Агата Кристи
Смъртта идва като завършек (8)

I

Този кошмар разсъни Ренизенб. До сутринта почти не заспа — само дремеше. Беше обзета от някакво смътно чувство за надвиснало зло.

Стана рано и излезе от къщата. Както често досега, краката й я отведоха до Нил. Рибарите вече бяха излезли и една голяма лодка гребеше с пълна сила към Тива. Други лодки развяваха платна от лекото подухване на вятъра.

Нещо се обърна в сърцето на Ренизенб, вълнуващо желание за нещо, което не можеше да назове. Помисли си: „Чувствам… Чувствам…“ Но не знаеше какво точно! По-право, не намираше думи, с които да определи усещането. Каза си: „Иска ми се нещо… но какво?“

Кай ли желаеше? Той беше мъртъв — нямаше да се върне. Помисли си:

„Повече няма да мисля за Кай. Каква полза от това? Всичко е свършено.“

Тогава забеляза друга фигура да стои, загледана след лодката, която плуваше към Тива — и нещо в тази фигура, някаква емоция, прозираща през строгата й неподвижност, сепна Ренизенб. Тя разпозна Нофрет.

Нофрет, загледана в Нил. Нофрет — сама. Нофрет, замислена… за какво?

Леко объркана, Ренизенб внезапно установи колко малко знаеха те за Нофрет. Бяха я приели като враг, чужденка, без да се поинтересуват или да проявят любопитство за живота й, нито пък за средата, от която идваше.

Вероятно, помисли си изведнъж Ренизенб, на Нофрет й е тъжно тук, сама, без приятели, заобиколена единствено от хора, които не я обичат.

Ренизенб бавно тръгна напред, докато застана до нея. Нофрет обърна глава за миг, после пак отправи поглед в предишната посока и продължи да проучва Нил. Лицето й беше безизразно.

Ренизенб каза плахо:

— По реката има много лодки.

— Да.

Продължи, подчинявайки се на някакъв неясен подтик за приятелство:

— Прилича ли на местата, откъдето идваш?

Нофрет се засмя — кратък, по-скоро горчив смях.

— Не, наистина. Баща ми е търговец в Мемфис. Там е весело, забавно е. Има музика, песни, танци. И после баща ми пътува по търговските си работи. Ходила съм с него в Сирия — в Библос, пред Носа на газелата. Плавахме и на един голям кораб в открито море.

Тя говореше с гордост и въодушевление.

Ренизенб стоеше неподвижно, съзнанието й възприемаше бавно, но с нарастващ интерес и разбиране думите й.

— Сигурно тук ти е много скучно — тихо каза тя.

Нофрет се засмя припряно:

— Тук е мъртво, мъртво… Не се прави нищо друго, освен да се оре, сее, жъне и пасе… и да се говори за посеви, и да се спори за цената на лена.

Наблюдавайки отстрани Нофрет, Ренизенб все още се бореше с непознати за нея мисли.

Внезапно, сякаш беше нещо физическо, огромна вълна от гняв, покруса и отчаяние избликна от момичето до нея.

Ренизенб си помисли: „Та тя е млада — почти като мен, дори и по-млада. А е наложница на това старче, на това суетно, мило, но по-скоро смешно старче, баща ми…“

Какво знаеше тя за Нофрет? Нищо. Какво й каза Хори вчера, когато беше извикала: „Тя е красива, жестока и лоша!“ „Ти си дете, Ренизенб.“

Това й беше казал той. Едва сега разбра смисъла на казаното от него. Нейните думи не означаваха нищо. Не можеш толкова лесно да отхвърлиш едно човешко същество. Каква тъга, горчивина, какво отчаяние се криеше зад жестоката усмивка на Нофрет! Какво бе направила Ренизенб, какво бе направил някой от тях, за да я предразположи?

Ренизенб каза, запъвайки се, по детски:

— Ти ни мразиш… разбирам защо… не бяхме мили с теб… но сега… не е толкова късно. Не можем ли ние, ти и аз, не можем ли да бъдем сестри? Ти си далеч от всички, които познаваш… сама си… не мога ли да ти помогна?

Думите й потънаха в тишина. Нофрет бавно се обърна. Минута-две лицето й остана безизразно — освен, помисли си Ренизенб, една мигновена нежност в погледа. В това ранно утринно безмълвие, невероятно ясно и спокойно, Нофрет като че ли се поколеба — сякаш думите на Ренизенб бяха докоснали самата сърцевина на нейната нерешителност.

Странен момент беше това, момент, за който Ренизенб щеше да си спомня…

После изражението на Нофрет постепенно се промени. Стана съвсем злобно, очите й сякаш тлееха. Пред изблика на омраза и злоба в погледа й Ренизенб отстъпи крачка назад.

Нофрет изрече с нисък, яростен глас:

— Стига! Не желая нищо от никого. Глупаци, такива сте вие, всички до един…

Замълча за миг, после се обърна и енергично закрачи към къщата. Ренизенб бавно я последва. Чудно наистина, но думите на Нофрет не я ядосаха. Те разтвориха пред очите й черна бездна от омраза и покруса — нещо съвсем непознато досега в живота й, и съзнанието й беше объркано, защото схващаше колко ужасно е да чувстваш нещо подобно.

Когато Нофрет прекрачи пътната врата и премина през двора, едно от децата се изпречи на пътя й, гонейки топката си.

Тя ядосано блъсна момиченцето и то се просна на земята. Детето нададе вой, Ренизенб дотича до него, вдигна го и каза възмутено:

— Не трябваше да правиш така, Нофрет! Виж, наранила се е, ударила си е брадичката.

Нофрет рязко се засмя:

— Да внимавам да не нараня тези разглезени сукалчета? Защо? Да не би майките им да са внимателни към моите чувства?

Като чу плача на детето, Кайт изтича от къщата. Наведе се и разгледа нараненото му лице. После се обърна към Нофрет:

— Дяволица и змия! Гадина зла! Почакай и ще видиш какво ще ти погодим!

С всичка сила удари Нофрет по лицето. Ренизенб извика и задържа ръката й, преди да е успяла да замахне повторно.

— Кайт, Кайт, не прави това!

— И кой го казва? Нека се види в огледалото. Тук е сама срещу много.

Нофрет стоеше неподвижно. Ръката на Кайт беше оставила ясен червен отпечатък на бузата й. От крайчеца на окото, където гривната на Кайт беше раздрала кожата, по лицето й се стичаше тънка струйка кръв.

Но изразът на Нофрет озадачи Ренизенб — и я изплаши. Нофрет не се разгневи. Вместо това в очите й имаше особен, ликуващ израз и устата й отново се беше извила в познатата котешка, доволна усмивка.

— Благодаря ти, Кайт — каза тя.

После влезе в къщата.

II

Със стиснати клепачи, мърморейки под носа си, Нофрет повика Хенет. Тя дотича, спря и ахна. Нофрет бързо прекъсна възклицанията й.

— Доведи ми Камени. Кажи му да си вземе писалката, мастило и папирус. Трябва да напише писмо до господаря.

Очите на Хенет бяха приковани в бузата на Нофрет.

— На господаря… Разбирам… — Сетне попита: — Кой направи… това?

— Кайт — Нофрет си спомни случката и тихо се усмихна.

Хенет поклати глава и изписка:

— Това е много лошо, много лошо… Разбира се, господарят трябва да научи. — Тя стрелна Нофрет с кос поглед. — Да, наистина, Имхотеп трябва да знае.

Нофрет каза любезно:

— Ти и аз, Хенет, мислим еднакво… Смятам, че и действията ни ще бъдат такива.

Тя откачи един аметист в златен обков от края на ленената си роба и го сложи в ръката на Хенет.

— Ние с теб искрено желаем благополучието на Имхотеп.

— Толкова се радвам, Нофрет… Колко си щедра… каква изящна изработка.

— Имхотеп и аз ценим верността.

Нофрет продължаваше да се усмихва, очите й се стесниха като на котка.

— Извикай Камени и ела заедно с него. Ти и той сте свидетели на случилото се.

Камени дойде малко неохотно, сбърчил вежди.

Нофрет заговори повелително:

— Помниш ли нарежданията на Имхотеп, преди да замине?

— Да — отвърна той.

— Времето настъпи — каза Нофрет. — Сядай, вземай мастило и напиши каквото ти казвам. — После, понеже Камени още се колебаеше, тя рече заповеднически: — Ще пишеш това, което виждаш със собствените си очи и чуваш със собствените си уши, а Хенет ще потвърди всичко, което казвам. Писмото трябва да бъде изпратено в пълна тайна, и то незабавно.

Камени бавно отвърна:

— Не ми харесва…

Нофрет му се озъби:

— От Ренизенб нямам оплаквания. Тя е мила, слаба и глупава и не се е опитвала да ми навреди. Доволен ли си сега?

Почернялото от слънцето лице на Камени потъмня още повече.

— Нямах предвид това…

Нофрет омекна:

— Мислех, че го имаше… Хайде сега, изпълни нарежданията ми — пиши.

— Да, пиши — рече Хенет. — Толкова ме обезпокои това, ужасно ме обезпокои. Имхотеп непременно трябва да научи. Има право. Колкото и да е неприятно, всеки трябва да изпълни дълга си. Винаги съм го чувствала така.

Нофрет мило се засмя:

— Сигурна съм в това, Хенет. Ти ще изпълняваш дълга си. И Камени ще си върши работата. А аз — аз ще правя това, което ми е приятно…

Но Камени още се колебаеше. Лицето му беше мрачно, почти ядосано.

— Не ми харесва това — упорито каза той. — Нофрет, по-добре пак си помисли.

— Това ти го казваш на мен!

Камени отстъпи пред тона й. Очите му избягваха нейните, но мрачното изражение остана върху лицето му.

— Внимавай, Камени — каза равно Нофрет, — имам голямо влияние пред Имхотеп. Той слуша каквото му казвам. Досега е бил доволен от теб… — Тя спря многозначително.

— Заплашваш ли ме, Нофрет? — ядосано попита Камени.

— Може би.

Той я изгледа гневно, после наведе глава.

— Ще направя каквото казваш, Нофрет, но мисля, да, мисля, че ще съжаляваш.

— Ти ли ме заплашваш, Камени?

— Предупреждавам те…