Дж. Р. Уорд
Свещена любов (49)

46.

Джон и Куин бяха на няколко метра зад Зейдист и тримата се приближаваха към ниска модерна къща. Тя беше шеста поред в списъка им от имоти, които предстояха да бъдат атакувани. Спряха се в сенките на двете дървета в началото на моравата.

Застанал там, Джон усети да го полазват тръпки. Елегантната едноетажна къща беше почти като онази, която бе обитавал за толкова кратко време с Тор и Уелси.

Зейдист му хвърли поглед през рамо.

— Искаш ли да останеш тук, Джон?

Джон кимна и братът каза:

— Така си и помислих. И аз настръхнах, като я видях. Куин, стой с него.

Зейдист прекоси моравата в мрака и отиде да провери вратите и прозорците. Когато се скри зад сградата, Куин се обърна към Джон:

— Какво те притесни?

Джон сви рамене.

— Някога живеех в подобна къща.

— Охо, живял си нашироко като човек.

— Беше след това.

— О, имаш предвид с… Ясно.

Господи, строителят сигурно беше един и същ, защото фасадата и разположението на стаите бяха почти идентични. Като гледаше към прозорците, се замисли за своята спалня. Беше с тъмносин интериор, модерни линии и плъзгаща се стъклена врата. Дрешникът беше празен при пристигането му, но бързо бе напълнен с първите нови дрехи, които някога бе имал.

Спомените заприиждаха, спомени за първото им хранене заедно, когато Тор и Уелси го прибраха. Мексиканска храна. Тя беше приготвила мексиканска храна и беше сервирала на масата големи плата с енчилада и кесадия. Тогава беше още претранс с твърде капризен стомах и се чувстваше засрамен, задето само може да чопли в чинията си.

Но ето че Уелси бе сложила пред него купичка бял ориз с джинджифилов сос.

Когато тя седна на стола си, той заплака, дребното му тяло се сгърчи и той се разрева заради тази проява на доброта. След като цял живот се бе чувствал различен, изневиделица се бе озовал в семейство, което разбираше какво му е нужно и му го даваше с обич.

Това бе то да си родител, нали? Познават те по-добре, отколкото сам се познаваш, и се грижат за теб, когато ти не можеш да го правиш.

Зейдист се върна при тях.

— Празна и необрана. Следващата къща?

Куин погледна списъка.

— „Истърли Корт“ 425…

В този момент телефонът на Зи тихо зазвъня. Той се намръщи, като видя номера, после го долепи до ухото си.

— Какво става, Рив?

Джон отново се загледа в къщата, но бързо насочи очи към Зи, когато братът каза:

— Какво? Занасяш ли ме? Къде се е появил? — Последва дълга пауза. — Ама ти сериозно ли? Сигурен ли си, сто процента ли си сигурен? — Когато разговорът приключи, Зи остана втренчен в телефона. — Трябва да се прибера веднага. По дяволите.

— Какво се е случило? — попита с жестове Джон.

— Можете ли да поемете следващите три адреса? — Джон кимна, а братът му отправи странен поглед. — Дръж си телефона подръка, синко. Чуваш ли?

Джон отново кимна и Зи изчезна.

— Добре де, каквото и да е, очевидно не е наша работа — заключи Куин, сгъна списъка и го прибра в джоба на джинсите си. — Тръгваме ли?

Джон хвърли още един поглед към къщата. След миг изписа със знаци:

— Съжалявам за родителите ти.

Отговорът на Куин не дойде веднага.

— Благодаря.

— Моите много ми липсват.

— Мислех, че си сирак.

— За известно време не бях.

Настъпи дълго мълчание. После Куин каза:

— Хайде, Джон, да се махаме оттук, трябва да проверим дома на „Истърли“.

Джон се замисли за миг.

— Нали не възразяваш първо да се отбием на едно друго място? Не е далеч.

— Разбира се. Къде?

— Искам да идем в къщата на Леш.

— Защо?

— Не знам. Просто ми се ще да видя мястото, където започна всичко. Искам също да огледам стаята му.

— Но как ще влезем вътре?

— Ако капаците още са на автоматичен режим, ще са вдигнати и може да се дематериализираме през стъклото.

— Ами… По дяволите, щом искаш, отиваме.

Двамата се дематериализираха в страничния двор на къщата в стил „Тюдор“. Капаците бяха вдигнати за през нощта и след миг двамата стояха в дневната.

Миризмата беше толкова лоша, та на Джон му се струваше, че някой е пъхнал стоманена вата в носа му и я е заврял чак до мозъка му.

Закри с длан устата и носа си и се закашля.

— Мамка му — рече Куин и направи същото.

Двамата погледнаха надолу. Целият килим и канапето бяха оплескани с кръв. Петната бяха засъхнали и покафенели.

Тръгнаха по следите, които водеха навън във фоайето.

— О, Господи…

Джон вдигна глава. През красивата арка към трапезарията се откриваше сцена, като че излязла от филм на Роб Зомби^[1]. Труповете на майката и бащата на Леш бяха настанени на столове, без съмнение на обичайните им места на масата, която бе красиво подредена за хранене. Цветът им беше като на тротоарна настилка — матирано бледосиво, а скъпите им дрехи бяха като парцали, оплескани в кафяво.

Имаше рояци мухи.

— Да знаеш, тия лесъри наистина са извратени.

Джон преглътна жлъчката, надигнала се в гърлото му, и продължи напред.

— Наистина ли държиш да ги погледнеш отблизо, приятел?

Като надникна в стаята, Джон се насили да пренебрегне ужаса и да запечата подробностите. Платото с печено пиле имаше кървави следи по ръба.

Убиецът го бе поставил на масата. Най-вероятно, след като бе аранжирал труповете.

— Да се качим в стаята на Леш.

Качването си беше направо страшно, защото бяха сами в къщата… но не съвсем. Мъртвите долу изпълваха въздуха с нещо, близко до звук. А и вонята последва Джон и Куин нагоре по стълбите.

— Бърлогата му е на третия етаж — каза Куин, като стигнаха до площадката на втория етаж.

Влязоха в стаята на Леш, където атмосферата не беше толкова впечатляваща в сравнение със стъписващата дневна. Легло. Бюро. Музикална уредба. Компютър. Телевизор.

Писалище.

Джон се приближи и видя чекмеджето с кървавите отпечатъци. Бяха твърде размазани, за да се прецени дали е оставен разпознаваем пръстов отпечатък. Взе напосоки една фланелка и я използва да отвори чекмеджето, защото така беше виждал да правят във филмите по телевизията. Вътре имаше още размазани кървави следи.

Внезапно сърцето му застина и той се наведе, за да погледне по-отблизо. Имаше един особено ясен отпечатък в ъгъла на кутийка от часовник, марка „Джейкъб и Ко“.

Подсвирна, за да привлече вниманието на Куин.

— Лесърите оставят ли пръстови отпечатъци?

— Ако влязат в контакт с нещо, разбира се.

— Имам предвид истински отпечатъци, не просто петна, а пръстови отпечатъци с линии.

— Да, оставят. — Куин се приближи. — Какво гледаш?

Джон му посочи кутийката. В ъгъла й имаше идеален отпечатък от палец… но без никакви линии. Отпечатък, какъвто би оставил вампир.

— Не мислиш ли, че…

— Не. Няма начин. Никога не са привличали вампир в редиците си.

Джон извади телефона си и направи снимка. После размисли, взе самата кутийка и я пъхна в якето си.

— Приключихме ли? — попита Куин. — Зарадвай ме и кажи „да“.

— Аз просто… — Джон се поколеба. — Имам нужда да остана още малко.

— Добре, но тогава аз отивам да огледам спалните на втория етаж. Не мога… Не мога да остана повече тук.

Джон кимна и Куин излезе. Налегнаха го угризения. Въобще дори не биваше да го моли да идват тук.

Да… защото наистина беше гадно да стоят сред вещите на Леш, сякаш той още беше жив.

 

 

В другия край на града, седнал зад кормилото на Фокуса, Леш никак не беше доволен. Колата беше абсолютен боклук, въобще не можеше да вдигне прилична скорост.

— Трябва да си вземем по-добър автомобил.

На седалката до шофьора господин Д. проверяваше пистолета си и тънките му пръсти обхождаха корпуса.

— Да… Имам да кажа нещо по въпроса.

— Какво?

— Мисля, че трябва да изчакаме, докато дойдат парите от плячката.

— Как така?

— Взех банковите извлечения от последния ни водач, господин Х. Бяха в жилището му. В сметката няма купища пари.

— Дай дефиниция на „няма купища пари“.

— Ами, на практика няма нищо. Не знам къде са отишли парите, нито кой ги е изтеглил. Останали са само някакви си пет хиляди.

— Пет? Ти майтапиш ли се с мен? — Леш дръпна крака си от педала за газта. Което бе като да изключиш животоподдържащите системи на някой вегетиращ.

Нямаха пари? Но как така? Та той беше нещо като Принца на мрака. И целият капитал на армията му беше пет бона?

То се знае, разполагаше с парите на мъртвото си семейство, но колкото и солидна да бе сумата, с нея не можеше да води война.

— Да му се не види… Връщам се в старата си къща. Няма да карам повече тая разнебитена таратайка.

Да, вече въобще не искаше да знае за мама и татко. Трябваше му нова кола, и то спешно, а в гаража на къщата в стил „Тюдор“ бе паркиран лъскав мерцедес. Щеше да се метне в него и да го кара навсякъде, без да чувства грам вина.

Майната им на всички вампири.

Когато направи десен завой и се насочи към квартала си, усети гадене в стомаха. Само че той нямаше да влиза в къщата, така че нямаше да види труповете, ако изобщо те още бяха там, където ги остави…

И все пак щеше да му се наложи да се качи горе за ключовете.

Все едно. Време му беше вече да порасне, по дяволите.

Десет минути по-късно Леш спря пред гаражите отзад и излезе от колата.

— Откарай я във фермерската къща. Ще се видим там.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви изчакам тук?

Леш се намръщи и погледна ръката си. Пръстенът, който Омега му беше дал предишната вечер, се затопляше и започваше да свети.

— Виждам, че господарят ви вика — каза господин Д. и се надигна от седалката.

— Да. — По дяволите. — Как действа това?

— Трябва да отидете на някое уединено място. Кротувайте там и той ще дойде при вас или ще ви вземе при него.

Леш вдигна поглед към семейния си дом и реши, че той ще свърши работа.

— Ще се видим във фермерската къща. А после ще ме заведеш в бунгалото, където са документите.

— Слушам.

Господин Д. докосна ръба на каубойската си шапка и седна зад волана.

Фокусът потегли надолу по алеята, а Леш влезе в къщата през кухнята. В къщата миришеше много лошо, вонята на смърт и разложение беше толкова тежка, че с нож да я режеш.

Негово дело беше, помисли си. Той бе отговорен за онова, което смърдеше така в красивата къща.

Извади телефона си, за да повика обратно господин Д., но после се разколеба и се загледа в пръстена. Златото вече светеше така ярко, та той се чудеше как не му стопява пръста.

Неговият баща. Неговият баща.

Мъртъвците тук не му бяха никакви.

Беше постъпил правилно.

Леш мина през стаята на иконома и оттам влезе в трапезарията. На светлината на пръстена си се взря в хората, които бе мислил за свои родители. Както се казва, истината беше в лъжата. Цял живот му се бе налагало да крие истинската си природа, да маскира злото у себе си. Понякога то излизаше наяве в кратки проблясъци, но сърцевината му, неговата движеща сила, оставаше дълбоко скрита.

Сега беше свободен.

Взрян в труповете пред себе си, внезапно се почувства лишен от всякакви чувства. Сякаш ги виждаше на плакати във фоайето на кино, със съответната емоция ги възприемаше и съзнанието му.

Тоест, с нулева емоция.

Докосна кучешката каишка на врата си и се почувства глупаво заради тъпите чувства, накарали го да я вземе. Изкушаваше се да я смъкне, но не… Животното, за което му напомняше, беше силно, жестоко и могъщо.

Така че каишката беше символ, не от сантиментални чувства я носеше на врата си.

Ама че гадно миришеха мъртвите.

Леш отиде във фоайето и реши, че мраморният под напълно го устройва за среща с истинския му баща. Седна, подвил крака под себе си, и се почувства като идиот в тази си поза. Затвори очи, нямаше търпение да приключи с това, да си вземе ключовете за…

Някакво жужене измести тишината в къщата, но не идваше от конкретна посока.

Леш отвори очи. Тук ли щеше да дойде баща му? Или щеше да го отведе другаде?

Появило се изневиделица течение се завихри около него и замъгли зрението му. Или пък замъгли онова, което го обкръжаваше. Ала в средата на вихрушката той беше стабилен като скала, обзет от странна увереност. Бащата никога не би навредил на сина си. Злото си беше зло, но кръвната връзка между него и баща му означаваше, че той самият е Омега.

А ако ще и само от лична заинтересованост, Омега не би посегнал на себе си.

Точно когато Леш щеше да бъде отнесен, когато течението за малко да погълне материалното му тяло, той вдигна очи.

На стълбите срещу него стоеше Джон Матю.