кармелитките започваха да отмерват пет часа. Звънът им се смеси почти едновременно с ударите от камбанарията на „Света Ана“ и с по-далечните на катедралата „Свети Ян“.

Пет или шест минути по-късно Мариан на свой ред пресече улицата: Тадеуш се готвел да излезе от университета, по всичко личало, че както правел доста често, ще се спре в книжарницата на улица „Свети кръст“.

И ще бъде сам.

 

 

— Бих искала „Герой на нашето време“ от Михаил Лермонтов — каза Хана с глас, който беше само с нотка по-висок.

Тадеуш стоеше на два метра зад нея. Когато влезе в книжарницата, тя вече беше там (малко задъхана) и той мина съвсем близо до нея, докосна я, без да забележи.

— На полски, ако обичате — отвърна Хана на въпроса, зададен от книжаря. — Не на руски.

В същия момент усети как пулсът й се ускорява и едва не започва да трепери: сред десетината купувачи Тадеуш се бе размърдал и се приближаваше…

Книжарят нямаше Лермонтов в превод на полски, само изданието на руски.

— Ще я взема все пак — каза Хана мъчейки се да не се обърне. — Бих искала също „Щастието“ на Сюли-Прюдом, „Морето“ от Жан Ришпен, „Малки поеми в проза“ от Шарл Бодлер, тези книги на френски, моля ви. На немски ще ми дадете „Балади“ от Лудвиг Уланд и също…

От торбичката си в черно и наситено червено, в тон с роклята, тя извади едно листче и зачете колебливо.

— … и също, от някой си Фридрих Ницше една книга със заглавие „Тъй рече Зара…“

Спря, усмихна се на книжаря малко сконфузено: „Не успявам да си разчета…“

— Заратустра — прозвуча гласът на Тадеуш зад нея. — „Тъй рече Заратустра“.

— Благодаря — каза Хана машинално, все така без да се обръща. — Точно това е. Разбира се — продължи тя, говорейки на книжаря, — ако нямате всички тези заглавия, аз мога да почакам. Бихте ли ги доставили на…

Едва тогава, като поразена от внезапно откритие, тя бавно се обърна, с точно премерена приятна изненада:

— Тадеуш?

 

 

Толкова беше висок! С поне трийсет сантиметра над нея. Гледаше я и това, което тогава прочете по лицето му, я възнагради повече от всичките й надежди за дългото чакане и за цялата подготовка, траяла повече от година. Той се колебаеше като не преставаше да ги оглежда, нея, роклята и шапката й, сякаш наистина не вярваше. Тя успя да му се усмихне, като отново се бореше със себе си и с глупавото желание да заплаче, което я бе обхванало.

— Хана — каза той най-после. — Вие сте Хана.

Онази част от нея, която оставаше хладно прозорлива във всяка ситуация, отбеляза това „вие“ като най-големия й триумф.

— Хана — повтори той, — та това е невероятно.

Разтърси глава. Тя рязко се извърна, неспособна да спре треперенето на пръстите си. С лице към книжаря, тя извади друго късче хартия, успя да заговори почти нормално: „Ще бъдете ли така любезен да изпратите книгите на този адрес? Ето петдесет рубли.“ Книжарят каза, че са много. „Тогава с остатъка ми открийте сметка, аз купувам много книги“, отвърна тя.

Двамата с Тадеуш излязоха заедно. Или по-скоро тя направи всичко необходимо, за да стане така — излезе първа, а той след нея. Тя от дълго време подготвяше всичко това, до най-малката дума и жест: ако беше приела да разговарят вътре в книжарницата, може би щяха да се задържат там да побъбрят и когато му дойдеше времето и тя пожелаеше да излезе, той несъмнено щеше да я остави да си тръгне, без да я задържи; докато по този начин, тъй като беше неминуемо заинтригуван от промяната в нея, а и понеже тя избягваше незабавния разговор, той щеше да бъде принуден да я последва. „Всичко става както го бях предвидила“, мислеше си тя победоносно. Овладя се, възвърна почти цялото си самообладание. Тадеуш говореше, все още се учудваше; не знаел, че тя е във Варшава, не очаквал да я види „чак толкова променена“, и то в книжарница, да си купува книги със стиховете, които той толкова много чете. Говореше срамежливо, а тя приемаше това за престорена, обиграна, обикновена тактика на опитен ухажор…

О, Лизи, толкова бях глупава по онова време във Варшава, когато бях на шестнайсет и най-сетне отново бях с Тадеуш! Правех разни невероятно сложни сметки, пълни с макиавелистични машинации — или които смятах за макиавелистични и от които бях страшно горда. Приписвах на Тадеуш хитрост, опит с жените и в живота, които той съвсем нямаше. Стигнах дори дотам да мисля, нещастната глупачка, че съм го съблазнила с петдесетте рубли, които показах на книжаря. С други думи, развалях всичко. Вече. Както щях да разваля и останалото…

Той я попита срамежливо дали може да й говори на „ти“, както е естествено между приятели от детинство.

— Пък и ви… те познавам от времето, когато беше… (Поколеба се, опитваше се да си спомни.)

— На осемнайсет години съм — каза тя, състарявайки се с цели двайсет и два месеца. — И разбира се, че можем да си говорим на „ти“…

Тя вървеше с наведена глава и се догаждаше какво става с него: той сигурно се мъчеше да възкреси в паметта си първите им срещи край брега на потока. А тя знаеше опасността от това: всеки момент той щеше да си спомни случката в сайванта, собственото си предателство, смъртта на Яша по негова вина. И наистина, много скоро той забави крачка, тя го усети как се стяга: „Ето, всичко си спомни, мисли тя, дойде моментът“. Тя изрече почти в скоропоговорка:

— Скъсах със семейството си, Тадеуш, и със селото си. Сега живея сама. Благодарение на наследството от чичо ми Буним… — Усмихна се. — Прекрасно е изведнъж да се озовеш с толкова много пари. Дори не зная какво ще ги правя. Ще пътувам може би. Ти ходил ли си във Виена, в Париж?

Той сякаш също се окопити: не, ходил е само у леля си в Прага миналото лято. Но самият тон на гласа му обезпокои Хана, която ужасена разбра, че е подценила угризенията на Тадеуш: ей сега най-спокойно можеше да я зареже тук и да избяга. Тя побърза отново да заговори, само и само да печели време. Разказваше подробности за въображаемото наследство, импровизираше, използвайки събитията около заминаването си, за няколко мига беше в истинска паника. Каза, че още не е получила всички пари, че за момента й дават рента от двеста и четирийсет рубли месечно (това бе четворно повече от сумата, която Тадеуш получава от майка си, и тя го знаеше), ще са нужни месеци, за да бъде уредено наследството от чичо й в Америка…

Минутите течаха и опасността да види как Тадеуш си тръгва отмина. Той отговаряше на въпросите, с които тя го засипа, какъв е животът му във Варшава, за мястото където живее, за следването, за заниманията му (като всъщност знаеше почти всичко за него). „А книгите? — попита тя. Чел ли е Лермонтов?“ („Герой на нашето време“ беше едно от заглавията, които бе зърнала при посещението си в стаята в квартал Прага; беше забелязала много бели листчета между страниците, като в книга, която се анотира.) Оттам нататък разговорът им придоби приятелски, почти съзаклятнически тон. „Спечелих“, помисли си тя. Стигнаха до първите стръмнини по левия бряг на Висла, въпреки че самата река бе доста далеч оттам. Хана тръгна по една пътечка, залитна, без самата да е съвсем сигурна, че го е направила нарочно. Тадеуш я хвана тъкмо навреме и дори след като тя си възвърна равновесието, той не отдръпна ръката си от нейната…

— За малко да не те позная, Хана…

Гласът му беше сериозен, нисък, почти дрезгав, погледът му търсеше очите на Хана. А нежно настойчивият натиск на пръстите му я приканваше да остане неподвижна, да се обърне с лице към него…

— Хана…

„Ще се опита да ме целуне.“ Тя и това бе предвидила — тъкмо затова бе избрала да мине през това място, под дърветата, където бяха сами. Бе се подготвяла много старателно за подобна ситуация, препрочела бе всички книги, „Опасни връзки“ на Лакло даже пет пъти, но те останаха за нея тайнствени в много отношения, а и Ребека, която тя беше разпитала, също не й беше помогнала много. Въпреки всичко, беше определила стратегията си: щеше да се отдръпне внимателно, като grande dame^[1] (употребяваше френската дума дори когато мислеше), не биваше в никой случай да я вземе за fille facile^[2] (пак на френски)…

Хубави пресмятания. Но се оказаха погрешни. Защото в този момент, неспособна да се контролира, тя се отдръпна не внимателно, а почти отскочи и с мрачна ярост си помисли: „Глупачка такава, за малко да се блъснеш в някое дърво, както отскачаш!“ Така и не забеляза, че Тадеуш също не е много умел — едва по-късно, прекалено късно щеше да направи това откритие.

В следващите минути тя отново потърси спасение в литературата. Заговори за Стефан Маларме, на когото знаеше само името, без да е прочела и ред от него, и за Мюсе, когото също почти не познаваше; и когото нарече Албер…

— Алфред — поправи я Тадеуш.

— Говорех за брат му — веднага намери обяснение Хана.

— Така ли? — попита Тадеуш, който изглеждаше искрено учуден.

По-нататък срещата премина малко по-добре. Особено след като тя се отказа от темата за литературата, която явно беше прекалено хлъзгав терен, и заговори за пътувания и за всичките тези пари, които ще получи. Сега беше много по-уверена: знаеше със сигурност, че един ден ще бъде много богата и следователно ще пътешества по маршрутите, които бе очертала в атласа си още преди три години.

Камбаните на катедралата отдавна бяха ударили шест часа, а тя продължаваше да говори, неизчерпаема:

— … тази дама, която всъщност е много богата, сестрата на директора на фабриката, която наследявам…

— Хана — продума той най-сетне, — аз дори не знам цялото ти име…

Мълчание. Тя го гледаше объркана. Напълно заета с лъжите си, дори не бе забелязала, че той вече не я слуша. Той също я гледаше, с нежност и доброта, които й се сториха престорени. Тадеуш поклати глава и тя отново реши, че й разиграва комедия, когато започна да разказва, че се чувства много самотен във Варшава, че е много щастлив, дето случайно я е открил — „Къде живееш? Нищо не ми каза“, — че иска отново да се видят…

… Че няма много пари. Баща му умрял и оттогава животът му се променил… — Бях толкова тъпа, Лизи, толкова глупава, та наистина реших, че той само се мъчи да ме разчувства. Понеже аз лъжех, смятах, че той също трябва да лъже: такава бях тогава…

Той говореше с нежен глас, усмихваше се притеснено, сякаш се извиняваше, че изважда на бял свят трудностите си. Наведе се към нея…

— Може би бихме могли да се видим пак — рече тя и с тона си искаше да подскаже, че току-що е открила тази възможност.

Той се усмихна: „Защо не?“

През цялата им разходка все тя беше избирала накъде да вървят. Така стигнаха до площада на Стария пазар навреме, както бе предвидила. Точно когато един файтон се зададе, доближи се до двойката и спря. На капрата се мъдреше Пинкош, напъхан в ливрея почти по мярка, с изключение може би на фуражката, която беше малко голяма. Но той я свали, докато отваряше вратата на Хана…

— Сега трябва да си вървя — каза тя.

Отново се престори, че мисли. Именно тя предложи нова среща, не утре или вдругиден, както искаше Тадеуш, а следващата седмица…

… освен ако не бъде принудена да отиде да посети онази фабрика в Лодз, която чичо й Буним й е завещал и в такъв случай… Толкова много работа има с това наследство…

Среща в книжарницата на улица „Свети кръст“, да. В пет часа.

 

 

Седем дни по-късно тя беше там, като нарочно закъсня двайсет минути. Този път го помоли да я заведе да пият какао на терасата на едно кафене в парка Сакс. Знаеше, че цената на поръчката им не е по кесията на студента и обяви, че тя ще плати. Той се усмихна, без да отговори, но когато им поднесоха какаото, подаде на сервитьорката рубла и шест копейки. А Хана си мислеше: „Отгатвам играта му: в известен смисъл той влага и едва когато ще е пропилял малкото пари, които има, ще приеме като нещо, което му се полага, петстотинте или хилядата рубли, които ще му подаря…“

За тази втора среща тя бе подготвила изчерпателен доклад за „фабриката в Лодз“, за сградите, които ще бъдат нейни във Варшава… Но още от първите думи той я прекъсна и й зададе множество въпроси за самата нея, за вкусовете й, как живее, какви са амбициите й за бъдещето. Тя заключи, че той се опитва да й отвърне по същия начин, като се преструва, че парите й не го интересуват. Подобно лицемерие я огорчи, без обаче да я учуди. Още повече че този ден беше страшно уморена: станала бе в три часа сутринта, прекарала бе деня в тичане между улица „Гойна“ и Арсенала, от единия магазин до другия; Добе й беше направила страшна сцена за една грешка (допусната от Ребека) за рубла и деветнайсет копейки; освен това като съсобственик на втория магазин Лейб Дейтш искаше да изгони Мариан Каден, който беше само наполовина евреин и когото той намираше прекалено усмихнат за клиентелата (истинската причина за неприязънта на Дейтш към Мариан беше безпрекословната вярност на последния към Хана — и Хана го знаеше)…

А освен това и Пелте Мазур.

Досаден, но не много притесняващ. Хана не беше от тези, дето ще вземат да се страхуват от един Мазур; освен това беше взела предпазни мерки, като не бе казала нито дума за него на Мендел Визокер, когото не желаеше да замесва в това — той беше способен да убие Вълка и да отиде в затвора, или още по-лошо, можеше сам да бъде убит. На три или четири пъти Мазур й се беше изпречвал на пътя и я беше принуждавал да заобикаля. Беше преустановил глупавата си игра в деня, когато Хана размаза в лицето му едно парче сирене, което си беше приготвила за случая. Цялата улица се беше смяла. Но оттогава сутеньорът я следеше. Не редовно. Минаваха две, дори три седмици, без да се показва, и после изведнъж, при някое от нейните идвания и отивания тя го откриваше зад себе си, винаги на разстояние. Усмихнат. (От Ребека Хана беше получила обяснение за сакото на сребърни кръгове, което Мазур носеше: човекът дълго беше работил в някакъв цирк като метач на ножове.)

По време на втората среща на Хана с Тадеуш Мазур изобщо не се появи.

Тя го видя или й се стори, че го вижда при третата им среща, когато студентът и тя — изсипваше се пороен летен дъжд — отиваха да разгледат библиотеката и прелестната църква на Визитандинките.

Затова пък при четвъртата и при петата среща не го забеляза да я следи…

На петата среща Хана най-после се съгласи да последва Тадеуш в стаята му в квартал Прага.

 

 

— Ето я и терасата — каза той.

Тя прекрачи прага на вратата прозорец. Изпита усещането, че изважда главата си от поток, в който преди това се е потопила цялата. Горещината нямаше нищо общо с това усещане, въпреки че бе много топло: беше третата третина на септември и тъй като през това лято бе валяло много, последните дни преди есента бяха почти горещи. Всъщност в стаята беше по-хладно, отколкото на терасата, която гледаше на запад и сега слънцето я огряваше цялата; то блесна в лицето й, така че бе принудена да присвие очи, за да види Варшава, кацнала на другия бряг на Висла. Хана не се самозалъгваше: температурата тук нямаше нищо общо с усещането за потиснатост, което изпитваше; тя щеше се люби с Тадеуш, моментът бе настъпил, момент, който сама бе избрала, след толкова седмици и месеци… Отдавна, всъщност винаги бе знаела, че нещата ще станат точно така.

Ръцете й леко трепереха. Тя ги опря на дървения парапет, застави ги да се успокоят. В същото време пое дълбоко въздух, заповядвайки на дробовете и на сърцето си да добият нормалния си ритъм. Както винаги внимателно отбеляза всичко, което ставаше с нея, най-малките сигнали, дадени от тялото й — от втвърдените гърди под роклята, топлината, разляла се по корема, желанието да разтвори устни и тази обща слабост…

Отдръпна се от парапета.

— Цветята ти май имат нужда от хубаво поливане.

„Надали можеше да намериш да кажеш нещо по-глупаво — помисли си веднага след това. — Защо не направиш и инвентаризация на помещението, като си започнала?“ Обърна се: Тадеуш я гледаше и изобщо не помръдваше. Стоеше малко навътре от прага, извън обсега на ярката слънчева светлина. Сякаш чакаше нещо. Но какво? Какво се очакваше тя да направи? Може би повече от половин час бяха заедно, сами в стаята, но досега той не бе направил и най-малкия жест. И то след като няколко пъти бяха стояли съвсем близо един до друг — бе вдишвала миризмата на Тадеуш, която винаги щеше да разпознава сред всички други — през безкрайните, прекрасно мъчителни минути, когато й показваше една по една всичките си книги, общо около сто. Тогава поне той говореше, за разлика от сега. Мълчанието, което натежаваше с всяка минута потискаше дори повече от гледката на голямото легло със струговани крака преди малко.

И тогава, Лизи, аз дори за момент не си помислих, че той може да е ужасно притеснен, почти парализиран от истинската си любов, от истинското си уважение към мен. Мислех го за толкова опитен…

Тя прекоси терасата, влезе вътре. Той се отдръпна в мига, когато тя се приближи. Тя изтълкува крачката назад като измъкване и незабавно, с онази стремителност, с която чувствата й се отприщваха почти толкова бързо, колкото и разсъжденията, тя изпита срам, гняв и мъка: той не я искаше, ето истинската причина; отказваше й дори когато ясно му бе подсказала, че е готова всичко да му даде. Отиде в средата на стаята, остана там неподвижна, няколко мига с широко отворени очи, потънала в отчаяние. При влизането бе оставила шапката, плетените си ръкавици, торбичката, обшита с перли (изкуствени, но изглеждаха съвсем като истински) на нещо като кресло от синьо кадифе. Затвори очи: „О, Хана, всичко пропадна!“ Направи към креслото крачка, после втора. През тези кратки мигове ясно си представяше как се спуска стремглаво надолу по стълбите пред смаяния поглед на Марта Гловацка, как после тича по улицата като луда, тръгва по моста Прага, от който може би ще се хвърли…

… макар че като си помисли, не можеше да си се представи как се самоубива. Всеки проблем има много решения; след година-две или след десет ако трябва, аз все пак ще успея да го убедя…

… Едва тогава усети докосването по рамото. Дори се опита леко — почти неуловимо — да устои на притеглянето му. С един последен пристъп на гордост, чиято крехкост знаеше, а може би и по чисто женски инстинкт. Другата ръка на Тадеуш — огромни са тези ръце! — я обгърна през талията. Тадеуш я привлече към себе си. Тя потръпна от вълнение, дъхът й секна, обхваната бе от невероятно чувство за победа. В същото време обаче една друга Хана пусна в ход безчувствената машина за запомняне на нещата. Тя си бе обещала: нищо няма да пропусне, нито една подробност от първия път, когато ще се люби с Тадеуш, а той ще е първият мъж в живота й. И единственият (въпреки че честно казано тя малко се съмняваше в последното; знае ли човек в този живот с всичките му изненади?). Най-после тя се отпусна, остави се съвсем съзнателно, усети пръстите на Тадеуш, които от талията пълзяха нагоре към гърдите. Усети с гърба си и тялото му, сега притиснато в нейното. Различи всички издатини. Особено една, чиято същност без особен успех се бе опитала да опознае…

 

 

Чакаше. Знаеше, че той е този, който трябва да я съблече умело и нежно благодарение на опита, който сигурно е натрупал. Поне така бе чела в книгите. Но нищо подобно не се случи. Когато я притисна, тя сама трябваше да се обърне към него, за да долепи лице до гърдите му и за да… да, за да усети — срещу корема си, заради разликата в ръста им, която никога не й се бе виждала толкова голяма — онази странна част от него, чиято сила предусещаше. Ръцете на Тадеуш я стискаха като капан за вълци. Той се бе навел да притисне устата си в нейната, но… това ли се наричаше незабравима целувка? Тя по-скоро се чувстваше задушена. Освободи се и изведнъж й се прииска да се разсмее, особено когато видя изражението му: мислеше, че тя го отблъсква. — Ако знаех, Лизи, само ако знаех какво може да значи смесицата от стеснителност и гордост…

— Помогни ми, ако обичаш…

Тя отново се обърна и му показа гърба си — трийсетте и девет копчета на роклята в черно и наситено червено, всичките облечени в коприна. Ала той не разбра; в какво ли мечтание е изпаднал, дали не я взима за някоя друга, се питаше тя, питаше се с ирония и двойно по-голяма мъка. Ръцете му отново се обвиха около нея, стрелнаха се към гърдите й, галейки ги непохватно. Тя силно стисна клепачи, раздирана между желанието да се разсмее, което се надигаше в нея, и отчаяното очакване. Едва в този момент се сети, че той може би не се преструва, че той може би не знае.

— Копчетата, Тадеуш. Моля те.

Въпреки цялото си желание, минута по-късно Тадеуш бе разкопчал само четири. „Остават трийсет и пет, пресметна тя машинално, ще ни трябват още три дни!“ И смехът бликна, смях, който не можа да сдържи. Той се вцепени.

— Какво има?

— Нищо. Продължавай.

Той не помръдна. Отдръпна се. Тихо каза: „Пълен глупак съм, нали?“ Изминаха няколко секунди. Тя се обърна бавно и уверено. За първи път, откакто го бе срещнала на брега на потока, тя го видя истински. Беше изключително красив (това вече го знаеше), но в дъното на сините му очи се четеше замислена и малко тъжна нежност. А сега и примирение с поражението.

— Аз съм пълен глупак — повтори той с набръчкано чело. — И смешен отгоре на всичко.

— Не е вярно — отвърна тя подразнена, че той се самоподценява и така бързо се отказва.

Вече изобщо не й беше до смях.

Гледаше го втренчено. Той все така не помръдваше, но стиснатите му юмруци леко се бяха отпуснали. Тя седна на леглото, нежно го привлече, принуди го да седне до нея. „Целуни ме“, промълви тя. Легна по гръб, обхвана с длани лицето на Тадеуш, точно както хиляди пъти бе мечтала да го направи.

— Полека…

Устните им едва се докоснаха. Без думи той я попита така добре ли е и тя потвърди, да, добре е, продължавай. Устните им се галеха, откриваха се, разделяха се, за да изследват нови части на лицето. Понякога, само за миг, Хана преставаше да мисли и усещаше леки тръпки по кожата си. Също и по лицето, после в цялото й тяло се събуждаха странни вибрации. „Той ме целува, Тадеуш ме целува“, думите понякога изплуваха, за да потънат отново в усещанията — не онези от книгите, не и тези, които Ребека й е описала, — породени от удоволствието, което се надигаше в нея.

Не се опита сама да разкопчае копчетата на роклята, защото знаеше, че няма да успее. Обикновено Ребека й помагаше да се съблече… Беше опиянена от любов и изтощена от чакане. Все по-точните милувки на Тадеуш скоро се превърнаха в отчаяни маневри за сваляне на роклята. Заля я вълна от яд: тази гадна рокля, която се инатеше между нея и него! За следващия път ще си купи друга, по-обикновена, със сигурност не в черно и наситено червено, а рокля, която един мъж и една жена могат да съблекат, без да приличат на начинаещи акробати.

Сега пък Тадеуш вече не издържаше. Тялото му се притискаше към нейното със сила, която малко я плашеше; с подлудяваща, изненадваща точност тя предусещаше момента, когато той ще бъде в нея и докато устните им се разделяха, колкото да си поемат въздух, тя знаеше, че го иска каквото и да се случеше; искаше да стане сега и завинаги, толкова по-зле за плановете, толкова по-зле за юношеската им непросветеност. Тя съвсем се отпусна назад и като го накара леко да се повдигне, сама запретна роклята и фустата, която носеше отдолу. Сред катовете плат, които й държаха топло, толкова топло, тя напипа връвчицата, която стягаше на кръста й гащите с крачоли, поръбени с дантела… С мъка развърза възела, заряза чорапите и жартиерите, толкова по-зле за срама, той ще я обладае така.

Преди това да се случи обаче Тадеуш направи нещо много странно, което тя никога нямаше да забрави. Свали ризата си с жест, чиято грация беше толкова различна от случилото се преди и след това. За момент той застана неподвижен и взе ръцете на Хана, притисна ги към гърдите си, постави ги върху сърцето си. През мъглата от черни коси, иззад умората, очакването, удоволствието и разочарованието си Хана го видя приказно красив и силен, способен на всичко, вълнуващ… Тя затвори очи.

И тогава това се случи. Тя не го видя как извади члена си и се опита да проникне в нея, не узна за ужасния страх, който той изпитваше да не й причини болка, да я разкъса; тя хвана с ръка трепкащия и топъл член и го насочи. В момента, когато проникна в нея, тя усети, че той ще заплаче, но тутакси забрави всичко, остана само разкъсването, подновявано с всяко негово движение в нея, страданието, което й причиняваше, заглуши дори и способността й да анализира при всякакви обстоятелства. Тя бе очаквала болката, мислела си бе, че е подготвена за нея, но никога не си я бе представяла толкова остра и постоянна, способна да нараства точно когато мислеше, че е отминала. Хана хапеше устни, за да не изкрещи…

И си забрани да го моли да спре.

Точно този спомен щеше да се запечати в паметта й: поражение. И всички следващи срещи от края на лятото до зимата на 1892-а, които щеше да има с Тадеуш в стаята в квартал Прага, щяха да бъдат белязани от него. До такава степен, че тя вече дори не знаеше желае ли го. Но да, желаеше го, както дори в мечтите си не си бе представяла, че може да се желае един мъж. Ала дори и когато болката бе изчезнала, дори когато тялото й свикна с това на Тадеуш, нищо или по-точно нещо съвсем незначително заместваше болката.

Толкова незначително, Лизи. Не изпитвах почти нищо, когато беше в мен. Любовта ми към него сякаш изчезваше някъде. Започнах да мисля, че съм саката. И наистина в известен смисъл съм била. Шестнайсет-седемнайсетгодишната Хана, Хана от Варшава живееше с трескавата възбуда, с абсолютната потребност, с фанатизма на младостта. Искаше да получи всичко и не знаеше да дава…

 

 

За да открие втория магазин, Хана трябваше да намери подставено лице и то поляк. Тя не можеше да управлява магазина, заради възрастта си; а Добе, след като даде съгласието си, отказа да се занимава с това — мъката, с която се движеше Копата Сено, а и затвореният й характер бяха причините да откаже.

Подставеното лице се наричаше Слузарки. Лейб Дейтш препоръча името му тогава…

… и го предложи още един път, през декември 91-а, когато бяха изправени пред необходимостта да имат официален управител на третия магазин.

В третата сделка, която бележеше нов етап, много по-важен от първите два за развитието на Хана, вече не ставаше дума за бакалски стоки, дори и изискани като тези в магазинчето при Арсенала: този път ставаше въпрос за мода, дамска мода. Мариан Каден щеше да е единственият, макар и страничен свидетел на това начинание — дори Ребека нямаше да знае нищо, което наистина беше учудващо като се имаше предвид приятелството между двете девойки. Каден разбра за проекта за първи път към средата на октомври, когато Хана го попита дали няма в полската страна на семейството си някой доверен човек, от когото ще се искат само определени часове присъствие, добър външен вид и способността да подписва документи, без да се мъчи да ги разбира. Каден успя да открие някакъв далечен чичо, който е бил учител преди да се захване с политика по време на антируския бунт от 1863-а. Чичото прие и бе одобрен за управител от двамата съдружници след люта кавга между Лейб Дейтш и Хана, която Мариан щеше да запомни.

Двама, а не трима съдружници — Добе Клоц не беше включена в сделката и също като Ребека изобщо не подозираше за нея. А това нямаше да остане без последствия.

И така, третият магазин беше отворен в началото на месец декември на 1991 г. Естествено това не беше голям магазин с десет или петнайсет продавачки, по подобие на онзи, в който Хана бе купила първата си рокля — помещението беше малко и имаше само две работнички, наети от самата Хана; намираше се на две крачки от „Краковски кръстопът“, в самия център на града.

Обстоятелството, че Хана бе успяла да доведе до успешен край плана си, без да разкрие каквото и да било на Ребека, а още по-малко на Добе Клоц, бе лесно обяснимо: от месеци тя разпределяше времето си между двете бакалници, ходеше от едната до другата, когато се налагаше, следователно работното й време не можеше да бъде контролирано — доказателство бяха срещите й с Тадеуш, които също ставаха без знанието на Копата Сено.

А как бе убедила Лейб Дейтш да я последва в тази нова авантюра, Мариан никога нямаше да разбере. Той беше запомнил само цифрата две хиляди и четиристотин рубли, сумата лични пари, които Хана бе вложила…

… а още и това, че Хана беше първата клиентка, като бе избрала за себе си своята втора рокля „за дама“ в черно и наситено червено като първата, но с малко деколте и преди всичко с копчета отпред.

 

 

Първите признаци, че Хана започва физически да не издържа, се появиха в средата на октомври. Ребека ги забеляза, разтревожи се. „Просто лека умора“, обясни Хана. И наистина след няколко седмици състоянието на момичето сякаш се подобри. Нещо повече, от декември тясното лице се позакръгли и засия с особен блясък, в което Ребека със своята неопитност виждаше благотворното въздействие от връзката с Тадеуш.

В известен смисъл тя не се лъжеше.

А освен това, в края на 1891-а самата Ребека Аниелович се бе сгодила и това бе погълнало цялото й внимание. Годеникът й беше син на един много заможен производител на шалове в Лодз, който не се тревожеше от по-скоро мизерната зестра и помнеше само образа на любимата. Сватбата щеше да стане през пролетта.

Дори вече беше уговорено, че Ребека ще престане да работи у Клоц от първия ден на януари 1892-а.

Нея я нямаше, когато това се случи.