Харлан Коубън
Под прикритие (6)

6.

Никой не го поздрави, когато влезе в съблекалнята. Никой не наруши спокойствието си. Никой дори не погледна към него. Стаята не потъна в тишина като по старите уестърни, когато някой шериф бутва скърцащата врата и нахлува в кръчмата. Може би това беше проблемът. Може би вратата трябваше да скърца. Или пък Майрън трябваше да нахлуе вътре.

Новите му съотборници се бяха проснали из стаята като чорапи из студентска стая. Трима лежаха по пейките, полуголи и дремещи. Двама бяха на пода, протегнали крака към масажистите, които се грижеха за мускулите им. Двама други дриблираха с топките. Четирима куцукаха към шкафчетата си, след като ги бяха превързали. Почти всичките дъвчеха дъвка. Почти всички слушаха уокмени. Мъничките слушалки бяха натъпкани в ушите им и гърмяха толкова силно, че звучаха като конкуриращи се колони в музикален магазин.

Майрън откри лесно шкафа си. Всички други имаха бронзови табелки, на които бяха гравирани имената на играчите. Шкафчето на Майрън нямаше. Върху него беше залепена проста лепенка, на която с черен маркер беше надраскано „М. Болитар“. Лепенката не вдъхваше увереност в собствените сили.

Майрън се огледа, търсейки някого, с когото да си поговори, но уокмените идеално разделяха хората един от друг. Всеки си стоеше на мястото. Майрън забеляза Тери „ТС“ Колинс, прочутата скандална звезда на отбора, който седеше сам в един ъгъл. ТС беше най-новата идея на медиите за разглезен спортист, момчето, което „съсипваше“ прекрасния свят на спорта „какъвто ние го познаваме“, каквото и да означаваше това. ТС беше с невероятна физика. Два и десет, мускулест и жилав. Гладко избръснатата му глава проблясваше на флуоресцентната светлина. Слуховете твърдяха, че е черен, но беше трудно да се забележи каквато и да била следа от кожа под творбите на художника, който го бе татуирал. Странните мастилени образи покриваха почти всички възможни места. Обиците също така изглеждаха въпрос на стил на живот, отколкото на хоби при ТС. Човекът приличаше на кошмарна версия на Мистър Клийн.^[1]

Майрън улови погледа на ТС, усмихна се и му кимна за поздрав. ТС го изгледа мрачно и се извърна настрани. Бързо си създаваше приятели.

Екипът на Майрън висеше в шкафа му. Името му беше избродирано на гърба с големи букви. БОЛИТАР. Той се вторачи в нея за момент. После бързо я свали от закачалката и я облече. Внезапно Майрън се върна в миналото. Докосването на памучната фланелка. Връзките на шортите му. Стягането на ластика около кръста му, когато ги обу. Несъзнателните, опитни движения, с които напъха фланелката в шортите. Връзването на кецовете. Всичко това му причини болка. Стана му трудно да диша. Очите му се насълзиха. Той седна и зачака емоциите му да заглъхнат.

Майрън забеляза, че само няколко от момчетата носеха бандажи. Останалите предпочитаха стегнатите шорти от ликра. Майрън се придържаше към старомодния бандаж. Господин Старомоден. После постави превръзка на коляното си. Имаше чувството, че не е обикновена превръзка, а метална шина. Накрая облече анцуга си. Долната му част имаше дузина закопчалки, така че да може играчът драматично да свали дрехата от себе си, когато го повикаха на игрището.

— Хей, хлапе, какво става?

Майрън се изправи и се ръкува с Кип Корован, един от помощник-треньорите на отбора. Кип носеше карирано сако, около три номера по-малко от необходимото. Ръкавите му бяха прекалено къси, шкембето му стърчеше напред. Приличаше на фермер, издокаран за ежегодните танци.

— Всичко е наред, треньоре.

— Браво, браво. Наричай ме Кип. Или Кипър. Повечето хора ме наричат Кипър^[2]. Седни, отпусни се.

— Добре.

Кипър?

— Браво, радвам се, че си при нас.

Кипър си придърпа стол, обърна го с гръб към Майрън и го възседна като кон. Шевовете на панталоните му не изглеждаха доволни от тези действия.

— Ще бъда откровен с теб, Майрън. Дони не се зарадва много на появата ти. Нищо лично, разбира се. Просто Дони обича сам да си подбира играчите. Не обича намеса отгоре. Знаеш какво искам да кажа, нали?

Майрън кимна. Дони Уолш беше главният треньор.

— Добре, чудесно. Все пак Дони е свестен тип. Помни те от старите дни и много те харесва. Но отбора ни го чакат плейофи и ако имаме късмет, можем да постигнем доста. Отне ни доста време да оправим платната. Баланс, нали разбираш? Платната трябва да са в идеално състояние. Контузията на Грег наистина усука платната, но най-после успяхме да ги оправим. А сега се появяваш ти. Клип не ни казва защо, но настоява да те включим в екипажа. Добре, Клип е големият шеф, няма спор. Но се тревожим дали ще успеем отново да се приготвим за плаване.

Многобройните метафори замаяха Майрън.

— Разбира се, не искам да създавам никакви проблеми — каза той.

— Знам.

Кипър се изправи и върна стола на мястото му.

— Ти си готин тип, Майрън. Винаги си бил свестен човек. А сега се нуждаем точно от това. От човек, за когото отборът е на първо място. Прав ли съм?

Майрън кимна.

— Идеално изпънато платно.

— Страхотно. Ще се видим навън. И не се тревожи. Няма да те вкараме в игра, освен ако наистина не се наложи.

С тези думи Кипър повдигна колана на панталона над шкембето си и излезе от съблекалнята.

Три минути по-късно Кипър извика:

— Хайде, момчета, съберете се около таблото.

Никой не му обърна внимание. Той повтори думите си няколко пъти, като потупваше по раменете унесените от уокмените играчи, за да могат да го чуят. Нужни му бяха пълни десет минути, за да накара дванайсетте професионални спортисти да мръднат на по-малко от три метра. Треньорът Дони Уолш влезе с важен вид, застана в средата и започна да повтаря изтъркани клишета. Това не означаваше, че е лош треньор, но когато имаш повече от сто игри на сезон, трудно е да измислиш нещо ново.

Разговорът продължи две минути. Някои от играчите въобще не си направиха труда да изключат уокмените. ТС бе зает със свалянето на бижутата си, задача, която налагаше сериозно съсредоточаване и екип от добре обучени техници. Минаха още една-две минути и най-после вратата на съблекалнята се отвори. Всички свалиха уокмените и потеглиха. Майрън осъзна, че отиват към игрището.

Време за мача.

Той застана в края на редицата. Пое си дълбоко дъх. Заля го студена вълна. Докато вървеше след съотборниците си, чу глас от високоговорителя:

— А сега вашите любими „Дракони“!

Засвири музика. Спортистите затичаха по-енергично.

Овациите бяха гръмотевични. Играчите автоматично се разделиха на две за разгряването. Майрън го беше правил милиони пъти преди, но за първи пъти наистина мислеше за това. Когато си звезда или начинаещ, разгряваш, без да бързаш, съвсем спокойно. Няма причина да се натягаш. Имаш пред себе си целия мач, където ще покажеш на тълпата какво можеш. Резервите — роля, която Майрън никога не бе изпълнявал, разгряваха по два начина. Някои изскачаха напред, дриблираха енергично и забиваха. С една дума — показваха се. Майрън винаги бе намирал това поведение за отчаяно. Другите се въртяха около звездите, подаваха им топката, играеха ролята на защитници, също като спаринг-партньори в бокса.

Майрън стигна до предната част на редицата. Някой му подаде топката. Когато разгряваш, подсъзнателно си убеден, че всички очи са приковани в теб, макар че в това време повечето хора се настаняват, приказват си, поръчват си закуски или оглеждат тълпата, а онези, които гледат, въобще не се интересуват какво правиш. Майрън дриблира и прибързано хвърли топката към коша. Господи, помисли си той, играта още не е започнала, а аз вече не знам какво да правя.

Пет минути по-късно играчите започнаха да се упражняват в стрелба към коша. Майрън погледна към публиката, търсейки Джесика. Не беше трудно да я открие. Стори му се, че е огряна от някакво сияние, сякаш тълпата отстъпваше назад, а тя изпъкваше. Все едно че тя бе произведение на Да Винчи, а останалите лица — просто рамка. Джесика му се усмихна и той почувства как в тялото му се разлива топлина.

Майрън изненадано осъзна, че сега за първи път Джесика щеше да го види как играе. Бяха се запознали три седмици преди контузията му. Мисълта го накара да спре и да си спомни. За момент мислите му го върнаха назад във времето. Заляха го вина и болка. Внезапно една топка отскочи от таблото и го удари по главата. Но мисълта си остана: длъжен съм на Грег.

Звънецът иззвъня и играчите се настаниха на пейките. Треньорът Уолш избърбори още няколко клишета и се увери, че всеки играч знае кого точно от противниковия отбор ще покрива. Спортистите кимнаха разсеяно, без да го доизслушат. ТС все още гледаше мрачно. Поза, помисли си Майрън, но не беше напълно убеден в това. Също така държеше под око и Леон Уайт, най-близкия приятел на Грег в отбора и съквартиранта му, когато гостуваха навън. Разговорите приключиха. Играчите от двата отбора застанаха в центъра на игрището и започнаха да се поздравяват със здрависване и пляскане на ръце. След това се замотаха наоколо, опитвайки се да разберат кой кого ще покрива, тъй като никой не бе слушал треньора си трийсет секунди по-рано. Треньорите на двата отбора стояха нервно и крещяха към играчите, докато най-после топката милостиво бе хвърлена във въздуха.

Обикновено баскетболът е игра на внезапни промени и резултатът се решава през последните минути. Не и тази вечер. „Драконите“ водеха с дванайсет точки след първата четвъртина, с двайсет след втората и с двайсет и шест в края на третата. Майрън започна да се изнервя. Водеха с достатъчно точки, за да го вкарат в игра. Не беше разчитал на това. Част от него безмълвно се молеше за „Селтикс“, надявайки се те да поизравнят резултата, за да може той да остане на алуминиевия стол. Желанието му не се изпълни. Оставаха четири минути, а „Драконите“ водеха с двайсет и осем точки. Треньорът Уолш погледна към резервната скамейка. Девет от дванайсетте играчи вече бяха влезли в игра. Уолш прошепна нещо на Кипър, който кимна, приближи се до скамейката и застана пред Майрън. Майрън усети лудешкото биене на сърцето си.

— Треньорът иска да освободим скамейката — каза Кипър. — Пожела да узнае дали искаш да влезеш.

— Каквото той каже — отговори Майрън, като се опитваше да внуши по телепатичен път на Уолш отрицателния отговор.

Но не можеше да им го каже направо. Не беше в природата му. Трябваше да играе ролята на добрия боец, на господин „Хвърли се върху гранатата, ако треньорът иска това“. Не знаеше по какъв друг начин да се справи.

Спряха играта за момент. Уолш отново погледна към скамейката.

— Гордън, Райли! Влизате на местата на Колинс и Джонсън.

Майрън въздъхна успокоено. После се ядоса на себе си за това, че изпита подобно облекчение. Какъв състезател си, каза си той. Какъв човек иска да остане на скамейката? После истината го удари право в лицето.

Той не беше тук, за да играе баскетбол.

Какво, по дяволите, си мислеше? Беше тук, за да намери Грег Даунинг. Това си беше просто работа под прикритие и толкова. Също като в полицията. Само защото едно ченге работи под прикритие и се преструва, че е търговец на наркотици, това не го прави наистина търговец на наркотици. Същият принцип се прилагаше и тук. Само защото Майрън се преструваше, че е баскетболист, това не го правеше такъв.

Мисълта обаче не го утеши.

Трийсет секунди по-късно се започна. Това изпълни сърцето на Майрън с ужас.

Началото сложи един глас. Глас на подпийнал, който се извисяваше ясно над останалите. Един-единствен глас, който беше достатъчно силен и достатъчно различен, за да надделее над обичайната какофония.

— Хей, Уолш — извика гласът. — Защо не вкараш Болитар?

Майрън усети свиването на стомаха си. Знаеше какво ще последва. И преди го беше виждал, макар никога да не се бе случвало на него. Искаше му се да потъне в пода.

— Да! — изкрещя и друг глас. — Хайде да видим новото момче!

Още викове на съгласие.

Случваше се. Тълпата заставаше зад новака, но не по приятелски начин. Не с положително отношение. А по най-грубия и подигравателен начин. „Бъди готин с леваците.“ Спечелихме мача. Сега можем да се посмеем.

Още няколко крясъка за Майрън, а после — настояванията. Започнаха сравнително кротко, после набраха сила.

— Искаме Майрън! Искаме Майрън!

Майрън се опита да не се сгърчи. Престори се, че не чува, а е съсредоточен върху това, което ставаше на игрището. Надяваше се да не се е изчервил прекалено много. Виковете ставаха все по-силни. Постепенно се сляха в една дума, изпълнена с подигравки:

— Майрън! Майрън! Майрън!

Трябваше да ги обезвреди. Това беше единственият начин. Майрън погледна към часовника. Оставаха три минути. Трябваше да влезе. Знаеше, че това няма да е краят, но поне щеше да успокои тълпата за известно време. Погледна към другия край на скамейката. Кипър отвърна на погледа му. Майрън кимна. Кипър се наведе към Уолш и прошепна нещо. Уолш не стана. Просто извика:

— Болитар. На мястото на Камерън.

Майрън преглътна и се надигна. Тълпата побесня. Той се отправи към масата на съдиите, сваляйки анцуга си. Усещаше краката си сковани. Махна на съдията, който кимна и звънна на звънеца. Майрън пристъпи на игрището и посочи към Камерън, който се оттегли.

— Крейвън — каза Камерън.

Така се казваше играча, когото Майрън трябваше да покрива.

— На мястото на Боб Камерън — заговори високоговорителят, — номер 34, Майрън Болитар.

Тълпата напълно откачи. Викове, подсвирквания, смехове. Човек можеше да си помисли, че му пожелават успех, но не беше така. Желаеха му успех по начина, по който се насърчава клоунът в цирка. Надяваха се да се посмеят и Болитар беше подходящият човек, който да им осигури забавлението.

Майрън влезе в игра. Внезапно осъзна, че това беше дебютът му в НБА.

Докосна топката пет пъти, преди мачът да свърши. Всеки път това се посрещаше с крясъци. Стреля само веднъж. Почти не му се искаше да го направи, защото знаеше как ще реагира тълпата, независимо от резултата, но някои неща се вършат напълно автоматично. Нямаше съзнателна мисъл. Топката влезе елегантно в коша. Вече бяха останали само трийсет секунди и, слава богу, повечето хора се отправяха към колите си. Саркастичните овации бяха минимални. Но в онзи кратък момент, когато хвана топката, сгъна лакътя си и изпъна ръката си напред, когато китката му се изви, а пръстите му затанцуваха по повърхността на топката, Майрън беше сам. Очите му бяха приковани в коша и не се отклониха, докато топката летеше към него. В онези няколко минути съществуваха само Майрън и кошът и това му се стори прекрасно.

Настроението в съблекалнята беше по-оживено след мача. Майрън успя да се запознае с всички играчи, освен ТС и приятеля на Грег — Леон Уайт, човекът, с когото най-много искаше да се сближи. Нищо чудно. Но не можеше да насилва събитията. Може би утре. Щеше да опита отново.

Майрън се съблече. Коляното го заболя, сякаш някой бе затегнал прекалено много сухожилията му. Той сложи пакет с лед върху него и го закрепи с ластичен бинт. Изкуцука до душовете, изкъпа се, изсуши се и тъкмо привършваше с обличането, когато осъзна, че ТС стои до него.

Майрън вдигна очи. ТС си беше сложил всичките бижута. На ушите, разбира се. Три обици на едното, четири на другото. Една в носа. Носеше черен кожен панталон и черен мрежест потник, който позволяваше да се види обицата на лявото му зърно и другата на пъпа му. Майрън не можеше да разбере какво означават татуировките му. Просто му приличаха на драсканици. ТС носеше слънчеви очила.

— Твоят бижутер сигурно ти изпраща страхотни картички за Коледа — отбеляза Майрън.

ТС отговори, като му се изплези и показа друга обица на езика си. Майрън едва не се задави. ТС изглеждаше доволен от реакцията му.

— Ти си нов, нали? — запита ТС.

— Точно така — отговори Майрън и протегна ръка. — Майрън Болитар.

ТС не обърна внимание на ръката му.

— Трябва да бъдеш изчукан.

— Моля?

— Изчукан. Ти си новият. Трябва да бъдеш изчукан.

Няколко от другите играчи се захилиха.

— Изчукан? — повтори Майрън.

— Да. Ти си новият, нали?

— Да.

— Тогава трябва да бъдеш изчукан.

Още смехове.

— Добре — каза Майрън. — Изчукан.

— Точно така.

ТС кимна, щракна с пръсти, посочи към Майрън и си тръгна.

Майрън привърши с обличането. Изчукан?

Джесика го чакаше пред вратата на съблекалнята. Усмихна му се, когато се приближи към нея, а той й се усмихна в отговор, чувствайки се като глупак. Тя го прегърна и го целуна набързо. Той помириса косата й. Амброзия.

— Аха — каза някакъв глас. — Не е ли това наистина сладко?

Беше Одри Уилсън.

— Не говори с нея — каза Майрън. — Тя е Антихриста.

— Прекалено късно — отвърна Одри и хвана Джесика под ръка. — Джес и аз сега отиваме да изпием по няколко питиета и да си поговорим за старите времена.

— Господи, ти си абсолютно безсрамна — каза Майрън и се обърна към Джесика. — Не й казвай нищо.

— Аз и не знам нищо.

— Така си е — призна Майрън. — Е, къде отиваме?

— Ние не отиваме никъде — отговори Джесика и посочи с пръст зад себе си.

Уин стоеше облегнат на стената, напълно отпуснат и спокоен.

— Уин каза, че ще си зает — допълни тя.

— Аха.

Майрън хвърли поглед към Уин, който му кимна. После се извини и отиде при него. Без предисловия Уин каза:

— Последната трансакция, която Грег е направил, е била от банков автомат в единадесет часа и три минути в нощта, когато е изчезнал.

— Къде?

— Манхатън. Кемикъл Банк близо до Осемнадесета улица.

— Изглежда логично — каза Майрън. — Грег получава обаждане в девет и осемнадесет от Карла. Тя му казва да се срещнат в задното сепаре. Той отива в града и взима малко пари, преди да се види с нея.

Уин го изгледа безизразно.

— Благодаря за този анализ на очевидното.

— Това си е направо талант.

— Да, знам — отвърна Уин. — Да караме нататък. Има осем кръчми в радиус четири пресечки от онзи банков автомат. Ограничих търсенето си до тях. От осемте само две имат тъй наречените задни сепарета. Другите имат само маси. Ето имената.

Майрън отдавна вече не питаше как Уин се справя със задачите.

— Искаш ли аз да шофирам?

— Не мога да отида там — отговори Уин.

— Защо?

— Трябва да замина за няколко дни.

— Кога?

— Летя от летище Нюарк след един час.

— Това е неочаквано.

Уин не си направи труда да отговори. Двамата тръгнаха към входа. Пет хлапета изтичаха към Майрън и го помолиха за автограф. Той изпълни желанието им. Едно от хлапетата, което изглеждаше около десетгодишно, взе обратно листа, вторачи се в подписа му и каза:

— Кой, по дяволите, е тоя?

Друго от хлапетата отговори:

— Някакъв от резервите.

— Хей — намеси се Уин. — За теб това е господин Резерва.

Майрън го погледна.

— Благодаря ти — каза той.

Уин небрежно махна с ръка.

Първото хлапе погледна към Уин.

— А ти кой си? — запита то.

— Дуайт Айзенхауер — отговори Уин.

— Кой?

Уин разпери ръце.

— Нашата благословена младеж — ухили се той и си тръгна, без да каже и дума повече.

Уин не си падаше по сбогуванията. Майрън отиде до колата си. Когато вкара ключа в ключалката, усети плясване по гърба. Беше ТС. Той посочи към Майрън с пръст, на който имаше повече бижута, отколкото на прием на семейство Габор.

— Не забравяй — каза ТС.

Майрън кимна.

— Изчукан.

— Точно.

После и той изчезна.