Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (42)

38.

База „Тантал“

31 октомври, 14:30 ч.

 

Вятърът духаше силно по хребета на кратера Тантал. Керън Кинг и Дани Мино вървяха бавно, защото носеха Рик в носилка, направена от сребристото космическо одеяло. Керън беше нарамила раницата и тръбата. Напредваха стъпка по стъпка, приближавайки мъчително бавно стената от бамбук и Голямата канара. Дишането на Рик бе станало дрезгаво.

— Пусни го — каза Керън на Дани.

Огледа Рик. Лицето му бе бледо и изпито, устните му посиняваха. Не получаваше достатъчно кислород. Най-много я безпокоеше дишането му — накъсано, неравномерно, недостатъчно. Отровата на осата вероятно започваше да засяга и центровете в мозъка, които отговаряха за дихателната дейност. Ако и те се изключеха, с него бе свършено.

Керън разкопча ризата му и откри синина на гърдите. Какво беше това? Кесонната болест? Или натъртване от ударите на осата? Трябваше да се махнат от открития район. Тук бяха стръв за птиците, храна за някоя друга оса.

— Как я караш, Рик?

Той бавно поклати глава.

— Не много добре? Само не заспивай. Разбра ли? Моля те.

Керън погледна гората от бамбук пред тях.

— Трябва само да стигнем до онези растения, Рик. Виж, не са толкова далеч.

Надяваше се, молеше се да намери онова, което й трябваше, сред листата.

Чу се въздишка.

— Как си, Рик?

Рик беше изгубил съзнание и тя го разтърси.

— Рик! Събуди се! Аз съм, Керън!

Очите му се отвориха и отново се затвориха. Започваше да не реагира.

Добре. Може би трябваше да го ядоса. Биваше я в това. Зашлеви го.

— Хей, Рик!

Очите му рязко се отвориха. Номерът беше проработил.

— Едва не умрях, докато се мъчех да измъкна кирливия ти задник от онази адска дупка. Да не си посмял да умираш точно сега.

— Може да се наложи да го оставим — тихо рече Дани.

Керън яростно се завъртя към него.

— Да не съм чула това отново.

Накрая стигнаха до растенията и поставиха Рик в прохладната сянка. Керън му даде капка вода, като я задържа в шепи и я изсипа в устата му. Погледна към листата. Не беше сигурна какво точно е растението. Нямаше значение. Важното бе тук да има паяци.

Трябваше й определен вид паяк.

Коленичи до Рик.

— Виж какво — каза му тя, — имаш нужда от бързо сритване по задника.

Той се усмихна едва-едва.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Дани.

Керън не отговори. Затършува в раницата и извади чиста празна бутилка. Закрачи наоколо, като се вглеждаше в листата. Грабна тръбата и стреличките и се затича към гъсталака.

— Къде отиваш? — извика Дани.

— Пази го, Дани. Ако с Рик се случи нещо, ще ти…

— Керън!

Тя не му обърна внимание. Беше забелязала проблясък на цветове под едно листо. Яркозелено, червено, жълто. Може би точно онова, което й трябваше.

Оказа се права.

Търсеше паяк, който не е много отровен. Всички паяци използваха отрова да убият жертвите си, най-често насекоми, но отровата им действаше по различен начин върху хората и бозайниците като цяло. Най-лоша беше тази на черната вдовица. Ухапването на такъв паяк можеше да убие и кон. Други видове пък не бяха толкова опасни за хората.

Сега стоеше под паяка и го гледаше. Беше малък, с прозрачни като стъкло крака и тяло на цветни петна. Цветовете образуваха шарка, приличаща на ухилено човешко лице — лицето на клоун.

Това беше ухилен паяк. Теридион гралатор. Един от най-често срещаните видове на Хаваите, добре познат на учените. Известен с това, че ухапването му е на практика безвредно за човека.

Ухиленият паяк се беше настанил в малката си паяжина, опъната безразборно под листото.

Тези паяци бяха много плашливи. Обикновено побягваха и при най-малкия признак за опасност.

— Само не ми бягай — прошепна тя.

Започна да се катери по стъблото на растението, настани се на едно листо, извади стреличка от кутията и отвори бутилката. Отровата на осата я беше напълнила почти до гърлото. Керън потопи стреличката в нея, зареди тръбата и се прицели.

Паякът отстъпи, загледан в нея. Изглеждаше уплашен. Да, наистина бе неспокоен — беше присвил телцето си върху малката си паяжина.

Знаеше, че паякът може да я чуе и че си изгражда неин звуков образ с „ушите“ по краката си. Може би никога не се беше сблъсквал с човешко същество и нямаше идея какво представлява Керън.

Тя духна.

Стреличката се заби в шарения гръб на паяка. Той отстъпи, присви крака и се опита да побегне, но отровата действаше бързо. Миг по-късно паякът престана да се движи. Керън чуваше как въздухът свири тихо през дихателните му отвори и видя, че гърбът му се издига и спуска. Добре. Все още дишаше и сърцето му работеше. Това беше важно. Насекомото трябваше да има кръвно налягане, за да може да изпомпа отрова.

Тя се покатери на паяжината, хвана една нишка и дръпна рязко.

Паякът не помръдна. Керън се прехвърли на паяжината, изпълзя по нишките до самия паяк, пресегна се към един от краката му и подръпна сензорна власинка. Нищо не се случи.

Легнала на паяжината, тя отвори празната бутилка и я подложи под челюстите. С два пръста вдигна челюстта от основата й и я разгъна, без да откъсва поглед от очите на създанието.

Как да накара отровата да потече? Отровните жлези се намираха в челото, зад очите. Сви ръка в юмрук и почука челото на паяка. Той се размърда и няколко капки течност капнаха от челюстите. Керън затвори бутилката. Надяваше се паякът да дойде на себе си и да остане жив и здрав. Скъса паяжината под себе си и падна на земята.

Наведе се над Рик.

— Тази отрова на паяк… — тя вдигна бутилката пред очите му — … може да пораздруса нервите ти. Съдържа екситоксини. Разбираш ли?

Той я погледна. Мигна веднъж. Да, разбирам.

— Екситоксини. Те ще възбудят нервите ти. Има обаче реална опасност. Не зная нищо за тази отрова. Не мога да определя дозата. Това нещо може да убие клетки в тялото ти. Може да започне да те смила. — В ума й изникна образът на снайпериста, подложен на подобно смилане.

Взе ръката му и я стисна.

— Страх ме е, Рик.

Той също стисна ръката й.

— Искаш ли го? — попита тя.

Той мигна. Да.

Керън извади стреличка от кутията. Чиста, без кураре. Потопи върха в отровата на паяка. Острието излезе влажно, едва покрито с минималното количество течност. Тя го задържа пред Рик така, че да го вижда.

— Сигурен ли си?

— Да.

Керън постави върха на ръката му, нагласи го над една вена и натисна. Не прекалено дълбоко. Стисна ръката му и се наведе над него.

— Рик…

Няколко секунди не се случи нищо. Керън започна да се пита дали му е дала достатъчно отрова — и тогава той изпъшка. Дишането му се ускори. Тя докосна врата му и усети как пулсът се ускорява. Отровата му действаше с пълна сила.

Последва експлозивен звук — Рик изпъшка и напълни дробовете си с въздух. После получи пристъп. Погледът му стана трескав и той се напрегна целият, изцъклил очи, с треперещо тяло. Керън легна отгоре му, като държеше ръцете му приковани, но се страхуваше да го натиска прекалено силно. Рик жадно поемаше въздух и започна да хипервентилира, гръбнакът му се изви на дъга. Керън го притисна с цялата си тежест от страх да не се нарани.

Той изстена. Ръката му рязко се стрелна и я хвана за шията. Стисна гърлото й, пръстите му се стегнаха като менгеме.

Опитваше се да я удуши. Толкова силно я мразеше.

Но после пръстите се отпуснаха, хватката му омекна. Той пусна гърлото й. Прокара ръка по рамото й. Докосването се превърна в милувка. Ръката му запълзя по шията й и под ухото, докосвайки леко кожата, пръстите му се разделиха и се заровиха в косата й. Тя го целуваше и най-страхотното нещо беше, че той отговаряше на целувките й.

Накрая тя се отдръпна от него.

— Боли ли, Рик?

— Боли… ужасно… — изграчи той. — Май… ще започне… да ми… харесва.

Керън му помогна да седне. Той беше замаян и едва не падна, но тя го задържа в обятията си, като му говореше тихо, че всичко ще се оправи.

— Ти ми спаси живота, Рик. Спаси ми живота.

Дани седеше, гледаше как Рик и Керън се прегръщат и се чувстваше изключително неудобно. По негово мнение подобни неща с нищо не помагаха за усилията да се върнат в „Наниджен“. Спешно се нуждаеше от лекарска помощ. Погледна ръката си и едва не повърна. Личинките изглеждаха по-тлъсти от всякога.

След известно време Рик успя да стане. Тръгнаха. Навлязоха сред бамбука, чиито стъбла се издигаха в небето като секвои. Минаха през гората и пред тях се разкри зашеметяваща гледка. Намираха се пред Голямата канара на ръба на Тантал и гледаха надолу към кратера.

Тантал се ширеше пред тях — басейн, покрит с джунгла, ограден от гола земя, по която тук-там растяха хилави, обрулени от вятъра дървета. Навсякъде около тях върховете на Коолау Пали се губеха в кипналите облаци. Вятърът духаше безмилостно. В основата на Голямата канара се намираше базата.

Базата щеше да бъде на практика невидима за човек с нормални размери. Наблизо имаше самолетна писта с дължина около метър. Или поне Керън си мислеше, че е писта — виждаше се пунктирана линия и маркировки за маневриране. До пистата имаше група миниатюрни бетонни постройки. Най-голямата от тях приличаше на хангар; останалите бяха по-малки и приличаха на бомбоубежища. Сградите бяха полузарити в пръстта и покрити с мъртви листа и остатъци от растения, така че се сливаха с микротерена.

Керън спря и възкликна:

— Еха, Рик! Успяхме!

Той завъртя глава, усмихна се и я погледна. Тя разтърка дланите и ръцете му, за да засили кръвообращението.

— Дланите ти са по-топли. Мисля, че се оправяш.

Не искаха да привличат ничие внимание към себе си, тъй като не знаеха какво да очакват от обитателите на базата — служители на „Наниджен“, които изпълняваха заповеди на Вин Дрейк. Решиха да наблюдават известно време за евентуална активност. Залегнаха под едно мамаки. Голямата канара се извисяваше пред тях като планина.

На пистата нищо не помръдваше. Мястото изглеждаше изоставено.

Пистата беше покрита с камъни, изсъхнала кал и остатъци от растения. До нея се издигаше конусът на мравуняк. Мравешки път я пресичаше и се спускаше надолу към дъното на кратера.

— Това не ми харесва — прошепна Дани Мино.

Сърцето на Керън се сви. Ако в базата не живееха микрочовеци, значи нямаше да има транспорт до „Наниджен“ и шансовете им за помощ се свеждаха до нула. За това място дори не се полагаха грижи — беше превзето от мравки.

Но пък можеше да има самолети.

Спуснаха се бавно по склона и влязоха в хангара. Вътре имаше опори за самолети, но не и самолети. Докато Рик и Дани почиваха, Керън изследва базата. Откри помещение, което вероятно беше съдържало резервни части и припаси, но сега беше празно — имаше единствено метални греди и болтове, които стърчаха от стените и пода. Влезе в друго помещение. И то беше празно. Следващото някога е било спално помещение. То беше наводнено от дъжда и наполовина затрупано с кал.

Нямаше и следа от човешка дейност. Базата „Тантал“ беше изоставена. Не се виждаше и път до Хонолулу. Нямаше транспорт. Нямаше самолети. Единствено пасатът неуморно блъскаше базата и виеше из пустите коридори.

Излязоха от комплекса и седнаха до пистата, загледани надолу към кратера. Виждаха и града през пукнатина в стената на кратера; Тихият океан зад Хонолулу се сливаше с небето. „Наниджен“ беше на километри оттук и нямаше как да се върнат.

Дани Мино легна на чакъла, придържайки ръката си. Заплака. Хлипането му отекваше в хангара и се носеше към прошареното със сиви облаци небе.

Керън гледаше как една мравка прекосява забързано пистата, помъкнала някакво зърно. Погледът й се насочи към Голямата канара, после към линията на хоризонта и облаците. Нещо помръдна на фона на небето до канарата и тя внезапно осъзна, че това е човешка фигура.