Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hannah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Пол-Лу Сюлицер

Заглавие: Хана

Преводач: Валентина Бояджиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Балкан прес“ — София

Редактор: Мариана Китипова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Лилия Иванова

ISBN: 954-437-002-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2693

История

  1. — Добавяне

27.
Странно усещане за един мъж…

— Без ерцхерцогски дворец?

— Бих предпочел — каза той с отчайващо безразличие.

— И без Йохан Щраус?

— Той почина.

— ЙОХАН Щраус да. Но не и племенникът му. Племенникът му си е жив. Той също се казва Йохан Щраус, Йохан III.

— Само ако наистина държиш на това. В никакъв случай не бих искал да ти развалям сватбата.

— Мисля, че мога да мина без Йохан Щраус III — каза тя най-накрая с болезнено усилие да запази поне безгрижието на разговора им.

Пристигнал предния ден (днес е 30-и), Тадеуш не бе проявил към нея ни най-малък жест на обич или поне на нежност — да не говорим за любов. Видяла го беше едва при нотариуса, където най-сетне разбра, че тревогите й са били напразни и той наистина е дошъл на срещата. Чакаше я придружен от Рилке. И й беше поднесъл последната червена роза. Но с изключение на това беше запазил една доста хладна вежливост; и леко ироничната си и почти тъжна, малко странна усмивка. Едва бе доближил устни до пръстите й в ръкавица. Беше подписал договора, без да прочете и ред от него, с пълно равнодушие. Вечерта бяха заедно с Лизи и Шарлот, Естел и Поли Туейтс плюс Рилке, Хофманстал, Алфред Адлер Малер, когото Томас Ман щеше да превърне в герой на своята „Смърт във Венеция“, както и Артур Шницлер, който току-що бе зарязал медицината, за да се отдаде на литературата и все още не беше издал „Стражата“.

Беше изпратил Хана и приятелките й, после беше тръгнал, както сам каза, да погребва ергенския си живот в компанията на Хофманстал и Райнер Мария Рилке.

На 30 декември сутринта — същите свидетели на гражданския брак и двете религиозни церемонии: едната католическа — не във великолепната църква „Свети Карл“, както беше си мечтала тя, а в параклиса на доминиканците, където беше кучешки студ, — а другата еврейска, в синагогата. Тадеуш беше направил необходимото за това двойно покръстване. И двата пъти Тадеуш я беше целунал, но с по-малко нежност, отколкото бяха вложили Райнер или Климт, да не говорим за Поли, който плачеше.

… А Хана бе принудена да отправи смразяващ поглед към Лизи, съвсем объркана от странността на тази сватба: „Само да не вземеш да ми подсмърчаш!“.

Сбогува се със същата тази Лизи, която щеше да замине за Лондон с Туейтс и с всички останали.

Качиха се с него във влака. В купето той седна срещу нея. И попита:

— И какво си предвидила за по-нататък?

— Швейцария.

— Защо не? И къде в Швейцария?

„Дума не може да става дори да се просълзиш, Хана! Щом той може да е толкова спокоен и ти можеш. Все пак ще успееш да разбереш защо се ожени за теб… или се остави да го ожениш за себе си…“ Влакът потегли и навлезе във виенската гора, където в безбройните си безумни планове, тя си беше представяла, че е с него, в кола с четири коня, завити с една и съща кожа, сред снежна тишина и само с цигулките на Йохан Щраус (Трети поради липса на Първи), които им свирят не нещо друго, а „Случки във виенската гора“. „Няма да плачеш, Хана, дори ако трябва да умреш.“ Обясни:

— Съвсем в южната част на Швейцария, почти в Италия. На езерото Лугано.

— Много добре.

Валеше сняг. Снежинките премрежваха пейзажа. Би трябвало да е просто прекрасно, че вали сняг — месеци, а несъмнено и години наред (ти вече мислеше за това на парахода, който те отвеждаше в Мелбърн), ден след ден тя се беше надявала, че в деня на тяхната сватба ще вали сняг…

— Приготвила си там къща, така ли, Хана?

— Ммммм.

— Купила?

— В известен смисъл.

Всъщност тя не бе купила наистина къщата, която имаше вид на замък. Бе я наела, страшно скъпо, но договорът за наем, изготвен от Поли с един негов швейцарски колега, съдържаше и възможност за покупка и постановяваше, че част от платените наеми биха могли евентуално да послужат като предплата за окончателно придобиване… „Ти търгуваш дори със собствените си мечти, Хана.“ Защото бе мечтала, хиляди пъти. Как са в този влак, как се прехвърлят на други два, сетне на една кола при пристигането… и ще бъдат в къщата край езерото много преди дванайсетте удара, с които ще се смени векът. С Тадеуш ще слушат как отекват тези дванайсет удара, след като са вечеряли пред пламтящата камина, може би вече ще са се любили или ще бъде още по-прекрасно, ако той е успял да удържи още малко разкъсващото го желание да я има и се готви да го направи; щеше да види как се ражда новият век в неговите обятия, гола, с него в утробата си, несъмнено малко замаяна от шампанското, което щеше да е изпила…

„Скапана глупачка.“

 

 

— Предполагам, че си програмирала първата ни брачна нощ в тази къща и никъде другаде?

— Да.

— И колко пъти ще те любя?

Тя издържа погледа му.

Смяна на влака в Мюнхен, после в Швейцария, в Цюрих. Накрая тя беше заспала, докато той четеше, седнал срещу нея. Известно време беше поддържал разговора със спокойната веселост на приятелски настроен спътник. Тя беше все още сънена, изтръпнала и сякаш в летаргия при предпоследния етап от пътуването на гарата в Лугано, когато се качиха в карета в черно и червено с нисък гюрук, теглена от четири коня. Вече не валеше сняг, ако изобщо бе валяло. Изминаха дванайсетте километра в пълно мълчание, което понякога се нарушаваше от звънчетата на предните коне, когато се отклоняваха от водача, или се приближаваха твърде близо до него. Езерото изглеждаше черно в безлунната тъмнина. Навлязоха в Моркот и преминаха по живописната главна улица под сводести тунели, украсени в новогодишната нощ с многоцветни венециански хартиени фенери. Каретата зави по една стръмна улица и я изкачи. Когато беше дошла предния път, Хана се бе поспряла на терасата на Църквата „Санта Мария дел Сасо“, от тринайсети век, кацнала на една почти стометрова отвесна стръмнина. Но тогава беше ден, слънцето грееше и тя хранеше толкова надежди…

Къщата замък беше още по-нависоко, издигаше се над всичко и при приближаването на колата, както Хана бе разпоредила, едновременно пламнаха безброй факли.

 

 

— Мога ли да пуша?

Тя кимна. Пристигнали бяха преди седем часа. Къщата имаше два етажа, като долният беше с римски сводове. Обходиха я заедно. Пред просторната стая с огромното легло с четири струговани крака и с четирите прозореца, всичките с изглед към езерото — на повече от двеста метра по-долу — Тадеуш не бе казал нищо. Все пак се поспря с учудване, откривайки кабинета, който му бе приготвила, редом с библиотеката в съседство, претъпкана с книги, но с няколко празни рафта.

— За моите книги ли, Хана?

— Да.

— Аз нямам толкова.

— Може би ще си купиш. Или ще напишеш.

— Няма какво да отвърна.

Прокара ръка по някои подвързии. Книгите бяха на немски, френски, английски, руски и полски. Специално бе накарала да подвържат с кожа всички издадени творби на Рилке, от „Живот и песни“ до най-последната — „Бялата принцеса“.

— Благодаря, Хана. Вниманието е затрогващо.

И обикновената полуусмивка, която беше невъзможно да се разтълкува.

Тя отиде да се преоблече. Точно в този момент настъпи промяната в нея — няма значение какво е намислил, тя ще се съпротивлява, пък каквито ще да са последиците! Облече си предвидената нова рокля. Изработена специално за случая в Париж. Беше бяла, обшита с ивици в черно и наситено червено; затворена беше до врата и на гърба имаше трийсет и девет миниатюрни копчета. „Признай си поне това, Хана — голям си инат“.

Нещо повече, по време на цялата вечеря говореше все тя. Неин ред беше да бъде спокойна и да поддържа разговора. Разказа му всичко, от тръгването си от щетъла с каруцата на Визокер до северноамериканските си проекти, без да пропусне нищо. Изтъкна богатството си, което едва сега започваше да трупа. Изброи и четиримата си любовници:

— Като броя и теб, разбира се. Най-добрият беше Андре, но и Лотар не беше лош. Видях отново Лотар в Цюрих, повече от сигурно е, че е убил жена си…

Приключиха вечерята и минаха в големия салон, където огънят бе запален. Поднесоха им кафе, прислугата се оттегли.

Той си запали пура.

 

 

— Кой е обзавел къщата?

— Един на име Хенри-Беатрис.

Той повдигна вежди:

— Мъж или жена?

— И двете. Идеята за стендаловата атмосфера беше негова. Колко е часът?

— Скоро ще стане единайсет. Преди малко повече от две години влязох в една книжарница на улица „Рен“. Разбрах, че са разпитвали за мен.

Тя замръзна както бе седнала — с рокля, старателно разстлана около нея — на канапето.

— Хана, как се казва момчето, което ме издирваше?

— Мариан Каден. Онзи, когото изпратих в Ню Йорк.

— Идеята беше гениална. Но по онова време аз четях само на английски. А след това взех предпазни мерки.

— Защото си знаел, че работи за мен?

— А за кого другиго?

Той се усмихна.

— Хана, знаех къде си. Повечето от приятелките ми или от приятелките на Маркам са сред най-редовните ти клиентки. Преди осемнайсет месеца самият аз бях в Лондон. Видях те.

Тя затвори очи. Той кимна в отговор на въпроса, който тя не изрече:

— Да, можех да ти се обадя. Трябваше просто да прекося улицата.

— Но не си го направил.

— Не.

„Отвори си очите, Хана, и го погледни право в лицето!“ Тя се изправи.

— След това — продължи той — се появи тази чудесна личност Визокер. Не бих искал той да ми бъде враг. Той те обича повече от себе си. Трябваше да се омъжиш за него, вместо за мен. Говорихме дълго.

— Като мъже.

— Като мъже. Изобщо не успях да го зърна, въпреки че ме е следил месеци наред. В замяна на това веднага забелязах английския ти детектив.

— Какво ти каза Мендел и какво му каза ти?

— След малко, Хана, моля те. Странно усещане е за един мъж да бъде така упорито преследван.

— Жените са свикнали повече, наистина.

— Вярно е. Слава богу, че не ми изпращаше цветя или накити. И не ми казвай, че щеше да е достатъчно да дойда да те видя, за да престанеш. Никога нямаше да се откажеш. Дори ако бях женен.

— Ти не беше.

— За малко щях да бъда.

— Мери-Джейн Галахър.

— Много по-близо до женитбата съм бил, с други.

— Писах ти.

— Това беше най-умното нещо, което направи спрямо мен. А аз не ти отговорих, защото не знаех какво да отговоря. Случвало ми се беше да се чувствам смешен, но този път направо стигнах върха.

— Обичам те.

— Зная. Дори мисля, че ме обичаш като жена, а не като хлапачка, която просто се е поувлякла по приятеля си от детството. Мендел Визокер каза ли ти, че се върнах във Варшава през юни 92-а?

— Но не ми каза защо.

— А знаеше. Търсих те из цяла Варшава… Мълчи, Хана, не казвай нищо… Никой не можа да ми каже къде си отишла. Отидох чак в щетъла ти една нощ, но и там не знаеха повече. Хана, ако просто не ме беше лъгала толкова много във Варшава! Защо винаги толкова усложняваш и най-простите неща, защо ти трябваше да ми разправяш всичките тези абсурдни басни за някакво си наследство? За момент дори малко повярвах, имаше прекрасна рокля, която малко те състаряваше, но беше много хубава. Същата като тази вечер, ако не се лъжа… Ала не ти вярвах дълго. Изглеждаше толкова изтощена… и все по-изтощена с изминаващите седмици. Но не знаех как да ти кажа, че не е нужно да ми разиграваш тази комедия, ти изглежда много държеше на нея… Единствената нощ, която прекарахме заедно, в квартал Прага, в навечерието на Новата година…

— Никога не съм прекарвала новогодишната нощ с някой друг.

— Остави ме да свърша. Трябваше да ти го кажа през онази нощ. Не го направих, а после ти изчезна. Сега зная защо. Визокер ми разказа всичко за случая с Пелте Мазур, с много повече подробности от теб. Но навремето аз нищо не разбрах. Години след това те намирам отново, вече зная, че си ме издирвала из цяла Европа, зная, че започваш да ставаш много богата, говори се само за теб и за всичко, което си направила в Австралия. Не това, че имаш много пари ме притеснява най-много — въпреки че ме смущава малко, — а най-вече тази почти фанатична страст да успяваш и всичко, което знам за характера ти…

— И сайванта на Темерл, когато ти беше на десет години — каза тя с внезапна жестокост.

Мълчание. Той кимна с глава:

— Да, и това. Брат ти нямаше да умре, ако не бях аз.

— Никога не съм ти се сърдила. Мендел можеше да ти го каже.

— Каза ми. Трудно би могла да намериш по-добър адвокат от него. За момент ми се струваше, че си ми го изпратила за това. Сега съм сигурен, ти си предвидила, че той ще ми говори и ще пледира в твоя защита. Способна си на всякакви сметки. Хана, на 15 октомври бях на две крачки да се върна в Америка и да се оженя за Мери-Джейн или за някоя друга. Защото считах, че да заживея с теб ще бъде лудост. Почти самоубийство.

Тя го гледаше объркана:

— Но вече не мислиш така?

— Не зная.

— Но все пак накрая дойде във Виена.

— Знаеш много добре защо.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Не е вярно, че ме обичаш. Дори не си ме целунал истински.

— Да те любя още във файтона ли искаше? Когато ти беше предвидила всичко чак до тази къща? Бих се заклел, че дори чаршафите са специални.

— Обичам те.

— Но все пак искаше да дойдем тук, за да се любим.

— Обичам те.

— Искаше да си омъжена. Да станеш отново девствена в известен смисъл. И аз те обичам, много повече отколкото си мислиш. Едно от двете, както би казал твоят Визокер — или ще се любим тук и веднага…

— Леглото — каза тя с всичката възвърнала се своя лукавост. — Леглото горе. Чаршафите наистина са специални.

— … или ще чакаме първия удар в полунощ. Защото, дявол да го вземе, започва да ми додява да чакам!

 

 

Той каза:

— Ако бях предвидлив като една Хана, която познавам и която най-старателно е предвидила всичко до последната подробност, щях да се тренирам седмици наред да разкопчавам копчета.

— Скъсай ги.

— В никакъв случай. Не бързаме. Остават ни още деветнайсет минути, преди да се смени векът. Хана, на Тадеуш от стаята в Прага му липсваше опит, това е ясно…

— Но имаше и нещо друго.

— Стой мирна. Имаше и друга причина.

Тя стоеше изправена, с гръб към него, докато коленичил зад нея, той разкопчаваше едно по едно трийсет и деветте копчета.

— … и друга причина, Хана — същият този Тадеуш беше почти парализиран от любовта, която вече изпитваше. Разбираш ли?

— Разбирам.

Той разкопчаваше копчетата без изобщо да бърза. Но и без да се бави. Под бялата коприна до кръста беше гола. (Малко преди това той я беше вдигнал на ръце и от салона я беше отнесъл в стаята. Тя стоеше на по-малко от метър от пламъците; независимо от бронзовата решетка пред огъня усещаше топлината му по лицето си и по цялото си тяло.)

Както беше заръчала, слугите бяха добавили евкалипт и лозови пръчки към боровите цепеници в математически точно определено съотношение и уханието, което се разнасяше, беше точно това, което бе желала: „Не е възможно да бъда по-щастлива, отколкото съм в момента…“

Пръстите на Тадеуш едва я докосваха, сякаш той не я пипаше, но тя усещаше как роклята отстъпва с всяко следващо разкопчано копче.

— Хана също не беше много придирчива — каза тя. — Да не говорим повече за това.

— Добре — ти си съвсем нова.

— Не ми се подигравай.

Чу го как тихо се засмя:

— И през ум не ми минава.

— Не се подигравай и на себе си, моля те.

— Заклевам се.

Точно в този момент той разкопча и последните копчета на извивката на кръста и тъканта се освободи. Но роклята все още се държеше на по седем копчета на ръкавите — тези ги беше забравила! „Господи, Хана защо не предвиди и ключалки с шифър, когато измисляше това!“

— Не бързаме за никъде — рече Тадеуш. — Не, не се обръщай, просто ми подай ръцете си.

Хана му ги протегна, като се изви настрани. Зърната на гърдите й докоснаха коприната, тя едва не изстена.

— Три, четири и пет — каза спокойно Тадеуш сякаш си играеше със зърната на броеница. — Ако през октомври в онзи файтон бях направил само един жест в повече, нямаше да издържа и щях да се заровя във фустите ти като освирепял от глад вълк. По-добре беше да стоя по-далеч… Седем, осем, девет, почти свършваме.

— Садист.

— Ти си избрала тази рокля. Да не говорим за купето във влака. Трябваше да препрочета петнайсет пъти една и съща страница. Най-опасно беше, когато заспа, на лицето ти се беше изписала невероятна кротост. Никога не те бях виждал заспала. Дори в стаята в квартал Прага ти си тръгваше преди зазоряване. Ако някоя жена беше заплашена от изнасилване между Цюрих и Лугано, на фона на заснежена Швейцария, това беше тъкмо ти… Десет, единайсет, дванайсет. Остават още само две.

Умолявам те…

— Няма закъде да бързаме. На всеки му идва реда да почака. Всъщност, една дама никога не трябва да желае някой мъж, това е против всички правила. Почтената жена не изпитва удоволствие, се пее във френската песничка. Тринайсет и четиринайсет, готово. Общо петдесет и три копчета. Не мърдай, това е заповед.

Той най-после смъкна роклята като бавно я свали първо от едното, после от другото рамо. Върхът на езика му следваше извивката на голите рамене, сетне обходи гърба и стигна до извивката на кръста. Разсъблече я до средата на закръгления ханш.

— Разпусни сама косите си, Хана. Не че не зная как да го направя, но обичам движението на гърдите ти, когато вдигаш ръце… така. Прелестно.

… Без да бързаш, моля те, имаме още четвърт час. Видях рисунките, които Климт ти е направил, сигурно си позирала най-малкото полугола.

— Той видя само гърдите ми.

— И това е премного. Не го прави повече.

… Сега той използваше и ръцете си. Дългите пръсти най-сетне обгърнаха ханша й, плъзнаха се към корема. Обърна я към себе си. Каза с одрезгавял глас:

— Жена ми има най-хубавото тяло на света. И страшно много фусти!

С безкрайна ловкост и престорена небрежност той развърза последните връзки и смъкна още малко от безбройните пластове на роклята, петте фусти от копринен муселин и дантелените гащи с крачоли. Спря разсъбличането на милиметър от началото на медночервения триъгълник. Допря там бузата си, а после устните и езика. А тя, спазвайки заповедите му, продължаваше да стои с вдигнати ръце, за да държи разпуснатите си коси, задъхана и с лице, отметнато назад.

— Сега, Тадеуш…

— Не бързаме.

Той я вдигна и я отнесе в леглото, от което махна грейката и термофорите, пълни с жарава. Постави я да легне и едва тогава я съблече съвсем гола, като я освободи от роклята, петте фусти и дантелените гащи.

… После от жартиерите и чорапите, които бавно навиваше, като подсилваше действието си с целувки по бялата кожа на бедрата.

— Направо ме подлудяваш.

— Надявам се. Но ние и двамата вече бяхме луди.

Тя искаше да му помогне да се съблече, но той я принуди да легне и още да чака. Най-после се мушна в леглото. Тя мигом притисна тялото си до неговото, устата си към неговата, а големия член между телата им.

— Обладай ме.

— Още няма полунощ. В твоята програма…

— Обладай ме.

Той се надигна на лакът и я изгледа на трептящата светлина на свещите, които тя бе предпочела пред всички лампи и които нито тя, нито той бяха пожелали да угасят. Сетне поклати глава:

— Предложението си заслужава да бъде проучено.

— Мразя те.

— И аз. Много бавно, тогава. Поне в началото…

 

 

— Страх ме е — каза той, — че сме преминали в следващия век, без да забележим.

— Колко е часът?

Тя бе започнала, с неутолимия си глад за него, да го целува по цялото тяло. Навсякъде.

— Както можеш да забележиш, Хана, нямам часовник у себе си.

— Търси.

Той се протегна леко, но не успя да стигне края на леглото.

— Това легло е голямо колкото Пратера, Хана. Къде, по дяволите, го намери?

— Специално го направих. Когато човек има мъж три метра, трябва да вземе мерки.

Той се плъзна по гръб, а тя го запреследва, хапейки всичко, което можеше да достигне. Той все пак стигна до ръба, зарови из дрехите си. Като по чудо часовникът се озова в ръката му. Той го погледна:

— Почти четири часът… Как лети времето… ХАНА, СПРИ!

Тя се засмя:

— Май се помайваш, а?

— Искам почивка, госпожо.

Тя се катереше по него, от краката към главата, сякаш се изкачваше по въжена стълба. Най-накрая достигна устата му. Разпиля косите си върху лицето му:

— И кога се влюби в мен?

— Не зная точно. Може би във Варшава. Когато крещеше на руски да искаш Лермонтов в една книжарница на улица „Свети Кръст“.

Сивите очи се отвориха широко. Тя беше по корем отгоре му и той галеше прекрасната дълбока извивка на кръста й:

— Хана, в онзи ден не можа да ме преметнеш.

— Значи не си повярвал на случайната среща?

— Като те познавам, както аз те познавам? Нито за миг.

— Лъжец.

— Не.

— Не съм го разбрала. За нищо не съм се досетила.

— Което не ти се случва често.

Вярно, тя беше направо стъписана. Затвори очи и извивайки се като котка се намести, притисна се още повече към него, положи глава върху рамото му.

— Тадеуш, какво щеше да стане, ако във Варшава не бях излъгала? Ако бях, както ти казваш, усложнила нещата?

— Не зная.

— Сигурно знаеш.

— Добре. Щяхме да се оженим, след като завършех, защото щях да завърша. Или дори преди това. Ти нямаше да заминеш за Австралия, нямаше да имаш други любовници, освен мен, щяхме да живеем във Варшава, аз щях да имам адвокатска кантора, щях да пиша до забрава между две пледоарии, щяхме да имаме деца. — И нямаше да сме изгубили всичките тези години.

Тя заплака много тихичко: „Прав е, Хана, хиляди пъти е прав“.

Той се поизправи, повдигна я и я сложи до себе си, притисна я много нежно и дръпна една завивка върху й. Завивка от черна коприна с две лица, в наситено червено и бяло.

Мълчаха.

— Обичам те, Хана. За цял живот.

— Ще имаме достатъчно време.

— А деца?

— Поне три.

— Ти може би вече знаеш техните рождени дати и пола им, или програмата ти не отива чак до там?

— Трябва да изчислявам всичко, такава съм си.

— Зная — каза той. — Никой не знае това по-добре от мен.

… И той отново я любеше, въпреки сълзите, които тя не успяваше да сдържи. Или точно заради тях.

 

 

Отново валеше сняг и от прозорците на спалнята си, която не бяха напускали от четири дни, те съзерцаваха езерото там долу, сковано на места в лед. Колкото и да ровеше из паметта си, Хана установи, че за първи път, откакто бе напуснала щетъла си, тоест повече от десет години, тя прекарва така дни наред, без да работи, забравяйки дори парите, които би могла да спечели, без да се интересува неизменно от маниакалните си сметки и изчисления. Усещането беше съвсем ново, удивително, почти срамно…

„… Но то ти доставя всичкото щастие на света, толкова щастие, за каквото никога не си мечтала.“

— Докога, Хана?

В този момент тя тъкмо поднасяше към устните си една чаша, която, както и целият сервиз беше от Джинори, от Доча, близо до Флоренция; всички части от този сервиз бяха на повече от сто години; а кафеникът беше едно великолепие със своята вита дръжка.

— Какво докога?

— Ти няма да преустановиш дейността си.

(Той не питаше, просто констатираше.)

— Докога ще останем тук?

„Започна се.“ Тя остави чашата си.

— Ако бях мъж, Тадеуш, щяха ли да ме карат да спра да работя?

— Аз не искам това от теб. И никога няма да го поискам.

— Трябва да бъда в Ню Йорк около 15 февруари. А преди това ще мина през Рим и Милано за откриването, ще отида в Мадрид, а оттам в Лисабон за същото нещо. Веднага след това в Америка.

— Не се чувствам призван да играя ролята на принц консорт.

— Ти си писател.

— Опитвам се да бъда. Повече или по-малко.

Той се усмихна:

— Не става дума за първата ни семейна караница, Хана. И аз знаех, а и ти знаеше, че ще водим този разговор.

— Който можеше да почака.

— Точно това е въпросът ми: колко време? Няма да те следвам от влак на влак и от хотел на хотел. Искам ли да пиша, ако допуснем, че съм способен на това, ми е нужно да работя на спокойствие, заобиколен от книгите си.

— Тази къща е колкото моя, толкова и твоя.

В този момент между тях застанаха думите, произнесени през първата им нощ в дома замък „… Да заживея с теб ще бъде лудост, почти самоубийство“. Би могъл да ги повтори. Тя знаеше това. Щеше да му отговори с милион обещания и клетви. Но и двамата знаеха, че няма да има никакъв смисъл. Може би трябваше да каже тъкмо това, което каза:

— Трябва да опитаме, Тадеуш. На всяка цена.

— Съгласен.

— Затова толкова се колеба да дойдеш при мен, нали?

— Да.

— Единствената причина?

— Единствената.

— А ако не бях ти писала?

„… Ако се беше опитала да му направиш клопка с някой издател например, както си го мислеше, той мигом щеше да разбере всичко и щеше да го загубиш завинаги. Да му пишеш и да го оставиш сам да реши беше най-умното нещо, което изобщо можеше да направиш!“

— Не отговаряй — рече тя. — Все едно не съм те питала, съгласен ли си?

— Добре.

— Завърши ли пиесата си?

Усмивка:

— Ако се вярва на всички директори на театри, на които я предложих, не.

… Но усмивката изчезна:

— Хана, не се намесвай в това, моля те. Никога не се намесвай. В никакъв случай. Каквото и да стане.

— Обичам те. Ще я напишеш ли отново?

— Не. Имам друг сюжет.

Заговори й за него. И тя отново имаше чувството, което бе изпитала, четейки стиховете му, че не е в неговия свят. Въпреки всичко в следващия час и през дните, които последваха, между тях се установи истински, изпълнен с нежност мир. Той разказваше великолепно историите, които измисляше и искаше да превърне в пиеса, книга или новела; главата му наистина беше населена с цял един свят и персонажи, той умееше да ги описва или да им придава вълнуващи съдби; можеше да я накара да се превива от смях или пък да плаче единствено с таланта си на разказвач. Очарована и развълнувана, преливаща от щастие, тя откри у него Тадеуш от детството си, от преди осемнайсет години.

Всъщност тя изобщо не се бе излъгала в него. Каквото и да са мислили Мендел и другите. (Мендел дори си е взел назад предупрежденията, „а това е страхотен героизъм от негова страна, защото ме обича и сигурно е ревнувал от Тадеуш. Милият Мендел…“)

Вярно е също така, че по определен начин Тадеуш беше по-умен от нея. По-чувствителен. Никой досега не я бе разбирал така. „Разликата между мен и него е, че аз зная нещата, преди той да ги каже, а той ги знае, преди аз да ги помисля.“ Нямаше нищо общо с факта, че той е мъж, а тя жена. „Едва ли бих си създала комплекс за това!“

Макар че…

„В това е целият проблем, Хана — ако ролите бяха разменени, той да върти сделките и да печели пари, а ти да пишеш книги, всички щяха да го намират за естествено. В реда на нещата. Никой нямаше да се притеснява, че ти си седиш вкъщи да поддържаш огъня като римска весталка, да готвиш супи, да раждаш деца, да чакаш завръщането на твоя повелител и господар, готова да си запретнеш ризата щом на него му се прииска. И дори ако наистина имаше желание да пишеш в пролуките, хората нямаше да се учудят. В двайсети век сме — отскоро, но сме. Ала ето че е тъкмо обратното: ти ще препускаш, а той ще е весталката. Страхотно опасно, както би казал Мендел…“

Беше предвидила да отдели цял месец за сватбата си. Твърде дълго прекъсване след десет години работа. Беше очаквала планини прекрасни неща и наистина беше получила планини от прекрасни неща. Много повече, отколкото би могла да се надява. Не само заради изключителното физическо удоволствие, което изпитваха заедно. „Андре бледнее пред Тадеуш: е, вярно, че аз обичам Тадеуш, а в случая с Андре не беше така; това сигурно също допринася, нищо че в Австралия не мислех така; какви неща откривам…“

Откри и много по-обикновени радости, като тази от ежедневното съжителство, от споделеното мълчание, от кодовете, които се изграждаха незнайно как и чийто шифър единствено те знаеха, от някой поглед, разменен над чашите с кафе, от присъствието в сумрачната стая, от интимността, която нарастваше с времето, от увереността, че си струва да скътат спомени за бъдещето, сигурен, че си от онези, за които ще има по-късно. Както, разбира се, не е било възможно с никой друг. Дори с Андре. Наистина, често бе спала с Андре, но — тя бе пожелала да бъде така — съжителството им беше просто мимолетно, беше само една връзка, нещо малко по-добро от бързо приключила игра…

Но по-силно от всичко, от цялото това задоволство, бе фантастичната радост от победата: тя бе получила своя Тадеуш. Какво значение имаше всичко останало?

 

 

„… Парите също ще създават проблеми. Тадеуш надали има много. Колко ли получава един секретар в посолство? Много по-малко от теб във всеки случай. А с времето разликата ще се увеличава. Защото ти непременно ще натрупаш състояние. След това успешно начало… Освен ако не започне да печели стотици хиляди като писател. Би било страшно желателно. Чудя се, може ли един писател да забогатее? Някои да — дядо Юго не е бил на улицата, доколкото знам. Има и други примери. Без да се смята, че може да стане много известен. Това компенсира. Идеалното би било да не се говори, че той е мъжът на Хана, а обратното: «Коя Хана? А, жената на писателя!». Това би оправило всичко. Макар че… Когато влезеш в някои от салоните ти и разговорите замрат, ти цялата тържествуваш, нали?“

След първите четири дни те все пак започнаха да излизат по малко. Тя нареди шофьорът да докара даймлера от Виена. Загърната в кожите си от бели зибелини, седна, без да се замисли зад волана, на мястото на шофьора. Срещна погледа на Тадеуш.

— Както желаеш — каза той спокойно.

Тя смени мястото си и му остави управлението. За да признае много бързо и съвсем честно, че той е много по-добър водач от нея. Което обаче малко я подразни:

— Просто защото нямам опит. Колко съм карала. Четири-пет обиколки из Пратера, това е!

— Ясно.

— Не казвай „ясно“ с интонация, която означава, че не вярваш и една дума! Бих могла да карам много добре, ако исках!

— Ясно.

И се смееше, чудовището му!

При това първо излизане минаха в Италия и отидоха до Стреа, обикаляйки езерото Маджоре. Не издържаха докато се върнат в Моркот. Наеха в първата срещната странноприемница стая за деня и останаха в нея само колкото бе необходимо (тя беше ледена и влажна), след което гордо напуснаха под осъдителните погледи на италианците.

„… Наистина всичко би се уредило, ако стане известен писател. Или почти всичко, защото остава твоят характер, Хана. Наистина ли беше нужно да го предизвикваш? Още малко да му предложиш автомобилно състезание помежду ви. Непоправима си. Ако поне помълчаваш от време на време! Освен това не е само голямата ти… уста. Вземи любенето например. Всеки друг мъж, освен Тадеуш, като те види в леглото ще си помисли, че петнайсет години си била хетера. Сигурно в света има не повече от петдесет Почтени-и-Омъжени жени, които правят на мъжете това, което ти правиш на Тадеуш, всичките тези милувки… Дори би било учудващо, ако са петдесет. А може и да си единствена. Но как да го разбереш? Би ли могла да попиташ Естел Туейтс или някоя друга почтена дама с тон, с който се съобщават рецепти за пудинг: «Извинете, скъпа госпожо, едно малко сведение: поемате ли понякога малкия Поли в устата си». Тя би се гътнала мъртва… Още повече че с техните зъби, ако бях на мястото на съпрузите им, щях да се поуплаша… Добре, но не е толкова смешно, Хана, не се прави на палячо. Наистина не е приятно онова, което той ти каза, че животът с теб може да бъде като самоубийство. Ужасно е, че го мисли, но още по-ужасно е, че може би не греши. Защото не може да се направи нищо: машинката в главата ти не спира да чатка. За всеки проблем винаги има много решения, това е твоето кредо. Само че той те предупреди: «не ми се меси в работата на писател, Хана, при никакви обстоятелства». Сигурно е прочел в очите ти, че вече си започнала да измисляш какви ли не планове, та стиховете, книгите и пиесите му да имат успех. Не се меси, Хана. Опитай се да не направляваш живота му. Но най-вече се опитай да не му го провалиш.“

През третата седмица на януари прекараха шест дни във Флоренция.

Той й разказа за етруските, за Савонарола и Макиавели, за Медичите, за цялата Флоренция от петнайсети век. Обиколиха заедно, ръка за ръка или той я прегръщаше през кръста (единствено когато бяха сами), всички забележителности на града, който той боготвори, от млечните утрини в парка Боболи до вечерите по бреговете на Арно и почти божественото сияние, къпещо хълмовете Сант’Анзано и Фиезоле. Тадеуш им бе намерил нещо по-хубаво от хотел, голяма стая с изглед към Понте Векио, в която бе живял онзи луд Челини. Той започна да нахвърля сюжета и героите на историческия роман, който искаше да напише — и щеше да напише — за кондотиерите[1] и по-специално за предводителя на Черните разбойници, на които дори самото име го омайваше…

… В същото време, колкото и да беше прехласната по своя Тадеуш и по града, Хана машинално отбеляза места за един-два магазина, а защо не и за козметичен салон, и се учуди, че толкова е закъсняла да се установи и в Италия.

При завръщането им в Моркот ги очакваха писма. Самата височина на двете купчинки с кореспонденция — вдясно за Тадеуш, вляво за нея — беше вече многозначителна. Малко смущаваща. Пишеха й на моминското име, новината за промяната в живота й още не бе достигнала до нейните салони и до повечето от познатите й. Отвори само най-важните, три писма от Мариан от Ню Йорк, две от Поли, едно от Ребека, която се подписваше Беки Сингър и мечтаеше отново да се видят, дванайсет или петнайсет от главните й служители като Жана Фугарил в Париж, Сесили Бъртън в Лондон, Ема Вайс в Берлин, Марта Вебермюлер във Виена, както и от Жулиет Ман… и от Бошател, събирачът на треви и растения… и от Жан-Франсоа Фурнак, който й изпращаше отчет от Мелбърн, и от кабинета Уитакър от същия град, който потвърждаваше, че гореспоменатият Фурнак наистина е бил честен… и от директора на фабриката в Еврьо и…

Реши да не се занимава с останалите. Щяха да са й нужни часове да изучи, провери, свери и нанесе в кожените си тефтери всички седмични равносметки. И да добави опашчици и крака на всичките си сладки, къдрави и многоцветни овчици.

— Защо не го направиш, Хана? Аз ще намеря с какво да се занимавам.

— Само ако имаш желание да се отървеш от мен.

— Не съвсем — отвърна той с подигравателна усмивка. — Не съвсем.

Той изобщо не я бе попитал за предприятията й, проявявайки същото безразличие както по време на подписването на брачния договор. Този ден го направи от вежливост. До първия месец на 1900 г. тя имаше двайсет и седем козметични салона и магазини и макар да разбираше, че това изобщо не му прави впечатление, не можа да се удържи да не му опише подробно и не без гордост всички структури, които е изградила, освен магазините за продажба, фабриката в Еврьо, веригата от складове, двете училища — за козметички и продавачки, и двете лаборатории. Повече от четиристотин души работеха за нея. Целодневно, без да смята извънщатните.

— Впечатляващо е, Хана.

— Изобщо не те интересува, нали?

— Не, разбира се. Просто се съмнявам, че бих могъл да ти бъда полезен с нещо.

— Както и аз не мога да ти помагам да пишеш. Тадеуш, ела с мен в Ню Йорк. Ти си американец все пак.

Той се засмя:

— Сега вече и ти.

Тя остана зяпнала: не беше помислила за това. „Смених си националността, без дори да забележа!“

— Още една причина да дойдеш с мен. Само за няколко седмици. Моля те…

Започна да се умилква.

… И си мислеше: „Освен дето не виждам как ще мина без него — а и той без мен, надявам се, — той сигурно познава много хора в Америка. Като прословутия му Джон Д. Маркам например, който е бил заместник-министър, а и все още е сенатор. Той сигурно има много връзки, които ще бъдат страшно полезни за откриването на козметичните ми салони отвъд океана. Ето че отново започваш да манипулираш хората, Хана, малка мръснице“.

Бележки

[1] Предводител на наемна войска в Италия през XIV-XV в. — Б.пр.