Елена Илина
Четвъртата височина (52)

В крайдонските степи

Широко са се разпрострели крайдонските степи със своите хълмове и млади гори. Ако не беше войната, тук омайващо щеше да мирише през тия дни на пелин, на мента, на дъхави степни треви. Във високото безоблачно небе щяха да се чуват трелите на чучулиги. Спокойно щяха да се синеят езерата — Кръглото езеро, езеро Криво — и мирно щяха да си текат донските води между високия и стръмен западен бряг и полегатия източен.

А сега в степта миришеше на дим. Издигаха се нагоре черните стълбове на минните взривове, на самолетните бомби, на артилерийските снаряди. Все с нова и нова сила се раздаваше пукотевицата на пушечната и картечната стрелба и стрелбата на автоматите. И накъдето и да погледнеш, всичко изровено от окопи, от съобщителни ходове, навсякъде се издигат блиндажи, пресни гробове.

… Много преживяхме и много видяхме през всичкото това време — пишеше Гуля на баща си, седейки в землянката. — Бием се здравата. Бойците проявяват направо невиждано геройство. Много бойни другари и приятели изгубихме, но от това още по-силна е омразата към врага. Ако остана жива, ще се опитам да напиша книга за героичните защитници на Дон.

Току-що над нас се разрази въздушен бой. Нашите юнаци здравата пердашат фашиста. Тия дни разузнавачите доведоха един фашистки летец, свален в бой.

Скоро пак ще отида на предната линия. Сега аз ти пиша, а всичките ми мисли са там, около нашите момчета, където се води боят. Сега аз съм на пет километра от тях.

Знаеш ли, татко, няма нищо по-приятно от това, да се съберем всички заедно след лют бой и в минутата на отдих мъничко да си побъбрим и да се пошегуваме. Ако не ме болеше главата, още сутринта щях да отида на предната линия, но доста силно още ме боли главата. Немците имат една минохвъргачка, която подражава на нашата „катюша“. Та снаряд от тая минохвъргачка ме зашемети. На около 15 метра от мене избухна, а може би и по-близо. Но ти не се безпокой, всичко ще мине…

Гуля пишеше и като се държеше за главата, се поклащаше. Болката ставаше все по-нетърпима. Но да каже за това на някого от своите другари не й се искаше. Току-виж, че я отправили в медицинския пункт.

В една от тези кратки почивки, за които пишеше в писмото си Гуля, след боя в землянката се бяха събрали уморени, изпрашени хора.

Един от тях, с бакърено от загара лице, с руси, избелели от слънцето коси, бивш миньор, а сега разузнавач, Семьон Фролович Школенко, палейки цигара, бавно разказваше как той наскоро ходил на разузнаване.

— Сутринта ме вика командирът на батальона и казва: „Език трябва да се хване“. — „Слушам! — отговарям. — Ще хвана.“ Приготвих се, както се следва, проверих автомата, сложих в чантата бомби — обикновени и противотанкови, и тръгнах.

Школенко разказваше как той се промъквал към немците — къде пълзешком, по лакти, къде приведен, като се стараел да не се отделя от гъстия храсталак, а Гуля слушаше и си мислеше: „Ето как трябва да се ходи на разузнаване! Само с храброст нищо не става…“.

И затаила дъх, тя слушаше как незабелязано се приближил до немците нашият разузнавач, как с противотанкова бомба убил шестимата, които седели на земята, а седмия, който бил на пост, обезоръжил и довел в щаба.

Не били изминали и няколко часа, и Школенко получил нова задача: този път от полковия командир.

„Много ни досаждат немските минохвъргачки — казал той. — Трябва да се узнае къде се намират.“ — „Ще узная — отговорил Школенко и попитал: — Сам ли да отида или с някой друг?“ — „Както искате“ — отвърнал командирът. „Сам ще отида! — казал Школенко. — Ходил съм вече, зная пътя.“

Похапнал, попушил, навил си партенките, проверил автомата и тръгнал. Върнал се надвечер, а с него — седемнадесет червеноармейци. Брадясали, окървавени, боси, едва се държат на крака.

— От плен ги измъкнах. Почти от оня свят се връщат — казал Школенко. — Вече гробовете си копаеха.

И той разказа как му се удало с една противотанкова бомба да унищожи седем фашиста наведнъж, а осмият, който се намирал малко по-надалече, да вземе в плен. Разказа и това, как двамата автоматчици, като чули взрива на неговата бомба и командата: „Рота, след мене!“, си плюли на петите, а от храстите изскочили пленените червеноармейци, които още малко, и щели да бъдат разстреляни. След няколко минути Школенко вече водел измъчените, сякаш дошли от оня свят хора в своята част, а заедно с тях се тътрел, поглеждайки с ужас руснаците, хванатият в плен немец. Хората, които току-що били заплашвани от сигурна смърт, мъкнели със себе си трофейните минохвъргачки. Но след всичко, което изпитали, те били готови да натоварят и много по-голяма тежест на гърба си. А плененият немец едва-едва мъкнел една картечница.

„Ето какви герои имаме! — мислеше си Гуля, слушайки бившия миньор. — На вид такъв простичък — с широко, обветрено, изгоряло от слънцето лице, с капчици пот на челото, избеляла рубашка, войнишко таке на главата… Най-обикновен червеноармеец, а два подвига в един ден! Такива ли си ги представях аз преди войната?“

Тя дълго не откъсваше поглед от Школенко, като че ли за пръв път го виждаше. А те много често се срещаха. И съвсем неотдавна, през едно от затишията, той й бе разказал своята история. Баща му, също миньор, защитавал през гражданската война Царицин, както сега защитава Сталинград — на далечните подстъпи към този град — Семьон Школенко. Бащата загинал и е погребан недалече от тия места, в станица Нижна Чирска.

Разбира се, не всички бойци бяха като Семьон Школенко. Случвало се бе на Гуля да види и други. Понякога не достигаше на някои издръжливост и мъжество.

Малко по-късно, през септември, имаше такъв случай. През време на боя, когато всички се хвърлиха в атака, Гуля видя, че един младичък боец от новото допълнение се спря. Всички тичат, а този стои като закован. Без да му мисли, Гуля го хвана за яката, тласна го напред и извика:

— Какво, уплаши ли се?!

Боецът като че ли се опомни и затича заедно с Гуля, държейки в ръце автомата си.

След няколко дни, излизайки от санбата, Гуля срещна един червеноармеец, който й се стори познат.

— Струва ми се, някъде съм ви виждала — каза Гуля. — Само че не помня къде.

— А пък аз веднага ви познах — усмихна се той малко смутено. — Спомняте ли си, всички тръгнаха в боя, а аз, тъй като не бях привикнал, такова… е, просто поизплаших се малко. Тогава вие ме хванахте за врата, дадохте ми един хубав ритник и аз какво да правя, хукнах напред.

Гуля се засмя.

— А сега? Не се ли страхувате вече?

— Мъча се да не се страхувам. Благодаря, сестричке.

… Дивизията не стоеше дълго на едно място. Скоро тя получи нова заповед: да мине в резерв на фронта и да се движи на североизток, в района на Котлубан — по посока на Волга.

Сутринта на 18 август след нощни преходи, изминала двеста и петдесет километра път в походен ред, дивизията се съсредоточи в района Котлубан — Самофаловка. Обаче хората и тук не можаха поне мъничко да си отдъхнат. Вечерта дойде нова заповед: незабавно да се придвижи от Котлубан в западна посока. Това се оказа необходимо, защото още през нощта на 17-ти немците се бяха прехвърлили от западния бряг на Дон на източния — в района на фермата Паншино. Тук именно, към Паншино, се придвижи дивизията, с цел да се изтика врагът в Дон и да се унищожи неговото предмостие.

Приближавайки тук на разсъмване на 19 август, дивизията, без да се спира, се разгъна и недалече от Паншино встъпи в бой с врага.

По-късно, през октомври, Гуля писа на баща си, спомняйки си какво се бе случило през тези августовски дни и нощи, паметни за нея и за бойците:

В един от слънчевите дни пристигнахме в село Н. На разсъмване се скрихме в една голяма конюшня — и хора, и каруци. Налягахме, заспахме. Колко сме спали, не зная. Събудихме се от вой на сирена и взривове на бомби. Стъкла се сипят, мазилка хвърчи. Целият сайвант се тресе… Премина вълната на нападението. Изскочих аз, събрах ранените, превързах ги. Едва ги пренесох — едни в мазетата, други в окопите — пак долетяха. И на групи, на групи. И като ни запердашиха от пет часа сутринта, тогава и почнахме настъпление. Аз тръгнах с батальона. Излязохме на наблюдателния пункт и гледаме — пак летят. А нашият първи пункт е тъкмо на височинната, пък и лошо замаскиран. Вмъкнахме се ние в един окоп. А самолетите се разгънаха, че като запердашиха. Гледаме — един точно над нас пикира. И при това, проклетниците, за морално въздействие включват и сирените. Вият отвратително. Бухнаха фашистите една бомба — прах цял стълб. Така ни засипа, че нищо не се вижда. Чуваме само — вият над нас и бомбите им звънят при летенето. Пръсне ли се бомба, смеем се: „Не улучиха!“. Свърши се. Започна да се мръква. Тръгнахме отново. Куршуми пищят. Мините при избухването си жално вият: „Тю-у-у…“. И такова бе положението при нас през нощта, че връзката съвсем се прекъсна. Идват от десния фланг, казват: „Група автоматчици се е промъкнала, откъм тила ви иде“. От левия фланг също неблагополучие. А всичките свързочници разпръснати. Нито един не останал. Пожелах да възстановя връзката аз. „Ще успея“ — казвам. И тръгнах. Над главата ми мрежа от трасиращи куршуми — красива гледка. По пътя вдигнах един ранен заедно с пушката му. Него мъкна, пушката му, и тя тежи, пък отгоре на това и моя автомат. Но домъкнах го. Възстанових връзката (намерих къде беше прекъсната жицата и я съединих). А нощта тъмна като в рог. Местността непозната. Върнах се обратно в батальона. Бяха взели пленник. Отведох и него. Много, много работа имах оная нощ, но всичко не може да се разкаже…

Но още за едно нещо бе разказала Гуля в писмото си: как превързвала едно ранено дете. За това тя бе писала и в писмото до майка си:

На 19 август в един населен пункт авиобомба попада в някаква къщица, а вътре — цяло семейство. Майката била убита, останали две дечица: едното на година и седем месеца, а другото — на шест месеца. Едно парче ранява мъничкото в гърба. Аз прибирах и превързвах ранени, когато неочаквано някаква бабичка ми носи за превръзка това момченце. Превързвам го и плача, сълзите ми като град текат, а то ме гледа с големите си страдалчески очи и даже не плаче, само стене…

Сигурно неведнъж си е спомнила Гуля за своя Йожик, докато е намотавала широкия бял бинт, който плътно като елече е опасвал гърдичките и гръбчето на раненото детенце.

Всичко не може да се разкаже — пишеше Гуля. — Ако започна да описвам подробно всичко, което се слечи през ония дни, не биха ми стигнали и няколко дни.

Да, за много неща още би могла да разкаже Гуля, ако е имала време.

Би разказала още, че след едно нападение на фашистката авиация по средата на широката улица в селището Паншино (именно това бе „селото Н.“, споменато в писмото на Гуля) се бе образувала огромна яма. Ямата беше не по-малко от десет метра в диаметър и три метра дълбока. Къщичките от двете страни на тази улица по някакво чудо бяха оцелели. И от една такава къщичка излезе бабичка. Дочула разговора на военните, които, застанали до ямата, се чудеха, че нито една от къщичките не е повредена, бабичката каза:

— Моят старец, и той остана жив! А пък до прозореца седеше.

Отначало Гуля също не можа да разбере как са могли да оцелеят къщите. После й обясниха: бомбата потънала дълбоко в песъчливата земя. Част от парчетата погълнал пясъкът, а другата част излезли навън под голям ъгъл.

Боят продължаваше, без да затихва. Двата полка — с командири Шумеев и Хохлов — при поддръжката на артилерийски огън с общ натиск най-после изтласкаха хитлеристите от Паншино, ликвидираха предмостието, отхвърлиха врага в Дон и при помощта на полка на Горбачов очистиха източния бряг. И все пак противникът ни превъзхождаше със сили и авиация. Четиристотин бомбардировача нападаха жестоко нашата дивизия. Едновременно от две страни — откъм района на селището Вертячи, което се намираше по на юг, но също така на източния бряг на Дон, и откъм противоположния бряг, западния — безмилостно биеха по нашите полкове артилерията и минохвъргачките на противника. И през нощта, след небивали упорити боеве, нашите части бяха принудени да се спрат в района на Паншино. Да достигнем главните предмостия — ония, които се намираха по на юг, в района на селището Вертячи — не успяхме. Не ни стигнаха силите. На дивизията бе заповядано да мине в отбрана. Да не се отстъпва нито крачка. Да се стои до смърт. И хората се спряха.