Алисън Ноел
Синя луна (10)

Десета глава

Усещам Деймън да завива по нашата улица и тичам отново пред огледалото. За кой ли път оправям тоалета си, проверявам дали всичко си е на мястото — роклята, сутиенът, новото бельо — моля се всичко да е наред, докато дойде време да го сваля.

Заедно с продавачката разчистихме бъркотията във „Виктория сикрет“ и тя ми помогна да избера този наистина чудесен сутиен и бикини, които не бяха нито от долнокачествен найлон, нито от памук. Не бяха много скъпи и макар да не покриваха много от тялото ми, човек с въображение можеше да си представи, че са облечени с тази цел. Оттам отидох в „Нордстръм“, откъдето купих тази очарователна зелена рокля и обувки с цяла подметка, които й отиваха много. На връщане спрях за един бърз маникюр и педикюр (не бях влизала в козметичен салон от онази катастрофа, която ме лиши от момичето, което бях — популярна и модерна като Стейша.)

Но аз не харесвах Стейша.

В предишния си живот може и да съм била сладка кокетна мажоретка, но не и кучка като нея.

— Какво си се замислила? — чувам гласа на Деймън.

Знае, че Сабин я няма, и се е промъкнал безшумно в стаята ми.

Обръщам се, виждам го облегнат на рамката на вратата — усмихнат и влудяващо красив, с черни джинси, черна риза, черно сако и онези черни обувки за мотоциклет, които не сваля никога — и сърцето ми прескача няколко такта.

— Мислех си за последните четиристотин години — започвам аз, но изтръпвам, когато виждам очите му да потъмняват, и бързам да добавя, за да разсея съмненията му. — Но не е това, което си мислиш. Мислех си… толкова дълго сме били заедно, а никога не сме…

Той вдига вежди и устните му се разтягат в усмивка.

— Щастлива съм, че тези четири века вече са в миналото — мълвя смутено.

Деймън ме прегръща през кръста и ме притиска до гърдите си. Аз изпивам с поглед дълбоките черни очи, гладката кожа, неустоимо меките устни и усещам, че ми се завива свят, сякаш съм пияна.

— Аз също се радвам — шепне нежно той. — Не, не е вярно, не се радвам, а съм неизразимо щастлив. Направо съм на седмото небе.

Но отново бърчи вежди и казва:

— Не, и това не обяснява чувствата ми. Мисля, че имаме нужда от нова дума.

Усмихва се, навежда се и шепне в ухото ми.

— Днес си неотразима, като никога. Тази вечер искам всичко да е съвършено. Да е така, както си го мечтала. Да знаеш само колко се страхувам да не те разочаровам.

Отдръпвам се и поглеждам в очите му. Как изобщо може да си помисли подобно нещо? Този, който се страхува да не го разочарова, съм аз. През цялото време.

Деймън подлага пръст под брадичката ми и повдига лицето ми, докато устните ни се срещнат. Целувам го с такава страст, че той ме поглежда изненадано и шепне:

— Дали да не минем първо през хотелската стая?

— Добре — мълвя и устните ми търсят неговите, но той ме поглежда с такава надежда, че веднага съжалявам за шегата. — Само че не можем. Ако изпусна представлението, Майлс ще ме убие.

Усмихвам се и чакам усмивката му в отговор, но той остава сериозен. Виждам, че лицето му помръква. Разбирам, че съм бръкнала в раната. Защото всички мои животи са завършвали в този момент, през нощта, когато сме планирали да бъдем заедно. Не помня подробностите, но те не излизат от ума на Деймън.

Секунда по-късно цветът на лицето му се възвръща, той взема ръцете ми в шепите си и казва:

— Щастлив съм, че вече никой не може да те убие и нищо не може да ни раздели.

 

 

Първото, което забелязвам, докато си пробиваме път към определените места, е, че Хевън седи до Роман. С пълна сила се възползва от отсъствието на Джош, притиска рамо в неговото и накланя главата си така, че той да вижда възторжения й поглед и усмивката на обожание, а тя да може да следи всяка негова дума. Второто е, че моето място е от другата страна на Роман. Само че аз, за разлика от Хевън, не съм във възторг. Виждам, че Деймън сяда от другата ми страна, и понеже не искам да правя проблеми, потъвам в дълбоката седалка и сумтя недоволно. И се сгърчвам като червей, когато той се обръща, забива поглед в очите ми и ме изпълва с негативната си енергия.

Оглеждам пълната зала, опитвам се да освободя съзнанието си от него и с радост забелязвам Джош, който бърза по пътеката между редовете с вечните прилепнали по тялото черни дънки, пристегнати с обсипан с капси колан, със снежнобяла риза и тънка раирана вратовръзка. Ръцете му са пълни с бонбони и бутилки с минерална вода, а перчемът му, както винаги, закрива очите. Мятам един поглед към Хевън и изпускам въздишка на облекчение, уверила се за сетен път, че двамата са съвършена двойка. Остава ми да се надявам Роман да не развали идилията им.

— Някой иска ли вода? — пита Джош, сяда от другата страна на Хевън, пресяга се зад гърбовете им и ми подава бутилка.

Вземам една и я поднасям пред Деймън, но той клати глава и отпива от червения сироп.

— Какво е това? — навежда се през мен Роман и посяга към бутилката с червената течност. Нежеланият допир ме кара да потръпна зиморничаво. — Да не си сложил в него нещо по-силно? Моля те, сподели с приятелите си. Не ни оставай да треперим от студ — смее се той, мести поглед от мен на Деймън и прави жест с пръсти.

Страхувам се, че в желанието си да бъде любезен Деймън може да му даде да опита, и решавам да се намеся, но в същи я момент завесата се вдига и залата се изпълва с музика. Роман се отказва, обляга се назад, но очите му продължават да ме фиксират.

Майлс е невероятен. Играе и пее толкова хубаво, че понякога успява да ме откъсне от тревогите ми, но през по-голямата част от времето съзнанието ми е заето с друга мисъл — аз съм на път да загубя девствеността си — за пръв път от четиристотин години насам.

Не е за вярване как така, при всичките тези прераждания и влюбвания, нито веднъж не сме могли да стигнем до кулминацията.

Но тази вечер всичко ще се промени.

Всичко.

Тази вечер ще загърбим миналото веднъж завинаги и ще посрещнем бъдещето на вечната ни любов.

Най-после завесата се спуска, всички ставаме и се отправяме зад кулисите. Стигаме до задната врата и аз се пляскам по челото:

— По дяволите! Забравихме да купим цветя за Майлс.

Деймън се усмихва и клати глава.

— Какви ги говориш? Имаме тонове с цветя.

Поглеждам го объркано. Ръцете му са празни, както и моите.

— Ти какви ги говориш? — шепна и потръпвам от удоволствие, когато слага ръка на рамото ми и из тялото ми се разлива онази прекрасна мека топлина.

— Евър — поглежда ме с усмивка той, — знаеш, че тези цветя вече съществуват на квантово ниво. Ако искаш да ги видиш, трябва да ги материализираш, както съм те учил.

Оглеждам се бързо, за да се убедя, че никой не подслушва странния ни разговор, и се засрамвам, защото не знам как да ги проявя.

— Не мога — шепна, с надеждата той да го свърши вместо мен и да приключим с това. Сега не е време за уроци.

Но Деймън не се хваща на думите ми.

— Можеш, разбира се. На нищо ли не съм успял да те науча досега?

Стискам устни и забивам поглед в пода. Той се опитва да ме научи на всичко, разбира се. Но аз съм ужасна ученичка, толкова съм небрежна, че ще бъде по-добре и за двамата да оставя проявяването на цветята на него.

— Ти го направи — казвам и виждам разочарованието в погледа му. — Ти си много по-бърз от мен. Ако го направя аз, ще се бавя толкова, че всички ще забележат и ще трябва да обясняваме…

Но той клати глава.

— Откога се научи да разчиташ за всичко на мен?

Въздъхвам, съзнавам, че е прав, но не ми се иска да губя ценно време в материализиране на букет рози особено когато не съм сигурна, че ще се появи. Искам само да връча цветята на Майлс, да му кажа „Браво“ и да продължа към хотел „Монтаж“, където ни чакат други занимания. И само преди миг изглеждаше, че и той иска същото. Но сега стои пред мен, съвсем сериозен като истински учител, и, да си призная, това лекичко разваля настроението ми.

Поемам дълбоко въздух и му се усмихвам мило, придърпвам го за ревера и казвам:

— Прав си. Вече ще се старая повече, обещавам. Но ми се ще този път, само този, да го направиш ти, защото знам, че ще стане много по-бързо. — Погалвам с върха на пръста си мястото под ухото му, защото знам, че това го разтапя, и прошепвам. — Колкото по-бързо дадем букета, толкова по-бързо ще се махнем оттук и ще…

Още не съм свършила и той затваря очи, и протяга ръце напред, сякаш държи букет свежи цветя. Оглеждам се да проверя дали някой не ни наблюдава. Нямам търпение да приключим с това.

Поглеждам го отново и изтръпвам от страх. Ръцете му са празни, а по лицето му се стичат тънки вадички пот. За втори път в рамките на два дни.

Не би изглеждало толкова страшно, ако не знаех, че Деймън не се поти.

Както не се разболява и никога няма почивен ден, така и не се поти. Без значение каква е температурата навън, без значение с каква задача се е заел, винаги остава спокоен и невъзмутим и се справя с всичко по съвършен начин.

До вчера, когато не успя да прояви портала.

А сега не може да материализира най-обикновен букет рози.

Хващам ръката му и го питам как се чувства, но вместо познатата тръпка и топлина, усещам само лек гъдел.

— Разбира се, че съм добре! — казва той, вдига клепачи, колкото да ме погледне, и отново ги затваря плътно. И макар че погледите ни се срещат за малко, това, което виждам в очите му, кара кръвта ми да замръзне.

Те нямаха нищо общо с топлите любящи очи, които бях свикнала да гледам. Бяха студени, далечни, отчуждени, каквито ги видях онзи ден. Деймън продължава да опитва, челото му се набръчква, горната му устна блести от пот. Виждам как напряга сили, иска да го направи, за да се махнем по-бързо оттук и да се впуснем в нашата мечтана нощ. Не искам да се провали, не искам да се случи същото като онзи ден, затова заставам до него и също затварям очи. Виждам красив букет от две дузини червени рози в ръката му, вдишвам сладкия им аромат и усещам кадифената мекота на листенцата върху високите бодливи стебла…

— Ох! — изстенва той и вдига пръст към устата си, въпреки че раната от убождането зараства моментално.

— Забравих да направя ваза — казва весело, убеден, че го е постигнал сам, а аз си замълчавам, предпочитам да го оставя в заблуда.

— Чакай аз да я направя — казвам, защото знам, че това ще го зарадва. — Ти си прав. Трябва да се упражнявам.

Затварям очи и си представям вазата в трапезарията ни, онази, кристалната, със сложните гравюри.

— Кристална ваза? — смее се той, когато се появява в ръцете ми. — Смяташ ли, че ще ни повярва? Тя струва цяло състояние.

И аз се засмивам, успокоена, че странното му състояние е отминало и той отново може да се шегува.

Той слага цветята във вазата и казва:

— Ето. Дай ги на Майлс, а аз ще изкарам колата от паркинга.

— Сигурен ли си? — питам тревожно, когато виждам пребледнялото лице и влажното му чело. — Защо да не влезем заедно, да поднесем поздравленията си и да се изнижем тихомълком?

— Така ще избегнем навалицата на паркинга — усмихва се той. — Останах с впечатлението, че искаш да стигнем по-бързо до хотела. Или се лъжа?

Така е. Бързам като него. Но съм разтревожена. Тревожа се, че не успя да материализира цветята, че погледът му е студен и далечен. Гледам как отпива голяма глътка от бутилката си, припомням си колко бързо зарасна раната от убождането и си казвам, че това е добър знак.

Знам, че тревогата ми ще го накара да се почувства още по-зле, затова казвам:

— Добре. Изкарай колата. Ще се срещнем зад кулисите.

Целувам го и със страх си отбелязвам странната хладина на кожата му.