Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (8)

Сирка беше казала на Ингер, че ще работи в къщата с лодките. Не искаше да се среща с баща си. Не се срамуваше от любовта си към Йонас, но се чувстваше така, сякаш седеше на два стола.

Беше се разположила на верандата. На масата пред нея имаше хартия и моливи. Беше й трудно да се съсредоточи върху проектите и за да се разсее, прослушваше диска с уроци по италиански.

— Buongiorno. Come va?^[1] — каза гласът от диска.

— Buongiorno. Come va? — повтори Сирка на висок глас.

— Mi chiamo Silvia — продължи говорителката.

„Казвам се Силвия“, преведе си наум Сирка, след което повтори гласно:

— Mi chiamo Si… — Тя млъкна и поклати глава. — Mi chiamo idiota — изтърси Сирка. — Не съм добре. Какво ми става?

Седеше си тук и зубреше изрази на италиански, сърцето й преливаше от любов и копнеж по един мъж, когото баща й никога нямаше да приеме, а на всичкото отгоре й предстоеше пътуване до Венеция. Положението едва ли можеше да бъде по-заплетено.

Сирка стана, слезе от верандата и се загледа във водата. В този миг тя наистина не знаеше какво да прави.

 

 

Хокан ужасѐн погледна Бьорн Палм.

— Това е невъзможно, предприятието не може да фалира изведнъж!

Банковият директор разпери ръце в знак на съжаление. Той седеше зад бюрото си в семпло обзаведения кабинет. Беше предложил стол и на клиента си, но Хокан беше твърде напрегнат и остана прав.

— Знам, че в последните години направи големи вложения — каза банковият директор Палм. — Ние с радост ти отпуснахме пари за целта. Предприятието изглеждаше сравнително стабилно, а и с акционерния капитал като гаранция съумяхме да покрием дефицита от последните месеци. Този капитал обаче беше изтеглен днес.

Хокан, който сновеше неспокойно около бюрото, остана като ударен от гръм.

— Изтеглен? — Той поклати глава. — Това е невъзможно.

Бьорн Палм започна да се изнервя.

— Берит беше тук и изтегли всичките пари наведнъж. Преди това бяхме получили факс с твоя подпис.

Хокан усети как губи почва под краката си. Не можеше да повярва на това, което чу току-що. Зави му се свят. Берит! Не и Берит! Тя живееше за фирмата. Хокан не можеше да си представи, че помощничката му може да присвои парите и по този начин да съсипе предприятието. А и защо да го прави?

В съзнанието му изплува сцената от предишния ден. Берит крайно недвусмислено му беше дала да разбере, че за нея Хокан е повече от работодател, а той й беше обяснил също толкова недвусмислено, че не изпитва нищо към нея.

Поклати глава.

— Не съм изпращал никакъв факс — каза той глухо.

Бьорн Палм се сви в креслото си като спукан балон.

— Значи не знаеш нищо за това изтегляне на капитала?

— Не. — Хокан отново поклати глава. — Това трябва да се изясни веднага.

Той се запъти към вратата, но Бьорн Палм го спря. Банковият директор изглеждаше също толкова потресен, колкото и Хокан.

— Но защо го е направила? — попита той. — Винаги съм смятал, че Берит е много лоялен служител.

— Така е — кимна Хокан.

Той се вкопчи в бледата надежда, че е станало някакво недоразумение. Не можеше да си представи какво недоразумение би накарало един служител да изтегли целия капитал на фирмата, при това с фалшифициран подпис, но всичко щеше да се изясни, щом си поговореха с Берит. Хокан безпомощно погледна Бьорн Палм.

— Трябва да тръгвам. Непременно трябва да говоря с Берит.

— Не е ли по-добре да се обадим в полицията? — предложи банковият директор.

— Не, още не — отвърна Хокан.

Каквото и да беше подтикнало Берит към подобно непонятно действие, Хокан трябваше най-напред да разговаря с нея лично. Не можеше просто така да я предаде на полицията. Обеща на банковия директор да се обади възможно най-скоро и напусна кабинета му. После трескаво извади телефона си и опита да се свърже с Берит. Ингер го информира, че асистентката не е идвала в офиса, а в дома на Берит се обади само телефонният секретар. Хокан остави съобщение.

— Берит, моля те, обади се. На път си да извършиш голяма глупост.

Сградата на банката се намираше на пазара. Докато пресичаше площада, Хокан видя Йонас. Изненадани от неочакваната среща, двамата мъже се гледаха втренчено в продължение на няколко секунди.

— Добър ден, Хокан — каза Йонас учтиво.

Хокан не отвърна на поздрава и подмина зет си, без да каже дума. Зад гърба си чу гласа на Йонас.

— Чакай малко, моля те.

Хокан се обърна неохотно.

— Какво търсиш тук? — нахвърли се той върху зет си. — Върви си в Стокхолм.

— Така и ще направя — кимна Йонас. — Ще замина заедно с Лили.

Хокан беше убеден, че зет му умишлено се опитва да го нарани с тази забележка. Подхождаше му — първо му отне дъщерята, а сега — и внучката.

— Остави Лили на мира — каза той възмутено.

— Лили е моя дъщеря и живее при мен — отвърна спокойно Йонас. — Нямам нищо против да ти гостува през ваканциите. Във всеки случай тя вече е във възраст, когато не можем повече да се преструваме пред нея, че между нас има само дребни разногласия.

Хокан сви рамене безразлично.

— Това не е мой проблем. Аз нямам нищо против Лили да разбере що за човек е баща й.

Очите на Йонас проблеснаха гневно. Той с мъка се овладя.

— Моля те, престани най-после с тези глупости, Хокан.

Глупости ли? Смъртта на дъщеря му не беше глупост. В този миг на Хокан му идваше да удари плесница на Йонас, но не искаше да се остави този мъж да го изкара от равновесие.

— В момента си имам други грижи и не ми е до разправии с теб — каза той високомерно и отмина.

Все още ядосан, Хокан стигна до къщата на Берит. Позвъни, а когато никой не му отвори, похлопа с юмрук по вратата.

— Берит! — викаше той отново и отново, но отвътре не се чуваше и звук.

Наистина ли я нямаше, или просто се криеше?

Хокан бавно обиколи къщата. Нищо не нарушаваше тишината. Зад прозорците не се виждаха сенки. Когато погледна през прозореца на кабинета на Берит, Хокан замръзна. Пред очите му беше красивият старинен шкаф, в който помощничката му пазеше личните си документи. Шкафът зееше празен. Хокан вече не се съмняваше, че Берит е изчезнала.

 

 

На Йонас му трябваше време, за да се успокои след разпрата с Хокан. Дори след като се прибра в хотела и влезе да се изкъпе, той не спря да мисли за случилото се. Облече си чисти дрехи и се обади на Лили, за да я покани на разходка с платноходка, но детето отказа, защото искаше да обядва с дядо си.

Йонас се зачуди дали да не прояви настойчивост пред Лили. Откакто бяха дошли във Викърби, той почти не виждаше дъщеря си, а и му се щеше да покаже на Хокан, че всичко си има граници и че мястото на Лили е при баща й.

В следващия миг Йонас се засрами от себе си. Каквото и да ставаше, той никога нямаше да позволи дъщеря му да се превърне в разменна монета в отношенията му с Хокан.

Накрая реши сам да наеме платноходка. Това във всеки случай беше по-добра идея, отколкото да седи в хотелската стая и да се депресира.

Йонас излезе от залива и мина покрай къщата с лодките на семейство Петершон. Надяваше се Сирка да е там, макар да не го очакваше. А ето че младата жена седеше на верандата, наведена над масата. Сигурно работеше.

Йонас се усмихна и продължи с лодката напред.

 

 

Сирка не успяваше да се съсредоточи върху работата си. Тя вдигна глава и видя платноходката, която се приближаваше към нея. Едва когато се вгледа по-внимателно, младата жена позна Йонас, който й се усмихваше и й махаше с ръка.

Сирка също му помаха и стана. Тя слезе на кея точно когато лодката хвърли котва.

— Не знаех, че умееш да караш платноходка — каза учудено Сирка.

Йонас я погледна така, че сърцето й заби учестено.

— Откакто се помня, родителите ми винаги са имали лодка — отговори той. — Първите си стъпки съм направил на лодка. Защо не дойдеш с мен? Лили не пожела.

Сирка погледна замечтано бялото платно.

— Обожавам морето. Но трябва и да работя, ако не си забравил.

— Вярно. — Йонас се престори на унил. — Просто си мислех…

Гледаше така умолително, че Сирка не можа да му устои. Водата, синьото небе и слънцето я примамваха. И без това скоро всичко щеше да свърши. Тя щеше да замине за Венеция, а той — да се върне в Стокхолм. Защо да не се възползват от всяка минута, която можеха да прекарат заедно?

— Идвам — каза тя кратко, но решително. — Днес не ми идват никакви идеи.

Преди да тръгнат обаче, Сирка влезе в къщата. Йонас я последва. Тя внесе работните материали и плейъра в стаята и тъкмо се канеше да излезе, когато й хрумна нещо.

В кухнята нямаше големи запаси, но Сирка сложи всичко в една кошница — хляб, колбаси, сирене, малко плодове и бутилка вино. Хокан беше очарован от идеята по-късно да си направят пикник на брега. Преди да се качат на платноходката, Сирка донесе и едно вълнено одеяло. Тя се радваше, че ще може да прекара няколко часа с Йонас, а в морето беше малко вероятно да срещнат някой познат.

 

 

Хокан не беше в състояние да се прибере веднага вкъщи. Имаше нужда от въздух и време за размисъл. Той слезе на плажа и седна на камъка, на който няколко часа по-рано бе седяла Лили. Невероятното беше, че през тези няколко часа животът му се преобърна.

Берит беше изчезнала с всичките пари. Ако помощничката му не се осъзнаеше, предприятието беше обречено на фалит.

Хокан усети как една малка ръка докосва рамото му. Той трепна и рязко извърна глава.

Лили го гледаше с нескрита тревога.

— Зле ли ти е?

— Напротив — отговори провлечено Хокан. — Само съм малко уморен. А ти как си?

— Добре — кимна Лили.

Изражението на лицето й обаче издаваше, че все още се тревожи за дядо си. Сигурно не беше трудно човек да се досети, че нещо не е наред. Хокан се усмихна насила и си помисли, че Сирка е права. Лили беше невероятно чувствителна за възрастта си и улавяше всички настроения като сеизмограф.

— Бяхме се разбрали да се разходим — напомни му детето.

Хокан напълно бе забравил, че след като не можа да обядва с внучката си, й се беше обадил по телефона и й беше обещал да се разходят заедно. В този момент обаче не му беше до разходки.

Възрастният мъж се изправи.

— Съжалявам, Лили, но нямам никакво време.

— Моля те. — Лили го погледна така, че той не можа да устои. — Нали щеше да ми разкажеш как си станал цар на риболова.

Момичето хвана дядо си за ръка и го поведе по брега.

— На колко години беше тогава?

Този път Хокан позна Лаура във внучката си. Тя също не се предаваше, докато не постигнеше онова, което искаше. Колкото и да беше угрижен, възрастният мъж не можа да сдържи усмивката си. Лили му влияеше добре.

— Първия път бях на дванайсет — заразказва той, — а втория — на осемнайсет.

Лили го погледна.

— А през останалото време не си ли ловил риба?

— Напротив — кимна Хокан, — но тогава имаше по-важни неща. Не можех да се съсредоточа, затова и наградата отиваше при други. Но в онези години имаше много по-интересни неща от риболова.

Лили веднага разбра какво има предвид дядо й.

— Бил си влюбен — каза тя.

Хокан кимна.

— В баба ли?

— Първата ми любов беше Мария, дъщерята на аптекаря — унесе се в спомени Хокан. — Бях много нещастен, защото тя не ме поглеждаше.

Лили го погали съчувствено по ръката.

— Горкият дядо.

— Бързо го преодолях — призна Хокан — и ето че в живота ми се появи баба ти и веднага ми завъртя главата.

— Любов от пръв поглед — въздъхна Лили. — Колко романтично!

Хокан не можа да отговори, защото в този момент телефонът му звънна. Той вдигна и веднага придоби угрижен вид. Доставчикът на пясък отказваше да снабдява „Петершон Глас“ със суровина и работата в предприятието беше спряла.

Хокан усети как му призлява. Последиците от смъртоносния удар, който Берит му беше нанесла тази сутрин, не закъсняха.

Той побърза да прекрати разговора. Вглъбен в собствените си грижи, дори не погледна Лили, само й каза:

— Моля те да ме извиниш, но трябва веднага да се върна във фирмата.

 

 

Малката платноходка се носеше по вълните. Йонас и Сирка имаха чувството, че летят покрай залесения бряг.

Сирка седеше в задната част на лодката и наблюдаваше Йонас, който управляваше плавателния съд със сигурна ръка. Слънцето огряваше лицето на младата жена, а вятърът милваше страните й. Сирка отдавна не се беше чувствала толкова свободна. Искаше й се това пътуване да продължи вечно.

Ето че Йонас насочи лодката към брега. Наблизо нямаше сгради, не се виждаше жива душа. Цареше божествена тишина, нарушавана само от виковете на чайките.

Йонас подаде ръка на Сирка, за да й помогне да слезе, но младата жена не помръдна. Тя погледна спътника си сериозно и го попита:

— Отдавна събирам смелост да те попитам нещо. Защо си тук с мен? Защото ти напомням за сестра ми ли?

Йонас свъси чело и поклати глава.

— Не. Знаеш, че Лаура не обичаше водата. Предпочиташе да кара ски. Това беше единственото удоволствие, което споделяхме.

Сирка не се задоволи с този отговор.

— Честно казано, от вчера мисля по този въпрос. Първо се хващаш с едната сестра, после с другата.

Йонас не се засегна от това провокативно изказване. Той се доближи до Сирка, наведе се и я целуна нежно по устните.

— Да, може би така изглежда. Сигурно има хора, които се притесняват от това — каза Йонас и се изправи. — Особено баща ти.

— Баща ми! — Сирка поклати глава неохотно.

Преди малко се чувстваше толкова свободна, а ето че сега отново я налегнаха потискащите мисли, които не й позволяваха да се наслади на любовта си.

— Да не говорим повече за семейството ми — предложи тя.

Йонас веднага се съгласи. Двамата изтеглиха лодката на брега. Сирка постла одеялото под една бреза. Йонас легна по гръб, подпря се на лакти и я погледна замечтано.

Сирка извади една ябълка от кошницата и я захапа. Беше гладна.

— Няма ли да си вземеш нещо? — попита тя Йонас. — Или нищо не ти харесва?

— Напротив — каза той и продължи да я гледа, без да се помръдва.

Сирка се засмя и прокара ръка през лицето си.

— Какво има? Да нямам нещо на носа?

Йонас се поколеба за миг, но после пак подхвана темата, за която двамата всъщност не искаха да говорят.

— Толкова си различна от сестра си.

Сирка се запита какво ли има предвид Йонас.

— Лаура беше убедена, че като бебе са я разменили. Тя наистина беше различна — каза младата жена.

После зададе въпроса, който я глождеше.

— Това, че не съм като Лаура, хубаво ли е?

Йонас се изправи и я целуна.

— Ако беше като Лаура, нямаше да се влюбя в теб — отвърна той сериозно.

— Но ти обичаше сестра ми.

Сирка искаше да знае какво се беше случило между Лаура и Йонас.

— Да, обичах я — призна Йонас мрачно. — В един момент обаче забелязах колко е уморително да обичаш Лаура. Аз трябваше постоянно да се раздавам, а тя не проявяваше и най-малко желание…

В този момент телефонът му звънна. Йонас въздъхна и вдигна.

— Какво има, Лили?

В продължение на няколко секунди той слушаше какво му говорят, след което попита:

— Как така странно?

Явно обаче не получи отговор. След като извика няколко пъти името на дъщеря си, Йонас започна да върти телефона си във всички посоки.

— Нямам обхват — каза той припряно.

— Случило ли се е нещо? — попита Сирка загрижено.

— Не знам.

Йонас гледаше замислено телефона си. Все още нямаше обхват.

— Лили каза, че се тревожи за дядо си. Държал се странно. Най-добре е да се връщаме.

Сирка мигновено скочи и започна да слага нещата в кошницата.

— Да — кимна тя.

Сякаш за да отбележат края на излета и да подсилят тревогата на младата жена, сиви облаци закриха слънцето. Сега Сирка не искаше нищо друго, освен да се прибере колкото е възможно по-бързо.