Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (18)

14.

Долината Маноа

29 октомври, 04:00 ч.

 

Седемте специализанти и Кински вървяха през гората в колона, като се ослушваха и оглеждаха, потопени в мрак и плътни сенки и обгърнати от нечувани досега звуци. Рик Хътър, с импровизирано копие от сламка на рамо, си проправяше път между листата, като се препъваше и промушваше под паднали клонки, шито изглеждаха по-големи от рухнали секвои. Керън Кинг носеше раницата на гръб и държеше ножа в ръка. Питър Янсен водеше групата, като се взираше напред и се опитваше да подбере път. Някак, по типичния за него тих начин, беше успял да стане лидер на групата. Не използваха лампата, за да не привличат хищници. Питър не виждаше много от терена пред себе си.

— Луната е залязла — каза той.

— Утрото сигурно ще… — започна Джени Лин.

Ужасен рев заглуши думите й. Започна като тих вой и премина в серия гърлени писъци, идващи от мрака някъде над тях — зловещ, изпълнен с жестокост.

Рик рязко се завъртя, вдигнал копието си.

— Какво беше това, по дяволите?

— Пеене на птица, предполагам — отвърна Питър. — Чуваме звуци с по-ниска честота.

Погледна си часовника — 04:15. Часовникът му бе електронен и работеше нормално дори след като беше смален.

— Утрото наближава — рече той.

— Ако успеем да намерим някоя от снабдителните станции, можем да се опитаме да се свържем с „Наниджен“ по радиото — предложи Джаръл Кински. — Ако чуят сигнала ни, ще ни се притекат на помощ.

— По-скоро Дрейк ще ни убие — отвърна Питър.

Кински не възрази, но беше ясно, че не споделя мнението му.

— Трябва да се доберем до тензорния генератор и да се върнем до нормални размери — продължи Питър. — За целта трябва да се върнем в „Наниджен“ по някакъв начин. Но мисля, че ще е грешка да молим Дрейк за помощ.

— А не можем ли да се обадим на деветстотин и единайсет? — изтърси Дани.

— Страхотна идея, Дани. Само ни кажи как точно ще стане — презрително изсумтя Рик.

Джаръл Кински обясни, че радиостанциите в снабдителните бази имат обхват от около трийсет метра.

— Ако някой от „Наниджен“ е наблизо и слуша съответната честота, би могъл да се свърже с нас. Иначе никой няма да улови сигнала ни. Освен това радиостанциите не работят на честотите на полицията и другите служби. Микроскопичните предаватели на „Наниджен“ предават на около седемдесет гигахерца — обясни Кински. — Това е много висока честота. Вършат добра работа на полевите екипи на къси разстояния, но извън това са безполезни.

— Когато ни показваше ботаническата градина, Дрейк спомена, че имало редовен курс между „Наниджен“ и долината Маноа — каза Джени Лин. — Бихме могли да се промъкнем в камиона.

Всички замълчаха. Предложението на Джени изглеждаше добро. Вин Дрейк наистина беше споменал за редовен транспорт между ботаническата градина и „Наниджен“. Но камионът щеше ли да дойде, ако полевите екипи бяха изтеглени от микросвета? Питър се обърна към Джаръл Кински.

— Знаете ли дали камионът продължава да прави курсове до „Наниджен“?

— Не зная.

— Обикновено по кое време пристига в ботаническата градина?

— В два часа — отвърна Кински.

— Къде спира?

— На паркинга. До парника.

Всички се умислиха.

— Джен е права. Трябва да опитаме да се качим в камиона — каза Питър. — Така ще стигнем до „Наниджен“ и ще се помъчим да се доберем до тензорния генератор…

— Момент… А как ще се качим в проклетия камион, като сме толкова малки? — попита Рик Хътър и се обърна към Питър. — Този план е безумен. Ами ако няма камион? „Наниджен“ е на двайсет и пет километра оттук. Ние сме сто пъти по-малки от нормалните си размери. Помислете си само. Това означава, че за нас един километър се равнява на сто. Иначе казано, две хиляди и петстотин километра до „Наниджен“. Трябва да изминем горе-долу разстоянието, което са изминали Луис и Кларк. При това трябва да го направим за по-малко от четири дни, в противен случай ще умрем от кесонна болест. Лично аз не бих заложил на шансовете ни, момчета и момичета.

— Предложението на Рик е да закършим ръце и да се предадем — преведе Керън.

Рик ядосано се завъртя към нея.

— Трябва да сме практични…

— Ти не си практичен, а хленчиш — заяви Керън.

Питър се опита да уталожи страстите. Застана между Рик и Керън; предпочиташе да стане мишена на гнева им, отколкото да ги остави да се карат.

— Моля ви — рече той и постави ръка на рамото на Рик. — Разправиите няма да помогнат. Хайде да действаме стъпка по стъпка.

Групата продължи мълчаливо напред.

Високи малко повече от сантиметър, специализантите не виждаха почти нищо в гората, дори след като слънцето изгря. Буйните папрати растяха нагъсто във всички посоки и представляваха особен проблем, тъй като блокираха изгледа и създаваха дълбоки сенки. Изгубиха от поглед парника и не можеха да открият познати ориентири. Въпреки това продължиха напред. Слънцето се издигна в небето и косите му лъчи пробиваха тук-там зеления балдахин.

Сега виждаха почвата по-ясно. Тя гъмжеше от малки организми — нематодни червеи, почвени кърлежи и други дребни създания. Именно тяхното гърчене бе усетила под краката си Джени Лин в тъмното. Почвените кърлежи бяха мънички, подобни на паяци организми от най-различни видове, които пълзяха навсякъде или се криеха в пукнатините в почвата. Бяха почти невидими за нормален човек, но в сравнение с микрочовеците изглеждаха доста по-едри. За смалените хора кърлежите бяха с размерите на оризови зърна, имаше и такива колкото топки за голф. Повечето имаха малки яйцевидни телца, покрити с дебела броня и подобни на шипове власинки. Бяха паякообразни; арахнологът Керън Кинг непрекъснато спираше да ги зяпа. Не разпозна нито един; огромно количество неизвестни видове. Беше поразена от богатството на природата — тук разнообразието беше невъобразимо. Организмите бяха навсякъде. Приличаха й на рачета по каменист бряг — мънички и безвредни, вечно заети с нещо и щъкащи насам-натам, всяко водеше своя малък, скрит живот. Взе един кърлеж и го постави на разтворената си длан.

Създанието изглеждаше тъй деликатно, така съвършено. Керън усети как духът й се повдига. За своя изненада осъзна, че се чувства щастлива в този странен нов свят.

— Не знам защо, но сякаш цял живот съм се опитвала да открия подобно място — рече тя. — Все едно се прибирам у дома.

— Не бих казал същото за себе си — промърмори Дани.

Кърлежчето изследваше дланта на Керън.

— Внимавай, може да те ухапе — обади се Джени Лин.

— Не и този дребосък — отвърна Керън. — Виждаш ли устата му? Пригодена е да всмуква отпадъци, мъртва материя. Той яде боклук.

— Откъде разбра, че е „той“?

Керън посочи коремчето му.

— Това е пенисът му.

— Мъжле, колкото и дребно да е — отбеляза Джени.

Докато вървяха, Керън се въодушевяваше все повече.

— Кърлежите са невероятни. Те са изключително тясно специализирани. Повечето от тях са паразити, при това много придирчиви относно гостоприемниците си. Има един вид, който живее само по очните ябълки на определен вид прилеп и никъде другаде. Друг вид пък се среща единствено в ануса на ленивец…

— Керън, моля те! — избухна Дани.

— Преживей го, Дани, това е природа. Около половината хора на планетата имат кърлежи в миглите. Много насекоми също имат кърлежи по себе си. Има дори кърлежи, които живеят върху други кърлежи — дори кърлежите си имат кърлежи.

Дани седна и махна един кърлеж от глезена си.

— Ситното чудовище ми прояде чорапа.

— Явно яде отпадъци — каза Джени.

— Много смешно.

— Някой иска ли да опита природния ми крем от смола? — обади се Рик Хътър. — Държи кърлежите настрана.

Спряха и Рик извади пластмасова лабораторна бутилка. Всички намазаха с мъничко крем лицата, ръцете и китките си. Миризмата беше противна. И действаше. Като че ли наистина пъдеше кърлежите.

Реалността на микросвета атакуваше всички сетива на Амар. Той забеляза, че малкият размер променя дори усещанията на кожата му. Първото му впечатление от микросвета включваше чувството, че въздухът тече по лицето и ръцете му, дърпа ризата му и разрошва косата му. Беше сякаш по-гъст, почти като сироп, Амар долавяше всеки полъх на ветреца, когато въздухът се охлаждаше и течеше около тялото му. Махна с ръка и усети как въздухът се плъзга между пръстите му. Движението в микросвета приличаше донякъде на плуване. Телата им бяха много малки и триенето на въздуха се усещаше много по-силно. Амар леко се олюля, когато някакъв полъх го бутна настрани.

— Трябва да овладеем моряшката походка на това място — каза той. — Все едно отново се уча да ходя.

Останалите имаха подобни проблеми — залитаха, въздухът ги дърпаше, понякога не преценяваха стъпките си. Когато се опитваха да скочат на нещо, скачаха твърде далеч. Телата им явно бяха по-силни в микросвета, но още не се бяха научили да контролират движенията си.

Все едно вървяха по лунната повърхност.

— Не знаем собствената си сила — каза Джени. Приклекна, подскочи високо и се хвана за ръба на едно листо. Увисна за момент на двете си ръце, после само на едната — никакъв проблем. Пусна се и скочи на земята.

Рик Хътър беше поел раницата от Керън. Макар да бе пълна догоре, той откри, че се движи с лекота с нея и дори успява да скача доста високо.

— Телата ни са по-силни и по-леки в този свят, защото гравитацията тук не играе толкова голяма роля.

— Малките размери си имат своите преимущества — отбеляза Питър.

— Не виждам никакви преимущества — заяви Дани Мино.

Сърцето на Амар Сингх пък се изпълваше с ужас. Какви същества живееха сред тези листа? Хищници. Многокраки животни със съставна броня и необичайни начини да убиват жертвите си. Амар беше израснал в набожно индуистко семейство — родителите му, които бяха емигрирали от Индия в Ню Джърси, не ядяха месо. Баща му предпочиташе да отвори прозореца и да изпъди досадната муха, вместо да я убие. Самият Амар също беше вегетарианец; така и не можеше да яде животни, за да си набави необходимите протеини. Вярваше, че всички животни, дори насекомите могат да изпитват страдание. Сега, в джунглата, той се питаше дали няма да му се наложи да убие животно и да яде месото му, за да оцелее. И дали някое животно няма да изяде него.

— Ние сме протеин — каза той. — Нищо друго. Просто протеин.

— Какво трябва да означава това? — попита го Рик.

— Ние сме месо, ходещо на два крака.

— Звучиш доста мрачно, Амар.

— Просто съм реалист.

— Поне е… интересно — отбеляза Джени Лин.

Джени бе забелязала миризмата на микросвета — той миришеше по свой собствен начин. Фин аромат на почва изпълваше носа й; не беше лош, даже обратното, макар да й се струваше малко странен. Миризма на почва, примесена с хиляди непознати миризми — някои сладки, други мускусни, носещи се в течния въздух. Много от тях бяха приятни, дори чудесни, подобно на екзотични парфюми.

— Надушваме феромони, сигналните вещества, които растенията и животните отделят, за да общуват помежду си — каза тя. — Това е невидимият език на природата. — Беше невероятно въодушевена, за първи път можеше да долови пълния спектър аромати на природата. Това я изпълваше с трепет и същевременно я плашеше.

Джени доближи бучка пръст до носа си и я подуши. Бучката гъмжеше от мънички нематодни червеи, множество кърлежи и няколко дундести създания, известни като водни мечки. Миришеше смътно на антибиотик. Джени знаеше защо — пръстта бе пълна с бактерии, много от които бяха различни видове стрептомици.

— Можете да надушите стрептомици — каза тя на останалите. — Това са бактериите, които произвеждат антибиотици. Съвременните лекарства се получават от тях.

Пръстта бе пронизана от нишки на гъби, известни като хифи. Джени издърпа една нишка — беше твърда, но малко разтеглива. Десетина кубически сантиметра пръст можеха да съдържат няколко километра от тях.

Нещо се спусна плавно пред очите й в гъстия въздух. Беше мъничка златна бучка с размерите на зърно пипер, цялото в къси израстъци.

— Какво е това, за Бога? — каза тя и спря, за да го разгледа.

Бучката падна в краката й. Наблизо бавно се спусна друга.

Джени протегна ръка и я улови, след което я затъркаля между палеца и показалеца си. Беше здрава и твърда, като малък орех.

— Това е полен — промълви тя.

Погледна нагоре. Недалеч растеше грамаден хибискус, отрупан с бели цветчета, досущ като облак. Поради някаква необяснима причина сърцето й подскочи от гледката. За миг се почувства щастлива, че е толкова мъничка.

— Тук е като… в страната на чудесата — каза тя, като бавно се обръщаше и гледаше цветчетата, които ръсеха дъжд от полени върху нея. — Не съм си представяла подобно нещо.

— Джени, трябва да продължим. — Питър Янсен беше спрял да я изчака и подкарваше останалите като овчар.

Колкото до ентомоложката Ерика Мол, тя изобщо не се чувстваше щастлива. Страхът й нарастваше. Знаеше достатъчно за насекомите, за да бъде ужасно уплашена от тях точно сега. Те имат броня, а ние нямаме, помисли си Ерика. Бронята им е от хитин. Биопластична, лека и изключително здрава. Тя прокара пръсти по ръката си, усещайки нежната си кожа с деликатния мъх по нея. Ние сме меки, помисли си тя. Ставаме за ядене. Не сподели страховете си с останалите, но ужасът започваше да я задушава под привидното спокойствие. Страхуваше се, че ще изгуби контрол над себе си и ще изпадне в паника. Стисна устни, сви юмруци и продължи напред, като се мъчеше да се овладее.

Питър Янсен обяви почивка и всички насядаха по краищата на листата. Питър искаше да се възползва от Джаръл Кински. Той знаеше много за тензорния генератор — нали все пак работеше с него. Ако успееха да се върнат в „Наниджен“ и да се доберат до помещението на генератора, щяха ли да са в състояние да задействат машината? Как биха могли да го направят, щом са толкова дребни?

— Ще ни е нужна ли помощ от човек с нормални размери, който да пусне машината? — попита той.

Кински изглеждаше разколебан.

— Не съм сигурен — рече той, докато ровеше земята със сламка. — Чувал съм слухове, че създателят на тензорния генератор е инсталирал миниатюрно контролно табло за непредвидени обстоятелства, което може да се използва от микрочовеци. Предполагам, че се намира някъде в контролната стая. Търсих го неведнъж, но така и не го открих. На чертежите също няма нищо. Но ако успеем да го открием, бих могъл да го използвам.

— Ще ни трябва помощта ви — каза Питър.

Кински вдигна копието си и се загледа в кърлежа, който пълзеше по него и размахваше предните си крачета.

— Искам само да се прибера у дома при семейството си — тихо рече той и тръсна сламката, запращайки кърлежа на земята.

— На шефа ви не му пука за семейството ви — рязко му каза Рик Хътър.

— Рик няма семейство — прошепна Дани Мино на Джени Лин. — Няма си дори прия…

Рик се хвърли към него и Дани се дръпна уплашено.

— Насилието не решава проблеми, Рик! — извика той.

— Но би решило теб — промърмори Рик.

Питър стисна рамото му, сякаш казваше „спокойно“. Обърна се към Кински.

— Има ли някакъв друг начин да се върнем в „Наниджен“? Камионът може и да не дойде.

Кински сведе глава и се замисли. След известно време каза:

— Ами… можем да опитаме да стигнем до базата „Тантал“.

— Каква е тази база?

— Намира се в кратера Тантал, на планинския хребет над тази долина. — Кински посочи неопределено към планината, която беше само зелен силует, едва видим през пролуките между листата. — Някъде там.

— Вин Дрейк спомена Тантал по време на обиколката — каза Джени Лин.

— Спомням си — обади се Керън.

— Базата отворена ли е? — обърна се Питър към Кински.

— Не мисля. Там загинаха хора. В Тантал има хищници.

— Какви хищници? — попита Керън.

— Оси, доколкото чух. Обаче — продължи замислено Кински — в базата имаше микросамолети.

— Микросамолети ли?

— Да. Като за нашите размери.

— Бихме ли могли да долетим с тях до „Наниджен“?

— Не зная какъв е обхватът им — отвърна Кински. — И не зная дали са още в базата.

— На каква височина се намира тя?

— На шестстотин метра над долината — отвърна Кински.

— Шестстотин метра нагоре! — избухна Рик Хътър. — Това е… невъзможно за хора с нашите размери.

Кински сви рамене. Останалите мълчаха.

Питър Янсен взе нещата в свои ръце.

— Добре, ето какво трябва да направим според мен. Първо, да опитаме да намерим снабдителна станция и да вземем необходимата екипировка. После ще се помъчим да стигнем до паркинга. Ще чакаме там камиона. Трябва да се върнем колкото се може по-скоро.

— Ясно е, че ще умрем — с треперещ глас се обади Дани Мино.

— Не можем просто да седим и да бездействаме, Дани — каза Питър, като се мъчеше да говори спокойно. Усещаше, че Дани може да изпадне в паника и ако някоя капка му капне на главата, а това щеше да е опасно за цялата група.

Останалите се съгласиха с плана на Питър; някои замърмориха, но никой не предложи по-добра идея. Пиха вода от една капка роса и продължиха нататък, търсейки пътека, палатка или някакъв друг признак за човешко присъствие. Малките растения по тревата се извисяваха над тях, като понякога образуваха тунели. Специализантите вървяха през тях и заобикаляха стволовете на поразителни дървета. Никъде нямаше и помен от снабдителна станция.

— Добре, значи ще ни изтече кръвта, ако не се махнем по-бързо оттук — каза Рик Хътър, докато вървяха напред. — И не можем да намерим проклетите станции. Освен това някакъв гигант психопат ни търси, за да ни убие. И имам пришка. Има ли нещо, за което трябва да се безпокоя? — саркастично попита той.

— Мравките — спокойно отвърна Кински.

— Мравки ли? — с треперещ глас се обади Дани Мино. — Какво за мравките?

— Мравките са проблем, доколкото знам — каза Кински.

Рик Хътър спря пред някакъв голям жълт плод на земята. Огледа го от всички страни.

— Да! — възкликна той. — Това е сапунено дърво. Мелия азедерах. Плодовете му са силно отровни, особено за насекомите и техните ларви. Съдържа около двайсет и пет различни летливи вещества, най-вече съединения на 1-цинамоил. Абсолютната смърт за насекомите. Може да се използва като съставна част за моето кураре.

Рик свали раницата и напъха плода в нея. Той я изпълни и остана да стърчи отгоре като яркожълто яйце или гигантски пъпеш.

Керън го изгледа кръвнишки.

— Ще оплеска всичко с отрова.

— Няма. — Рик се ухили и потупа плода. — Кожата му е здрава.

Керън го погледна скептично.

— Животът си е твой — отсечено каза тя.

Групата продължи напред.

Дани Мино изоставаше. Лицето му се бе зачервило и той непрекъснато бършеше чело с длани. Накрая свали спортното си сако и го захвърли на земята. Мокасините му бяха целите в кал. Седна на едно листо, занеса се под ризата, извади поленово зърно и го завъртя между пръстите си.

— Някой случайно да знае, че имам сериозни алергии? Ако някоя от тези гадости ми влезе в носа, мога да изпадна в шок.

Керън се изсмя презрително.

— Не си чак толкова алергичен! Ако беше, вече да си мъртъв.

Дани изстреля полена и той полетя плавно, като се въртеше във въздуха.

Амар Сингх беше изумен от изобилието на живот, от всички малки същества, които сякаш се срещаха на всяка крачка в микросвета.

— Господи! Иска ми се да имах фотоапарат или камера.

Те бяха млади учени, а микросветът беше истинско чудо, нов, неизвестен живот. Вероятно виждаха същества, които никога не са били забелязвани и категоризирани.

— Човек може да напише дисертация от всяка квадратна педя на това място — отбеляза Амар. Помисли си, че ще направи тъкмо това. От това приключение можеше да се получи невероятен докторат. Стига да оцелея, напомни си той.

По земята пълзяха малки създания с формата на торпедо, с разчленени телца и шест крака. Бяха съвсем дребни и се виждаха навсякъде. Някои всмукваха гъбични нишки като спагети. Понякога се подплашваха от минаващите хора, издаваха висок щракащ звук и подскачаха във въздуха, като се въртяха презглава.

Ерика Мол спря да ги разгледа. Взе едно и го задържа, а то се мъчеше да се освободи и щракаше енергично с опашка.

— Какви са тези неща? — попита Рик, докато вадеше друго от косата си.

— Наричат ги вилоскачки или колембола — отвърна Ерика Мол. Обясни, че в нормалния свят били изключително малки. — Колкото точка в разпечатан текст — каза тя. Създанието имало пружинен механизъм в телцето, който го изстрелвал на големи разстояния и му помагал да се спаси от хищниците. Сякаш за да демонстрира думите й, съществото скочи от дланта й и полетя, изчезвайки зад една папрат.

Колемболите продължаваха да скачат около тях, подплашени от стъпките им. Питър Янсен водеше групата. Целият беше плувнал в пот. Осъзна, че телата им бързо се обезводняват.

— Трябва да пием достатъчно вода — каза той на останалите. — Можем да пресъхнем за нула време.

Събраха се около парче мъх с капки роса по него и пиха, като загребваха водата с шепи. Повърхността на капките беше лепкава и трябваше да удрят, за да преодолеят напрежението й. Когато Питър поднесе шепи към устата си, водата се събра на голямо топче в ръцете му.

Стигнаха до масивен ствол на дърво, което се издигаше от разпълзелите се корени, приличащи на контрафорси. Докато си проправяха път напред, доловиха остра миризма. Започна някакво трополене, сякаш валеше дъжд. Питър, който вървеше начело, се покатери на един корен и се озова пред две ниски стени, които се виеха по земята и изчезваха в далечината. Бяха изградени от парченца пръст, слепени с някакво изсъхнало вещество.

Между тях в двете посоки се движеше колона мравки. Стените защитаваха същинска мравешка магистрала и на едно място преминаваха в тунел.

Питър приклекна и даде знак на останалите да спрат. Те се приближиха предпазливо, легнаха по корем и се загледаха в колоната. Опасни ли бяха мравките? Всяка от тях бе голяма колкото ръката му от лакътя до китката. Не са чак толкова грамадни, помисли си Питър; изпитваше облекчение, тъй като незнайно защо бе очаквал да са много по-едри. Но определено бяха много. Носеха се бързо, със стотици, по пътя си и изчезваха в малкия тунел, който бяха построили.

Телцата им бяха червеникавокафяви, целите във власинки, а главите — блестящо черни, като антрацитни въглища. Миризмата им се носеше откъм пътечката, подобно на миризмата на отработени газове по магистралата. Беше тръпчива и кисела, но в същото време съдържаше деликатно благоухание.

— Острата миризма е мравчена киселина. Използват я за защита — обясни Ерика Мол, коленичи и съсредоточено заразглежда насекомите.

— А сладникавата са феромони — каза Джени Лин. — Вероятно това е миризмата на колонията. Мравките я използват, за да се идентифицират като членове на една и съща група.

— Всички са женски — продължи Ерика. — Дъщери са на една и съща царица.

Някои от мравките носеха мъртви насекоми или части от тях. Носачите на храна пътуваха в една и съща посока — наляво.

— Натам е входът на мравуняка. Складират храна — добави Ерика.

— Знаеш ли от кой вид са? — попита я Питър.

Ерика се помъчи да си спомни името.

— Ами… На Хаваите няма местни мравки. Всички са пристигнали тук с хората. Смятам, че тези са Феидоле мегацефала.

— Имат ли си нормално име? — попита Рик. — Като за невежи етноботаници?

— Едроглава мравка — преведе Ерика. — Първоначално е открита на остров Мавриций в Индийския океан, но сега е разпространена из целия свят. Това е най-често срещаният вид на Хаваите.

Едроглавата мравка била един от най-разрушителните видове насекоми на планетата, обясни Ерика.

— Нанесли са големи поражения на екосистемата на островите. Атакуват и избиват местни хавайски насекоми и почти са унищожили някои видове. Освен това убиват новоизлюпени птичета.

— Това не е добре за нас — каза Керън. Даваше си сметка, че едно новоизлюпено птиче е доста по-голямо от тях самите.

— Главите им изобщо не ми изглеждат големи — отбеляза Дани.

— Това са дребни работници — каза Ерика. — Едрите са с големи глави.

— Едри ли? — нервно попита Дани. — Какви са те?

— Войници — продължи Ерика. — Едроглавите мравки са разделени на две касти — дребни и едри. Дребните са работници. Те са малки и многобройни. Едрите са воините, пазачите. Срещат се доста по-рядко.

— И как изглеждат тези войници?

Ерика сви рамене.

— С големи глави.

Мравките бяха ужасно много и сякаш всяка бе изпълнена с нечовешка енергия. Една определено не представляваше опасност, но хиляди… възбудени… гладни… Въпреки опасността младите учени гледаха като омагьосани. Две мравки спряха и докоснаха антени, после едната започна да върти задната част на коремчето си и да издава тракащ звук. Другата послушно повърна капка течност в устата й. Ерика обясни какво става:

— Едната молеше за храна сестра си. Въртеше коремчето си и издаваше звук, за да каже, че е гладна. Мравешка версия на кучешкото скимтене…

— Не виждам нищо хубаво в това да гледам как една мравка драйфа в устата на друга — прекъсна я Дани. — Моля ви, да се махаме.

Мравешката магистрала не беше много широка. Можеха лесно да я прескочат, но решиха да заобиколят и да си спестят евентуални неприятности. Както се изрази Питър, „едва ли някой иска мравка да го захапе по глезена“.

Джаръл Кински беше спрял и се взираше в клоните на голямото дърво с контрафорсите, което се издигаше над главите им.

— Това дърво ми е познато — каза той. — Това е гигантска албизия. От другата му страна има снабдителна станция, сигурен съм. — Покатери се на един корен, повървя по него и скочи долу. — Да, мисля, че приближаваме.

Кински пое водачеството от Питър и тръгна да заобикаля албизията отляво, като се провираше през мъртвите папратови листа, удряше със сламката копие и си разчистваше пътя.

Питър Янсен изостана. Искаше да държи мравките под око, докато групата продължава нататък. Рик Хътър беше последен и се движеше бавно с големия плод в раницата и със сламката в ръце.

— Рик, ще ми дадеш ли копието си? Аз ще поема ариергарда — каза Питър.

Рик кимна, подаде му сламката и продължи напред.

Междувременно Кински издърпа едно листо настрани и каза високо:

— Ако успеем да се доберем до „Наниджен“, ще трябва да намерим скритата конзола, за да можем да управляваме генератора, дори ако господин Дрейк не иска…

Млъкна насред изречението. В далечината, отвъд корените на дървото, се виждаше върхът на палатка.

— Станция! Станция! — извика Кински и се затича напред.

Не видя входа на мравуняка — тунел, изграден от буци слепена пръст, който започваше от основата на една палма. Кински изтича пред отвора, а около него на пост стояха десетки мравки войници, два до три пъти по-едри от работниците. Имаха мътночервени тела, покрити с редки, настръхнали власинки. Главите им бяха лъскави и черни, несъразмерно големи и покрити с броня, а челюстите им бяха пригодени за бой. Очите им приличаха на черни топчета за игра.

Забелязаха тичащия към палатката Кински и атакуваха моментално.

Кински забеляза устремените към него гигантски мравки и рязко зави. Войниците обаче се бяха разгърнали. Приближаваха го от различни посоки и стратегията им откъсна пътищата му за бягство. Кински спря насред затварящия се кръг войници, вдигнал копието над главата си.

— Не! — извика той. Замахна към един войник, но той стисна сламата с челюсти и отчупи върха й. Няколко мравки се хвърлиха напред и започнаха да дърпат Кински на земята, а една сключи челюсти около китката му. Кински изкрещя и заразмахва ръка, за да се освободи, но мравката го бе стиснала здраво и тръскаше глава като куче, убиващо плъх. Китката се откъсна и мравката политна назад, падна и побягна с плячката си. Кински изрева и рухна на колене, стиснал осакатената си ръка, от която шуртеше кръв. Друг войник се покатери по гърба му, захапа го зад ухото и започна да разкъсва скалпа му. Кински падна и се загърчи. За миг войниците го приковаха към земята и задърпаха ръцете и краката му, мъчейки се да го разкъсат. Една мравка сключи челюсти под брадичката му и писъците се замениха с гъргорене, когато кръвта бликна и оплиска главата на войника. По-малките работници се включиха в атаката и Кински изчезна под купчината полудели мравки.

Питър Янсен се втурна с крясъци напред и заразмахва копието си, за да пропъди мравките от Кински, но вече бе твърде късно. Той спря пред гъмжилото разгневени войници, стиснал сламката и вперил поглед в ужасната сцена. Реши, че може да спечели време за останалите, и тръгна напред. Едва тогава забеляза, че Керън Кинг е до него с нож в ръка.

— Махай се! — нареди й Питър.

— Няма — отвърна тя. Приклекна, загледана в мравките, и протегна ножа. Може би щеше да ги забави, да даде време на другите да избягат. Междувременно от мравуняка се изсипаха още войници и защъкаха наоколо в търсене на врагове. Един от тях се втурна към Питър и Керън с широко разтворени челюсти.

Питър мушна с копието към мравката, тя се извъртя и се хвърли към него с огромна скорост.

— Остави на мен, Питър! — извика Керън Кинг.

Тя отстъпи назад, скочи, издигайки се по-високо, отколкото би могъл нормален човек, и се приземи като котка по-далеч от мравките. В същото време извади от колана си спрея със защитни вещества, които бе взела за своята презентация. Бензо. Мравките не го обичаха, беше сигурна в това. Пръсна към приближаващата мравка. Тя моментално спря, обърна се… и побягна.

— Да! — тържествуващо извика Керън. Спреят действаше. Караше ги да бягат като зайци.

С периферното си зрение видя, че останалите от групата се отдалечават. Добре. Беше им осигурила малко време. Продължи да пръска и спреят задържаше атаката на мравките. Бутилката обаче съдържаше ограничено количество течност, а от мравуняка продължаваха да излизат войници. Цялата колония бе вдигната по тревога. Една мравка скочи към Керън, кацна на гърдите й, разкъса ризата и започна да щрака с челюсти към врата й.

Керън изкрещя, сграбчи мравката зад главата, вдигна я във въздуха и заби ножа в главата й. Острието проби бронята и потече бистра течност — хемолимфа, кръвта на насекомите. Керън моментално запрати мравката настрани и тя се загърчи на земята. Мозъкът й бе унищожен. Но мравките не изпитваха страх, нямаха инстинкт за самосъхранение и като че ли бяха безброй. Когато я приближиха, Керън скочи назад, направи кълбо във въздуха и се приземи на крака като цирков акробат.

И побягна.

Пред нея останалите тичаха с все сили, подгонени от страха, прескачаха листа и стъбла на папрати, заобикаляха препятствия. „Как тичам толкова бързо? Никога не съм развивала такива скорости…“ — помисли си Керън. Явно телата им бяха много по-силни и бързи в микросвета. Чувстваше се като супергерой и усещането я изпълни с ликуване. Прескачаше препятствия като олимпийски състезател, преодоляваше разстояния с невероятни скокове. Даде си сметка, че спринтира с около осемдесет километра в час според мащабите на микросвета. „Убих мравка. С нож и с голи ръце.“

Не след дълго се озоваха извън видимостта на мравките. Пред тях в далечината се издигаше палатката.

Мравките работници продължаваха да разфасоват тялото на Кински. Отхапаха ръцете и краката му и разкъсаха торса на парчета, раздробяваха с хрущене ребра и гръбнак, изкормваха го. Пиеха кръвта с мляскащи звуци. Навсякъде се въргаляха разкъсани окървавени дрехи и вътрешности. Мравките започнаха да пренасят месото под земята.

Керън Кинг спря за момент да погледне назад и видя как мравките отнасят главата на Кински към отвора. Очите се взираха назад, докато работниците я пъхаха в дупката. Изражението й бе някак изненадано.