Елена Илина
Четвъртата височина (48)

Преди сражението

Към 9 май 214-та стрелкова дивизия, която влизаше в състава на Първа резервна армия, се съсредоточи в района на Тула.

Неотдавна освободените от врага градове и населени пунктове — Сталиногорск, Бобрик-Донской, Узловая — още носеха следите на неотдавнашните боеве. Много къщи бяха ужасно разрушени, опожарени. По запустелите поля се търкаляше захвърлено немско оръжие — бронирани коли, танкове, минохвъргачки, оръдия. Навсякъде се виждаха още съвсем пресни гробове.

По измъчените лица на жените, на старците и на децата се отразяваше току-що преживеният ужас на войната.

Седнала до дългата маса на военния клуб, Гуля пишеше писмо на баща си:

Живея в Сталиногорск. Изглежда, това е било весело градче, но вече носи следите от пребиваването на фашистите.

Тя вдигна глава, хвърли поглед на Пушкин, който я гледаше от портрета. Спомни си пламенните думи на Лермонтов, насочени към убийците на великия руски поет:

И вам не смыть всей вашей черной кровью

поета праведную кровь!

Гуля въздъхна дълбоко и отново се залови за перото:

Не ще изкупят фашистите със своята черна кръв тия зверства, които са извършили на нашата земя!

Гуля пак се замисли. Колко много й се бе насъбрало, за което й се искаше да му разкаже! Но всичко, разбира се, в едно писмо не може да се напише. И тя написа накратко:

Зачислена съм в медсанбата, а съм командирована в политотдела на дивизията, тъй като при дивизията има самодейна бригада и аз съм в нея.

Като написа писмото, Гуля се зае да разглежда по лавиците книгите с разкази, стихове, сборници с нотирани песни. Трябваше да се подберат материали за програмата на артистите, да се намерят песни, които биха могли да се разучават с бойците. Работа, както винаги, имаше много, още повече, че наближаваше тържественият ден, за който трябваше да се подготви голям концерт.

Наближаваше денят, в който щеше да им бъде връчено оръжието.

Досега, намирайки се в Башкирия, бъдещите воини през цялата зима се обучаваха с макети: карабини, автомати, минохвъргачки, оръдия, радиостанции — всичко това беше направено от дърво или шперплат от ръцете на самите бойци. Учеха се те упорито, в студове и виелици, но оръжие бойците още нямаха. И ето, на дивизията сега предстоеше да получи оръжие, направено от ръцете на работниците и работничките от тулските заводи.

Цял ден се разтоварваха сандъци с оръжие, а надвечер хиляди хора — местни жители — запълниха в полукръг огромното поле.

И ето, сега от високата естрада, построена за концерта, Гуля гледа тържествения митинг.

Пред нея стоят две хлапета. Едното е на десет, а другото на девет години.

Неотдавна, когато дивизията току-що бе пристигнала в Сталиногорск, началникът на разузнавателния отряд при щаба Шафик Фасахов ги бе довел в щаба и бе казал:

— Останали са сирачета. Какво да правим с тях?

Момчетата не чакаха да решат в щаба какво да правят с тях. Те жално и проточено се замолиха:

— Чичковци, вземете ни със себе си! Чич-ков-ци-и!…

— А как се казвате?

— Аз — Гриша — първо отговори по-малкото, с лунички по носа.

— А пък аз — Саша — отговори по-голямото, без лунички, без вежди, с обелен от слънцето нос. — Аз съм много ловък, чичо! Където искате мога да отида! Даже и на разузнаване.

— И аз също! — подхвана по-малкото. — И аз съм много ловък! Аз съм и умен! Ще видят те, фашистите, кои сме ние!

И двамата пак започнаха да се молят:

— Чичковци, вземете ни!

„Чичковците“ — офицери от щаба — весело се засмяха.

— Вие братя ли сте?

— Не, другари.

— Е, какво, да вземем тия другари, а? — предложи един от офицерите. — Да доложим на командването.

— Да доложим — каза Фасахов, същият офицер, който бе довел момчетата.

И ето, Саша и Гриша, вече в пълна военна униформа, ушита специално за тях, с нови ботушки с кончови и в рубашки, добре запасани с колани с медни катарамки, стоят и гледат парада.

… Засвириха тръбите на военната музика. Започна парадът на войските, току-що получили оръжие.

С вълнение гледаше Гуля тези съвсем млади, почти момчешки лица, тези пълни със сили юноши, на които предстоеше може би да отдадат на родината най-скъпото си — своя живот… И тя разбираше какво трябваше да чувства сега всеки, който бе получил днес оръжие: защитата на родината сега е в неговите ръце. Работническите ръце бяха свършили своята работа.

— Гуля, скоро е твоят ред… — чу тя глас зад рамото си.

— Зная, не съм забравила — отговори тя, без да се обръща.

Беше й трудно да откъсне поглед от безкрайните редици на воините, които крачеха дружно в такта на музиката.

„Кои ли от тях ще се върнат при своите?“ — неволно мислеше тя.

И още по-остро почувства колко важно е със слово, с песен да се повдигне духът на бойците.

Тя сега трябваше да изтича някъде на тишина, да си припомни, да повтори всичко, което й предстоеше да декламира и пее от естрадата, но й се искаше да гледа още и още…

Започваше най-интересното: показно учение с бойна стрелба. Една рота тръгна в настъпление. Истински противник пред нея нямаше, но артилерията, минохвъргачките, картечниците, които поддържаха настъплението, заговориха истински. Забухаха оръдията, завиха, засвистяха снаряди, мини, пръскайки се точно там, където се намираха мишените, представляващи противника.

— Гледай, гледай! — с възторг викаха, бутайки се един друг, Саша и Гриша. — Ха така, браво! Виждаш ли, Гуля?

— Виждам, виждам — казваше тя, ласкаво милвайки момчетата по ниско остриганите глави.

Зрителите ръкопляскаха, радвайки се на точните попадения, не по-малко от Саша и Гриша. Всичко наоколо ликуваше и шумеше като на стадион през време на спортни състезания за световно първенство.

Зрителите вече достатъчно бяха гледали и слушали всичко, но народът не се разотиваше.

Гуля се разтревожи: дали няма да провали концерта — нали тя водеше програмата.

Но опасенията й се оказаха напразни.

Актьорите влагаха всичките си сили и майсторство. Буйно танцуваха на дъсчената естрада армейските играчи, особено двамата млади цигани, които с всички сили се мъчеха да се надиграят един друг, а Кадир Хабибулин свиреше на своя курай^[1] така хубаво, както никога не бе свирил. Накрая излезе и самата Гуля. Тя издекламира стихове, а после изпя една весела украинска песен, пълна с дяволитост и закачливост:

И шумить, и гуде,

дрибний дощик иде.

Ой, хто ж менэ, молодую,

тай до дому доведе?

Всички ръкопляскаха, усмихваха се и навярно не един млад момък би бил радостен да изпрати „до дому“ тази мила, красива девойка. Но от всички най-много се радваха Саша и Гриша. Те ръкопляскаха, подскачаха и с всички сили викаха: „Още!“.

… Започнаха напрегнати дни на боева подготовка.

Околните поля се превърнаха в „бойни полета“. Артилерия, минохвъргачки, пушки, автомати, картечници, гранати — всичко се пускаше в действие по всяко време на деня и нощта. Стреляха с бойни снаряди, мини, патрони. Настъпваха, хвърляйки срещу „врага“ гранати, бутилки с възпламенителна течност. В бойните редици на настъпващите също се пръскаха „мини“ и „снаряди“. И макар че те никого не убиваха и не раняваха, но се пръскаха като истински, с оглушителен трясък, вдигайки нагоре парчета земя и кълба дим.

Никакви препятствия не можеха да преградят пътя на настъплението. Всичко се преодоляваше по боен начин. Ако срещаха по пътя си река, хората я преминаваха с плаване или по брод и при това с оръжие и обмундировка.

Всичко работеше в пълна мяра на сили и напрежение — щабове, свръзка, тилове… Това беше истинска школа за бойна подготовка.

Гуля работеше без умора — мъкнеше на ръце „ранени“, правеше им превръзки и всичко това така внимателно и грижливо, като че наистина можеше да им причини болка.

В кратките минути на почивка някак си особено я привличаха горските поляни със своя дъх на треви и цветя. От тяхната силна настойка сякаш можеше да се опиеш. И изглеждаше някак си невероятно, че тази гореща, ароматна родна земя можеше да я заплашва смърт и запустение…

Често пъти нощем, лежейки в палатката и вдишвайки чистия горски въздух, наситен с мирис на треви, листа, земя, Гуля не спеше и все мислеше, мислеше… Пред погледа й изплуваха любознателните благодарни очи на бойците. Да, бойците приемат концертите чудесно, но не й даваше покой грижата: къде да намери нови песни, нови разкази и стихове, такива, които да поддържат бодър дух у хората?

Защо да не кажем: от време на време току се прокрадне мъка в сърцето и не е така лесно да се справи човек с нея. Гуля знаеше по себе си. Понякога така се затъжаваше за близките си, особено за Йожик, и й се струваше, че не може повече да изтърпи.

Дълго не можеше да заспи през такива нощи. Хиляди мисли и спомени се тълпяха в главата.

Ето, пред погледа й се изправя огънят на върха на Аю-даг, Мечка-планина. Непрогледната нощ, гората, където на всяка крачка я дебне драка. Като че ли вчера беше всичко това.

И ето, тя пак е в гора. И пак е нощ. Само че това е друга гора, друга нощ, друго време. Война… Наистина ли в страната има война?! Така тихо е сега в гората. От вечерта една кукувица все кукаше. Гуля я запита колко години й остава да живее, опита се да брои, но кукувицата замълча. „Може би нищо не й е останало? — бодна я мисъл. — Не, не! — строго прекъсна себе си Гуля. — Всичко това са глупости. Измислици. Ще живея!“

И тя сладко се протегна. Независимо от всичко, хубаво е да се живее така! Всичко, всичко е интересно! Интересно е да изучаваш оръжието, да ходиш на стрелбището, да яздиш кон, да правиш превръзки, да беседваш с хората, да излизаш на концерти, да виждаш как засияват уморените лица.

Пак като тогава, когато играеше за филма, Гуля имаше един бял кон. Съвсем като Сивчо. И където и да отидеше с него, навсякъде я посрещат като желана гостенка:

— Нашата Гуля пристигна!

— Нашата артистка!

— Сестричката!…

Много неща позна Гуля за тези два месеца, много научи. Тя се радваше на успехите на дивизията, гордееше се с тях, както и другарите й. Така й се искаше да пише в къщи за всички събития напоследък: за това, как минават ученията, за това, как членът на военния съвет на армията, дивизионният комисар Абрамов, на един червеноармейски митинг каза, че дивизията е подготвена за боеве и прилича на кадрова, и за това, че дивизията е получила от военсъвета на армията благодарност. Но Гуля знаеше, че за всичко това не може да се пише в писма.

Ученията свършиха. Командването на армията се зае с разбор на проведените учения. И в самия разгар на работата през нощта на 10 юли командващият Първа резервна армия, генерал Чуйков, обяви заповедта на Върховното главно командване: незабавно да се придвижат към района на Сталинград.