Пол-Лу Сюлицер
Хана (15)

14.
Убили ли сте някого?

Присвитият му поглед огледа двете стаи, лицето му бе леко отметнато назад. Поклати глава:

— Като че ли правим равносметка?

След като той влезе, Хана затвори вратата и запали лампата, която бе загасила преди да отвори. Държеше я в ръка и стоеше подпряна на вратата, другата ръка криеше зад себе си (бръсначът беше в дланта й, въпреки че се чувстваше засрамена от недоверчивостта си). Куентин все още носеше платнените си риза и панталони. Беше обут с големи жълточервеникави кожени ботуши, с навити над тях крачоли. Безбройни изпотявания бяха похабили тъканта на дрехите; единият ръкав на ризата бе скъсан, а после закърпен както падне с парче, което не беше в съвсем същото синьо. На дясната скула имаше жълтеникава синина, кръв течеше от дясната ръка.

— Ранен ли сте?

— Я си приберете скапания бръснач.

Тя постави лампата и бръснача на стола, който й служеше за нощно шкафче.

— Ранен?

Той сякаш едва сега забеляза ръката си:

— Нищо не е. Просто одрано.

— Били сте се.

— Случва ми се.

Никаква усмивка. Той добави:

— Никой не ме видя да влизам у вас. Мога да си тръгна, ако искате.

Лицето му беше още по-изпито отколкото тя го помнеше. Изглеждаше изтощен, ала по зелените му очи, доколкото можеха да се видят през процепа на клепачите, тя забеляза, че е пил. „Несъмнено много, вероятно е свикнал.“

— Дайте да видя ръката ви.

Кожата бе разрязана при ставите на пръстите, ала най-много кръв течеше от едно дълбоко порязване на китката.

— Като че ли сте хванали голо острие с ръка.

Отговор не получи. Той леко се олюля. Тя го застави да седне на леглото и едва тогава видя, че ризата му е разпрана петнайсет сантиметра, точно над дебелия кожен колан. От там също течеше кръв.

— Свалете си ризата.

— … по дяволите.

Съблече го гол до кръста, впечатлена от мършавостта му, а той се остави, очите му от време на време съвсем се затваряха.

— Убили ли сте някого, Куентин?

Раната беше дълга, предълга резка. Ясно се виждаше мястото по средата на корема, където ножът бе ударил, без обаче да се забие. После острието се бе отплеснало надясно, разрязвайки плътта.

— Някой се е опитал да ви разпори корема. Хванали сте острието с ръка и сте го отблъснали. Нали?

Той се отпусна назад и се облегна. Отвори очи и изгледа втренчено Хана. Тя донесе вода и платно и почисти раните му с обичайното си хладнокръвие.

— Имам само чай.

— Не.

След този отказ задълго настъпи тишина и тя помисли, че вече е заспал. Но ето че изведнъж той отново заговори, леко заваляйки думите: би искал да й каже за „скапаните й курвенски билки“, получила ли е всичките му пратки и не би ли могла да подбере някои от „скапания списък“, защото сигурно не се нуждае от всичките тези „курвенски измишльотини“, би трябвало да знае малко по-добре какво точно й трябва, след като „скапаната й търговия“ вече е започнала.

Изрече го на един дъх.

— Отговарям ви с „да“ на всички въпроси — отвърна тя. — Съгласна съм, ще ви направя нов списък, по-къс и по-точен. Легнете. Миришете като три скункса. Никога ли не си сменяте ризата?

— Нямам друга.

С помощта на Хана той се просна по средата на леглото. „Като изгубен котарак, помисли си тя, много голям и много слаб котарак, с един Господ знае колко белега, когото всички замерят с камъни.“ Отново имаше желание да заплаче. Преодоля го, като се впусна да действа, както винаги щеше да прави.

— Свали и панталона. Ще изпера всичко и ще се опитам да закърпя дупките, въпреки че не ме бива много. И ще мълчим — добави тя думите на Колийн.

Успя да изуе ботушите му едва след като той бе принуден направо да подпре стъпало в задника й и да бута, за да й помогне. Слава богу краката му бяха горе-долу чисти, Със същата ядна енергия тя разхлаби колана, разкопча копчетата, хвана платнените крачоли и с рязко движение ги издърпа без много да му мисли.

… И замръзна, усети как почервенява, страшно притеснена и нещастна. Той отново я погледна втренчено:

— Доволна?

Членът бе осакатен, отрязан почти до двете малки топчици, които мъжете имат на това място на тялото. Белегът бе отдавнашен.

Поклати глава:

— Куентин, дори не помислих…

Отново се зае трескаво за работа, напълни легена с вода, потопи дрехите, изпра ги няколко пъти със страхотно настървение. Най-сетне намери смелост да каже:

— Ако ми бяхте позволили да ви дам малко пари, поне щяхте да се подновите. През дрехите ви почти се вижда.

Отговор не получи. Обърна се и го видя заспал, а на лицето му изведнъж се бе появило трогателно детско изражение. Тя се позабави още малко, просна панталона и ризата до собствените си гащи — „изглежда страшно семейно, Хана“. Но дойде мигът, в който тя вече нямаше какво да прави, освен да се захване отново със сметките си, които можеха да почакат и които всъщност бе направила поне шест пъти.

Реши се и тя да легне на кревата. Инак трябва да се настани на единствения стол. Побутвайки леко Куентин, успя да си направи малко място. Отново започна да чете. Но след малко той промърмори нещо за „курвенската лампа“. Тя я загаси и се сви на малкото място, което й бе оставил.

Най-накрая от старанието да не мърда заспа. Денят беше настъпил отдавна. В коледната утрин над Сидни цареше все същата пълна тишина, когато нечий допир я събуди. В съня си Куентин бе протегнал ръка и току-що я бе преметнал през нея. Тя не мърдаше, загледана в едрата кокалеста ръка с изпочупени нокти, положена върху корема й. Отначало неподвижна, ръката постепенно се размърда, оживя. Пръстите трепнаха, тръгнаха нагоре и сякаш изследваха зърното на лявата й гърда. Ръката се отдръпна без да бърза. По дишането долови, че Куентин току-що също се бе събудил. Отвори очи явно без да разбира къде е. Погледът му се отправи към нея. Попита:

— Отдавна ли съм тук?

— Дойдохте тази нощ към три часа.

Значи шест-седем часа по-рано, ако се вярва на църковните камбани, които звъняха.

— Бях пиян. Извинете ме.

— Няма нищо. Наистина нищо. Аз също бях сама.

— Моето семейство не ви ли искаше?

— Аз исках да бъда сама.

Най-после той се размърда, претърколи се и легна по корем:

— Кой ме е разсъблякъл?

— Кой друг освен мен?

— Къде са ми дрехите?

— Изпрани. Воняха убийствено. Няма да е лошо и вие да се измиете. Оттатък има още вода. А междувременно аз ще се опитам да ви сготвя нещо. Много лоша готвачка съм.

— Обичаме да заповядваме, а?

— Правим каквото трябва да се направи.

Тя стана от леглото, пристегна индийския халат, облечен върху нощницата, и без да му обръща повече внимание направи преглед на мравешките си запаси: пет яйца, кутия боб, парче бекон, от което могат да излязат осем или десет резена, малко мляко, чай и блокче шоколад от един фунт. При нейния ръст, с това спокойно можеше да изкара поне една седмица. Но мъжете лапат солидно…

— Три яйца стигат ли?

— Каквото има.

Той се промъкна като сянка в съседната стаичка и тя го чу как налива вода и се плиска. Усещането да има в къщата си мъж, който зависи от нея, беше съвсем ново и дори приятно. Тя реши да изсипе в единствения си тиган боба с домати и го разбърка с яйцата и с шест резена бекон. Накрая се получи доста странна пъстра смесица, но какво от това?

Той се върна измит и увит в чаршаф, със силно загоряло лице и бяло тяло. Приличаше на брадат рус индус.

— Ще си тръгна, щом падне нощта — каза той между две хапки. — Не мога да изляза от вас посред бял ден.

Тя тъкмо щеше да му отговори, че това изобщо не я интересува, но в следващия миг долови шум от кола, а скоро и стъпки по стълбите. Качиха се поне двама. На вратата се почука.

— Хана? Аз съм.

Гласът на Лизи. Хана не гъкна, вперила очи в Куентин. Поклати глава. Отново се почука.

— Хана, тук ли си?

Тишина. Хана понечи да стане, почти решена да отвори вратата. Ръката на Куентин се протегна и я спря. „Не се обаждайте“, казваха зелените очи. Секундите течаха в мълчание. Чу се шум от стъпки надолу по стълбата, сетне от кола, която потегли.

— По-скоро щях да ви цапардосам — каза Куентин.

— Трябваше да я видите и най-вече да й говорите.

Нямаше никаква вероятност да приеме, но аз опитах, Лизи, направих каквото можах…

Той дори не си даде труд да отговори и започна отново да се храни, поглъщайки с пълно безразличие бърканицата, която му бе поднесла. Все още не й бе казал и дума за писмото, което му беше написала за Лотар Хътуил и Мика Гън. Сега, като го гледаше, се упрекна, че се е обърнала към него. Какво, по дяволите, би могъл да направи той? „Трябва все пак да се откажеш от навика си да търсиш Менделовци навсякъде, за да решават проблемите, които сама си създаваш. Всъщност, възможно е той да не е отишъл у Соумс и изобщо да не го е прочел. Толкова по-добре или толкова по-зле.“

Каза, че ще излезе за час-два. На следващия ден смяташе да изпрати някого или сама да отиде при Соумс да си вземе писмото. Излезе, отиде в лабораторията си и остана там доста време без особени причини. Мястото очевидно беше пусто — дори сестрите Уилямс ги нямаше — и по улиците не се мяркаше жив човек.

Когато се върна, завари го заспал отново, с пръст, мушнат между страниците на единствената книга, която тя имаше на английски: „Панаир на суетата“ от Такъри. Най-много да беше прочел три страници. Тя придърпа стола до масата и започна да съставя искания списък с растенията, от които наистина имаше нужда, като посочваше точните количества. След това, за да има с какво да се занимава въпреки дълбокото си отвращение към този род занимания, тя закърпи доколкото можа с парчета от старата си престилка дупките по ризата. Имаше само черен и червен конец. Резултатът от работата й с иглата беше плачевен, както и бе очаквала…

Следобедът мина в тази странна атмосфера. Най-накрая тя захвана отново да чете, първо Лермонтов, после Лихтенберг на немски, като с отслабването на светлината се доближаваше до прозореца и на всеки осем-десет страници хвърляше едно око към Куентин Маккена; забеляза играта на сенките, които завладяваха лицето му и впечатляващата твърдост на дългите му мускули, опънати като въжета под измършавялата плът.

— Обещахте ми нещо за Лизи.

Не го беше усетила да се събужда. Не можеше да каже от колко време я наблюдава.

— Ще го удържа.

Той кимна.

— Чай?

Движение с глава: не. Тя остави книгата си и попита:

— Вие наистина ли смятате да прекосите Австралия пеша?

— Имате ли карта?

Имаше. През следващия час той й обясняваше откъде и как ще мине. Планът му е от шест години, начертал го е още докато е бил в затвора, заради касапницата на гемията. Отначало бил решил да използва от онези камили, дето едно време ги докарали от Азорските острови. Но в крайна сметка ще тръгне пеш. Сам, няма да вземе със себе си дори двамата или трима приятели аборигени, от които се е научил как да оцелее в пустинята. Ще се подготвя колкото е нужно, двайсет, трийсет, четирийсет месеца; а ако се наложи, и повече.

Единственият прозорец в стаята на Хана гледаше на югозапад; виждаше се как слънцето залязва и започва да пламти.

— Помолих ви за по-точен списък.

— Готов е.

— Ще продължите да бъдете снабдявана. С мен или без мен в другия край на веригата. Взел съм мерки: един тип на име Кланси ще се заеме с изпращането. Просто ще трябва да му давате по една лира на седмица, в краен случай трийсет шилинга, не повече…

… И когато Кланси влезе във връзка с нея, тя ще разбере, че Куентин е предприел или всеки момент ще предприеме дългия си поход.

Мълчаха. Той се беше надигнал и беше седнал в леглото, с гръб към светлината и тя едва виждаше очите му. Досещаше се какво става в главата му. „А и ти желаеш същото.“

— Съгласна съм — каза тя.

— Толкова ли сте сигурна, че знаете какво щях да ви помоля?

— Мисля, че да.

— От съжаление.

— Досега не се самосъжалявахте. Не започвайте, ако обичате.

Той кимна:

— На това му се казва да ти затворят устата. Твърда като камък, а?

— Да.

— Оплаквам мъжа, когото сте решили да обичате, онзи поляк.

— Това изобщо не е ваша работа.

— Ясно. Нищо не съм казал.

— Сега?

— Моля ви, да.

Тя съблече халата и нощницата си и застана срещу него права, огряна от залязващото слънце, което осветяваше само нея.

— Можете ли да разпуснете косите си?

Тя се подчини.

— Завъртете се леко около себе си.

Тя отново се подчини.

… Легна до него при друг един знак, който той направи. Не я докосна, макар че лявата му ръка бе само на сантиметър от ханша й. Минути тишина и пълна неподвижност, докато и последните слънчеви лъчи се стопиха. Едва тогава той стана и отиде да се облече. Когато пак се появи, беше готов да потегли.

— Две неща — каза той. — Първо за Хътуилови: върнали са се в Мелбърн. Успях да говоря с един от слугите в Гундагаи: права сте, че не е способен сам да убие жена си. Освен това научих, че се готвят да заминат за Европа, където ще останат най-малко една година. Елоиза никога не е разпитвала за вас, тя дори не знае истинското ви име и изобщо не й пука. Вие не я интересувате. Излъгал ви е и вие правилно сте преценили.

— А второто?

— Гън. Мъртъв е.

— С него ли се бихте?

— Не се занимавайте с това. Без Гън вашият Хътуил е безпомощен и това е най-важното. Как се казваше онзи тип, дето е в Сибир?

— Визокер. Мендел Визокер.

— Ако някой ден дойде в Австралия, ще ми бъде интересно да се запозная с него. Кланси ще знае къде да ме намери. Хана?

— Зная — каза тя. — Лизи.

— Нищо друго.

Той се приближи до леглото, наведе се и я целуна леко по устните.

— Благодаря.

След като той си тръгна, към десет часа вечерта, тя написа четвъртото си писмо до Мендел:

… Успях, Мендел, скоро ще имам повече пари, отколкото когато дойдох. Скоро ще бъда почти богата. Не съм толкова щастлива, колкото очаквах да бъда. Вярно е, че това е първата крачка. Идеята ми за ковчежетата, за която ви разказах последния или предпоследния път, даде наистина удивителен резултат и надмина надеждите ми. Истинско удовлетворение е да видиш как се реализира план, за който си мечтал. Дори е малко опияняващо (но не за дълго, бъдете спокоен), когато хората постъпват точно както си предположил, че ще направят. Особено когато си висок колкото стол, момиче си и още нямаш осемнайсет години. Можете да си се смеете! Но Сополаната е доста доволна от себе си в последна сметка…

Тук малко се поколеба, защото не знаеше дали трябва да му разкаже случая с Хътуил. Не, това щеше да го разтревожи и да увеличи неприятностите, които сигурно имаше в Сибир.

Задоволи се да спомене имената на Куентин и Кланси, без други подробности, и написа на Мендел, че като дойде в Австралия, ще го запознае с Куентин — който не ми е любовник, не си въобразявайте!

Отново се върна на темата за богатството си и написа, че ще са й нужни още няколко месеца, за да укрепи начинанието. След което ще се захване с втория, по-амбициозен етап.

С две думи всичко върви много добре, Мендел! Целувам ви много силно.

Все едно, той никога няма да прочете писмата й, помисли си тя. Със същия успех би могла да пише на Господ, защото и от него отговор не чака!

 

 

Триста трийсет и девет лири печалба от деня след Коледа до последния ден на 92-а.

Отново сама в този последен ден, в последната нощ. Отново отклони поканите на Маккена, на Оугълви, на сестрите Уилямс, на Маги Макгрегър, на братята Ръдж, всичките огорчени от мисълта, че би могла и би искала да бъде сама при настъпването на Новата година. Колийн за малко да я разколебае да промени решението си: напредването на болестта се изписваше все по-ясно по лицето на едрата ирландка…

Само двеста и девет лири през първата седмица на 1893 година.

Беше очаквала този спад. Рекордните печалби в дните преди Коледа и Нова година се дължаха единствено на празниците. Нормално беше приходите да намалеят. Освен това с темпа, с който бяха тръгнали нещата, почти всички дами в Сидни сега вероятно имаха поне по един от нейните кремове. Да не говорим за тоалетните води, които се продаваха още по-добре. В известен смисъл Хана бе наситила пазара. „Добре че използвах миниатюрни гърненца, рано или късно ще са принудени пак да си купят…“

Но все пак беше малко дразнещо.

Единственият успокояващ факт в тази кампания бе успехът, пожънат от салона за чай. След като преодоляха стеснителността си от първите дни, която направо ги парализираше, сестрите Уилямс чудесно свикнаха с новото си положение на директорки домакини, чиято почтеност беше над всяко съмнение. Естествено, изпаднаха в нов пристъп на паника, когато Хана им съобщи цените, които трябваше да искат (от десет до трийсет пъти по-високи от действителните) за разните кифлички, за питите с малини, за сладкишите със стафиди, за кейковете, за баничките с равен, за пастите с кокосов орех (с глазура), дори и за пудинга „Виктория“ и за седемдесет и единия видове чай, предлагани в менюто… Но се бяха подчинили на изискванията й.

Нещо повече, у тях се бе извършила някаква промяна: бяха се превърнали в почти фанатични снобки и не допуснаха в салона две-три жени, които в техните очи не бяха достатъчно знатни. Тези ограничения бяха развихрили въображенията: „Градината на Будика^[1]“ — английската Жана д’Арк в битката срещу римляните — получи статут на висш аристократически кръг. Първите дни Едит и Хариет сами приготвяха сладкишите. Беше истинска битка да ги отделят от печките им. Бяха отхвърлили първите две кандидатки за готвачки, намерени от Колийн, склониха да приемат третата, след като я подложиха на тридневен тежък изпит, достоен за испанската Инквизиция. Посрещнаха с голямо подозрение предложението на Хана за ново подкрепление в кухнята една седмица след откриването на 14 декември. Отстъпиха все пак за приемането на две млади помощнички; все момичета, разбира се, тъй като никой мъж не би могъл да стъпи в „Градината на Будика“.

Когато стана дума да се наеме втора сладкарка, те пак най-накрая казаха „да“. Новодошлата бе скорошна емигрантка, току-що пристигнала от родната си Австрия; притежаваше великолепни дарби в производството на виенски сладкиши, торти и пасти, дори малки хлебчета с бадеми и стафиди от същия този Тирол, откъдето бе родом.

Гъските се съгласиха, че е екзотично.

„Не ми стига, че им плескам кожите с какво ли не, ами отгоре на всичко ще превърна тези австралийки в бъчви, като ги тъпча така; направо съм опасна за обществото“, мислеше си Хана. Но си мислеше още, че има идиотски добра идея (езикът й ставаше все по-цветист в тази страна на пионери, където не се страхуваха от думите; през целия си живот тя запази вкуса си към острите за една жена думи, изпреварвайки модата, която я настигна едва петдесет години по-късно), та чудесна беше идеята й да отвори салон за чай. За разлика от кремовете и тоалетните води, в момента приходите от всички видове сладкиши следваха една постоянно възходяща крива, независимо от бавния старт. В общата печалба в началото на януари те вече бяха една трета…

… Половината, две седмици по-късно. Принудиха се да вземат трета помощничка в кухнята и две девойки; сестрите Уилямс вече не смогваха да обслужват сами масите, затуй наеха първо две, а после още две момичета за сервитьорки (в средата на февруари станаха общо шест). „А ако създам училище, за да обучавам и подготвям персонала си?“ Запомни идеята за по-късно.

Друго назначение — каруцар доставчик за двуколката, боядисана естествено в черно, с орнаменти в наситено червено. Защото клиентелата вече не се задоволяваше само да идва да дегустира на място, а поръчваше и изискваше доставки по домовете. „Ех, ако Мариан Каден беше тук…“ Хана за момент реши да му пише, да го помоли да дойде в Австралия, абсолютно убедена, че той ще приеме. Но освен че трябваше да му плати пътуването, което все още не й беше по кесията, тя знаеше, че ще трябва да осигури средства за майка му и безбройните му братя и сестри, които той нямаше да иска да напусне ей така. „И това остава за по-късно…“

Приходи през втората, третата и четвъртата седмица на януари 1893-а: сто седемдесет и една, сто двайсет и девет (това е дъното, най-ниското ниво, което някога ще достигне), после сто шейсет и пет лири. (Печалбите намаляваха от допълнителните заплати, които трябваше да плаща.) „Но започват да се повишават“, отбеляза тя в полето на вечния си бележник от обработена овча кожа, където си водеше винаги бележки. В него бяха нанесени с точност до пени сметките още от самото начало във Варшава, при Добе Клоц.

Сто двайсет и четири в началото на февруари.

Двеста и три следващата седмица.

„Или почти сто и четирийсет пъти заплатата ми на камериерка. Не може да се отрече, че напредваш. Само дето ще са ти нужни десет-дванайсет години, за да достигнеш целта си. А в това време Тадеуш ще има възможността да се ожени шест пъти и да направи на жените си петдесет и четири деца…, а това ще ти създаде някои проблеми, ако пожелаеш да се омъжиш за него. Господи, Хана, значи ще трябва да препускаш малко по-бързо…“

В моментите, когато мислеше за тези неща, я обземаше почти пълно отчаяние. Почти. Нямаше съмнение обаче относно пътя, който трябваше да следва — той й беше все така пределно ясен: да натрупа състояние, да се върне в Европа, да намери Тадеуш, да се омъжи за него, да го направи щастлив — междувременно и тя да бъде щастлива с него — да живее с него, докато смъртта ги отнесе, и то заедно, когато ще са много стари, в някоя пролетна утрин (или през есента, това беше едно от редките неща, за които все още нямаше точна идея).

Всъщност всичко беше толкова просто.

„Ти си луда.“

 

 

— Не мисля, че ще посрещна следващата Коледа — каза спокойно Колийн, сякаш съобщаваше, че утре ще вали.

— Не е вярно. Не се умира така лесно, освен ако човек се предаде.

— Каква удивителна личност сте, Хана. Вие наистина мислите, че да се живее, е единствено въпрос на воля, нали?

— Да. Във всички случаи си струва да се опита. Имаме една-единствена възможност, затова трябва да я използваме максимално.

Не вярвала в рая, каза Хана. Нито в ада или в някакъв задгробен живот. Вече знаела, че ще умре в дълбока старост, когато ще се чувства поуморена. След един век.

После млъкна, защото Колийн кашляше, обхваната от нов пристъп (обаче не храчеше кръв, което доста объркваше лекарите). Замълча и защото виждаше, че отсъствието на каквото и да е религиозно чувство у нея дълбоко натъжава ирландката.

Двете бяха в лявото крило на вътрешния двор, на първия етаж срещу помещенията, приютяващи салона и лабораторията. Тези помещения също бяха подновени от работниците на Уотс; белосани, те вече не излъчваха убийствената миризма на овча вълна, но в тях не беше направено още нищо, стояха необитаеми. Хана смяташе да ги пригоди за собствени нужди, когато станеше малко по-богата. Тук щеше да е бъдещата й стая, а до нея й банята; там щеше да е кабинетът й, а след него библиотеката; по-нататък щеше да има още един малък апартамент, много красиво подреден…

— За Лизи — тихо каза Колийн.

— Мразя да ви слушам като говорите така, още не сте умряла.

— Куентин ми предаде разговора си с вас за Лизи. Неговата молба към вас е и моя, Хана. Говорих на Дъгал, той вече е почти съгласен, а също и Род. Значи всичко е уредено, остава вашето съгласие.

Отдолу, от градината, до тях достигаше кудкудякащото дърдорене на сиднейските дами, примесено с ромоленето на свежата вода. — Ето така те осинових, Лизи. Беше съвсем просто и направо неизбежно. Почти както се прибира куче без господар… Спри да лаеш, ако обичаш: ние сме две възрастни дами, които пият чай в „Риц“, шейсет години по-късно; от нас се очаква да сме сериозни…

 

 

Хиляда осемстотин и петнайсет паунда. На 15 януари, в съответствие с договора, сключен с Лотар Хътуил (който тя всъщност му бе наложила, защото той изобщо не се интересуваше от парите), тя лично занесе и предаде сумата от осемстотин и осемдесет лири на един банкер на име Едуард Ръдстън Грийвс. Прибавени към сто и двайсетте, които вече бе върнала, възстановената сума възлизаше на хиляда. Оставаха шестстотин и осемдесет. Щеше да се освободи окончателно от дълга си към средата на февруари: инстинктът й подсказваше, че това няма да е много добре за финансите й; влияеха също вечерните уроци, които продължаваше да взима, сега по банково дело. Дразнеше се от ограничаването на печалбите от козметичните продукти; съзнаваше, че е стигнала до определено стъпало, което щеше да й бъде трудно да преодолее. Без постоянно нарастващите печалби от салона за чай и сладкишите, кривата на приходите щеше да е равна или направо низходяща. Единственото решение беше да се инвестира другаде. Реши да раздели печалбите си на две части. Едната (една трета, тоест шейсет и осем лири), щеше да отделя, за да може да върне дълга си за десет седмици; другата беше предназначена за нови начинания.

Е. Р. Грийвс беше около четирийсет и пет годишен и заемаше важен пост в Австралийската банка. Той или притежаваше умението да се прикрива съвършено, или не знаеше нищо за връзката на Хана с Лотар Хътуил, защото изглеждаше предупреден единствено да влага в тайна сметка парите на своя приятел и клиент, без да е осведомен за размера на вноските.

— Аз или някой друг ще идва да ви носи по шейсет и осем лири всяка седмица. Десет седмици поред. Или по-скоро не, дойде ми на ум нещо друго, а вие ще ми кажете дали идеята е добра: ще открия сметка при вас, вие ще ми давате лихва от десет процента — това е минимумът, мисля — и от тази сметка всяка седмица ще теглите шейсет и осем лири и ще ги внасяте в сметката на вашия клиент. Всъщност мисля, че бих предпочела дванайсет процента. Можете да откажете. Има и други банки. Още по онова време вече не обичах банкерите.

Грийвс каза „да“.

— Колкото до извлеченията — каза Хана, — едно или две седмично ще са достатъчни. Да кажем във вторник и петък. Обичам да знам състоянието си и се оправям много добре с цифрите. Благодаря за любезността. След осемнайсет или двайсет месеца ще имам сто хиляди лири и ще трябва да ги поверя на някого… Да, точно така, чакам едно малко наследство. Мога ли да ви попитам нещо?

Можеше.

— Какви са шансовете на човек, който иска да тръгне пеш по права линия от Брисбейн до Пърт?

Той преглътна, объркан от безсмислицата.

— През Голямата пясъчна пустиня? Абсолютно никакви. Никой досега не го е правил.

… Всъщност някои вече са опитали. Той изреди имената на един поляк, граф Стрелецки, който през 1840 г. открил и кръстил връх Косцюшко; на някой си Ангус Макмилан, който година по-късно стигнал до Корнър Инлет (Хана изобщо не знаеше къде е това); на един прусак на име Лейхард, който през 48-а тръгнал от стръмните брегове на Дарлинг право на запад и когото все още очаквали да се завърне; на Джон Форест, който през 74-а успял да стигне от Пърт до Аделаида…

— Но Аделаида е в Южна Австралия… на запад от Мелбърн и маршрутът на Форест изобщо не може да се сравнява с Брисбейн — Пърт.

Съобщи имената и на други, обсебени от същата идея и умрели до един, без изключение. Според него трябвало да си ненормален, за да предприемеш такова пътуване. Особен пеш. Но дори и с онези нови коли без коне, за които разказват…

Хана се усмихна: само лудите са интересни. Тя имаше един последен въпрос: къде са в момента господин и госпожа Хътуил?

Несъмнено в Мелбърн. До юни-юли, когато обикновено се връщали в имението си в Гундагаи. Но както разбрал Грийвс, двойката се готвела да замине за Европа.

А това потвърждаваше сведенията, дадени от Куентин Маккена.

 

 

Смяташе и пресмяташе до настъпването на есента. Стигна до заключението, че в края на май ще притежава две хиляди и шестстотин лири лични нейни пари, увеличени с лихвата на банката.

Пето писмо до Мендел:

Ако утре пристигнете, ще имам с какво да ви нахраня, въпреки че сте доста лаком с този гардероб, дето ви е вместо гръден кош… А, Мендел, депресията ми премина, имам страхотно борбена душа. Всъщност потеглям на война. Кога ще дойдете при мен?

Взе парахода за Брисбейн на 29 април 93-а.