Алисън Ноел
Синя луна (28)

Двайсет и осма глава

Не влязох в час по изобразително изкуство. Тръгнах си след обяда.

Не. Истината е, че си тръгнах по средата на обяда. След сблъсъка с Роман изтичах до паркинга (преследвана от непрекъснатия хор „смотанячка!“) и скочих в колата много преди звънецът да обяви край на обедната почивка.

Трябваше да се отдалеча от Роман. Да се отдалеча от зловещата му татуировка, от онзи появяващ се и изчезващ Уроборос, същият какъвто Дрина имаше на китката си.

Символът, причисляващ Роман към злите безсмъртни. Точно както подозирах.

Деймън не ме е предупреждавал за тях, аз дори не знаех, че съществуват, преди Дрина да ми разкрие истинската си същност, и въпреки това, все още не мога да повярвам, че ми отне толкова време да го разкрия. Роман яде и пие, аурата му е видима и мислите му могат да се четат (поне аз мога да ги чета), но всичко това е било фасада. Като онези декори в Холивуд, сякаш са нещо, а всъщност не са. И Роман като истински декоратор се проектира като веселяк, готин хлапак в английска опаковка, с ярка аура и щастливи по момчешки незрели мисли. Но отвътре се оказа съвсем различен.

Истинският Роман е черен. Много черен.

И зъл.

И жесток.

И всички останали синоними на лош. Но най-отвратителното е, че иска да убие приятеля ми и нямам представа защо.

Гмурнах се в недрата на съзнанието му именно с тази цел — да открия мотива му, но се провалих.

А мотивът е много важен, ще ми помогне да ударя в конкретната чакра, ако се наложи да го убия, за да се отърва завинаги от него. Без тази информация няма да успея.

Искам да кажа, че трябва да знам дали да нападна първата, земната чакра, наричана понякога центърът на гнева, насилието и алчността, или да се съсредоточа в пъпната, централната, където са скрити ревността и завистта. Ако не знам какво ръководи действията му, бих могла да ударя грешната чакра и тогава не само че няма да го убия, но ще го разяря. Ще ми останат още шест чакри и вероятността той да разкрие намеренията ми.

Освен това не бива да го убивам прекалено рано, защото ще отнесе със себе си тайната за Деймън и аз няма да разбера какво е направил с него и с останалите в училище. Не мога да поема този риск. И накрая — аз не съм изпечен убиец. Единствения път, когато го направих, беше при битката ми с Дрина, но тогава бях изправена пред избора или да се бия, или да умра. И когато разбрах какво съм направила, си пожелах никога да не ми се налага отново. Въпреки че тя е отнемала живота ми много пъти през вековете, въпреки признанието й, че е причината за смъртта на семейството ми, заедно с кучето, аз продължавам да чувствам вина. Това, че станах причина за смъртта й, ме кара да се чувствам ужасно.

Въпреки разкритията ми за Роман аз все още съм в задънена улица, затова решавам да започна всичко отначало. Обръщам надясно и тръгвам по Крайбрежната към дома на Деймън. Искам да използвам следващите няколко часа, докато всички са в училище, за да вляза в къщата и да огледам всичко още веднъж.

Спирам пред портала, махам с ръка на Шийла и продължавам напред, очаквайки бариерата да се вдигне, докато стигна до нея, но се налага да натисна панически спирачка, за да избегна удара, защото тя остава на мястото си.

— Моля! Моля! — крещи Шийла и се спуска към колата ми, сякаш съм нарушител, сякаш никога не ме е виждала. Въпреки че до миналата седмица идвах тук почти всеки ден.

— Здрасти, Шийла — пускам в ход най-милата, убедителна и дружелюбна усмивка. — Трябва да отида у Деймън, така че ако обичаш…

Тя стиска устни в тънка злобна линия.

— Ще трябва да те помоля да се върнеш.

— Какво? Но защо?

— Защото си извън списъка — казва тя и слага ръце на хълбоците. Лицето й не показва и капчица съчувствие въпреки всичките помахвания и усмивки, които отнесе през изминалите месеци.

Притискам устни една към друга и асимилирам чутото.

Аз съм извън списъка. Извън постоянния списък. Отхвърлена, отстранена или както там се казва, когато ти отказват достъп до отбраното общество за неопределено време.

Това е ужасно, но да го чуя от устата не на Деймън, а на Голямата Шийла, е още по-гадно.

Свеждам поглед, преглъщам тежко и решавам да опитам.

— Добре, явно вече си информирана, че ние с Деймън скъсахме. Но трябва да отскоча дотам и да си взема някои неща. — Отварям чантата си и предлагам съдържанието й на нейния поглед. — Както виждаш, ключът му все още е у мен.

Изваждам го и го вдигам към очите й, за да го види добре. Жълтият метал отразява ярките лъчи на обедното слънце, аз се заглеждам в златистото сияние и се отнасям дотолкова, че не успявам да предвидя хода й. Тя се пресяга, грабва ключа от ръцете ми и го пъха дълбоко в джоба си. Формата му се откроява ясно върху изпънатия върху огромните й гърди плат.

— А сега те моля най-любезно да освободиш пътя. — Не ми дава време дори да натисна газта, а веднага добавя: — Бързо обръщай! Не ме карай да те моля втори път.