Пол-Лу Сюлицер
Хана (20)

19.
Среща в Царское село

Поглед назад.

Пристигнала беше в Лондонското пристанище на 16 август 1895 г. Точно три години и един месец след като бе отишла в Австралия — чиста случайност. Лизи, Шарлот и Поли естествено бяха с нея. При вида на крепостта Тилбъри на брега на Темза, Поли Туейтс им припомни прословутите думи на кралица Елизабет, когато три века преди това на същото това място правела преглед на войските си, в трескаво очакване на непобедимата Армада: „Зная, че имам тяло на обикновена жена, но сърцето и умът ми са с кралска закалка“.

Веднага след като стъпиха в Англия, Поли много учуди Хана, която в Австралия си бе изградила за него определено мнение: сладичък дребен млад мъж (въпреки че беше с петнайсет години по-възрастен от нея), пухкав и розов, много умен наистина, великолепен съветник в областта на финансите, но, с изключение на това, безгрижен и леко саркастичен присмехулко, съвършено безразличен към парите (непоклатимо доказателство, че сигурно ги има), с две думи, прекрасен неудачник.

В Англия откри, че той е най-малкият син на баронет, че таткото заседава в Камарата на лордовете и е рицар на Жартиерата (двете с Лизи едва не се задушиха от смях); че семейството му има собствен малък дворец в Уестенд, замък в Бедфордшир и друг в Ирландия, в който имаше поне осемдесет слуги, без да се броят дадените под наем земи; че Поли е завършил образованието си блестящо (Хана го бе смятала за финансист по божия милост, но не: той бе учил за това!), че има достатъчно пари да живее, без да се занимава с каквото и да било в продължение на двеста и петдесет години.

И познаваше цял Лондон отгоре на всичко. Благодарение на него пристигнаха триумфално в пансиона за млади девойки (в сърцето на Съсекс) в гърмяща кола без коне, която се повреди само седем пъти. Пансионът беше от най-скъпите и тъй като таксите му бяха прекалено високи за възможностите на Дъгал Маккена, Хана доплащаше разликата от джоба си, без дума да каже на никого. Освен на Поли, който знаеше всичко.

Подло изостави там една почти разплакана Лизи, отхвърли съвсем почтеното предложение на Поли, който искаше да я запознае с лондонското Джентри^[1], и още в началото на септември взе пощенския кораб от Дувър и отиде във Франция.

Париж я очарова. И винаги щеше да я очарова. От безбройните градове, които бе посетила или щеше да посети, този остана любимият й, особено по онова време. Но тя сега не беше дошла като туристка, щеше да го разгледа по-късно. Установи първите си контакти. Човекът, от когото се надяваше да научи много, бе някой си доктор Берюйе, известен в цял свят с изследванията си в областта, която вече започваха да наричат дерматология, изучаване на кожата и всичко под нея. Тя направи списък на специалистите, с които искаше да се срещне: един ботаник от института „Пастьор“, открит няколко години по-рано, един химик от същото заведение, един хирург на име Лартиго, който практикува нещо съвършено ново, наречено пластична хирургия. Добави в списъка различни училища, по-специално Колеж дьо Франс, и библиотеки, от които ще се опита да извлече главното от безброй области като счетоводство, търговско право и сделки, банкови и борсови механизми. Освен това тя реши да осъществи една идея, която й бе хрумнала в морето, и се свърза с група студенти от Висшето изследователско училище на улица „Екол“, обеща им пари и след като премина първото им изумление от тази женичка, която се изразяваше на френски, заимстван главно от осемнайсети век, ги помоли да извършат пълно проучване на всичко, което се прави във Франция, а следователно и в Европа, в областта на кремовете, козметиката, здравето, подмладяването и на повече или по-малко шарлатанските еликсири. Очакваше от тях, между другото, да й съставят и изчерпателен доклад за всички реклами на такива продукти.

Всичко това за десетина дни. На 14 септември вечерта тя пристигна в Баден-Баден. На следващата сутрин Мариан Каден също беше там и се яви точно на минутата на срещата, която му бе определила от двайсет хиляди километра разстояние.

„Ето те съвсем тиха и развълнувана, Хана…“

Той бе порасъл с двайсетина сантиметра и бе натежал с доста килограми за тези повече от три години, през които не го беше виждала. Но си оставаше все същият Мариан, с глава, свита между раменете, муден на пръв поглед, с лекото заекване, което щеше да запази на всички езици, с великолепната си уравновесеност и сериозност. Беше на около осемнайсет години и не се учуди, че е забогатяла. Обратното несъмнено щеше да го удиви — ако изобщо беше способен да се удивлява: вече десет години откакто сам се грижеше за семейството си и способността му да се изненадва доста се бе притъпила…

Изчерви се, когато тя го целуна по двете бузи, съгласи се все пак да отговори на няколкото въпроса, които тя му зададе, но веднага след това започна да й дава отчет, сякаш се бяха разделили предната вечер: сигурно е, че Тадеуш не е във Виена било под името Ненски, било под друго: седмици наред Мариан е проучвал, прекарал е през сито всички места, където онзи би могъл да бъде: университети, библиотеки, книжарници, кафенета, писателски и художнически среди… (На това място Мариан се изчерви — в много от художническите ателиета бе видял съвършено голи жени) Тадеуш не е и в Прага и със сигурност никога не е бил там.

— Помниш ли, Хана, той има леля, която още е жива. Не е ходил да я види откакто е напуснал Варшава преди три години. Жената изобщо не го е видяла повече.

Не е и в Краков.

Още по-малко в Залцбург.

Не е в Берлин — на Мариан са му били нужни два месеца, за да се убеди, градът е голям — нито в Хайделберг или Мюнхен.

— За лелята в Прага създадох система за наблюдение, в случай че й се обади. Което спокойно може да направи: тя има малко пари, а той е неин наследник; тъй като е болна, може да умре. Уговорил съм се с един от писарите на нейния нотариус и с момчето от бакалницата, където тя пазарува: ако нещо се случи, ще ми пишат на адреса в Берлин. Обещах двайсет рубли на единия и десет на другия. Не е ли прекалено?

— Но не — каза Хана с усмивка. — Останаха ли ти пари, Мариан?

Той незабавно извади от джоба си едно тефтерче, в което бе записал и най-дребните си разходи. Да, останали са му достатъчно да живее още седем месеца, включително с пътуванията. Обясни, че вече е преровил общо трийсет града от Холандия, или грубо казано от Балтика до немска Швейцария: сега идва от Цюрих, където е бил до преди два дни и е търсил. И за всеки случай, за да не пропусне нещо, щял да отиде да хвърли по един поглед в Лозана и в Женева, ако не е била срещата му с нея.

Пристъпваше от крак на крак, поклащаше се леко, притеснен и още по-заекващ: сподели, че са му дошли на ум някои неща, за които малко се страхува, че тя може би ще го упрекне… навсякъде, където е бил и като знае страстта на Тадеуш към книгите, е оставил часовои във всички книжарници (поколеба се), обещавайки нещо като награда на онзи, който му съобщи за появяването или преминаването на студента…

Напълно смаяна, Хана го изгледа. Напуши я смях, помисли си: „Боже мой, ето че обявихме награда за главата на Тадеуш!“.

Целуна го отново.

— О, Мариан, обожавам те! И колко е наградата?

Той й каза: около пет английски лири.

— Не е достатъчно — заяви тя, — умножи я по двайсет. Това не е всичко (чувстваше се много развеселена), ще ти дам четиристотин паунда, ще си купиш нов костюм. И други обувки, твоите са наистина износени. Мариан, парите, които ще получиш, ще разделиш на две части, както ти прецениш. Едната за семейството ти, на което си единствената подкрепа, а заради мен то е лишено от теб. Другата е за разноските ти и за наградата, но преди всичко за теб, ще видиш, че ще имаш много повече нужда, отколкото си мислиш. Освен това трябва да ти определим заплата.

Но да, разбира се, след като той ще работи само за нея и отсега нататък ще прави само това, не е ли в реда на нещата? Освен ако не иска или има други планове.

Той я погледна с упрек.

Тя му се усмихна и сделката бе сключена. Ще му дава десет… не, дванайсет лири стерлинги месечно или еквивалента им във всяка друга парична единица. И аванс за шест месеца.

— Ето, вземи. И си направи три костюма, да, докато не съм забравила, два всекидневни и един официален. Не прави прекалени икономии, моля те, трябва да си облечен като изискан господин, аз имам набито око, научих тези неща, не искам костюми, купени на старо, които са обръщани. Нови. От хубава вълна. Същото се отнася и за обувките. Естествено, нямаш куфар. Трябва ти един, кожен, ще отидем заедно да го купим, видях няколко магазина в Баден-Баден, които чудесно ще свършат работа. Ще изберем също така ризи, трябват ти поне шест. И всички други неща, от които един мъж се нуждае. Надявам се поне да знаеш какво ти трябва, нали? Ще направя от теб истински господин, ще се обръщат към теб с „господине“ навсякъде, където ще отидеш, дори във Варшава, на речната гара на Висла… О, Мариан, наистина няма нужда да се просълзяваш!

Помъкна го из цял Баден-Баден, зашеметявайки с острия си език продавачите в магазините за мъжка мода и шивачите, внимаваше за всичко, до долните гащи, по отношение на които бе толкова придирчива, че го накара да ги изпробва пред нея: „Какви ми ги разправяте? Само това остава, да не мога да гледам братчето си голо? И престанете да препречвате тази врата, защото инак ще купя магазина ви само за да мога да ви изгоня!“

— Мариан, заедно ще направим хиляди вълнуващи неща. Знаеш ли френски? Не? А английски? Също не. Така си и мислех. Е добре, ще ги научиш и то бързо. Вече знаеш четири или пет езика, така че какво са още два в повече? Бързо и добре, нали? Идеята ти за книжарниците е чудесна, най-добре е да я разширим. Може би е в Швеция или при белгийците. Освен ако не е в Париж или Лондон. Ще обявим награда за главата му в цяла Европа, да не е заминал при турците, я!

— Нищо не казвай, Мариан — добави тя.

Трябват му също вратовръзки, носни кърпи и две шапки, ще бъде прелестен с шапки. А бастун? Нужен му е и бастун, всички господа имат бастуни. Този ще му подхожда.

— Дявол да го вземе, неузнаваем си, погледни се в огледалото, истински gentleman — това е на английски. О, Мариан, имам толкова планове, че главата ми се пръска, иска ми се да танцувам върху света. Ти наистина ще работиш с мен и то не само за да препускаш навсякъде да търсиш Тадеуш. Освен френски и английски ще трябва да научиш финанси и счетоводство, как едни пари се обръщат в други, как се преминават границите със стока и главно как функционират банките. Много е важно, нищо не може да стане без банките. Искам да знаеш за тях повече от всеки банкер, да си способен да отгатваш винаги лъжите им и да ми казваш: „Внимавай, Хана, този ти говори врели-некипели“. Хрумна ми чудесна идея — ще постъпиш в някоя банка, да кажем след четири месеца, през януари, след като изградиш цялата си мрежа от книжари шпиони, ловци на хора. Каква банка? Немска, отначало, защото знаеш много добре немски. Ще ти намеря някоя, зная как. Ще работиш последователно във всички отдели и ще научиш всичко. Друго нещо — от днес си ми братовчед… „Здравей, братовчеде Мариан, целуни първата си братовчедка, майките ни бяха сестри.“ Във всеки случай това ще казваш на всички.

Уговориха (тя определи) нова среща. Той ще дойде в Париж, в апартамента, нает от нея на улица „Анжу“ 10. Ще бъде там през следващите две години поне. Защото тя също ще учи. Ще бъде в Париж на тази и тази дата — да й пише там.

 

 

Улица „Анжу“ 10. Мариан записа адреса. Макар да не му беше нужно изобщо да записва, тя знаеше — паметта му е изключителна. След първите моменти на вълнение или панически ужас (особено когато тя влетя в пробната и го свари съвсем гол, а той скри слабините си с ръце като млада девственица) Мариан отново беше спокоен, внимателен и съвършено уравновесен. Хана се замисли над въпроса, който Лизи й бе задала: „Хубав ли е Мариан Каден?“ Не съвсем. Но не беше и грозен. Имаше гладко лице, големи, светли, но малко тъжни очи, дяволски стиснати и волеви устни. „Само ти можеш да го пришпориш така, Хана. Всеки друг би получил страхотен юмрук по носа… Ако се усмихва по-често, ще му се отрази добре.“

Но досега в живота му не бе имало много поводи за усмивки. Тя изпита към него нежност, почти сестринска нежност.

Именно в този момент, когато се срещна с Мариан и започна да гради общото им бъдеще, тя свърза двата последователни, но отделни периоди в своя живот — този на Хана от Полша и другия, на Хана от Австралия, създавайки една съвсем нова Хана.

Много весела всъщност.

 

 

Четири дни по-късно тя бе в Тирол. На писмото, което пусна в Марсилия при спирането на презокеанския параход на Ориент Лайн, се бе получил отговор в Лондон — Анастасия фон Зонердек я посрещна с истински ентусиазъм (макар и с лек оттенък на аристократично снизхождение: вече не бяха в Австралия) в лятната резиденция на семейството, близо до Йенбах, на брега на Ахензее. Още седмица и Хана щеше да бъде принудена да отиде чак до Виена, за да види своята графиня — наистина двойката се готвеше да се върне в столицата на Империята. А защо всъщност не отиде с тях?

Хана отклони поканата. Прекара шест дни в тиролските Алпи. Колкото да се позанимава с двете първи рожби на Анастасия. (Наистина ще трябва да имам три деца с Тадеуш. Или всъщност може би четири, ако той иска. Направо са очарователни тези малки розови и нежни същества, стоплят сърцето, а дори не са твоите и на Тадеуш…)

… И да има време да събере всички сведения за една банка в Кьолн, където финансовият съветник на Зонердекови има всякакви връзки…

… Но най-вече и преди всичко време — след като изключително внимателно бе подготвила терена, да зададе въпроса, който пареше на устните й от месеци наред, откакто бе научила от австралийските вестници, че царят на Русия Александър III е умрял и че го е наследил синът му под името Николай II. Тя естествено не бе забравила, че госпожа Николай Втора, под руското име Александра Фьодоровна, е все пак родена принцеса Аликс фон Хесе и е собствената братовчедка на Анастасия (чието име императорската двойка щеше да даде на една от дъщерите си).

Мълчание на фона на нежния звън на хлопатари из алпийските пасища. Есенен аромат на окосено сено. „Отидох много далеч“ помисли си Хана заради мълчанието и странната студена светлина в очите на младата графиня; направила бе всичко възможно да я превърне в своя приятелка.

— И вие бихте искали да говорите на Нейно величество царицата?

— За да я моля на колене, така както моля и вас.

Тя изобщо не бе казала на Анастасия, че е еврейка, и винаги се бе представяла за немска полякиня от добро семейство. Сдържайки с мъка срама и отвращението от собствените си лъжи, които бе принудена да изрича относно своя произход, Хана приписа на Мендел единствената история, която можеше да го спаси. Защото тя бе казала, че преди да го арестуват, Визокер е бил малко евреин (не много) и известен амбулантен търговец от Полша, както може да го докаже Балтийската банка. Един ден във Варшава, тогава тя все още изобщо не го познавала, той я спасил от лапите на четирима нехранимайковци евреи, които я набили — още има белези и може да ги покаже — и се готвели да я изнасилят. Визокер й се притекъл на помощ. В героичната битка, която водил сам срещу четиримата, той бил ранен, но слава богу не смъртоносно. Почти всичките нападатели били мъртви, най-вече защото след това се скарали помежду си за парите, откраднати от нея. А бедният Визокер, виновен единствено за това, че е проявил смелост, се озовал осъден на двайсет години каторга и доживотно изселване…

— Крайно е несправедливо, госпожо. Без него щях да бъда завинаги озлочестена и несъмнено мъртва. От мъка, ако не от раните си. Споменът за тази ужасна несправедливост не ми дава покой…

Тя дори успя да се разплаче, докато разказваше това. Без да се напъва всъщност, дотолкова обичта към Мендел я поглъща и действително я вълнува.

Анастасия каза, че не знае, че молбата е нечувана, ще каже на графа, а също и на майка си, с която ще се посъветва. Толкова е необичайна тази молба… Освен това трябва да се отиде в Русия, където те с графа наистина са ходили миналата година за церемонията по коронясването, но където изобщо не възнамеряват да се връщат поне в близко бъдеще. Сълзите на Хана все пак я трогнаха, почти я разплакаха, толкова историята е драматична и тъжна…

Накрая обеща, че ще направи всичко, което е по силите й.

Вълна от ярост се надигна у Хана, за щастие успя да я прикрие: „Тази малка гадна мръсница антисемитка… Която не би могла да преживее без ордата си прислужници и никога не е правила нищо друго, освен да си вдига краката, подсмърчайки. И от това зависи животът на Мендел!“.

Усмихна се с точно премерено болезнено унижение:

— Благодаря, о, благодаря!

 

 

Завърна се в Париж, като пътьом се отби в Кьолн. Срещна се с директора на банката, при когото я изпрати интендантът на фон Зонердек. Появи се с великолепен екипаж и с невероятно безгрижие и надменност веднага заяви на банкера, че възнамерява да направи при него едно скромно влогче от двайсет и пет — трийсет хиляди лири, нищожна работа; не знае точно колко са, за нея парите съвсем нямат значение, а и тя е толкова неосведомена…

Но има един млад братовчед, който направо бълнува за финанси, пък и той няма друг избор, ако желае някой ден да наследи чичо си, който притежава половината Мелбърн, в това число една банка и една мореплавателна компания, плюс влакове и един милиард овци. Та дали би могло братовчед й, все още малко недодялан — „знаете как е: той е от бедния клон на семейството, трябва да се поочупи. Но е много умен, в сметките няма равен, знае немски, руски и полски“ — да изкара нещо като обучение, поне да навлезе? „Толкова ми хвалиха вашата банка в Кьолн и способностите ви. Между другото, бихте ли могли да проучите за мен възможностите за капиталовложения? Не за тази малка сума, която току-що внесох, говоря за по-значителни суми, имам четиристотин хиляди лири, с които наистина не зная какво да правя. На братовчед ми шест или осем месеца обучение биха му били достатъчни. Няма да му плащате, разбира се. Аз му давам скромна издръжка. Колкото е необходимо, не повече. На тази възраст лесно се пилее… Колко хектара имаме в Австралия ли? Не бих могла да ви кажа точно: шест или осем милиона хектара, не повече. Най-много са златните ни мини в Балард и Батърс, които…“

 

 

В Париж се зае с обзавеждането на апартамента на улица „Анжу“ 10, който щеше да задържи много дълго.

— Струва ми се — саркастично я подкачи Поли Туейтс, дошъл при нея (мъжът на братовчедка му е посланик на Нейно величество във Франция), — че ще накарате да боядисат в черно и наситено червено дори вътрешните стени на ковчега ви.

— Аз никога няма да умра, Поли. Освен ако не ми се прииска. Но идеята е добра.

За един месец претъпка и осемте стаи с книги. Обиколи всички книжарници (но никъде не бяха виждали рус млад мъж, много висок и много, много красив, може би поляк, руснак или немец, или пък французин, на възраст двайсет и три години и страстен почитател на литературата). Сдоби се със стряскащо количество книги, предимно трудове по въпросите, в които желаеше да се задълбочи. Погълна ги на един дъх, четеше по десет часа без прекъсване, по цели нощи с невероятно настървение, което нищо не можеше да уталожи. Не се задоволи само с четене. Защото наистина се захвана със своето обучение, водена от разкъсваща треска, която порази дори Поли. През следващите две години тя методично попълни докрай всичките си пропуски и най̀ вече един интелектуален глад и недостиг, които датираха от седем-осем години, когато бе спряла да ходи на училище, пренебрегвайки равина на своя щетъл, защото бе разбрала, че той не може да я научи на нищо повече. Целта й беше ясна: искаше да бъде най-голямата специалистка в света в областта на козметиката, никой не трябваше да знае повече от нея или колкото нея; затова тя кълвеше, сякаш обсебена от някаква мания, отсяваше полезното от онова, което само щеше да й пълни главата.

„Но не забравяй изтънчеността…“ Към всички дисциплини, на които бе направила списък и изучаваше неотклонно цели двайсет и три месеца, тя прибави изкуството във всичките му форми. „Поли, тази вечер ще ме водите на театър. Утре — на опера.“ — „Добре, Хана. На вашите заповеди, шефе.“

Записа се в Академията по изящни изкуства. За свое най-голямо разочарование, почти отчаяние, откри, че няма талант за нищо, направо чудо: нито за рисуване, нито за живопис, нито за скулптура, нито дори за декоративно изкуство. Това я вбеси: „Аз съм наистина пълна тъпачка! Способна ли съм изобщо на нещо“.

… Единствено да се съблече чисто гола и да позира пред тези не особени чисти брадатковци, с вратовръзки, широки колкото погребален саван. Предложиха й и тя бе доста изкушена да приеме. „Не се самозалъгвай. Все повече имаш нужда от мъж в леглото. Гальовен за предпочитане, но не много, златната среда. Нежен и груб, и да разбира кога какъв трябва да бъде.“

— Не настоявайте, Поли…

В една ноемврийска вечер Мариан, който не бе посмял дори да позвъни или влезе в сградата въпреки дъжда, я чакаше на улица „Анжу“. Страхотно елегантен, въпреки свитата между раменете глава. Не каза нищо в присъствието на Поли и затова имаше причина: двамата все още не говореха един и същи език. Но поклати глава, докато я гледаше как излиза от асансьора със скърцаща макара — където на два-три пъти вече тя бе срещнала млад мъж с женствени очи на име Марсел Пруст (живееше на един етаж с нея).

Мариан бе пребродил Северна Германия, Дания и Белгия, но все още не бе открил Тадеуш. Използвайки престоя си в Белгия, той си бе купил френски разговорник и го бе изпробвал върху местното население. Вътре било пълно с идиотизми и езикът можел да се научи лесно. За доказателство започна да говори нещо неразбираемо. Тя го гледаше стъписана, после разбра и възкликна:

— Мили боже, Мариан, ти си на път да научиш белгийски!

Даде му всички сведения за банката в Кьолн, където го очакваха в първите дни на януари, така щеше да има време да прекара Коледа със семейството си. „Защо не дойдеш и ти, Хана?“ Не. По две причини: няма желание да види отново Полша; а и иска да е сама за празниците, както винаги. Пък и вече е взела решение: от 20 до 31 декември заминава за Англия, ще се види с Лизи, която обаче ще прекара Коледа много весело с Поли и неговото семейство. Тя един път завинаги е обяснила на Поли, както и на Лизи, съображенията си и те са я разбрали.

Мариан си тръгна след три дни.

Тя си намери любовник в началото на декември.

 

 

Отчасти защото постелята й беше студена, но много повече, защото той имаше двойното преимущество да е красив, с ръце, каквито тя харесваше, и да е художник. Вече й беше втръснало да се влачи от галерия на галерия, от кафене на кафене, от ателие на ателие и вечно да бъде преследвана от всичките тези брадати типове, които искаха да спят с нея — не веднага, докато гледаха само лицето й, а после, когато заговореше и се смееше, когато изведнъж се случваше нещо повече или по-малко непринудено, което ги караше вече да не могат да откъснат поглед от очите й. И от останалото. Избирайки един от тях, измежду най-чистите, най-умните и най-красивите (но не сред най-безпаричните, този имаше достатъчно пари; тя най-после сложи край на бойните действия, сега вече щяха да я оставят на мира.

… А може би изпитваше смътно съжаление за един друг художник, от къщата в Ботъни Бей, с когото така и не се запозна…

Любовникът й се казваше Рене Детуш и не я интересуваше самият той, а преди всичко познанията, които щеше да й позволи да натрупа. Доста добър беше в леглото — от моя гледна точка, Лизи. Той се смяташе за превъзходен. Карането на кола и правенето на любов са двете упражнения, в които мъжете са винаги убедени, че са неотразими, — но странно за един художник, или поне за образа, който тя си бе изградила за художниците, той беше много далеч от еротичните дързости на един Лотар Хътуил. Дори беше ревнив, а това разсмиваше Хана до сълзи, и целият почервеня, когато тя започна да позира гола в ателието му („ами ако бях отишла при някой друг!“) пред цяла група приятели, защото смяташе, че досегашният му модел е една „едра бяла наденичка“ — изразът беше неин.

— Щях обаче да ти спестя по три франка на сеанс. Освен това небезизвестната Колет се показва гола, а защо аз да не мога?

Той се разсърди. „Няма да го държа дълго.“

На улица „Анжу“ тя беше на две крачки от улица „Фобур Сент Оноре“ и улица „Риволи“. Всеки или почти всеки ден изучаваше магазините по тях. Не се задоволяваше просто да ги оглежда и да ги сравнява, да критикува вътрешността или витрините им, какво продават, колко и в какъв вид: влизаше, представяше се като клиентка или като модистка от южното полукълбо, която е на учебно пътешествие. Купуваше малко, лудостта й бе преминала; вярно че вече имаше четирийсет рокли, без да брои всичките аксесоари към тях. Преценяваше продавачките, държането им, недостатъците и качествата им.

Същото беше с шивачите. Запаметяваше. За по-късно — моментът още не бе настъпил.

Като художник Рене беше талантлив. Не и гениален, което компенсираше с доста добър критичен усет и широки връзки. Запозна я с Гиомен, Писаро, Синяк, Реноар, Леон Бонар, на когото бе позирал Виктор Юго, с американката Мери Касат; с един млад поет с акцент като ромонеща от зори водна мелница, Пол Клодел, с един журналист политик с безмилостен хумор, Жорж Клемансо. Видя как Едгар Дега завършва своята „Гола жена, която изтрива шията си“ и ако не беше ревността на Детуш, би позирала за него, който бе очарован от сивите й очи. Рене я заведе в Живерни при Клод Моне, където обядваха, а през пролетта на 96-а у мърморкото Пол Сезан в Прованс, който се възстановяваше от страхотния провал на първата си самостоятелна изложба при Амброаз Волар. „Искате да купите нещо мое? Единствена сте. Вземете каквото искате…“ От Екс, все така с Рене, тя отиде в Монте Карло — откриването на Лазурния бряг, боже мой, Лизи, — където игра в казиното и спечели седемнайсет хиляди франка за една вечер.

„Ето поне едно нещо, което умея да правя.“

Но тези така лесно грабнати пари й се струваха без стойност. Пареха пръстите й, не бяха наистина нейни. Споменаха й за терен от дванайсет хектара на един от хълмовете на някакъв град, наречен Кан, и със седемнайсетте хиляди франка тя го купи, без дори да го види. Казаха й, че оттам можело да се види морето и причината й се стори достатъчна.

След връщането в Париж скъса с Рене. „Понасях го шест месеца, дойде ми до гуша.“ Той заплаши, че ще се самоубие, ако тя го напусне. Тя му поднесе въже, уж намазано с цианкалий, вързано с черна панделка. Това окончателно го съсипа. Скъса не заради някой друг мъж, макар кандидатите да се надпреварваха, а защото бе получила всичко, което той бе могъл да й даде. Не я бе научил на нищо повече от това, което вече знаеше за начина, по който едно тяло може да притиска друго… въпреки че от него узна много неща за художниците, за живописта, за думите, използвани в това изкуство.

Тъкмо бе скъсала, когато в началото на юни получи писмото от Анастасия.

Същия ден замина за Санкт Петербург.

 

 

— Би ли повторила? — помоли Лизи.

— Царское село. Императорският град, на руски. На петнайсет мили, около двайсет и пет километра южно от Санкт Петербург, столицата на Попови. Пристигнах на 29 юни в ранния следобед…

— С разтуптяно сърце.

— Мълчи. Вярно е, че много ме беше страх, Лизи. Не защото щях да се срещна с царицата, изобщо не ми пукаше, че е царица, аз струвам колкото нея…

— Повече.

— Струвам повече. Особено за себе си. В абсолютния смисъл също, впрочем. Мълчи… Но тази жена държеше в ръцете си съдбата на Мендел, затова се страхувах. Минахме покрай дачата на Толстой. По-нататък вляво е дворецът на Александър. Поради не знам каква си причина завихме надясно и влязохме в парка Монпарнас. Пред нас беше Китайският театър…

— Сега пък китайци!

— Лизи, не ми е до смях, ама никак.

— Зная.

— Влязохме в двореца, чиято фасада е триста метра широка…

— Нищо не съм казала.

— … направена е от пиластри и колони от бял камък на син фон, с позлатени орнаменти. Времето беше много хубаво, слънцето огряваше всички сгради, позлатените куполи на църквите, огромните градини. Толкова бях притеснена, че не бях способна да говоря или дори да отговарям, когато ми приказваха. Анастасия ме научи и хиляди пъти ме накара да повторя реверанса, който трябваше да направя, а аз се ужасявах като дете, аз, Хана, която не се страхува от нищо на този свят, си казвах, че ако объркам този реверанс, може би тази грешка ще струва главата на Мендел, ще го убия, защото лошо съм си сгънала коленете…

— Хана?

— Мълчи.

— Обичам те.

— Лизи.

— Хана, не ти прилича да се съмняваш или да се страхуваш. Но тъй като е ставало дума за Мендел…

— За него ставаше дума. Невероятен брой слуги, мъже в бели униформи, в черни дрехи… Чакахме в голяма стая, за която Анастасия ми каза, че е прочутата кехлибарена зала, която е пълна с прекрасни предмети тъкмо от кехлибар, кехлибар от Персия. Измина поне час. Цял куп велики графини и не знам какви си се изредиха да целунат Анастасия, но нито една не ми обърна внимание. Чувствах се наистина малка, миниатюрна, Лизи. Чувствах се полякиня, еврейка от моя щетъл, бедна и неука сред всичките тези руски дами, чиито баща, брат или син може би беше онзи руски офицер казак, който Мендел едва не размаза с ока от каруцата си и който позволи да убият баща ми и Яша, без да направи нещо друго, освен да си поглажда мустака. На моменти ме обхващаше страхотен бяс, разтрепервах се от омраза, страшно ми се искаше да подпаля мръсния им дворец… Но дойдоха да ни извикат, Анастасия и мен, ние тръгнахме, прекосихме няколко стаи със стени, покрити с коприна.

Отново спряхме, казаха ни, че скапаната царица най-сетне щяла да ни приеме. Но не, изтърколи се още един час, а нас ни изведоха в парка и ни поведоха към една малка постройка, галерията Камерон, където са стаите от ахат. Точно когато стигнахме там, сякаш придойде голяма вълна, земята почти се разтърси и Анастасия ме застави да застана едва ли не на четири крака: минаваше цар Николай, брадат и мустакат, и с поглед на крадлив счетоводител. Отмина, а с него и вълната. Веднага след това се озовахме под аркади, откъдето се виждаше едно езеро и тя беше там… самата царица, Нейно величество, в бяла рокля и дантелен шал, с жестоки устни и също тъй жестоки очи, със сух глас. Заговори с отегчение на Анастасия и едва след това ми хвърли един поглед, събрал цялото презрение на света. Казах си, че ако животът на Мендел зависи от тази жена, значи той вече е мъртъв, умрял е в мига, в който тя е чула името му. Заговорих много бързо, защото всяка секунда беше ценна и защото бях отчаяна, но се стараех с все сили. Не си спомням нито дума от това, което съм казала. Просто дойде момент, в който царицата се обърна и тръгна към градините по нещо като рампа, заобиколена от придворните си дами. Останахме сами с Анастасия и три-четири млади момичета, те всичките плачеха и казваха, че съм била страшно трогваща, трогваща до сълзи.

Не зная… Казвах ти, Лизи: дори не си спомням какво съм й казала на тази госпожа Николай Втора. Върнахме се в Санкт Петербург и за първи път в живота си бях уморена. С Анастасия отседнахме в някакъв дворец, който беше на един от чичовците й, на брега на канала Грибоедов, недалеч от проспект Невски и от църквата „Вознесение господне“, която в момента строяха на мястото, където е бил убит цар Александър II. Останахме там петнайсет дни, но нищо не се случи. Можеше да се окаже, че загубената царица дори не е чула какво съм й казала или пък е наредила да го екзекутират, по моя вина, само защото й казах, че Мендел съществува, ето какво си повтарях докато ходехме по балове, един от които продължи два дни и заради него бяхме принудени да се върнем в Царское село.

Но една сутрин, в началото на третата седмица Анастасия влезе в стаята ми. Беше бледа от гняв и мъка, трепереше. Каза, че не иска никога повече да ме види и че трябва да си тръгна още същия ден, на часа. Защото тя и други дами от свитата на царицата се трогнали от думите ми и се намесили и то за един еврейски сводник от Варшава, какъв срам за тях! Толкова се молили, че се намесил и един министър, който издал заповед за освобождаването, за помилването на сводника, накарал самия цар да я подпише и я е изпратил по телеграфа в най-затънтения край на Сибир, в солните мини или не знам си къде. А от Най-Затънтения Край на Сибир отговорили, че само чакали да освободят Визокер, стига преди това отново да го хванат. Защото имало вече година, откакто въпросният Визокер е избягал, след като е строшил главите на трима-четирима пазачи и се отправил сам и пеш или към Северния полюс, или към езерото Байкал, или пък към страната на монголците или Хималаите. И че се надявали най-сетне този безумец да е пукнал.

Мълчание.

Тогава малката Лизи, която по онова време беше на единайсет години, попита с очи, също пълни със сълзи:

— Ти от щастие или от мъка плачеш?

— Не зная.

— Никога не съм те виждала да плачеш.

— Е добре, ето — каза Хана. — Сега ме видя.