Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (3)

Колата беше отлично поддържана. Йонас запали двигателя и потегли. Беше планирал няколко излета с Лили за следващите дни. Щеше да бъде в отпуска, докато детето тръгне на училище. Такова беше условието му, когато се съгласи да се върне в стокхолмския клон на банката.

Пицарията се намираше недалеч от сервиза. Междувременно собственикът беше друг, но храната бе все така превъзходна. Йонас и Лили доволно се заситиха и решиха да оставят десерта за по-късно. Йонас обеща на дъщеря си смоландски^[1] сладкиш с извара, на който той, според собствените си думи, беше майстор. Преди това обаче трябваше да напазаруват за следващите дни.

Докато се движеха с колата по оживените стокхолмски улици, на Йонас му се струваше, че никога не е напускал това място. Още навремето той прекарваше много време с детето, много повече, отколкото жена му Лаура. Тя само водеше и вземаше дъщеря си от уроците по цигулка, но дори през почивните дни нямаше нито време, нито желание да бъде със семейството си. Може би затова Лили си спомняше толкова ясно уроците по цигулка.

Както винаги, Йонас побърза да прогони мисълта за Лаура от съзнанието си. Съпругата му вече нямаше място в живота му и въпреки че се стараеше дъщеря му да не го забелязва, на Йонас му беше трудно да си спомни за прекрасни мигове с Лаура. В последно време между тях се бяха случили твърде много неща, които бяха разрушили всичко хубаво във връзката им. За щастие Лили винаги разсейваше баща си, когато го обземеха подобни мисли.

Йонас паркира колата пред жилището си и с помощта на дъщеря си помъкна пазарските чанти към входа.

— Може ли да ти помогна в приготвянето на десерта? — попита Лили.

— Искаш да ти разкрия тайната си рецепта? — усмихна се широко Йонас. — Знам накъде биеш, но няма да стане, хитрушо.

— Полека, ще ти пораснат ушите — отвърна Лили в същия тон. — Всъщност твоята тайна рецепта не ме интересува, а и все още съм сита след пицата.

В този момент към сградата се приближи пощальон.

— Здравейте — поздрави Лили приветливо. — Имате ли нещо за нас? Йонас и Лили Нивел. Върнахме се и пак ще живеем тук.

— Да видим — отвърна пощальонът и започна да рови в чантата, която висеше на кормилото на колелото му.

— Хайде, Лили. — Пазарските чанти тежаха и баща й губеше търпение. — Тук сме само от няколко часа. Кой очакваш да ти пише?

— Всички — отговори Лили така, сякаш това се подразбираше. — Всичките ми приятелки от Чикаго обещаха да ми пишат.

В този миг пощальонът сякаш наистина откри нещо.

— Имате късмет — каза той. — Има писмо за Йонас и Лили Нивел.

Мъжът подаде плика на Лили и подкара колелото си към следващата сграда.

— Виждаш ли? — извика момичето победоносно. — Но защо пликът е адресиран и до теб?

Когато видя кой е подателят, Лили възкликна:

— Писмото не е от Америка, а от Викърби, от леля Сирка.

Детето подаде плика на баща си.

Йонас се постара да не показва емоциите си. Можеше да предположи, че тук, в Швеция, ще му е много по-трудно да избяга от спомените. За миг той дори се запита дали не е по-добре с Лили да бяха останали в Чикаго. После бавно тръгна нагоре по стълбите.

След като влезе в апартамента, той отвори писмото и прочете сърдечните думи на Сирка, предназначени за него и Лили.

— В сряда се навършва една година от смъртта на баба ти — обърна се той към дъщеря си.

— Толкова време ли мина? — Лили помръкна. — Много добре си спомням баба. Винаги беше толкова мила.

Да, Биргита беше много мила жена. Преди година, когато получи вестта за смъртта й, Йонас много се натъжи. Той дори възнамеряваше да се върне в Швеция за погребението. Накрая обаче размисли, тъй като отлично знаеше, че не е добре дошъл във Викърби. Именно по тази причина предложението на Сирка го изненада толкова.

— Леля Сирка ни кани във Викърби — обърна се Йонас към Лили. — Може да останеш там за няколко дни. Дядо ти ще се зарадва.

Лили беше очарована.

— Може ли? — възкликна тя въодушевено.

Йонас не беше сигурен дали е редно да приеме поканата. Викърби му навяваше толкова спомени. Там той беше открил щастието, но беше понесъл и големи страдания. Наистина ли искаше да се върне? Очите му срещнаха умолителния поглед на Лили. Сърце не му даде да й откаже направо.

— Вдругиден — каза той уклончиво. — Евентуално.

Разбира се, през този и следващия ден Лили не го остави на мира. Тя толкова дълго му се моли, че накрая Йонас се съгласи.

На следващата сутрин Лили нямаше търпение да тръгнат, докато баща й установи, че с радост би отложил заминаването.

Викърби не беше много далеч от Стокхолм. Красивото малко градче се намираше в Йостерйотланд^[2], на брега на Балтийско море.

По пътя Йонас беше напрегнат. Той не знаеше какво го очаква във Викърби и макар денят да беше хубав и ясен, а слънцето да грееше на безоблачното синьо небе, мъжът имаше усещането, че кара срещу стена от гъста мъгла.

По време на пътуването той се поотпусна, а веселото бъбрене на Лили го разведри. Когато му омръзна да говори, момичето пъхна в плейъра диск с концерт за цигулка. Йонас не знаеше кой е авторът на произведението, но то подхождаше на пейзажа, който виждаха през прозореца.

Пътят се виеше покрай морския бряг, заобикаляше някакъв залив и минаваше покрай села с типичните червени къщи, зад които се простираха необятни гори. Както казваше Лаура: „Това е най-шведската част от Швеция.“

Звуците на цигулката ставаха все по-силни и изпълваха купето на колата. Йонас се остави на музиката и пейзажа да го завладеят. Той чувстваше как настоящето се размива и на негово място се настанява миналото…

— Татко, чуваш ли? — сепна го гласът на Лили. — Де да можех и аз да свиря така.

Йонас пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че идва от друг свят и че се е върнал в настоящето тъкмо навреме. Той се обърна към дъщеря си и й се усмихна.

— Ако можеше да свириш така, щеше да си дете-чудо. Радвам се, че не си такава. Животът на гениите не е никак лек.

— Някога баба Биргита свиреше това произведение.

Йонас се изненада, те Лили си спомня какво е свирила баба й.

— От нея си наследила дарбата си — отбеляза той. — Просто няма как да е от мен.

— Е, и? — прекъсна го Лили. — Затова пък ти умееш други неща.

— Така ли? — Йонас отново й се усмихна. — Какви например?

Лили се престори, че размишлява.

— Ти си добър спортист — каза тя накрая, после пак се замисли за момент. — Познаваш всички дървесни видове — продължи детето. — Готвиш добре и четеш много хубаво на глас.

— Ще каже човек, че съм добър баща.

— Такъв си — потвърди Лили въодушевено. — Ти си най-добрият баща на света.

Йонас прокара ръка по бузата на дъщеря си. За него тя беше най-добрата дъщеря. Ако от връзката му с Лаура беше излязло нещо добро, то това беше Лили.

 

 

Гробището беше разположено на едно малко възвишение, на чийто връх се издигаше местната църква. Зад каменната стена се виждаше морето и се чуваше тихото, неспирно шумолене на вълните.

Хокан гледаше как дъщеря му засажда розовия храст пред паметника, на който бяха изписани имената на жена му и на другата му дъщеря.

Сирка знаеше какво изпитва баща й. Той много тъгуваше и всеки ден с болка мислеше за любимата си съпруга. Имаше обаче и още нещо. Хокан беше убеден, че след смъртта на дъщеря си жена му е изгубила и последните си сили и затова не е съумяла да се пребори с рака.

Ето защо наред с мъката възрастният мъж таеше в себе си и горчивина.

— Това бяха любимите цветя на Биргита — каза Хокан тихо и посочи розите. — Преди първата ми среща с майка ти отидох в цветарския магазин и съвсем случайно се спрях на една роза. Ако се бях появил с букет лалета, може би нямаше да ми даде шанс — усмихна се той тъжно.

Сирка също се усмихна. Тя притъпка още веднъж почвата около корена на розовия храст и се изправи.

— Не бих могла да си представя подобно нещо — поклати глава младата жена. — Мама винаги е казвала, че се е влюбила в теб от пръв поглед.

Сирка въздъхна.

— Така и аз си представям любовта — неповторима, еднозначна и завладяваща.

— И вечна — допълни Хокан. — В добро и зло. Исках само да я направя щастлива. Бях готов на всичко за нея. За разлика от Йонас, който донесе само беди на горката ти сестра — добави той горчиво.

— Стига, татко.

Сирка се сгуши в баща си. Тя знаеше колко често и с колко болка мисли той за сестра й. Да можеше да го утеши! За разлика от Хокан, Сирка не винеше зет си за тежката катастрофа, която беше отнела живота на сестра й. Все някога баща й трябваше да разбере, че Йонас не е виновен. Дори и след толкова време обаче Хокан продължаваше да се инати.

— Изминаха три години от смъртта на Лаура — каза меко Сирка.

Баща й стисна зъби.

— Беше в разцвета на живота си — прошепна той на себе си.

Възрастният мъж се отдръпна от дъщеря си и си тръгна с наведена глава и празен поглед.

Сирка го гледаше потиснато. На баща й и така му беше достатъчно тежко; но от омразата, която таеше в себе си, нямаше да му стане по-леко.