Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (23)

19.

„Наниджен“

29 октомври, 14:30 ч.

 

Вин Дрейк тръгна към Телиъс и Джонстън, които го чакаха между две коли в края на паркинга. По-добре беше да говорят навън. Всичко казано можеше да бъде чуто, записано, запазено. Трябваше да се грижи за всяка подробност. Подробностите са улики. Уликите могат да изтекат. Могат да станат публично достояние; можеш да изгубиш контрол върху тях.

— Имахме пробив в сигурността — каза Дрейк на двамата мъже.

Телиъс слушаше, навел бръснатата си глава; беше дребен жилав човек със свирепи неспокойни очи, които се стрелкаха наляво-надясно, сякаш търсеше нещо, което е изпуснал на земята. Джонстън, който бе много по-висок от колегата си, носеше слънчеви очила и стоеше спокойно с ръце зад гърба. Татуировката на главата му прозираше през късата му коса.

— Става въпрос за корпоративни шпиони — продължи Дрейк. — Те могат да унищожат „Наниджен“. Смятаме, че работят за чужди правителства. Както може би знаете, „Наниджен“ има засекретени разработки, които представляват особен интерес за нашите неприятели.

— Не знаем нищо такова — каза Телиъс.

— Точно така — съгласи се Дрейк. — Не знаете.

Една кола приближи и спря. Дрейк млъкна и тръгна с двамата мъже по края на паркинга, докато новодошлият не влезе в сградата. Шушулките на акациите наоколо тракаха под напора на вятъра.

Дрейк се обърна и се загледа в металната сграда.

— Тази постройка не изглежда особено впечатляваща. Но в близко бъдеще бизнесът в нея ще струва най-малко сто милиарда долара. Сто милиарда. — Замълча, за да им даде време да проумеят за каква сума става въпрос. — Това е невероятно богатство за щастливците, притежаващи привилегировани акции, наравно с основателите на „Наниджен“. — Присви очи към яркото слънце и погледна косо двамата мъже. — Знаете какво означава да притежаваш привилегировани акции, нали? Собствениците им могат да ги продадат с отлична печалба, когато компанията излезе на свободния пазар.

Дали разбираха накъде бие? Лицата им оставаха абсолютно безизразни. Не можеше да разчете никаква мисъл, никаква емоция, абсолютно нищо.

Лица на професионалисти, помисли си той.

— Искам да отидете на спасителна мисия в микросвета и да откриете шпионите. Ще ви дам пълен комплект за придвижване. Хексапод, оръжия, всичко необходимо. Шпионите бяха изпуснати… смята се, че са се изгубили в район с радиус двайсетина метра около снабдителна станция „Ехо“. Възможно е да следват микропътеките и да търсят други станции, в които да намерят убежище. Всички станции бяха прибрани — с изключение на станция „Кило“. Не успяхме да я открием. Трябва да следвате мрежата от пътеки, да се движите от станция на станция и да търсите шпионите. И… — Как да се изрази ясно и недвусмислено? — Ще намерите изчезналите. Но следва най-важното — спасителната мисия ще се провали. Разбрахте ли? Въпреки вашите усилия шпионите няма да бъдат открити. Изобщо не искам да знам как ще го направите. Шпионите трябва да изчезнат, но не искам да чувам никакви слухове за това какво им се е случило. Ако от тях не бъде открита нито следа, ще има… награда.

— Дрейк пъхна ръце в джобовете си. Вятърът целуна лицето му.

— Провалът — добави той — е единствената възможност.

Обърна се и погледна двамата мъже. Не прочете нищо на лицата им. Бяха абсолютно безизразни. Малка птичка изпърха покрай тях и кацна на една акация.

— Ако спасителната операция се провали, наградата за всеки от вас ще бъде една привилегирована акция на „Наниджен“. Когато компанията излезе на пазара, тя ще струва най-малко един милион долара. Разбрахте ли?

Двамата го гледаха с празни очи.

Но бяха разбрали. Нямаше съмнение в това.

— Е, вече сте кандидат-акционери — каза Дрейк, тупна Телиъс по рамото и се отдалечи.

Дъждът спря така внезапно, както беше започнал. Облаците се разкъсаха и джунглата потъна в златисто сияние; дъждовната вода бързо се оттече в потока, който отводняваше долината. Бяха изгубили голяма част от екипировката си. А Джени беше изчезнала. Специализантите се събраха, след като се увериха, че всички са живи и здрави, се пръснаха да търсят багажа и най-вече Джени. Тръгнаха надолу по склона, следвайки течението на водата, като поддържаха връзка по двете радиостанции.

— Джени! Къде си? Джени! — викаха те, но без резултат. От Джени нямаше и следа.

— Намерих харпуна — каза Рик. Не беше завлечен надалеч. Стреличките се намираха в пластмасова кутия в чувала му, а самият чувал се беше закачил за един камък. Откриха дори яркожълтия отровен грозд под едно листо.

Керън Кинг вървеше изпълнена с ужас, докато издирваха Джени Лин. Трепереше; беше видяла изражението й, когато потъна за последен път под водата.

Най-лошите ужаси бяха свързани с хора. Какво беше видяла Джени?

Точно тогава Керън забеляза нещо бледо и меко, стърчащо изпод някаква клонка. Човешка ръка. Беше открила Джени. Тялото й бе заклещено под клонката, смазано и странно извито, цялото оплескано с кал, с измъчения израз на удавник. Счупената ръка стърчеше настрани и беше усукана като мокър парцал. Очите на Джен бяха отворени и пусти. Тялото й бе покрито с подобни на спагети нишки, които се кръстосваха и я покриваха като воал. Това бяха нишки на гъби, които вече започваха да растат.

Керън коленичи до тялото, махна една нишка от лицето на Джени, затвори очите й и заплака.

Останалите се събраха около нея. Рик откри, че също плаче, и това го смути. Опита да се овладее, но не можа. Питър го прегърна през рамо, но той се освободи.

— Направих всичко по силите си — каза Дани и също заплака. — Не успях да я спася.

Ерика го прегърна.

— Ти си смел човек, Дани. Едва сега го разбирам.

Чу се пукане. Воалът от нишки, покриващ тялото на Джени, като че ли се размърда.

— Какво е това? — обади се Ерика… и очите й се разшириха от ужас, когато видя как една нишка се огъва и движи като крив пръст. Върхът й докосна кожата на Джен и потъна в нея с леко драскане, пронизвайки тялото, търсейки хранителни вещества. Гъбичният воал вече започваше да я поглъща. Ерика потръпна и се изправи.

— Трябва да я погребем — каза Питър. — Възможно най-бързо.

Започнаха да ровят пръстта с помощта на харпуна и трите мачетета. Почвата бе мека и плътна, гъмжаща от малки създания, които пъплеха и се гърчеха. Земята беше като жив организъм. Единственото неживо нещо наоколо като че ли беше Джени. Спуснаха я в изкопания гроб и скръстиха ръцете й на гърдите. Опитаха се да махнат гъбите, но нишките се бяха стегнали и прилепваха плътно по тялото, пронизваха го на много места.

Ерика Мол плачеше неудържимо. Питър откъсна цветче от паднал хибискус и го постави върху Джени като саван. Поне скриваше работата на гъбите.

Ерика предложи да кажат молитва. Самата тя не беше религиозна или смяташе, че не е, но беше възпитана като католичка в детската градина в Мюнхен. Монахините там я бяха научили да рецитира двайсет и втори псалм от Псалтира на немски.

— Der Herr ist mein Hirte — започна тя неуверено, като се опитваше да си спомни думите.

Питър също се включи:

Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая:

Той ме настанява на злачни пасбища…

— Магически заклинания — отбеляза Дани. — Думите нямат никакво отношение към така наречената „реалност“, а просто ни помагат психологически. Подозирам, че молитвата стимулира примитивните части на мозъка. Всъщност ме кара да се чувствам малко по-добре.

Засипаха Джени с пръст. Тялото скоро щеше да бъде погълнато от гъбите и нематодните червеи, смляно от бактериите и почвените кърлежи, които пълзяха навсякъде. Скоро от Джени Лин нямаше да остане нито следа, останките й щяха да бъдат рециклирани, тялото й щеше да стане част от телата на други създания. В микросвета животът свършваше, за да започне отново почти веднага.

След погребението Питър събра специализантите и опита да повдигне духа им.

— Джени не би искала да се отказваме. Тя се държа храбро. Можем да я почетем, като се погрижим за собственото си оцеляване.

Събраха нещата си в раницата и в двата чувала. Не можеха да се застояват при гроба на Джени; трябваше да продължат към паркинга.

Лабораторният бележник с картата не беше изгубен — Керън го беше прибрала в раницата. Извадиха го; беше в окаяно състояние от водата, но картата още личеше. На нея беше показана пътека, която свързваше станция „Ехо“ със станция „Делта“ и продължаваше нататък до станция „Алфа“ и паркинга. Очакваше ги дълъг път.

— Не знаем дали някоя от станциите е останала, но въпреки това можем да следваме пътеката.

— Стига да я намерим — каза Керън.

Не можаха да намерят никаква пътека. Дъждът бе променил района, бе разместил отпадъци и прорязал нови канали в почвата. Питър извади компаса и с помощта на картата определи посоката на паркинга. Тръгнаха нататък. Той вървеше начело и разчистваше пътя с мачете, а Керън го следваше плътно с харпуна на рамо. Рик Хътър беше последен, мълчалив и нащрек, готов да използва мачетето си.

Дани непрекъснато спираше да си почива.

— Краката ли те болят? — попита го Питър.

— Ти как мислиш? — промърмори Дани.

— Можем да ти направим някакви обувки.

— Безнадеждно е — отвърна Дани.

— Трябва да опитаме — каза Ерика.

— Направих всичко по силите си, за да спася Джени.

Питър отряза ивици мъртва трева и Ерика уви с тях краката на Дани. Получи се грубо подобие на мокасини. Амар си спомни за тиксото, което беше намерил в станцията. Изрови го от чувала и започна да облепва мокасините от трева, за да не се разпаднат. Дани стана и направи няколко крачки. Новите му обувки се оказаха изненадващо здрави и много удобни.

Някъде отгоре се чу бръмчене, което странно наподобяваше шума на хеликоптер. Появи се комар. Спускаше се от дърветата, заобикаляйки клонки и други препятствия. Въпреки големите си размери комарът се рееше безпроблемно във въздуха благодарение на непрекъснато работещите криле и сякаш ги изучаваше. Тялото и краката му бяха на черни и бели ивици. От главата му висеше дълго хоботче. Специализантите видяха зъбците в края му, които бяха покрити със засъхнала кръв, но не изглеждаха достатъчно остри, за да пронижат тялото на микрочовек.

Дани Мино изгуби самообладание.

— Махай се! — извика той на комара и побягна, размахвайки ръце и тътрейки растителните си мокасини.

Привлечен от движението, а може би от миризмата му, комарът го погна, реейки се точно над врата му. Изведнъж пикира надолу и едва не го прониза между лопатките с хоботчето си. Дани се хвърли на земята и се претърколи по гръб, като риташе.

— Разкарай се от мен!

Комарът бръмчеше над него и атакува отново — но Керън Кинг скочи върху Дани, яхна го и размаха мачетето, за да пропъди насекомото.

То не се плашеше лесно.

— Подредете се! — извика Питър. — Направете отбранителен кръг.

Хората се събраха около Дани, който лежеше на земята, обхванат от ужас. Всички бяха с готови за действие оръжия, а комарът кръжеше около тях. Явно беше надушил кръвта им или бе доловил въглеродния двуокис, който издишаха. Стрелкаше се напред-назад и сякаш ги наблюдаваше с изцъклените си очи.

— Опа — промълви Ерика Мол.

— Какво?

— Това е женски Едес албопиктус.

— В превод? — попита Дани, докато се надигаше на колене.

— Азиатски тигров комар. Женските са агресивни и пренасят болести.

Рик Хътър сграбчи Керън Кинг за ръката.

— Дай ми този харпун…

— Хей! — извика тя и се опита да се отскубне, но той й отне харпуна и тръгна към комара.

— Търпение, Рик — обади се Питър. — Изчакай удобен момент.

Комарът се стрелна към Рик и той видя шанса си. Завъртя харпуна като сопа и цапардоса насекомото по главата.

— Иди да досаждаш на някой по-голям от теб! — извика Рик.

Комарът се запремята във въздуха.

Керън Кинг избухна в смях.

— Какво е толкова смешно? — настръхна Рик.

— Комарите са те прогонили обратно в хотела в Коста Рика. Изминал си дълъг път, Рик.

— Изобщо не е смешно — заяви той.

— Дай ми го — каза тя и грабна харпуна от ръцете му. Последва кратка борба, но Керън спечели и издърпа харпуна, а Рик я наруга.

Керън не понесе това. Изгуби самообладание. Пристъпи към Рик и насочи харпуна към лицето му.

— Да не си посмял да използваш подобни думи по мой адрес.

— Хей, по-леко. — Рик отстъпи назад, вдигайки ръце.

Керън хвърли харпуна в краката му.

— Вземи го.

Питър застана между тях.

— Хей, нали сме екип? Трябва да престанете да се нападате.

Керън беше кипнала.

— Не го нападам. Ако го бях направила, сега щеше да се държи за слабините и да си повръща червата.

Питър Янсен вървеше отпред и избираше пътя, като неуморно сечеше препятствията с мачетето и час по час спираше, за да го наточи с диамантеното точило. Мачетето можеше да пререже всичко, стига да се поддържаше в добра форма. Питър се опитваше да повдига духа на останалите.

— Знаете ли какво е казал Робърт Луис Стивънсън за пътуването? — извика той на другарите си. — „По-добре да пътуваш с надежда, отколкото да пристигнеш.“

— Майната й на надеждата, аз предпочитам пристигането — отбеляза Дани Мино.

Рик Хътър вървеше последен и наблюдаваше внимателно останалите. Погледът му спря върху Керън Кинг. Наистина не можеше да я понася. Беше ужасно самоуверена, арогантна и агресивна, смяташе се за ненадминат експерт по паяци, паякообразни и ръкопашен бой. Определено хващаше око, но красотата не бе всичко. Въпреки това той донякъде бе доволен, че тя е с тях. Керън беше боец, това поне не можеше да й се отрече. Точно сега изглеждаше леденостудена, нащрек, настръхнала, преценяваща всяко движение. Сякаш се бореше за живота си… всъщност точно това правеше. Презираше я и в същото време… се радваше, че е наблизо.

След това се загледа в Ерика Мол. Тя вървеше пребледняла и уплашена. Държеше се криво-ляво, но бе на ръба на някакво емоционално пречупване. Гъбите, поглъщащи тялото на Джен… това я беше потресло. Ако не се вземеше в ръце, беше обречена. Но кой би могъл да каже кой от тях притежава нужната сила и ловкост, за да се измъкне от това царство на миниатюрни ужаси?

Колкото до Амар Сингх, той изглеждаше примирен със съдбата си и сякаш вече беше решил, че ще умре.

Дани Мино се влачеше с облепените си в тиксо мокасини. Този тип е по-як, отколкото изглежда, помисли си Рик. Той можеше да оцелее.

Погледна към Питър Янсен. Как го правеше? Изглеждаше толкова спокоен, почти нежен, в мир със себе си по някакъв дълбок начин, който Рик не можеше да проумее. Питър Янсен бе станал истински лидер и това му подхождаше идеално. Сякаш се беше озовал по собствена воля в микросвета.

Оставаше самият той.

Рик не беше от съзерцателните. Рядко се замисляше за себе си. Но сега го направи. Нещо странно се бе случило с него и той не го разбираше съвсем. Чувстваше се добре. Защо? „Би трябвало да се чувствам ужасно. Джени е мъртва. Кински беше разкъсан от мравки. Кой е следващият?“, но това бе експедицията, за която винаги беше мечтал, но никога не бе и помислял, че е възможна. Пътешествие в скритото сърце на природата, в свят на невиждани чудеса.

По всяка вероятност щеше да умре по време на това пътешествие. Природата не беше нито нежна, нито мила. Тук нямаше такива неща като милост. Не получаваш червени точки за опитите. Или оцеляваш, или не. Може би никой нямаше да оцелее. Рик се запита дали ще изчезне тук, в тази малка долина в покрайнините на Хонолулу, погълнат от лабиринт, пълен с невъобразими заплахи.

Трябва да продължа напред, помисли си той. Бъди умен. Бъди изобретателен. Мини през игленото ухо.

Сякаш бяха изминали много километри, когато Рик долови странна горчиво-сладка миризма. Какво беше това? Погледна нагоре и видя малки бели цветчета, пръснати като звезди по едно дърво с извити като змии клони и гладка, сребристосива кора. Миризмата им напомняше миризмата на сперма, но с гаден привкус на нещо опасно.

Да.

Нукс вомика.

Рик извика на останалите да спрат.

— Чакайте за момент. Открих нещо.

Коленичи до един извит корен, който се подаваше от земята.

— Това е стрихниново дърво.

Започна да сече корена с мачетето, обели ивица кора и я отдели внимателно.

— Тази кора съдържа бруцин — обясни Рик. — Това е вещество, което предизвиква парализа. Бих предпочел семената, защото са невероятно отровни, но и кората ще свърши работа.

Бавно, като внимаваше по ръцете му да не попада сок, той завърза кората с въже и я помъкна след себе си.

— Не можем да я сложим в раницата. Ще отрови всичко.

— Тази кора е опасна — обади се Керън.

— Тя ще ни осигури храна, а аз съм гладен.

Ерика се дръпна настрани и подуши въздуха, мъчейки се да долови издайническата миризма на мравки. Въздухът й се стори някак тежък, докато влизаше и излизаше от дробовете й. Накъдето и да погледнеше, всяка неравност и цепнатина в земята, всяка тревичка, всяко притиснало се в земята растение гъмжаха от малки живи същества — насекоми, кърлежи, червеи. Виждаше дори бактериите като малки точки, събрани на буци. Всичко беше живо. Всичко се хранеше от нещо. Това й напомняше… че и тя самата изпитва сериозен глад.

Бяха прегладнели, а нямаха нищо за ядене. Пиха вода от вдлъбнатина в един корен и продължиха нататък. Рик все така мъкнеше кората след себе си.

— Имаме стрихнин и цинамоил — каза той. — Но това не е достатъчно. Трябва ни най-малко още една съставка.

Продължаваше да се оглежда за познати растения, за нещо отровно. И накрая намери каквото му трябваше. Откри го по миризмата — остра, струяща от плътна маса растения.

— Олеандър — каза Рик и тръгна към храстите с дълги, изострени и лъскави листа. — Сокът му е гадно нещо.

Газейки мъртвите листа, той стигна до ствола на храста. Извади мачетето, наточи го и го заби в стъблото. От разреза бликна полупрозрачен, подобен на мляко сок и Рик бързо се дръпна назад.

— Тази течност ще ви убие за нула време, ако попадне върху кожата ви. Съдържа смъртоносна смес от карденолиди. Сърцето ви спира и край. Не бива да вдишвате и изпаренията. Могат да ви докарат инфаркт.

Докато сокът се стичаше по кората, Рик затършува в чувала и извади лабораторната престилка, гумените ръкавици и предпазните очила, които бе намерил в станция „Ехо“.

Амар се ухили.

— Рик, приличаш на побъркан учен.

— Лудостта е моят стил — отвърна Рик.

Той отвори пластмасова бутилка и пристъпи към течащия сок. Задържа дъх и напълни бутилката, като сокът се стичаше по ръкавиците му. После завъртя капачката и изплакна бутилката в капка роса. Напълни по същия начин втора бутилка и вдигна двете с тържествуваща усмивка.

— Сега ни остава само да сварим всичко на паста. За целта ни е нужен огън.

Но гората беше мокра от дъжда. Нищо нямаше да се запали.

— Няма проблем — заяви Рик. — Трябва ни Алевритес молукана.

— Това пък какво е, по дяволите? — попита Керън Кинг.

— Маслодайно дърво — отвърна той. — Хавайците го наричат кукуи. Растат навсякъде из гората. — Завъртя се на място, като се оглеждаше нагоре. — Да! Ето онова там е кукуи. — Посочи едно дърво с големи сребристи листа. Издигаше се като някакъв пребледнял гигант на десетина метра от тях. Беше окичено със зеленикави плодове.

Тръгнаха към дървото и когато приближиха, видяха, че много от плодовете са изпопадали по земята.

— Дайте ми едно мачете — каза Рик. — А сега гледайте.

Започна да сече един плод, отделяйки меката част. Не след дълго стигна до твърдата сърцевина, която се оказа орех.

— Това е кукуи орех — рече той. — Пълен е с масло. Древните хавайци са го използвали за лампите си. Гори чудесно. Освен това са закрепвали орехи за пръчки и са ги използвали като факли. Черупките също горят.

Лъскавата черупка се оказа доста здрава и трудна за чупене. Започнаха да се редуват с мачетето. Оръжието имаше тежка и извънредно остра работна част и лека-полека се справяше с предизвикателството. След няколко минути труд разкриха мазната сърцевина. Започнаха да я кълцат и я натрупаха на купчина на земята. Добавиха суха трева, която не беше успяла да се намокри под гъстите листа. Рик постави тенджерата върху купчината и си сложи предпазното облекло. Нагласи очилата и изсипа в тенджерата двете бутилки сок от олеандър, като добави кората от корена на стрихниновото дърво, парченца от грозда и вода от върха на едно листо.

След това запали огъня с ветроупорната запалка.

Скоро съчките се запалиха и сърцевината на кукуи ореха загоря с ярки жълти пламъци. По стандартите на нормалния свят огънят беше съвсем мъничък, подобен на горяща свещ, но на тях им изглеждаше като голям лагерен огън. Пламъкът сгорещи лицата им и ги накара да се извърнат, а водата в тенджерата завря за секунди. Две минути бяха достатъчни съдържанието на тенджерата да се превърне в гъста лепкава смес.

— Прясно кураре — обяви Рик. — Поне да се надяваме, че е кураре.

Като работеше внимателно с една треска, с ръкавици на ръцете и затаен дъх, Рик събра курарето в пластмасова бутилка. Гърлото й беше достатъчно широко, за да може да потапя върховете на стреличките в отровата. Надяваше се сместа да е отровна, но нямаше как да е сигурен, преди да я е използвал по време на лов. Завинти капачката и вдигна очилата на челото си.

Питър се взираше в пластмасовата бутилка с кафеникавата смес.

— Значи мислиш, че това ще повали дивеч? Нещо с големината на скакалец?

Рик се ухили накриво.

— Още не е готово.

— Така ли?

— Трябва ни още една съставка.

— Която е…?

— Цианид.

— Какво? — учуди се Питър, докато останалите се събираха около тях.

— Чу ме. Цианид — каза Рик. — И аз знам къде да го намерим?

— Къде?

В отговор Рик бавно завъртя глава.

— Надушвам го. Водороден цианид. Известен също като пруска киселина. Онази миризма на горчиви бадеми… усещате ли я? Цианидът е универсална отрова, която убива на практика всичко, при това бързо. Любимото вещество на шпионите от Студената война. И само си представете — наоколо има животно, което го произвежда. Вероятно се крие под някое листо. Може би спи.

Останалите впериха поглед в Рик, който тръгна през джунглата, като от време на време спираше, за да подуши въздуха. Започна да обръща листата и миризмата се засили. След като им беше обърнал внимание, тя вече гъделичкаше носовете им. Рик пъхна глава под едно листо.

— Пипнах го! — прошепна той.

Под листото блестеше кафеникава, лъскава съставна черупка с множество мънички закривени крачета.

— Това е хилядоножка — каза Рик. — Аз съм просто един невеж ботаник, но зная, че тези приятели произвеждат цианид.

Ерика изстена.

— Недей! Това е много голямо животно. И е опасно.

Рик се изкиска.

— Хилядоножката ли? — Обърна се към Керън. — Хей, Керън! Какво е поведението на това животно, ако се окаже в опасност?

Керън Кинг се усмихна.

— На хилядоножките ли? Абсолютни бъзливци са.

— Чакай! Сигурен ли си, че не е стоножка? — с треперещ глас попита Дани. Беше си спомнил думите на Питър, че стоножката може да те ужили много гадно.

— Не, това бебче не е никаква стоножка — рече Керън, която бе коленичила, за да погледне под листото. — Стоножките са хищници. Хилядоножката не яде месо, а гнили листа — обясни тя. — Кротко животно. Дори жило си няма.

— Както и предполагах.

Рик издърпа листото от хилядоножката, която лежеше свита на кълбо, сякаш спеше. Беше създание с цилиндрично тяло, съчленена черупка и най-малко сто крака. В сравнение с микрочовеците изглеждаше дълга около четири и половина метра, колкото едра боа. Дишаше леко и с тихо свистене през отворите в черупката — това бе нейният еквивалент на хъркане.

Рик извади мачетето си.

— Събуди се! — извика той и перна хилядоножката с плоското на острието.

Животното рязко се раздвижи и хората се дръпнаха назад. Миризмата се засили. Хилядоножката сви тялото си в спирала, заемайки отбранителна позиция. Запушил нос, Рик се втурна напред и отново я удари. Не искаше да я наранява, а само да я подплаши. Номерът проработи. Въздухът се изпълни със силната миризма на бадеми, смесена с някаква гадна горчива воня. От порите на бронята бликна мазна лепкава течност. Рик отвори чиста бутилка и бързо надяна ръкавиците, престилката и очилата.

Хилядоножката нямаше намерение да бяга. Остана свита на място, явно беше много уплашена.

Екипиран, Рик приближи и събра част от течността.

— Това е масло, пълно с цианид — обясни той.

Изсипа течността в бутилката с курарето и разбърка сместа с клечка.

— Направо й изкарах цианида — каза той и вдигна бутилката кураре, която вонеше ужасно на смъртоносни химикали. — А сега — добави той — е време да тръгнем на лов.