Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death Comes As The End, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Преводът е направен по изданието:

AGATHA CHRISTIE, DEATH COMES AS THE END

 

FIRST PUBLISHED 1945

SEVENTH IMPRESSION OCTOBER 1971

FONTANA BOOKS

Издадена за пръв път от William Collins Sons & Co Ltd 1945

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващо подзаглавие (Мандор)

ГЛАВА XXIII
Втори месец от Лятото — 17-и ден

I

Ренизенб седна пред входа на скалната дупка и се загледа в Нил, изпаднала в особена унесеност.

Струваше й се, че е минало твърде много време от деня, в който за пръв път седна тук, малко след като се завърна в бащината си къща.

Тогава тя установи с радост, че нищо не се е променило, че всичко си е точно такова, каквото беше, когато замина преди осем години. Спомни си сега думите на Хори, че тя не е онази Ренизенб, която замина с Кай, и как му беше отговорила уверено, че скоро ще стане същата.

Тогава той бе започнал да й говори за промените, които идват отвътре, за покварата, която няма външен белег.

Сега знаеше какво е имал предвид, когато каза тези неща. Опитвал се бе да я предпази. Тя беше толкова уверена, дори сляпа… приемаше всичко в семейството за неподправено.

Трябваше идването на Нофрет да й отвори очите…

Да, идването на Нофрет. Оттогава всичко тръгна наопаки. С Нофрет беше дошла смъртта…

Дали е била зла или не, тя несъмнено бе донесла злото… И то още беше сред тях.

За последен път Ренизенб допусна, че духът на Нофрет е причината за всичко…

Нофрет, злобна и мъртва…

Или Хенет, злобна и жива… Презряната, подмазващата се, ласкаещата Хенет…

Ренизенб потръпна, развълнува се и бавно се изправи.

Не можеше повече да чака Хори. Слънцето залязваше. Учуди се защо не идва.

Надигна се, огледа се и заслиза по пътечката надолу към долината. В този вечерен час беше много тихо. Тихо и красиво, помисли си тя.

Какво правеше Хори? Ако беше дошъл, щяха да споделят този час…Не оставаха много такива часове. Скоро, когато стане съпруга на Камени…

Наистина ли се омъжваше за Камени? Сякаш някакъв тласък накара Ренизенб да се освободи от състоянието на затъпяване, което я владееше толкова дълго. Като че ли се събуди от трескав сън.

Обхваната от ужаса на страх и несигурност, тя се беше съгласила на това, което й предложиха.

Но сега отново беше предишната Ренизенб и ако се омъжеше за Камени, щеше да бъде, защото иска да се омъжи за него, а не защото семейството й го уреждаше. Камени с неговото хубаво, засмяно лице! Обичаше го, нали? Ето затова щеше да се омъжи за него.

В този вечерен час тук горе цареше яснота и тишина. Нямаше смут. Тя беше Ренизенб, изправена над света, спокойна и смела, най-сетне тя самата.

Не каза ли веднъж на Хори, че трябва да слезе по тази пътечка сама в часа, в който умря Нофрет? Дали страхът ще й бъде спътник, или не, трябва да продължава да върви сама.

Ето, сега го правеше. Това бе точно часът, в който със Сатипи се бяха надвесили над тялото на Нофрет. И часът, когато Сатипи слизаше на връщане по пътечката и изведнъж се беше обърнала, за да види как я връхлита гибелта.

И точно на това място. Какво бе чула Сатипи, за да се обърне незабавно назад?

Стъпки?

Стъпки… Но и Ренизенб чу стъпки сега — следваха я по пътечката. Внезапно сърцето й силно заби от страх. Значи, било е истина! Нофрет беше зад нея, вървеше подире й…

Обхвана я ужас, но не забави крачките си. Нито пък ги ускори. Трябва да победи страха, не бе сторила зло, за което да се разкайва…

Сепна се, събра смелост и както вървеше, обърна глава назад. Усети огромно облекчение — зад нея вървеше Яхмос. Не дух на мъртвец, а собственият й брат. Сигурно е имал работа в стаята за жертвоприношения на гробницата и е излязъл едва след като тя си е тръгнала.

Спря и от устата й излетя сподавен вик на щастие.

— Ох, Яхмос, слава богу, че си ти!

Той бързо се приближаваше към нея. Тя тъкмо се канеше да заговори — да разкаже за глупавите си страхове, но думите замръзнаха на устните й.

Това не беше Яхмос, когото познаваше — нежният й мил брат. Очите му блестяха и езикът пробягваше по сухите му устни. Ръцете, които държеше малко пред тялото си, бяха леко извити, пръстите му приличаха на птичи нокти.

Той я гледаше и погледът му беше ясен. Това беше поглед на човек, който бе убил и отново се канеше да убие. Върху лицето му имаше злорада жестокост, пъклено задоволство.

Яхмос… безмилостният враг беше Яхмос! Зад маската на едно нежно, миловидно лице… това!

Мислеше, че брат й я обича, но в това нечовешко, злонамерено лице нямаше любов.

Ренизенб простена — слаб, безпомощен стон.

Разбра — това беше смъртта. Нямаше сили да се пребори с Яхмос. Тук, където беше паднала Нофрет, където пътечката беше тясна, тя също щеше да срещне смъртта…

— Яхмос! — Това беше последната й молба… В името му тя вложи всичката любов, която винаги беше изпитвала към най-големия си брат.

Молбата обаче остана напразна. Яхмос се засмя — тих, нечовешки, отсечен щастлив смях.

После се спусна напред, жестоките му ръце с пръсти като на птица се извиха и понечиха да се впият в гърлото й…

Ренизенб отстъпи към скалата, протегна ръце в напразен опит да отблъсне неговите. Това беше ужас… смърт.

И тогава чу звук — приятен, сякаш някой дръпна струна на музикален инструмент…

Нещо пеещо премина през въздуха. Яхмос спря, олюля се, после със силен вик се строполи по лице в краката й. Тя го гледаше недоумяваща. После видя перото на стрела, отмести поглед надолу, където все още с опънат лък стоеше Хори…

II

— Яхмос… Яхмос…

Онемяла от смайване, Ренизенб повтори името му веднъж и още веднъж. Сякаш не й се вярваше…

Стоеше пред малката скална дупка, а ръката на Хори успокояващо я придържаше. С мъка си припомни как той я поведе обратно нагоре по пътечката. Само успя да повтори името на брат си замаяно, с почуда и ужас в гласа.

Хори каза внимателно:

— Да, Яхмос. През цялото време Яхмос.

— Но как? Защо? И как е могъл да бъде той — нали беше отровен! Едва не умря.

— Не, той не е рискувал чак толкова, че да умре. Много е внимавал колко вино ще изпие. Глътнал е само колкото да се разболее и преувеличи признаците на болката си. Знаел е, че по този начин ще бъде извън подозрение.

— Но той не е могъл да убие Ипи! Нали беше толкова слаб, че едва се държеше на краката си!

— Поредната преструвка. Ти не помниш, но Мерсу спомена, че отровата била вече обезвредена и скоро щял да се възстанови. В действителност точно така е станало.

— Но защо, Хори? Това не мога да проумея — защо?

Той въздъхна.

— Спомняш ли си, Ренизенб, че веднъж ти говорих за покварата, която идва отвътре?

— Спомням си. Наистина, дори тази вечер си мислех за това.

— Ти каза веднъж, че идването на Нофрет е донесло зло. Това не беше вярно. Злото вече беше тук, скрито вътре, в сърцата на всички в къщата. Пристигането на Нофрет само го извади от скришните му места наяве. Нейното присъствие разбули укритията. Нежното майчинство на Кайт се обърна в коравосърдечен егоизъм към нея и младостта й. Собек престана да бъде веселият, чаровен млад мъж, а стана горделив, разпътен слабак. Ипи не беше толкова разглезено, привлекателно дете, колкото пресметливо, самонадеяно момче. Въпреки демонстрираната от Хенет преданост, злобата й пролича много ясно. Сатипи се показа като груба и страхлива. Имхотеп пък се изроди в дребнав и надут тиранин.

— Зная, зная — Ренизенб закри очи с ръка. — Няма нужда да ми казваш. Откривах това малко по малко… Защо се случиха тези неща? Защо се появи тази поквара, както ти казваш, отвътре?

Хори повдигна рамене:

— Кой може да каже? Вероятно защото винаги има развитие. И ако някой не израсне по-виден, по-мъдър и по-голям, тогава развитието тръгва в друга посока, подхранвайки зли намерения. Или може би защото животът, който всички водеха, беше толкова затворен, свит в себе си, без простор и видимост. Или пък сигурно както се заразява реколтата — първо едно, после друго повяхва.

— Но Яхмос, Яхмос си беше все същият!

— Да, и това е една от причините, заради която започнах да го подозирам. За другите — съобразно нравите им — можех да го приема. Но Яхмос вечно е бил боязлив, вечно управляван и недостатъчно смел да се възпротиви. Обичаше Имхотеп и работеше здраво, за да му угоди, а баща ти го смяташе добронамерен, но глупав и бавен. Той го презираше. Сатипи също се отнасяше към Яхмос с цялата ехидност на една грубиянка. Постепенно натрупаното вътре в него негодуване — спотаено, но дълбоко — се надигна. Колкото по-хрисим изглеждаше, толкова повече нарастваше вътрешният му гняв. И тогава, точно когато се е надявал най-сетне да получи наградата за трудолюбието и усърдието си, да бъде признат като съдружник на баща си, се появи Нофрет. Наложницата и нейната красота преляха чашата. Тя започна да действа по мъжки и с тримата братя. Бръкна в раната на Собек с презрението си, че е глупак; разгневи Ипи с отношението си към него като към едно опако дете без капка мъжественост и показа на Яхмос, че в нейните очи той е отрепка. След идването на Нофрет най-сетне езикът на Сатипи изкара Яхмос от кожата му. Подигравките, укорите й, че тя е повече мъж от него, накрая го извадиха от равновесие. Той е срещнал Нофрет на тази пътечка и обезумял, я е блъснал долу.

— Но нали Сатипи…

— Не, не, Ренизенб, ето тук всички сгрешихте. Отдолу Сатипи е видяла какво се е случило. Разбираш ли сега?

— Но нали Яхмос беше с теб по посевите?

— Да, но през последния час. Не забеляза ли, че тялото на Нофрет беше студено? Ти самата докосна бузата й. Помисли си, че е паднала малко преди това — ала беше невъзможно. Била е мъртва отпреди два часа, но под горещото слънце лицето й не можеше да бъде толкова студено, когато го докосна. Сатипи е видяла какво се е случило. Започнала е да се върти наоколо уплашена, незнаеща какво да прави; тогава те е видяла, че идваш, и се е опитала да те отклони.

— Хори, кога узна всичко това?

— Досетих се бързо. Поведението на Сатипи ми го подсказа. Тя беше изпаднала в смъртен страх от някого или от нещо — и много скоро се убедих, че човекът, от когото се плаши, е Яхмос. Сатипи престана да го нагрубява и вместо това започна да му се подчинява във всичко. За нея е било страшен удар, нали разбираш. Яхмос, когото презираше като най-мекушавия от мъжете, в действителност беше убил Нофрет. Това обърна света й с главата надолу. Както повечето груби жени, тя беше страхлива. Този нов Яхмос я изплаши. В страха си започна да говори насън и той скоро разбра, че е опасна за него… Сега, Ренизенб, най-после можеш да разбереш истината за това, което видя онзи ден с очите си. Сатипи не беше съзряла дух, причинил смъртта й. Тя е видяла същото, което и ти видя днес. В очите на мъжа, който вървеше след нея — собствения й съпруг!, — е съгледала намерението да я блъсне долу, както бе блъснал другата жена. От страх отстъпи рязко от него и падна. А когато с умиращите си устни произнесе думата „Нофрет“, се опитваше да ти каже, че Яхмос е убил Нофрет.

Хори млъкна, сетне продължи:

— Еза стигна до истината, когато Хенет направи една съвсем неуместна забележка. Оплака се, че аз не съм гледал във нея, а по-скоро съм виждал нещо зад нея, което не е съществувало, и продължи да говори за Сатипи. Еза се досети, че работата е много по-проста, отколкото си мислехме. Сатипи не е гледала нищо зад Яхмос, а е видяла самия Яхмос.

За да провери идеята си, Еза подхвана темата по несвързан начин, който не можеше да засегне никого другиго, освен самия Яхмос, ако подозрението й беше вярно. Думите й го изненадаха и той им се поддаде само за миг, достатъчен тя да разбере, че това, което подозираше, беше самата истина. Но тогава и Яхмос разбра, че тя го подозира. А щом веднъж възникнеше подозрение, нещата се наместваха в него много добре, дори историята, разказана от пастирчето. Момчето се беше подчинило на господаря си Яхмос — чак и да изпие същата нощ лекарството, от което не се събуди повече…

— О, Хори, толкова е трудно да повярвам, че Яхмос е могъл да стори всичко това! Нофрет — да, мога да го разбера. Но защо и другите убийства?

— Трудно е да се обясни, Ренизенб, но веднъж сърцето отвори ли се за злото, то разцъфтява като макове сред житата. Може би през целия си живот Яхмос е имал наклонност към насилие, но не е бил способен да го извърши. Той е презирал собствената си покорност и подчинение. Аз мисля, че убийството на Нофрет му е дало голямо чувство за сила. Приложи я първо върху Сатипи. Тя, която му внушаваше страх и го ругаеше, омекна и се изплаши. Всички болки, заровени в сърцето му дълго време, надигнаха глава. Както онази змия се беше надигнала един ден тук, на пътечката. Собек и Ипи бяха единият по-красив, другият по-умен от него — така че и те е трябвало да умрат. Той, Яхмос, трябваше да управлява къщата и да бъде единствената утеха и отмяна на баща си! Смъртта на Сатипи увеличи същинското удоволствие от убийството. Вследствие на това той се почувства по-силен. После съвестта му е почнала да отстъпва — оттогава злото абсолютно го е завладяло.

Ти, Ренизенб, не му беше съперница. Доколкото все още можеше, той те обичаше. Но само докато възникна идеята твоят съпруг да раздели с него имота. Аз мисля, че Еза се съгласи да избереш Камени по две причини. Първата, че ако Яхмос нападнеше отново, по-скоро щеше да бъде Камени, а не теб, и в такъв случай разчиташе на мен да те пазя.

Втората й идея — Еза беше смела жена — бе да го разобличи. Яхмос, следен от мен (той не знаеше, че го подозирам), можеше да бъде хванат на местопрестъплението.

— Както и стана — каза Ренизенб. — О, Хори, бях така уплашена, когато се обърнах и го видях!

— Зная. Но трябваше да стане. Понеже се бях приближил до него, ти беше в безопасност, но не можеше да продължава вечно. Знаех, че ако му се удаде удобен случай, ще те блъсне от пътечката на същото място. Това би съживило суеверните обяснения.

— Тогава Хенет не ми е предала съобщение от теб?

Хори поклати глава:

— Не съм ти пращал никакво съобщение.

— Но защо Хенет… — Ренизенб млъкна и вдигна рамене. — Не разбирам участието й в цялата работа.

— Мисля, че Хенет знае истината — каза замислено Хори. — Прекара доста време тази сутрин с Яхмос — а това е много опасно. Той я е използвал да те подмами да се качиш тук — нещо, което тя с желание е направила, тъй като те мрази, Ренизенб…

— Зная.

— След това… Чудя се — Хенет е повярвала, че щом знае, е силна. Но аз не вярвам, че Яхмос би я оставил да живее дълго. Може би дори сега…

Ренизенб потръпна.

— Яхмос беше луд — констатира тя. — Беше обладан от зли духове, но не беше постоянно под тяхната власт.

— Не още… Спомняш си за онази история, която ти разказах — за Яхмос и Собек като деца. Как Собек удари главата на Яхмос в земята и как майка ти дойде пребледняла и разтревожена и каза: „Това е опасно“. Според мен тя искаше да каже, че да се правят такива неща на Яхмос е опасно. Спомням си, че на следващия ден Собек беше болен — смятаха, че е от отровна храна. Но аз мисля, че майка ти знаеше нещо за тревожната невъздържана ярост, която бушуваше в гърдите на спокойния й, хрисим син, и се страхуваше да не би някой ден да се надигне…

Ренизенб потрепери:

— Значи никой не е бил такъв, какъвто изглеждаше?

Хори й се усмихна:

— Да, понякога. Камени и аз, Ренизенб, мисля, че сме такива, каквито вярваш, че сме. Камени и аз…

Той произнесе последните думи натъртено и тя изведнъж разбра, че е настъпил момент на избор в живота й.

Хори продължи:

— Ние и двамата те обичаме, Ренизенб. Ти навярно знаеш.

— А ти — бавно произнесе тя — позволи да се уреди сватбата ми, без нищо да кажеш, нито дума.

— Това беше за твое добро. Еза имаше същата идея. Аз трябваше да остана настрана, незаинтересован, за да наблюдавам постоянно Яхмос и да не възбуждам неговата враждебност. — Хори добави разпалено: — Трябва да разбереш, Ренизенб, че Яхмос години наред ми беше приятел. Аз го обичах. Опитах се да накарам баща ти да му даде положението и властта, които желаеше. Не успях. Всичко това дойде твърде късно. Но макар да бях убеден в сърцето си, че Яхмос е убил Нофрет, опитах се да не го вярвам. Дори намерих оправдания за действието му. Моят нещастен, измъчен приятел ми беше много скъп. После дойде смъртта на Собек, на Ипи и накрая на Еза… Тогава разбрах, че злото в него окончателно е победило доброто. И тъй Яхмос намери смъртта си от моята ръка. Бърза, почти безболезнена смърт.

— Смърт… вечно смърт!

— Не, Ренизенб, това, което видя днес, не е смърт, а живот. С кого ще разделиш този живот? С Камени или с мен?

Ренизенб се загледа право пред себе си, в долината и в сребърните отблясъци на Нил.

Пред нея изникна усмихнатото лице на Камени — как седеше и я гледаше тогава в лодката.

Хубав, силен, весел… Отново почувства как кръвта й се разбушува. Обичаше Камени тогава, обичаше го и сега. Той можеше да заеме мястото, което Кай освободи в живота й.

Помисли си: „Ние ще бъдем щастливи — да, ще бъдем щастливи. Ще живеем заедно, ще носим радост един на друг и ще имаме силни, красиви деца. Ще имаме дни, изпълнени с работа… и дни на отмора, когато ще плуваме по реката… Животът отново ще бъде, какъвто го помня с Кай… Какво повече от това мога да искам?“

И бавно, много бавно обърна лице към Хори. Зададе му мълчалив въпрос. Сякаш разбрал, той отговори:

— Когато беше дете, аз те обичах. Обичах сериозното ти лице и доверието, с което идваше при мен, молейки ме да поправя счупените ти играчки. А после, след осемгодишно отсъствие, ти дойде отново, седна тук и ми предаде мислите си, измъчващи съзнанието ти. А твоето съзнание, Ренизенб, не е като на останалите в семейството. То не се ограничава само със себе си, не отслабва и не се побира в тесни стени. Твоите мисли са като моите, гледат навън, към реката, виждат един променен свят на нови идеи — един свят, където всичко е възможно за хората със смелост и въображение…

— Зная, Хори, зная. Почувствах го. Но няма да бъде така през цялото време. Ще има моменти, когато няма да мога да те следвам, когато ще бъда сама…

Тя млъкна, защото не можеше да намери думи, за да изрази сложните си мисли. Какъв би бил животът й с Хори — не знаеше. Въпреки неговата нежност, въпреки че я обичаше, в някои отношения той ще си остане непредвидим и неразбираем за нея. Щяха да делят моменти на голяма красота и богатство — но общият им ежедневен живот?

Тя поривисто протегна ръце към него:

— О, Хори, реши от мое име. Кажи ми какво да правя!

Той се усмихна на детинската й реч, може би за последен път. Но не пое ръцете й.

— Аз не бива да ти казвам какво да правиш с живота си, Ренизенб, защото това е твоят живот и само ти можеш да решиш.

Тогава тя разбра, че нямаше да получи помощ, той нямаше да отвърне на молбата й, както бе направил Камени. Ако Хори само я докоснеше… Но той не го правеше.

И изборът й внезапно се побра в две най-прости думи — лесен живот или труден. Тя силно се изкуши да се обърне и да слезе по ветровитата пътечка долу, при нормалния, щастлив живот, който достатъчно познаваше, беше го опитала преди с Кай. В него имаше сигурност, редуване на ежедневни радости и мъки и нищо, от което да се боиш, освен от старостта и смъртта…

Смърт… Мислите й за живота естествено затвориха кръга със смъртта. Кай беше мъртъв. Камени може би щеше да умре и лицето му, както това на Кай, щеше бавно да се заличи от паметта й…

Тогава погледна към Хори, застанал тихо до нея. Странно, помисли си тя, никога не е знаела как точно изглежда Хори… Никога не е чувствала нужда да знае…

Заговори и гласът й беше същият, както когато преди време съобщи, че ще слезе сама по пътечката по залез слънце.

— Аз направих своя избор, Хори. Ще разделя живота си с теб за добро или за зло, докато дойде смъртта…

Ръцете му я обгърнаха, по лицето му срещу нейното се появи неочаквана нова сладост. Тя почувства ликуващото богатство да живееш.

„Ако Хори умре — помисли си тя, — аз няма да го забравя! Хори е песен в моето сърце завинаги… Това означава, че тук повече няма да има смърт…“

Край
Читателите на „Смъртта идва като завършек“ са прочели и: