Алисън Ноел
Синя луна (42)

Четирийсет и втора глава

Не съм си представяла, че някога ще се радвам на здрави бицепси, но именно благодарение на тях (както и на измършавялото тяло на Деймън) успявам да го пренеса само с няколко крачки от колата до вратата на Ава. Задържам го прав с едната ръка, а с другата чукам по вратата, готова да я разбия, ако се наложи, но да вляза. За щастие домакинята отваря и веднага ни въвежда вътре.

Тръгвам по коридора и буквално го влача след себе си. Спирам пред виолетовата врата и поглеждам въпросително към нея. Тя обаче се колебае.

— Ако стаята ти наистина е толкова свещена и пречистена, както казваш, не мислиш ли, че не само ще пречисти и Деймън, но и ще му помогне? — казвам, защото знам, че се страхува да не би енергията на един болен и умиращ човек да замърси нейната светая светих, което е толкова глупаво, че не знам да се смея ли, или да плача.

Тя ме поглежда, задържа погледа си повече, отколкото моето изчерпващо се търпение е в състояние да понесе, и най-после се предава. Едва не я изблъсквам от пътя си, влизам, слагам Деймън на кушетката и го завивам с вълненото одеяло, което тя държи наблизо.

— Сиропът и противоотровата са в багажника… в чантата — казвам, хвърлям й ключовете и продължавам да нареждам.

— Сиропът трябва да постои още два дни и тогава да се използва, но предполагам, че под въздействието на противоотровата и пълната луна, той ще се оправи още тази нощ. По-късно ще му дадеш и сиропа, за да възстанови всичките си сили. Сигурно няма да има нужда, защото ще оздравее напълно, но за всеки случай… — кимам и ми се иска да съм поне наполовина уверена в думите си.

— Сигурна ли си, че това ще помогне? — пита Ава, докато изваждам и последната червена бутилка от чантата.

— Трябва да помогне.

И поглеждам към Деймън. Един блед и слаб Деймън, но все пак, Деймън. Все още виждам следите от невероятната му красота, въпреки че сега, под въздействието на старостта, е леко избледняла — косата му е прошарена, кожата — почти прозрачна, а около очите му има ветрило от малки бръчици.

— Това е единствената ни надежда — прошепвам, махам й с ръка да върви и коленича до него.

Вратата зад гърба ми се затваря, но аз не се обръщам, махам нежно косата от влажното му лице и поднасям напитката към устните му.

В началото той се съпротивлява, мята глава от едната на другата страна и стиска устни. Но когато става ясно, че не може да ме надвие, се предава. Позволява да излея течността в гърлото му и кожата му веднага се затопля и възвръща цвета си. Бавно изпива цялата бутилка и ме поглежда с такава любов и признателност, че аз усещам как ме залива вълна на небивало щастие. Знам, че Деймън се е върнал.

— Много ми липсваше — шепна в ухото му и мигам начесто, за да не позволя на сълзите да потекат. Допирам устни до бузата му и всички емоции, които през последните дни се налагаше да потискам, изригват като фонтан. Целувам го отново и отново, докато повтарям. — Всичко е наред, скоро ще бъдеш пак Деймън.

Но внезапно бликналата радост се сгърчва като спукан балон, когато тъмните му очи се вглеждат в моите и той казва:

— Ти ме изостави.

Клатя глава, искам да му обясня. Не аз го оставих, а той мен, но грешката не беше негова и аз му прощавам. Прощавам му за всичко, което някога е правил или казал… въпреки че вече е прекалено късно, въпреки че вече няма значение…

Но вместо това казвам:

— Не, не съм. Ти беше болен. Много болен. Но вече всичко свърши и съвсем скоро ще си напълно здрав. Само че ми обещай, че ще си изпиеш противоотровата, когато… — Когато Ава ти я даде, си мисля, но не мога да го изрека на глас, не искам да го кажа, не искам той да разбере, че това са последните ни минути заедно, нашето сбогом.

— Няма значение, достатъчно е да знаеш, че всичко се оправя. Но трябва да се пазиш от Роман. Той не ти е приятел. Той е зъл безсмъртен. Опита се да те убие. Трябва да възстановиш силите си, за да се справиш с него.

Отново притискам устни до челото му, до очите… покривам цялото му лице с целувки. Вкусвам соления вкус на сълзите си по устните му, вдишвам аромата му, искам да запечатам спомена за уханието му, за вкуса му, за гладката му кожа, и да го нося с мен винаги, където и да отида.

Но въпреки че му повтарям безспир колко много го обичам, въпреки че лягам до него, прегръщам го и притискам тялото си в неговото и оставам там четири часа, докато той спи, въпреки че затварям очи и свързвам енергията си с неговата, за да го излекувам с любовта си, надявайки се част от мен да остане завинаги с него, въпреки всичко, в мига, когато ставам и тръгвам към вратата, той отново повтаря думите си.

Обвинението прозвучава ясно, въпреки че очите му все още са затворени.

— Ти ме изоставяш.

Казвам му последно сбогом, затварям вратата зад себе си и чак тогава осъзнавам, че не говори за миналото.

Той предвижда нашето бъдеще.