Елена Илина
Четвъртата височина (61)

Последният път

На брега на Дон, във фермата близо до селището Паншино, 780-ти стрелкови полк погребваше своите герои — Гуля Корольова и Алексей Топлин.

Двата ковчега бяха поставени в дивизионния клуб на подиум.

В стаята беше тясно. Бойците и командирите бяха дошли тук направо от бойната линия, за да се простят със своите любими другари. Тука бяха и началникът на политотдела на дивизията Клочко, и командирът на полка Хохлов, и комисарят Собол, и Траянов. Люда Никитина стоеше до главите на смъртниците и все гледаше неподвижните, спокойни лица на Гуля и Алексей. Тя внимателно поправи една къдрица, която бе прилепнала към бузата на Гуля, и отмахна едно бодливо клонче, паднало върху челото на Алексей.

Обърнал се към прозореца, Шура Филатов изтриваше от време на време с пестник очите си.

А в ъгъла тихо плачеха момчетата — Саша и Гриша. Те се срамуваха да плачат — та нали са разузнавачи, но сълзите сами течаха по бузите им.

През краткия си живот те бяха видели вече не малко убити. Но да се гледа сред струпалите се живи хора неподвижната и безмълвна Гуля, която вчера още ходеше, разговаряше, смееше се така, както и всички, беше странно и страшно. Траянов се наведе към момчетата.

— Е, разузнавачи? Не се предавайте, дръжте се. Какво да се прави! А Гуля не забравяйте. Вие сте щастливи, че я познавахте.

Момчетата веднага се стегнаха по военному, оправиха ремъците и шапките си.

— Другарю старши лейтенант — прошепна Гриша, — защо никъде не се вижда чичо Семьон?

— Другарят Школенко — поправи го Саша.

Траянов вдигна рамене:

— И самите ние не знаем…

За съдбата на героя разузнавач мислеха не само Саша и Гриша. Мисълта за него тревожеше всички.

Много пъти вече проверяваха в командния пункт списъците на загиналите и ранените. Но Семьон Школенко не беше в списъците.

И никой не знаеше и не можеше да си представи, че в същото това време Семьон Школенко е във фашисткия „лагер на смъртта“. Фашистите го бяха смъкнали, тежко ранен, от бруствера в окопа. Сега те го инквизираха и измъчваха, заставяйки го да говори. Но той мълчеше…

Внезапно под прозореца, като наруши тежката тишина, гръмна полковата музика. Тържествените тъжни звуци на траурния марш нахлуха и изпълниха цялата стая. Люда затвори очи и когато ги отвори, също като в мъгла видя как двата ковчега се отделиха от подиума и бавно заплуваха върху ръцете на другарите към изхода.

Ето и двата зинали гроба.

Оттук добре се вижда западният бряг на Дон, същият този, от който през тъмната есенна нощ Гуля пренасяше ранените. Но сега брегът, завзет от врага, е потънал в синкавосивото покривало на мъглата.

А по̀ на юг от селището Паншино, там, зад височина 56,8, някъде до селището Вертячи още гърмят боеве. Небето пламти от заревото на огъня. В свежия студен въздух непрестанно ехтят тежките гърмежи на оръдията.

Ръцете на другарите внимателно поставиха на земята двата простички, небоядисани ковчега.

С прошарени коси, суров на вид човек, началникът на дивизионната артилерия майор Прозоров излезе напред и бавно обгърна с поглед всички.

— Другари! — каза той. — Тук пред нас лежи Алексей Топлин или както ние го наричахме простичко, Альоша. Алексей Топлин, командир на артилерийски полк, падна със смъртта на храбрите. А това стана така. По време на нашето настъпление за височина 56,8 излезе от строя обслужващият една тежка картечница — оная, която с огъня си поддържаше настъплението на една рота. Настъпващата рота залегна, а майор Топлин прибяга до картечницата и откри огън по фашистите. Натискът на врага отслабна. И тогава Топлин даде команда: „Герои богатири! Да не дадем на врага нито педя наша, руска земя! Напред, герои!“ — и поведе ротата срещу врага. В тази минута вражески куршум го повали на място. Прощавай, Альоша! Твоят живот беше прям, открит, хубав. Такава е и смъртта ти.

Той замълча за миг, а след това отправи поглед към другия ковчег.

Всички глави се обърнаха към Гуля Корольова.

Вятърът едва помръдна една къдрица от нейните коси и лека сянка пробяга по нежното й лице, като едва забележимо оживи неговата сурова неподвижност.

Напред излезе комисарят Собол.

— Кой би могъл и да помисли — каза той, — че в тази млада жена, почти момиче, се таи такава сила, силата на любовта и ненавистта, такова наистина голямо геройство? Гуля Корольова, другари, изнесе от бойното поле повече от сто ранени бойци и командири, тя заедно с бойците на височина 56,8 завземаше с щурм немските окопи! В един тежък момент на боя за тази височина, изцапана с кръв, тя вдигна останалото без командира си поделение и го поведе в атака… Ето я тази красива, млада, мила на всички ни девойка… Другари, да отмъстим на врага за нашите другари, за Альоша Топлин и Гуля Корольова!

Затвориха се капаците на ковчезите. Бойните знамена, тъжно сведени, се наклоняха над героите. С шапки в ръцете и сведени глави, стояха мълчаливо тия, които тъй много обичаха Гуля — нейните бойни другари. Батарея от шест оръдия се построи до гробовете, като насочи дулата си към неприятеля.

Прозвуча команда:

— По враговете на родината — огън!

Гръмна прощалният салют. Цевите на оръдията отскочиха назад. И пак!

— Залп — огън!

Десет пъти прогърмяха оръдията и десет пъти снарядите с остро пищене полетяха към лагера на враговете.