Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death Comes As The End, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 27 гласа)

Информация

Преводът е направен по изданието:

AGATHA CHRISTIE, DEATH COMES AS THE END

 

FIRST PUBLISHED 1945

SEVENTH IMPRESSION OCTOBER 1971

FONTANA BOOKS

Издадена за пръв път от William Collins Sons & Co Ltd 1945

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващо подзаглавие (Мандор)

ГЛАВА XIV
Първи месец от Зимата — 25-и ден

I

Когато членовете на семейството се върнаха от съда на номарха, където своевременно бе потвърдено делото по съдружието, пролича общ дух на веселие. Безспорно изключение правеше Ипи, на когото в последния момент не дадоха дял от земята поради прекалената му младост. Той беше намусен и нарочно се дяна някъде.

В отлично настроение, Имхотеп викна да донесат кана вино от верандата, където то стоеше в голям съд.

— Пийни и ти, синко — потупа той Яхмос по рамото. — Забрави замалко скръбта си. Нека всички мислим за добрите дни, които предстоят.

Имхотеп, Яхмос, Собек и Хори вдигнаха чаши. После приказките секнаха, тъй като бил откраднат един вол, и четиримата мъже побързаха да изяснят тази работа.

Когато след час Яхмос се върна в двора, беше уморен и разгорещен. Отиде до съда с виното, който още стоеше на същото място. Гребна една бронзова чашка от него и седна на верандата, като отпиваше по малко. По-късно дойде и Собек и възкликна от удоволствие.

— Ха! Дай сега вино! Да пием за бъдещето, което най-после ни е осигурено. Несъмнено това е добър ден за нас, Яхмос!

Яхмос се съгласи.

— Да, наистина. Във всички случаи животът ни ще стане по-лесен.

— Винаги си много умерен в чувствата, Яхмос.

Собек се засмя, гребна чаша вино, гаврътна я и я остави, примлясквайки с устни.

— Да видим сега дали баща ми ще продължава да затъва в калта, както винаги, или ще съумея да му отворя очите за новите методи.

— Ако бях на твое място, щях да го подхвана постепенно — посъветва го Яхмос. — Винаги си бил луда глава.

Собек се усмихна приятелски на брат си. Беше в много приповдигнато настроение.

— Бавно, но славно — каза присмехулно той.

Яхмос се усмихна, без да се засегне.

— В крайна сметка това е най-сигурният начин. Освен това баща ми се отнесе много добре към нас. Не бива да го тревожим.

Собек го изгледа любопитно.

— Наистина ли си привързан към баща ни? Ти си едно любещо създание, Яхмос! Сега не ме е грижа за никого… за никого другиго, освен за Собек — жив и здрав да е!

Той отпи нова глътка вино.

— Внимавай — посъветва го загрижено Яхмос. — Днес яде малко. Понякога при такива случаи човек като пие вино…

Той млъкна, устните му внезапно се изкривиха.

— Какво ти става, Яхмос?

— Нищо… Внезапна болка… Аз… нищо ми няма…

Вдигна ръка да избърше челото си, което изведнъж се беше оросило с капчици пот.

— Не изглеждаш добре.

— Едва сега ми мина.

— За това време никой не е отровил виното — засмя се Собек на собствените си думи и протегна ръка към съда. В същия миг ръката му се скова, тялото му се сви в неочакван гърч…

— Яхмос — задъха се той. — Яхмос… аз — също…

Залитайки напред, Яхмос се преви на две. От устата му се изтръгна сподавен вик.

Собек се гърчеше от болка. Той повиши глас:

— Помощ! Доведете лекар… лекар…

Хенет изскочи от къщата.

— Ти ли викна? Какво каза? Какво има?

Нейните тревожни писъци заглушиха останалите.

И двамата братя стенеха от болка.

Яхмос каза с отслабнал глас:

— Виното… Отрова… Доведи лекар…

Хенет нададе остър вик:

— Ново нещастие! Тази къща наистина е прокълната. Бързо! Хайде! Доведете от храма гадателя отец Мерсу, той е опитен лекар.

II

Имхотеп крачеше нагоре-надолу из централната зала на къщата. Хубавата му ленена роба беше изцапана и провиснала, нито се беше изкъпал, нито преоблякъл. Лицето му бе изкривено от безпокойство и страх.

От задната част на къщата се разнесоха плач и ниски ридания — женската реакция на нещастието, сполетяло всички в дома. Гласът на Хенет се издигаше най-високо.

От стаята встрани се чуваше как лекарят жрец Мерсу се грижи за бездейното тяло на Яхмос. Ренизенб вървеше тихо към централната зала от женските помещения, но беше привлечена от звука. Краката й я отведоха до отворената врата, тя спря, усещайки лечителната утеха в звучните думи, които редеше жрецът.

— О, Изида, велика магьоснице, освободи ме, избави ме от всички лоши неща, злини и болести, от удара на бог, от удара на богиня, от мъртъв мъж или мъртва жена, от мъжки враг или женски враг, който може да ми се противопостави…

Лек дъх потрепна на устните на Яхмос.

Ренизенб се молеше в сърцето си:

„О, Изида… о, велика Изида… спаси го, спаси брат ми Яхмос! Ти, която си велика магьосница…“

Мислите се стрелкаха объркано в съзнанието й, преминавайки в заклинания.

„От всички лоши неща, злини и болести… Това ни е сполетяло в тази къща — да, болезнени мисли, гневни мисли… Гневът на една мъртва жена.“

Тя говореше без задръжки в помислите си, насочени към точно определен човек в нейното съзнание.

„Не Яхмос ти стори зло, Нофрет, и макар Сатипи да беше негова жена, ти не можеш да го държиш отговорен за нейните деяния. Той никога не е имал власт над нея… никой нямаше. Сатипи, която ти причини болка, е мъртва. Не е ли достатъчно? Собек е мъртъв. Собек, който само говореше против теб, но в действителност никога не ти е навредил. О, Изида, не позволявай Яхмос също да умре. Спаси го от отмъстителната омраза на Нофрет!“

Крачейки разсеяно нагоре-надолу, Имхотеп вдигна очи, съзря дъщеря си и лицето му се успокои, доволство премина през него.

— Ренизенб, ела тук, скъпо дете.

Тя дотича при него и той я прегърна.

— О, татко, какво казват те?

Имхотеп изрече с труд:

— Казват, че при Яхмос имало надежда. Собек… знаеш ли?

— Да, да. Не ни ли чу как стенем?

— Умря на зазоряване — каза Имхотеп. — Собек, силният ми, хубавият ми син! — гласът му замря в гърлото.

— О, това е лошо, жестоко! Нищо ли не можа да се направи?

— Всичко, каквото можеше, се направи. Лекарствата го накараха да повърне. Предписаха му отвара от силни билки. Приложиха свещени амулети и могъщи заклинания. Нищо не помогна. Мерсу е опитен лекар. Щом той не можа да спаси моя син, тогава такава е била волята божия — да не се избави.

Гласът на жреца лекар се извиси в сетно гръмко песнопение. Той излезе от стаята, бършейки потта от челото си.

— Е? — нетърпеливо се обърна към него Имхотеп.

Лекарят каза сериозно:

— С благословията на Изида синът ти ще живее. Слаб е, но кризата от отровата премина. Болката намалява.

Той продължи с по-обикновена интонация:

— Истинско щастие е, че Яхмос е пил по-малко от отровното вино. Опитвал е бавно, докато изглежда синът ти Собек го е изгълтал наведнъж.

Имхотеп простена:

— В това беше разликата между тях. Яхмос, плах, предпазлив и бавен в подхода си към всичко. Дори в яденето и пиенето. Собек, вечно изпадащ в крайности, щедър, с широка ръка… уви! — неразумен. — После добави остро: — Значи виното определено е било отровено?

— Няма никакво съмнение, Имхотеп. Утайката беше изследвана от моите млади асистенти върху опитни животни. Всичките умряха почти едновременно.

— Но аз пих от същото вино няма и един час по-рано, пък не почувствах прилошаване.

— Със сигурност то не е било отровно тогава. Отровата е била добавена по-късно.

Имхотеп удари с юмрук по дланта на ръката си.

— Никой — заяви той, — никой жив не би дръзнал да отрови синовете ми тук, под моя покрив! Такова нещо е невъзможно. Никой жив човек, казвам ти!

Мерсу наведе леко глава. Лицето му стана неразгадаемо.

— За това, Имхотеп, ти най-добре можеш да съдиш.

Имхотеп стоеше и се чешеше нервно зад ухото.

— Има нещо, което бих искал да чуеш — внезапно изрече той. Плесна с ръце и когато слугата влезе, викна: — Доведи пастирчето! — Обърна се към Мерсу и обясни: — Това момче не е от най-умните. Трудно схваща какво му казват и не владее съвсем умствените си способности. Но има очи, зрението му е наред и е твърде предано на сина ми Яхмос, който беше мил с него и се отнасяше тактично към недостатъка му.

Слугата се върна, водейки за ръка слабо, почти чернокожо момче само с парче плат около бедрата, с леко кривогледи очи и с уплашено, глуповато лице.

— Говори! — заповяда рязко Имхотеп. — Повтори каквото ми каза одеве.

Момчето наведе глава, пръстите му започнаха да мачкат препаската около кръста.

— Говори! — извика Имхотеп.

Влезе Еза, накуцвайки, опираше се на тояжката си и се взираше с недовиждащите си очи.

— Ти притесняваш детето. Ренизенб, дай му един хинап. Така, момченце, кажи ни какво видя.

Момчето гледаше ту към един, ту към друг. Еза го подкани:

— Това беше вчера, когато ти влезе през вратата на двора и видя… какво видя?

Момчето закима с глава, поглеждайки настрани, и промърмори:

— Къде е господарят Яхмос?

Жрецът заговори властно и любезно:

— Желанието на твоя господар Яхмос е да ни разкажеш каквото знаеш. Не се бой, никой няма да ти стори зло.

Лицето на момчето просветна:

— Господарят Яхмос беше добър към мен. Ще направя каквото желае.

То млъкна. Имхотеп замалко да избухне, но погледът на лекаря го спря. Изведнъж момчето заговори бързо, нервно, като през цялото време се озърташе наляво-надясно, сякаш се плашеше да не би някой невидим дух да връхлети отгоре му.

— Всичко стана заради малкото магаренце, дето Сет го закриля и все прави по някоя пакост. Аз го погнах с тоягата си. То влезе през голямата порта в двора и аз надзърнах през вратата вътре. На верандата нямаше никой, но беше оставен съд с вино. И после една жена, господарка, излезе отвътре. Приближи до съда, подържа ръцете си над него и после, после… май пак влезе в къщата. Не зная. Чух стъпки, обърнах се и видях в далечината господаря Яхмос да се връща от полето. И аз продължих да търся магаренцето, а господарят Яхмос влезе в двора.

— И ти не го предупреди! — ядосано извика Имхотеп. — Нищо не му ли каза?

Момчето заплака:

— Не знаех, че има нещо нередно. Не видях нищо друго, освен жената, застанала усмихната там и простряла ръце над съда за вино… Нищо не видях…

— Коя беше тази жена, момче? — попита жрецът.

Момчето безизразно поклати глава.

— Не зная. Сигур е била една от господарките в къщата. Аз не ги познавам. Разкарвам стадата по далечния край на посевите. Тя носеше боядисана ленена рокля.

Ренизенб се ококори.

— Слугиня може би? — подхвърли жрецът, не изпускайки момчето от очи.

То уверено поклати глава:

— Не беше слугиня… Имаше перука на главата и носеше накити. Слугините не носят накити…

— Накити? — попита Имхотеп. — Какви накити?

Момчето повтори нетърпеливо и убедено, тъй като най-накрая бе преодоляло страха си и беше съвсем сигурно в това, което казваше:

— Три гердана от мъниста с висящи златни лъвчета…

Тояжката на Еза изтрополи на пода. Имхотеп извика, задушавайки се. Мерсу каза заплашително:

— Ако лъжеш, момче…

— Истина е, кълна се, че е истина! — Гласът на момчето стана висок и ясен.

От страничната стая, където лежеше, Яхмос слабо извика:

— Какво става?

Момчето се втурна през отворената врата и се наведе над одъра, върху който лежеше Яхмос.

— Господарю, те ще ме измъчват!

— Не, не — Яхмос с труд извърна глава върху изместилата се дървена възглавница. — Стига сте тормозили детето. То е просто, но честно. Обещайте ми.

— Разбира се, разбира се — отвърна Имхотеп. — Няма нужда. Ясно е, че момчето каза всичко, каквото знаеше, и аз не мисля, че лъже. Тръгвай, детенце, но не се връщай чак при далечните стада. Стой по-близо до къщата, за да можем да те повикаме пак, ако ни потрябваш.

Момчето се изправи и хвърли неохотно поглед към Яхмос:

— Болен ли си, господарю?

Той се усмихна едва-едва:

— Не се бой. Няма да умра. Върви сега и направи така, както обеща.

Вече щастливо усмихнато, момчето излезе. Жрецът прегледа очите на Яхмос и провери скоростта, с която течеше кръвта под кожата. После, като му препоръча да поспи, отиде с другите в централната зала. Попита Имхотеп:

— Разпозна ли описанието, което момчето направи?

Имхотеп кимна. Хлътналите му, почернели страни придобиха болнав синкав цвят.

Ренизенб каза:

— Единствено Нофрет ходеше с боядисана ленена рокля. Това е нова мода, която тя донесе от северните градове. Но тези рокли бяха погребани заедно с нея.

Намеси се Имхотеп:

— А трите мънистени гердана със златни лъвски главички аз й ги подарих. В къщата няма друго такова украшение. То беше скъпо и рядко. Всичките й скъпоценности, с изключение на един евтин гердан от червени халцедонови мъниста, бяха погребани с нея и запечатани в гробницата й.

Той вдигна ръце.

— Какво преследване, каква отмъстителност само! Моята наложница, към която се отнасях добре, отдавах й цялата си почит и я погребах с подобаващи церемонии, без да щадя разноските! Ял съм и съм пил с нея приятелски, за всичко това мога да свидетелствам. Не е имало нищо, от което да се оплаче. Направих за нея наистина повече, отколкото е било разумно и подходящо. Приготвих завещание в нейна полза и във вреда на собствените ми синове. Защо тогава се връща от гроба да преследва мен и семейството ми?

Мерсу сериозно каза:

— Изглежда тази мъртва жена не желае зло лично на теб. Виното, което ти си пил, е било безопасно. Кой от твоето семейство е вредил на наложницата ти?

— Една жена, която умря — отговори кратко Имхотеп.

— Разбирам. Имаш предвид съпругата на сина ти Яхмос, нали?

— Да. — Имхотеп млъкна, после избухна: — Но какво можем да направим, почтени отче? Как да противодействаме на тази злоба? О, проклет да бъде денят, в който за пръв път доведох тази жена в къщата си!

— Проклет ден, наистина — каза Кайт с плътен глас, излизайки от женските помещения.

Очите й бяха натежали от сълзи, те се отронваха непрекъснато, а лицето й беше строго и решително. Гласът й, плътен и дрезгав, трепереше от гняв.

— Проклет бе денят, в който ти доведе Нофрет, Имхотеп, да погуби най-хубавите и най-умните ти синове! Тя донесе смърт на Сатипи и умори моя Собек, а Яхмос се отърва на косъм. Кой ще бъде следващият? Ще пощади ли поне децата? Тя, която удари моята малка Анк? Нещо трябва да се направи, Имхотеп!

— Нещо трябва да се направи — повтори Имхотеп, гледайки умолително жреца.

Последният спокойно поклати утвърдително глава:

— Има начини и средства, Имхотеп. Когато се уверим във фактите, можем да вървим напред. Мисля си за твоята покойна съпруга Ашайет. Тя беше от влиятелен род. И може да призове могъщи сили в Страната на мъртвите, които да се намесят в твоя полза и срещу които тази жена, Нофрет, ще бъде безсилна. Трябва заедно да се посъветваме.

Кайт кратко се изсмя.

— Не очаквайте много. Мъжете винаги са едни и същи. Да, дори жреците! Всичко трябва да бъде направено според закона и предварително установените факти. Но, повтарям ви, действайте бързо, иначе тук, под този покрив, ще има още мъртъвци!

Обърна се и излезе.

— Безупречна жена — смънка Имхотеп. — Майка, отдадена на децата си, вярна съпруга. Но понякога грубото й държание по би прилягало на глава на семейство. Естествено, аз не й обръщам внимание. Всички сме объркани. Едва ли съзнаваме какво вършим.

Той се хвана за главата.

— Някои от нас много рядко са наясно какво вършат — отбеляза Еза.

Имхотеп раздразнено я погледна. Лекарят се приготви да си тръгва и той го изпрати до верандата, като получи указания как да се грижи за болния.

Ренизенб, която стоеше вляво зад баба си, я погледна въпросително. Еза все още седеше. Беше намръщена и с толкова любопитен израз на лицето, че Ренизенб я попита плахо:

— За какво мислиш, бабо?

— „Мисля“ — това е точната дума, Ренизенб. Толкова интересни неща стават в тази къща, че е необходимо някой да мисли.

— Те са тревожни — потръпна Ренизенб. — Плашат ме.

— Плашат и мен — отвърна Еза. — Но може би не по същата причина.

С добре познат жест тя намести накриво перуката на главата си.

— Но сега Яхмос няма да умре — каза Ренизенб. — Ще живее.

Еза кимна.

— Да, главният лекар го прегледа навреме. В противен случай, струва ми се, нямаше да има такъв късмет.

— Мислиш ли, че ще се случат още подобни неща?

— Мисля, че Яхмос, ти и Ипи, може би и Кайт, е хубаво много да внимавате какво ядете и пиете. Гледайте винаги първо робите да опитват.

— А ти, бабо?

Еза се усмихна със злъчната си усмивка:

— Аз съм стара жена и обичам да живея, както само старите умеят — да вкусвам всеки час, всяка минута, която им остава. От всички вас аз имам най-голям шанс в живота, защото ще бъда много по-предпазлива от всекиго другиго.

— А баща ми? Нофрет сигурно не му желае злото?

— Баща ти ли? Не зная… Не, не зная. Сега не съм съвсем наясно. Утре, когато премисля всичко, трябва да поговоря още веднъж с онова пастирче. Има нещо в тази история…

Тя млъкна намръщена. После с въздишка се изправи на крака и помагайки си с тояжката, се запъти бавно към покоите си.

Ренизенб влезе в стаята на брат си. Той спеше и тя се измъкна безшумно навън. След известно колебание влезе в помещенията на Кайт. Застана незабелязано до вратата и я загледа как приспиваше с песен едно от децата си. Лицето й отново беше спокойно и тихо, изглеждаше съвсем както обикновено и за миг на Ренизенб й се стори, че всички трагични събития през последното денонощие са били сън. Обърна се бавно и влезе в своето помещение. На една маса, сред помадите и шишенцата й, стоеше малката кутийка за скъпоценности, собственост на Нофрет.

Ренизенб я взе на дланта си и я загледа. Нофрет я беше докосвала, беше я държала — тя беше нейно притежание.

И отново у нея се надигна вълна от съжаление, сродно с онова особено чувство на неразбиране. Нофрет е била нещастна. Когато е държала тази кутийка в ръка, може би обмислено е превърнала това нещастие в злоба и омраза… и дори сега тази омраза не бе стихнала. Все още диреше отмъщение… О, не, сигурно не, сигурно не!

Почти механично Ренизенб завъртя двата бутона и отвори капака. Вътре бяха червените халцедонови мъниста, счупеният амулет и още нещо…Сърцето й силно заби, тя извади оттам гердан от златни мъниста и златни лъвчета…