Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (5)

Щом Сирка спря с велосипеда си пред хотела, Йонас тъкмо пресичаше улицата. Младата жена скочи от колелото и го извика по име.

Йонас спря и се обърна.

— Съжалявам са станалото — каза Сирка. — Трябваше да предположа, че няма да се получи.

— Не му е леко на баща ти — отвърна Йонас без сянка от обида.

— Въпреки това исках да ти се извиня, защото аз те накарах да влезеш. Можех да предвидя реакцията му.

Йонас се усмихна.

— Ти не си виновна. Наясно съм, че от години не съм желан гост в тази къща.

— Аз също живея там и баща ми не може да казва кого да каня — възрази Сирка.

Йонас се засмя.

— Малката Сирка — закачи я той. — Когато те видях за първи път, ти беше една пъпчива, преждевременно израсла хлапачка.

— Една хлапачка, която изобщо не харесваше гаджето на сестра си.

Сега и Сирка се засмя.

— Да — кимна Йонас, — и ми го показа доста ясно.

Сирка въздъхна дълбоко.

— Още тогава не ти е било леко с нашето семейство.

Лицето на Йонас придоби сериозно изражение.

— Майка ти винаги е била много мила с мен — каза той.

Както винаги, когато станеше дума за майка й, Сирка се натъжи. Тя страдаше за жената, която я беше разбирала по-добре от всеки друг.

— Веднъж мама рече, че Лаура изобщо не те заслужава — чу се да казва.

— Какво? — Йонас не скри изненадата си.

Сирка кимна.

— Майка ми те хареса от самото начало, за разлика от мен. Все пак аз бях хлапе, не знаех нищо за живота, още по-малко за любовта. Надявам се да ми простиш.

— Отдавна съм ти простил. — Йонас се усмихна широко. — Навремето изобщо не ме интересуваше какво мислиш за мен. За мен важна беше сестра ти, нищо друго нямаше значение.

Откровеността му изненада Сирка и тя се зачуди сама на себе си. Йонас съвсем не беше досадникът, за когото тя го беше смятала. Преди не можеше да го понася, а сега се радваше на всяка секунда, прекарана с него.

— Може би трябва да започнем съвсем отначало — предложи тя. — Какво ще кажеш?

Йонас сви рамене.

— С удоволствие.

Сирка протегна ръка.

— Аз съм Сирка Петершон, дизайнер от Викърби…

Йонас също протегна ръка и тъкмо щеше да поеме нейната, когато тя се дръпна.

— … всъщност това вече не е валидно — призна тя. — След три седмици заминавам за Венеция и в продължение на една година ще работя в една стъкларница в Мурано.

— Йонас Нивел — представи се Йонас със същия закачлив тон.

Този път той протегна ръка, за да поздрави Сирка за професионалния й успех.

— Честито.

Тя стисна ръката му и благодари.

— Ще бъде прекрасно — каза младата жена. — Венеция е фантастична. Бил ли си там?

— Още не. — Йонас поклати глава пренебрежително. — Венеция е малко кичозна за моя вкус.

— Кичозна ли? — Сирка възкликна и също поклати глава. — Венеция изобщо не е кичозна, напротив, страшно е романтична. Но вие, мъжете, разбира се, сте слепи за тези неща. Освен ако не сте се влюбили наскоро. Иначе просто не искате да си признаете, че също като нас обожавате романтиката.

Думите й накараха Йонас да се усмихне.

— Много си осведомена по отношение на мъжете — пошегува се с нея той.

Сирка въздъхна дълбоко.

— Ще ми се да знаех повече — призна си тя честно.

Разбира се, беше се влюбвала. Като хлапе беше хлътнала до уши по учителя си по немски, но това не се броеше. Беше едно от онези детински увлечения, които Сирка, вече пораснала, не можеше да разбере. На всичкото отгоре неотдавна беше срещнала въпросния учител — с оредели коси, огромно шкембе и дълбоки торбички под очите. В този момент тя сама се поздрави, задето момичешките й мечти и желания не се бяха осъществили.

Като студентка имаше връзки, но нито една от тях не се задълбочи.

По-късно се влюби в Олоф, чието стопанство се намираше недалеч от вилата на родителите й. Прекарваха си добре заедно, докато не осъзнаха, че чувствата им няма да траят вечно. Бяха сбъркали шеметното влюбване с истинска любов и се разделиха, преди връзката им да се е изхабила напълно.

В този момент Сирка се запита какво ли е да се влюбиш истински и толкова да обичаш един човек, че нищо друго да няма значение.

Изведнъж тя осъзна, че Йонас все още я гледа усмихнато. Зарадва се, че зет й не може да прочете мислите й, и все пак се почувства като хваната на местопрестъплението. Усети как се изчервява и нервно погледна ръчния си часовник.

— Трябва да тръгвам. Довиждане.

Младата жена се метна на колелото и тръгна.

— Довиждане — разнесе се зад нея гласът на Йонас.

Сирка се обърна, видя, че Йонас все още гледа към нея, и залитна.

После впери поглед в пътя и се намръщи.

„Какво ми става“, запита се тя, но не намери отговор на въпроса си.

 

 

Почти всеки ден Хокан оставаше до късно в офиса си. Това беше основната причина Берит също да закъснява вечер. А и какво да прави съвсем сама в онзи дом, който така я потискаше?

Всъщност това беше само къща, но не и дом. След тъжния край на брака й с Магнус трябваше да се установи някъде. Тогава й помогна брат й Олоф, но именно Хокан придаде нов смисъл на живота й.

Ето че и сега Берит седеше в офиса си. Наоколо беше тъмно, само нейният кабинет се осветяваше от настолната лампа. На бюрото бяха подредени напомнянията за плащания. Берит разгледа писмата едно по едно. Ако Гунаршон не направеше обещаната поръчка, щеше да стане напечено.

Опита се да не мисли за това. Гунаршон се беше обадил по-рано през деня, за да обсъдят офертата, и беше дал да се разбере, че ще направи поръчката веднага щом бъдат извършени исканите промени. Още утре щяха да му изпратят новата оферта с коригираните условия.

„Всичко ще се оправи“, мислеше си Берит. Поне що се отнасяше до фирмата. За нея обаче имаше и други важни неща, освен предприятието.

След обедната почивка Хокан не се върна в офиса. Берит се разтревожи, но после разбра от Сирка, че внучката му е дошла на гости.

Берит тайно се бе надявала началникът й да се появи по-късно. Сега обаче й стана ясно, че напразно го чака. Той нямаше да дойде.

 

 

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади снимката, която си бяха направили с Хокан по време на последното фирмено парти. На заден план се виждаха още неколцина колеги.

Берит обаче виждаше само Хокан, който стоеше до нея и я целуваше по бузата.

Именно тази целувка промени всичко между тях.

Берит прие факта, че след този случай Хокан започна да се държи дистанцирано — все пак тогава Биргита беше още жива. Малко след онова парти болестта й се влоши и стана ясно, че краят й наближава.

Берит никога не беше очаквала, нито желала смъртта на Биргита. Тя харесваше жената на Хокан, но след кончината й се надяваше да заеме мястото й. Знаеше, че Хокан споделя чувствата й, беше го усетила много ясно на партито.

Разбира се, трябваше да мине време. Берит разбираше, че Хокан първо трябва да преодолее мъката по жена си, преди да признае чувствата си сам пред себе си. До момента помощничката му беше проявила голямо търпение и ако се налагаше, щеше да чака още. Двамата бяха родени един за друг и някой ден Хокан щеше да прозре истината.

Берит прокара леко показалеца си по снимката, после я върна в чекмеджето и реши, че е време да си ходи.

Утрешният ден щеше да я доближи с още една крачка до осъществяването на мечтите й.

 

 

На път за работа Сирка мина през гробището. Искаше да полее още веднъж новопосадения розов храст, за да се хване по-добре.

Младата жена остави колелото си до водоема. На дървена рамка бяха окачени лейки, а над тях се виждаше табела, с която управата на гробищния парк приканваше посетителите да връщат лейките на мястото им след използване.

Сирка напълни една лейка с вода и отиде при гроба на майка си и на сестра си. Мислено тя отново преживяваше предишния ден.

Всъщност от няколко часа я занимаваше само това. Тя обаче мислеше не за стълкновението между баща й и зет й, а за последвалата среща с Йонас пред хотела.

За последно беше видяла Йонас на погребението на сестра си. Тогава за първи път го възприе не като непоносим досадник, а като човек, имащ нужда от състрадание. След погребението се сещаше рядко за него, колкото да се запита как е и най-вече — как е Лили. До вчера той беше просто неин зет и баща на племенницата й, но ето че сега образът му се допълваше с нещо ново, нещо, което Сирка не можеше да си обясни и което я смущаваше много.

Когато дойде до гроба, младата жена видя там точно мъжа, който беше завладял ума й.

Той седеше пред надгробния паметник, но като видя Сирка, се надигна. Погледът му беше размътен. Може би и след толкова години не беше успял да преодолее мъката по Лаура.

Сирка остави лейката на земята.

— Здравей, как си? — попита тя тихо и го погали съчувствено по ръката.

Йонас сви рамене. Известно време стояха мълчаливо един до друг. Сирка не сваляше длан от ръката на Йонас.

После тя въздъхна и каза:

— След всичко, което се случи, е много мило от твоя страна да оставяш Лили при нас.

Йонас я погледна.

— Лили загуби майка си и баба си. Не мога да й отнема и другите роднини само защото баща ти не ме харесва.

Сирка свали длан от ръката му и замислено се загледа в надгробния камък. Възхищаваше се на Йонас, който се държеше така благородно, въпреки че сигурно не му беше леко да понася отношението на тъста си.

— Лили ми разказа, че си получил място в стокхолмския клон на банката — смени темата тя.

— Най-късно в неделя трябва да се приберем — каза Йонас. — А и учебната година на Лили започва скоро.

Мисълта за отпътуването на Йонас й беше неприятна и след като се поколеба за миг, тя предложи колебливо:

— Ако не искаш да стоиш по цял ден сам в хотела, можем да измислим нещо. Искам да кажа — заекна тя безпомощно, — ако ти е скучно без Лили.

— Да, защо не — отвърна Йонас равнодушно.

Гласът му издаваше такова безразличие, че Сирка се отказа да го кани, където и да било. Самият Йонас също не направи никакво предложение, което само потвърди усещането й, че той всъщност не се интересува от нея.

 

 

Хокан разведе внучката си из стъкларското предприятие с голямо удоволствие. Лили беше изявила желание да разгледа и се интересуваше от всичко.

Най-много я очарова работата на стъкларите — детето не можеше да откъсне очи от работниците, които превръщаха безформената маса в красиви предмети.

До производственото хале се намираше складът. Тук всяко изделие преминаваше през качествен контрол.

— За това отговаря Ан-Брит — обясни Хокан, след което гордо представи внучката си на служителката.

В друго помещение се правеха гравюрите върху стъкло. Гравьорът така се беше задълбочил в работата си, че едва вдигна поглед.

— Той е истински художник — прошепна Хокан на Лили.

— А какво е това? — Лили посочи с пръст някакви странни предмети — блокчета, които бяха кухи отвътре.

— Това са дървени модели — обясни търпеливо Хокан. — В тях се формова стъклото.

— Страхотно. — Лили беше очарована. — И аз искам да стана стъкларка. Може ли някой ден да работя тук?

— Разбира се — отвърна Хокан.

„Ако «Петершон Глас» все още съществува“, мина му през ум. Хокан веднага пропъди тази мисъл. Той се радваше на интереса и ентусиазма на Лили. Отдавна не се беше чувствал толкова добре и не искаше да си разваля хубавия ден с мрачни мисли. Ето защо бодро кимна към внучката си.

— Първо обаче трябва да завършиш училище, нали?

Училището явно не беше любима тема на Лили и тя само измънка нещо с половин уста.

— Сега да отидем в офиса — каза Хокан. — Ингер сигурно вече ти е приготвила горещ шоколад.

Лили си беше пожелала горещ шоколад и дядо й беше помолил секретарката си да го приготви, докато той развежда детето из предприятието.

Без да се замисля, момичето седна зад бюрото на дядо си. Миг по-късно се появи Ингер с чаша кафе, горещия шоколад и купичка прясна бита сметана. Хокан държеше да поглези внучката си и сложи голяма порция сметана върху димящия шоколад.

— Може ли още малко? — помоли детето. — Обожавам горещ шоколад със сметана.

Лили невероятно много приличаше на майка си. Външният вид, движенията и дори гласът й бяха същите като тези на Лаура, когато беше дете. Сякаш някой беше върнал времето назад за момичето, но не и за самия Хокан. Той се радваше на внучката си, ала в същото време изпитваше дълбока тъга, че Лаура не е до него и че Биргита не ги очаква у дома. Времето беше отминало безвъзвратно и колкото и да искаше, той не можеше да поправи трагедиите, които сполетели семейството му.

Лили усети внезапната промяна у дядо си и го погледна стреснато.

— Какво има? Да не съм казала нещо не намясто?

Хокан се сепна. Той не биваше да позволява на спомените да развалят хубавите мигове, които споделяше с Лили.

— Не! — поклати глава, усмихна се и нежно погали внучката си по косата. — Всичко е наред, детето ми. Просто си спомних как, когато беше малка, майка ти често идваше тук след училище, за да пие горещ шоколад с мен. Ти изглеждаш точно като нея някога.

Лили го погледна въпросително.

— И мама ли искаше да стане стъкларка?

— О, не.

Хокан взе чашата си, заобиколи бюрото, седна срещу Лили, отпи глътка кафе и отново заговори.

— Майка ти нямаше нужното спокойствие. Не обичаше стъклото и казваше, че е прекалено крехко и чупливо.

— Ти ядосваше ли се? — попита Лили.

— Не. — Хокан поклати глава и се усмихна меко. — Майка ти искаше да опознае света, затова започна работа като журналист в туристическо издание. Беше винаги в движение, постоянно пробваше нови неща.

— Задържала се е само при татко и мен — заключи Лили.

Да, Лаура беше останала при този човек, който беше виновен за нещастието и смъртта й. Хокан се постара да не дава воля на чувствата си и се зарадва, когато Берит влезе в офиса му с тънка папка в ръка.

— Здравей, Хокан, имаш ли минутка?

Хокан представи Берит на Лили.

— Това е Берит Хансон, моята дясна ръка. Без нея тази фирма не би съществувала.

После се обърна към Берит.

— Помниш ли Лили?

— Разбира се! — Берит се приближи и подаде ръка на момичето през масата. — Одрала си кожата на майка си.

Хокан наблюдаваше с гордост внучката си. Тя стана, за да поздрави Берит, и предложи да се поразходи още малко из предприятието, за да може дядо й спокойно да разговаря с помощничката си. После добави с усмивка:

— И без това вече си изпих шоколада.

Хокан си помисли, че въпреки голямата прилика имаше нещо, което детето не беше наследило от майка си. Лаура беше малка егоистка, която искаше целият свят да се върти около нея.

„Е, и какво от това?“, каза си той. Тя наистина заслужаваше само най-доброто. Беше умна, красива и обаятелна. Ако пожелаеше, можеше да върти всеки на пръста си. Беше много специална жена и Хокан не можеше да се примири с мисълта, че вече я няма. Той никога нямаше да прости на човека, който беше виновен това да се случи…

— Хокан. — Гласът на Берит достигна до него.

Мъжът учудено вдигна поглед. За миг беше забравил всичко наоколо. Трябваха му няколко секунди, за да се осъзнае и да насочи вниманието си към папката в ръцете на жената.

— Какво има? — попита той делово, след което стана, заобиколи бюрото и седна на мястото си.

Берит сложи папката пред него и я отвори.

— Не мога да покрия текущите разходи. Никога не сме били толкова зле.

Сърцето на Хокан се сви, но въпреки това той се усмихна.

— Всичко ще се оправи — успокои я.

Вярваше, че ако си повтаря постоянно тези думи, те ще се сбъднат.

— Щом Гунаршон направи поръчката, нещата ще си дойдат на мястото. В краен случай ще трябва да използваме резервите, но не мисля, че ще се стигне дотам. Важното е Сирка да поеме едно стабилно предприятие, след като се върне от Венеция.

Берит се усмихна.

— Да, може би имаш право. За наистина важните неща с теб винаги сме били на едно мнение.

— Твоето назначение е един от най-добрите ми ходове.

Берит се наведе към него и го погледна така, че Хокан се смути.

— Ти ми спаси живота — прошепна тя. — След развода бях съсипана и не знаех какво да правя с живота си. Ти беше моят спасител.

Хокан се усмихна нервно.

— Не преувеличавай. Ти си силна жена и щеше да се справиш и без мен.

Той добре си спомняше онези отминали времена. Берит беше омъжена за негов състудент, собственик на малка, но успешна хотелска верига. Именно Берит управляваше бизнеса, докато мъжът й се наслаждаваше на живота, играеше голф и караше ветроходната си яхта. Един ден той срещна някаква жена и без колебание изостави съпругата си заради нея; дори продаде хотелите и замина за Карибите с младата си приятелка.

Берит изгуби всичко — съпруга си, луксозната къща и работата, която осмисляше живота й. Мъжът й така уреди нещата си, че след развода на нея й остана само обезщетението, с което си купи малка къща недалеч от стопанството на брат си.

Тогавашният помощник на Хокан тъкмо беше напуснал, за да търси нови предизвикателства, и макар че Берит разбираше повече от хотелиерство, отколкото от стъкларство, Хокан рискува и й предложи работата.

Той никога не съжали за това решение. Берит беше сред най-всеотдайните му служители и много бързо навлезе в бизнеса. Хокан й имаше пълно доверие и дори й беше предоставил пълномощно и достъп до всички фирмени сметки.

— Може би щях да се справя. — Берит потърси погледа му. — Но тогава разбрах колко е хубаво да имаш приятели. Само трябва да се осмелиш да приемеш помощта им.

— Мисля, че приключихме. — Хокан стана и тръгна към вратата. — Извинявай, но имам още една среща — излъга той.

Берит се беше приближила до него твърде много, а поведението и погледите й му бяха неприятни.

— Да, разбира се — отвърна припряно жената, но все пак не го остави на мира. — Това за помощта наистина го мисля. Много бих се радвала да ти помогна.

Тя бавно се приближи до Хокан и той видя в очите й нещо, което никога преди не бе забелязвал. Само възпитанието и уважението към извънредно надеждната и лоялна служителка го възпря да я прекъсне грубо.

Берит застана съвсем близо до него.

— След онази вечер разбрах, че между нас има нещо. Ти също го усети. Беше ни толкова добре заедно, държахме се дистанцирано само заради жена ти. Тя вече беше болна и аз разбирах, че не искаш да я напуснеш.

Хокан поклати глава неразбиращо. Не проумяваше какво има предвид тя под „онази вечер“.

— Не знам за какво говориш.

— За нас, Хокан — каза Берит настоятелно. — Толкова дълго страняхме един от друг, но ето че нашето време дойде. Най-накрая можем…

— Съжалявам, но представите ти са напълно погрешни!

Този път в думите му нямаше и следа от учтивост. Той беше като ударен от гръм и изведнъж видя асистентката си със съвсем други очи. Никога не си беше давал сметка за чувствата й. Услужливостта й понякога му идваше в повече, но той винаги я бе приемал като израз на благодарност.

— Много те ценя като служител — тонът му беше недвусмислен, — но никога не съм изпитвал, нито ще изпитвам нещо повече към теб.

Берит очевидно не искаше да приеме истината.

— Но ти имаш чувства към мен — промълви тя. — Не се разкриваше само заради Биргита. Хокан, през всичките тези години чаках само теб.

Мъжът поклати глава ужасен.

— Не е трябвало да правиш това — каза той хладно.

— Но онази вечер на фирменото парти… — Очите на Берит се напълниха със сълзи. — Ние танцувахме заедно и ти ме целуна.

Едва тогава Хокан си спомни. Да, веднъж я беше целунал приятелски по бузата, без да влага нищо особено в тази целувка. Прекарваха си весело, той си беше пийнал. И през ум не му беше минало, че Берит може да си направи погрешни изводи.

— Берит, преди смъртта на Биргита всяка година организирахме фирмено парти и винаги си прекарвахме много добре заедно. Това е само едно голямо недоразумение — обясни Хокан възможно най-спокойно.

Берит го гледаше толкова неразбиращо, че той не знаеше какво да прави.

— Хайде да забравим всичко — предложи той безпомощно — и да продължим да работим както досега.

С тези думи се обърна и побърза да напусне офиса си. На излизане чу Берит да казва „Да, само че…“, но не й обърна внимание. Едва на двора спря и си пое дълбоко дъх. Беше ужасен от случилото се и нямаше представа как да се държи занапред с асистентката си. И тъй като не искаше да я среща отново, Хокан се обади по мобилния на секретарката си Ингер и я помоли да изпрати Лили навън, за да се приберат у дома.

 

 

Берит беше вперила поглед в него.

— Но ти ме целуна — промълви тя.

Сълзите се стичаха по лицето й.

— Ти ме целуна!

Хокан не спря, дори не се обърна. Сякаш се опитваше да избяга от нея по най-бързия начин.

— Но ти ме обичаш!

Берит не разбираше какво става. Та той я обичаше! Колко дълго беше чакала и си беше повтаряла, че е нужно време, за да може Хокан да признае чувствата си към нея.

И сега това! Онази целувка на фирменото парти значеше толкова много. Тя не си беше измислила нищо! Но щом е така, защо сега Хокан я отблъскваше?

Изведнъж й причерня. Хокан я беше измамил! Беше я накарал да повярва, че един ден, когато се освободи от призраците на миналото, двамата ще изградят общото си бъдеще. Ето каква била работата! Той си беше играл с нея, а тя го бе обичала толкова много!

Обзе я разочарование. Всички надежди и желания, които осмисляха живота й през последните години, рухнаха. Берит усети как у нея се надига ярост и любовта, която беше изпитвала допреди миг, се превърна в желание за мъст и пареща омраза.