Алисън Ноел
Синя луна (31)

Трийсет и първа глава

Изпитвам ужасно разочарование, когато я потупвам по рамото и откривам, че не е тя. Това ме подсеща, че трябва веднага да поговоря с нея. Напускам Съмърленд, приземявам се на шофьорското място в колата си на паркинга пред „Кристал Коув“ и изплашвам една жена, която тъкмо излиза от магазина. Тя изпуска багажа от ръцете си — чантата, три чаши кафе и два бульона — и всичко се пръска сред редиците от коли. Обещавам си, че отсега нататък ще влизам и излизам от вълшебната земя малко по-дискретно, и бързам да се махна оттам.

Пристигам у Ава, но тя е с клиент, затова отивам в слънчевата й кухня и изчаквам да се освободи. Знам, че не е моя работа, знам, че не бива да подслушвам, но въпреки това натискам дистанционното и се изненадвам от точното и подробно описание на проблема на клиентката й.

— Много впечатляващо — казвам, когато тя свършва и идва при мен в кухнята. — Наистина. Нямах представа, че си толкова добра.

И гледам с усмивка как извършва обичайния ритуал — слага чайника на печката, подрежда курабийките в чиния и ги оставя пред мен.

— Щом ти го казваш, наистина съм поласкана — усмихва се тя и сяда срещу мен. — Помниш ли, че и на теб веднъж ти предсказах разни неща и всички се оказаха верни?

Вземам си една курабийка, защото знам, че го очаква от мен. Облизвам захарната глазура от курабийката и съжалявам, че вкусът им вече не ме привлича.

— Предполагам, че си спомняш онзи сеанс? Вечерта на Хелоуин? — поглежда ме тя.

Аз кимам. Спомням си го ясно. Беше вечерта, когато разбрах, че тя вижда Райли. Дотогава си мислех, че само аз мога да комуникирам с нея, и не бях особено щастлива от обрата.

— Каза ли на клиентката си, че излиза с подлец? — питам, докато разчупвам курабийката наполовина и почиствам падналите в скута ми трохи. — Че я лъже с приятелката й и че трябва да го изрита от живота си?

— В общи линии — отвръща тя, чува, че водата ври, и става да приготви чая. — Но ако някога решиш да се занимаваш с гадаене, трябва да смекчаваш думите си.

Думите й ме подсещат, че не съм мислила за бъдещето си и каква искам да стана, когато порасна. Преминах през различни етапи — първо исках да съм охрана в парка, после учител, астронавт, супер модел, поп звезда — списъкът е безкраен. Като безсмъртна знам, че през следващите хиляда и плюс години мога да изпробвам всички възможности, но вече нямам желание за нищо.

Напоследък мислех само за едно. Как да спася Деймън.

А сега, след видяното в Съмърленд, единственото ми желание е да върна старата Евър обратно.

Защото не е много забавно да имаш целия свят в краката си и да няма с кого да го споделиш.

— Аз… все още не знам какво искам да правя. Не съм се замисляла за това — излъгвам, докато мисля как и дали ще успея да си върна предишния живот… ако реша. Интересно ми е да разбера дали все още ще искам да стана поп звезда, или преживяното през последните месеци ще ме отведе другаде.

Ава духа два пъти в чашата, преди да отпие, това ме връща на земята и аз си спомням, че не съм дошла да си бъбря за бъдещето, а да обсъдя с нея миналото. Да й доверя някои от най-големите си тайни и да потърся съвет. Сигурна съм, че мога да й се доверя и че тя ще може да ми помогне.

Трябва ми човек, на когото да разчитам. Няма да се справя сама. И не за да ми помогне да взема решение да остана или да си тръгна. Постепенно осъзнавам, че нямам голям избор. Единственото, което ме възпира, е мисълта, че ще оставя Деймън и повече никога няма да го видя. Но щом се сетя за семейството си, за това как всички загинаха, заради глупавото ми упорство да се върнем за онази тениска или заради материализираната от Дрина сърна, заради която катастрофирахме, усещам, че трябва да поправя нещата.

Защото, от която и страна да го погледна, всичко опира до мен. Вината, че те са мъртви, е моя. Аз и само аз съм виновна за разбитите им надежди за щастливо бъдеще. Ако не бях настояла да се върнем, нищо нямаше да се случи. И въпреки че Райли ме убеждаваше, че е било писано да се случи така, ето че ми се предоставя възможност да оправя нещата. Следователно трябва да жертвам бъдещето си с Деймън, за да върна тяхното.

Защото така е редно.

Защото това е единственият вариант.

А при ситуацията напоследък, когато всичките ми съученици ме изолираха, Ава остава единственият ми приятел. Това означава, че само тя може да довърши нещата, които ще оставя след себе си.

Допирам чашата до устните си и я оставям на масата, без да отпия. Проследявам с пръст извивката на дръжката, поемам дълбоко въздух и казвам:

— Мисля, че някой слага нещо в неговия… — идва ми на устата да кажа еликсир, но бързо се поправям. В неговата любима напитка. И той започва да се държи като… — смъртен? — Започва да се държи лошо.

Ставам от мястото си и продължавам бързо, за да не й дам възможност да попита:

— И понеже не ме пускат в комплекса, където живее, трябва ти да ми помогнеш да вляза в дома му. Моля те!