Дж. Р. Уорд
Свещена любов (48)

45.

В другия край на имението на Братството, на около дванайсет метра под земята, Джон седеше пред бюрото в офиса на тренировъчния център и се взираше в компютъра пред себе си. Изпитваше потребност да върши нещо, за да си заслужи прехраната, но при отложените за неопределено време занимания, нямаше много работа за него.

Харесваше канцеларската работа, така че службата му беше по сърце. Обикновено прекарваше времето си в отмятане на оценки, въвеждане на докладите за травми, получени при тренировки, и проследяване на учебната програма. Хубаво беше да сътворяваш ред от хаоса, да поставяш всичко на мястото му.

Погледна часовника си. Блей и Куин тренираха в залата с тежестите и щяха да останат там най-малко още половин час.

Какво можеше да върши… Какво…

Поддал се на случаен импулс, той прегледа директориите на компютъра и откри папка, озаглавена „Отчети за инциденти“. Влезе в нея и отвори файла, съставен от Фюри, относно нападението над дома на Леш.

Мили… Боже. Труповете на родителите му бяха поставени на столове край масата за хранене, преместени бяха в трапезарията от дневната, където бяха убити. Нищо друго в къщата не беше докосвано, с изключение на едно чекмедже в стаята на Леш на горния етаж, и Фюри беше написал: Някаква лична вещ? Но с каква стойност, след като всички бижута са налице?

Джон отвори други отчети за нападнати къщи. На Куин. На Блей. На още трима съученици. На още пет аристократи. Общ брой на жертвите: двайсет и девет, включително догени. И бяха напълно ограбени.

Очевидно това бе най-успешната серия от нападения след атаката срещу имението на семейството на Рот още в Древната страна.

Джон се опита да си представи на какво е бил подложен Леш, та да изрече всички онези неща. Беше гадняр, но не изпитваше топли чувства към лесърите.

Бил е измъчван. Нямаше как да не е мъртъв.

Без определена причина Джон прегледа файла му в компютъра. Фюри или някой друг вече беше изготвил смъртния му акт. Име: Леш, син на Ибикс, син на Ибиксес, син на Торнсрей. Дата на раждане: 3 март 1983 г. Дата на смъртта: приблизително август 2008 г. Възраст при настъпване на смъртта: 25 години. Причина за смъртта: неизвестна, предполага се, че е убит от лесърите. Тленни останки, погребани в: не са открити такива.

Досието му беше доста дълго. На Леш бяха налагани многобройни дисциплинарни наказания и не само във връзка с програмата на обучение, но и порицания от глимерата. Изненадващо беше, че изобщо фигурират в досието му, като се знаеше колко потайна бе аристокрацията относно недостатъците си, но от друга страна, Братството бе изискало пълни сведения за обучаващите се, преди да бъдат допуснати в програмата.

Бе сканиран и актът му за раждане. Име: Леш, син на Ибикс, син на Ибиксес, син на Торнсрей. Дата на раждане: 3 март 1983 г., 1:14 ч. Майка: Рейел, кръвна дъщеря на воина Нелсън. Сертификат за живородено дете, подписан от Хавърс, син на Хавърс, доктор по медицина. Новороденото е изписано от клиниката на 3 март 1983 г.

Направо не беше за вярване, че вече го нямаше.

Телефонният звън го накара да подскочи. Джон се обади с подсвирване, а отсреща прозвуча гласът на Ви.

— След десет минути в кабинета на Рот. Имаме събрание. Бъдете там и тримата.

Връзката прекъсна.

Джон изруга изненадано и след миг изтича в залата с тежестите и подбра Куин и Блей. Те преминаха през същия миг на изумление, а после всички се втурнаха към кабинета на Рот, макар приятелите му още да бяха в спортните си екипи.

Цялото Братство се бе събрало в светлосивия кабинет на Рот, изпълнило го до такъв предел, че цялата му изисканост и елегантност се бе заличила. Застанал до камината, Рейдж развиваше близалка, вероятно с вкус на грозде, ако се съдеше по лилавата обвивка. Вишъс и Бъч седяха един до друг на антично канапе, чиито извити крака бяха сериозно застрашени. Рот беше зад бюрото си. Зи стоеше в далечния ъгъл със скръстени на гърдите ръце и поглед, вперен право напред към средата на стаята.

Джон затвори вратата и не пристъпи по-навътре. Куин и Блей последваха примера му, като и тримата за една бройка не бяха вън от стаята.

— Ето каква е ситуацията — подхвана Рот, като вдигна краката си, обути в тежки обувки, върху отрупаното с книжа бюро. — Главите на пет семейства, основали общността, са мъртви. Повечето от онова, което е останало от глимерата, е пръснато по Източното крайбрежие и в тайни квартири. Най-сетне. Жертвите са близо трийсет. Макар да е имало едно-две масови избивания в историята ни, толкова тежък удар е безпрецедентен.

— Трябваше да се изтеглят по-бързо — промърмори Ви. — Проклетите глупаци не ни послушаха.

— Вярно е, но нима сме се надявали на нещо по-различно? Та ето каква е работата. Можем да очакваме някакъв вид негативна реакция от Съвета на принцепсите под формата на прокламация срещу мен. Предполагам, че ще се опитат да предизвикат гражданска война. То се знае, докато още дишам, никой друг не може да бъде крал, но те пък са в състояние дяволски да затруднят управлението и старанията ми да поддържам ред. — Докато братята редяха полугласно ругатни, Рот вдигна ръка, за да спре приказките. — Добрата новина е, че имат организационни проблеми, което ще ни даде малко време. В хартата на Съвета на принцепсите се казва, че членовете му трябва телом да присъстват в Колдуел и там да провеждат заседанията си. Създали са това правило преди няколко века, за да се подсигурят, че властта няма да иде другаде. Тъй като никой от тях не е в града, а конферентните връзки не са съществували през 1790 година, когато е съставена въпросната харта, не могат да свикат съвещание, на което да променят подзаконовите уредби и да изберат нов лийдайър, докато не си домъкнат задниците тук поне за една вечер. Предвид жертвите, това ще отнеме известно време, но говорим за седмици, не за месеци.

Рейдж схруска близалката си и звукът отекна гръмко в стаята.

— Имаме ли представа какво не е ударено още?

Рот посочи към бюрото си.

— Направил съм копия за всички.

Рейдж се приближи, взе купчината листове и ги раздаде… дори на Куин, Джон и Блей.

Джон прегледа колонките. Първата съдържаше имената. Втората — адресите. Третата беше за приблизителния брой на членовете на семейството и на догените в домакинството. Четвъртата отбелязваше приблизителна стойност на имуществото в дома на базата на плащания данък. А последната съдържаше информация дали семейството е напуснало дома си или не и дали той е бил ограбен и в каква степен.

— Искам да допълните списъка с онези, за които не сме чули нищо — каза Рот. — Ако все още има от нашите в тези къщи, искам да ги изведете оттам, та ако ще и за косите да ги влачите. Джон, ти и Куин отивате със Зи. Блей, ти си с Рейдж. Имали въпроси?

Без явна причина Джон се улови, че гледа отровнозеления като авокадо стол зад бюрото на Рот. Беше на Тор.

Или някога беше на Тор.

Много би искал Тор да го види със списъка в ръка, готов да излезе и да защити расата.

— Добре — заключи Рот. — Сега изчезвайте оттук и направете каквото казах.

 

 

От Другата страна, в Храма за уединение Кормия нави на руло пергамента, върху който бе екипирала къщи и сгради, и го постави на пода до стола си. Нямаше представа какво да прави с него. Може би трябваше да го изгори? В Светилището не съществуваха кошчета за отпадъци.

Премести пред себе си една от кристалните купи, пълни с вода от фонтана на Скрайб Върджин, и си помисли за онези, които Фриц й бе носил с нейните грахчета вътре. Вече й липсваше това хоби. Липсваше й икономът. Липсваше й…

Примейлът.

Докато опипваше купата, взе да потърква кристала, като предизвика трептене на повърхността на водата, което улови светлината на свещите. Топлината на ръцете й и недоловимото движение създадоха завихряне вътре и от леките вълнички изплува образът тъкмо на онзи, когото тя искаше да види. Тя спря движението, та повърхността да се изглади, за да можеше да наблюдава и после да опише видяното.

Беше Примейлът, облечен по същия начин като в нощта, когато я бе срещнал на стълбището и я бе погледнал така, сякаш не я беше виждал от седмица. Но той не беше в имението. Тичаше по коридор, изцапан с кръв и черни отпечатъци от обувки. От двете страни по земята имаше трупове на вампири, които само допреди мигове са били живи.

Видя как Примейлът събра малка група ужасени мъже и жени и ги затвори в склада за медикаменти. Видя лицето му, докато ги заключваше, видя изписаните по него тъга, ужас и гняв.

Беше тичал, за да ги спаси, да се погрижи да ги заведе на безопасно място.

Когато видението избледня, тя отново обхвана купата. Сега, като беше видяла случката, можеше да я извика отново и да наблюдава действията му още веднъж. И после пак.

Беше също като филмите, които имаха в Далечната страна, само дето това беше истинско; беше реално минало, не измислено настояще.

После видя и други неща, сцени, свързани с Примейла, с Братството и расата. О, ужасът на тези убийства, на мъртвите тела в разкошни къщи… труповете бяха твърде многобройни, за да ги възприеме със съзнанието си. Едно по едно видя лицата на жертвите на лесърите. После зърна братята, излезли да се бият. Броят им беше толкова малък, че Джон, Куин и Блей бяха принудени да воюват преждевременно.

Ако продължаваше така, помисли си тя, лесърите щяха да победят…

Намръщи се и се наведе по-близо над купата.

На повърхността на водата видя рус лесър, което не беше необичайно… само че той имаше вампирски зъби.

Чу се почукване, тя скочи стресната и образът изчезна.

От другата страна на вратата се разнесе приглушен глас.

— Сестро?

Беше Селена, предишната сестра, която бе живяла в изолация.

— Поздравявам те — извика й Кормия.

— Храната ти, сестро — каза Избраницата. Чу се стържещ звук, когато подносът бе плъзнат през отвора във вратата. — Дано ти хареса.

— Благодаря ти.

— Имаш ли въпроси към мен?

— Не. Благодаря.

— Ще дойда пак за подноса. — Вълнението в гласа на Избраницата го бе повишил почти с цяла октава. — След пристигането му.

Кормия кимна, после си спомни, че сестрата не можеше да я види.

— Както желаеш.

Избраницата си тръгна, без съмнение, за да се приготви за Примейла.

Кормия отново се облегна на бюрото и се загледа към купата, вместо вътре в нея. Толкова крехка вещ, толкова тънка, освен в основата, където бе тежка и масивна. Ръбът на кристала бе остър като нож.

Нямаше представа колко дълго е седяла така. Накрая се отърси от вцепенението си и се застави отново да обхване купата.

Когато Примейлът отново се появи на повърхността, тя не беше изненадана…

Бе ужасена.

Той лежеше прострян в безсъзнание върху мраморен под до тоалетна чиния. Тъкмо се канеше да скочи, за да направи бог знае какво, образът се промени. Той лежеше в легло — бледолилаво легло.

Обърна глава, от водата погледна право към нея и промълви „Кормия“.

О, Скрайб Върджин, при този звук й се доплака.

— Кормия?

Тя скочи на крака. Примейлът стоеше на прага на храма, облечен в бяло, с ритуалния медальон на врата си.

— Ама наистина…

Тя не можа да продължи. Искаше да изтича, да обвие с ръце шията му и да не го пуска. Беше го видяла мъртъв. Беше го видяла…

— Защо си тук? — попита той, като огледа голата стая. — Съвсем самичка.

— В уединение съм. — Тя прочисти гърлото си. — Както бях обявила.

— Значи аз не бива да съм тук?

— Вие сте Примейлът. Можете да бъдете навсякъде.

Докато той се разхождаше из стаята, в ума й изникнаха безброй въпроси, но нямаше право да зададе нито един от тях.

Той я погледна.

— Никой друг ли не може да влиза тук?

— Не и ако някоя друга от сестрите не бъде изпратена в уединение. Директрис може да влезе, ако й разреша.

— Защо е нужно това уединение?

— Освен че записваме общата история на расата… виждам нещата, които Скрайб Върджин желае да запази… в тайна. — Жълтите очи на Примейла се присвиха и тя се досети какво си мисли. — Да. Видях какво сте направили. В онази баня.

Ругатнята му отекна чак в белия таван.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Да, нищо ми няма. — Той кръстоса ръце на гърдите си. — А ти ще бъдеш ли добре тук, съвсем сама?

— Ще бъда.

Той се взря в нея. Продължително и настойчиво. По лицето му бе изписана мъка, болката и разкаянието му бяха безгранични.

— Не сте ме наранили — каза тя. — Когато бяхме заедно, не ме наранихте. Знам, че го мислите, но не е така.

— Иска ми се… нещата да бяха различни.

Кормия се засмя тъжно и неуспяла да устои на прищявката си, промълви:

— Вие сте Примейлът, променете ги.

— Ваша светлост? — Директрис се появи на прага на отворената врата с объркан вид. — Но какво правите тук?

— Дойдох да видя Кормия.

— О, но… — Амалия трябваше да тръсне глава, за да си припомни, че Примейлът можеше да ходи където си иска и да се среща с когото си иска, така че терминът „уединение“ ограничаваше всички други освен него. — Но разбира се, Ваша светлост. Избраницата Лейла е приготвена за вас и ви очаква в храма ви.

Кормия погледна към купата пред себе си. Тъй като Избраниците имаха много кратки цикли на плодовитост от тази страна, твърде вероятно беше Лейла или да е в цикъл на плодовитост, или непосредствено преди него. Без съмнение скоро й предстоеше да запише новини за бременност.

— Време е да вървите — обърна се тя към Примейла.

Очите му направо я пронизваха.

— Кормия…

— Ваша светлост? — намеси се Директрис.

С рязък глас той изрече през рамо:

— Ще бъда там, когато аз реша, че съм готов.

— О, моля да ми простите, Ваша светлост, не исках да…

— Няма нищо — унило изрече той. — Просто й кажете… Ще бъда там.

Директрис бързо си тръгна и затвори вратата.

Очите на Примейла се върнаха към Кормия със същата настойчивост. После той прекоси стаята с мрачно изражение.

Когато падна на колене пред нея, тя беше шокирана.

— Ваша светлост, не бива…

— Фюри. Наричай ме Фюри. Никога „Ваша светлост“ или „Примейл“. Занапред не искам да чувам от теб друго, освен истинското си име.

— Но…

— Без „но“.

Кормия поклати глава.

— Добре. Само че не бива да падаш на колене. Никога.

— Пред теб трябва да съм само на колене. — Той леко постави длани върху ръцете й. — Пред теб… винаги трябва да съм в дълбок поклон. — Погледна лицето и косата й. — Чуй, Кормия, трябва да ти кажа нещо.

Тя погледна надолу към него. Очите му бяха най-изумителното, което бе виждала — хипнотични, с цвят на цитрини под светлината на огън.

— Да?

— Обичам те.

Сърцето й застина.

— Какво?

— Обичам те. — Той поклати глава, отпусна се назад и се озова седнал на пода с кръстосани крака. — Боже мой… Така обърках всичко. Но те обичам. Исках да го знаеш, защото… по дяволите, защото е важно и защото означава, че не мога да бъда с другите Избраници. Не мога да бъда с тях, Кормия. Или с теб, или с никоя.

Сърцето й запя. За част от секундата то полетя в гърдите й, понесено от вълните на радостта. Това беше искала тя, това признание, тази реалност…

Сияйното й щастие помръкна тъй бързо, както бе пламнало.

Тя си помисли за образите на падналите, на измъчваните, на жестоко убитите. И за броя на сражаващите се сега братя. Бяха четирима. Само четирима.

Преди векове бяха наброявали двайсетина, дори трийсетина.

Кормия погледна към купата пред себе си, а после към перото, което беше използвала. Съществуваше напълно реална възможност в някакъв момент, в не твърде далечното бъдеще, да няма история, която да бъде записвана.

— Трябва да идеш при нея, при Лейла — каза тя с глас, равен като пергамента, върху който се канеше да пише. — Трябва да отидеш при всички тях.

— Не ме ли чу какво ти казах?

— Да, чух. Но това е нещо по-голямо от теб и мен. — Тя се изправи, защото щеше да полудее, ако не се раздвижеше в този момент. — Аз вече не съм Избраница, не и в сърцето си. Ала видях какво се случва. Расата няма да оцелее така.

Примейлът потърка очите си.

— Аз искам теб.

— Знам.

— Ако съм с другите, ще можеш ли да го понесеш? Не съм сигурен, че аз ще мога.

— Боя се, че… не ми е по силите. Затова избрах това. — Тя посочи стаята, като размаха ръка. — Тук мога да имам покой.

— И все пак мога да идвам да те виждам. Може ли?

— Ти си Примейлът. Можеш да правиш всичко. — Тя спря до една от свещите. Като се взираше в пламъка, попита: — Какво те накара да постъпиш така?

— Защо станах Примейл ли? Аз…

— Не, онова с наркотика. В банята. За малко не умря. — Когато не последва отговор, тя го погледна. — Искам да знам.

Последва дълго мълчание. После той каза:

— Пристрастен съм.

— Пристрастен?

— Да. Аз съм живото доказателство, че може да произлизаш от аристокрацията, да имаш пари и положение и все пак да си наркоман. — Жълтите му очи бяха пределно ясни. — Истината е, че искам да бъда достоен мъж и да ти кажа, че мога да спра дрогата, само че просто не знам. Давал съм вече обещания на себе си и на други. Думите ми… те нямат повече тежест пред никого, включително пред мен самия.

Думата му…

Тя си помисли за Лейла, която чакаше. Избраницата чакаше, цялата раса чакаше. Чакаха него.

— Фюри… скъпи мой, любими Фюри, изпълни едно от обещанията си сега. Иди, вземи Лейла и се свържи с нас. Дай ни история, която да запишем, която да изживеем, да се радваме на разцвет. Бъди силата на расата, както ти се полага. — Той отвори уста и тя вдигна ръка, за да го спре. — Знаеш, че така е редно. Знаеш, че съм права.

След един напрегнат момент Фюри се изправи. Беше блед и разтреперан, докато си оправяше робата.

— Искам да знаеш… Дори и да бъда с друга, в сърцето ми си само ти.

Тя затвори очи. Цял живот беше обучавана да споделя всичко, но да го пусне при друга жена, бе като да захвърли нещо ценно и да го стъпче в прахта.

— Върви с мир — промълви тихо. — И пак така се върни. Макар и да не мога да бъда с теб, никога няма да ти откажа компанията си.

 

 

Фюри изкачваше хълма към Храма на Примейла с чувството, че кракът му е окован във вериги. Вериги и бодлива тел.

Господи, не стига, че чувствата го смазваха, а и истинското му стъпало и глезенът горяха, сякаш бе стъпил в кофа с киселина за акумулатор. Не беше вярвал, че някога ще е благодарен, задето му липсва един крак, та поне не се налагаше да търпи тази гадост в стерео вариант.

Двойната врата на Храма на Примейла беше затворена и когато отвори едната, долови аромата на билки и цветя. Влезе вътре и спря в преддверието, като усещаше присъствието на Лейла в съседната главна зала. Знаеше, че и тя ще е като Кормия — легнала на леглото, закрита от талази бяла тъкан, спускащи се от тавана до под шията й, така че само тялото й да се вижда.

Втренчи се в белите мраморни стъпала, водещи към изобилната драперия, която трябваше да отмести встрани, за да стигне до Лейла. Стъпалата бяха три. Три стъпала нагоре и после щеше да е в откритата зала.

Фюри се завъртя и седна на стъпалата.

Имаше особено усещане в главата, може би защото не беше пушил някъде около дванайсет часа. Особено… в смисъл, чувстваше я необичайно ясна. Господи, та той беше с бистър ум. И като страничен ефект от яснотата, в съзнанието му заговори нов глас. Различен, не онзи на Магьосника.

Беше неговият собствен глас. За пръв път от толкова дълго време, за малко да не го разпознае.

Това е нередно.

Той трепна и потърка прасеца, който все още имаше. Паренето сякаш се вдигаше нагоре от глезена му, но поне масажирането облекчаваше малко мускула му.

Това е нередно.

Трудно беше да не се съгласи със себе си. Цял живот беше живял за другите. За близнака си. За Братството. За расата. А цялата история с Примейла беше част от същата пиеса. Прекарал беше целия си живот в опит да бъде герой, а сега не само се жертваше, а жертваше и Кормия.

Помисли си за нея, самичка в онази стая с разните купи с вода, пера за писане и късове пергамент. После я видя притисната до тялото му, топла и жива.

Не, каза вътрешният му глас. Няма да направя това.

— Няма да направя това — изрече той, като разтъркваше и двете си бедра.

— Ваша светлост? — чу се гласът на Лейла от другата страна на драперията.

Той се канеше да й отговори, когато паренето прониза като вихрушка цялото му тяло, превзе го, изяждаше го жив, поглъщаше всеки сантиметър от него. С треперещи ръце се опита да се задържи да не падне назад, а стомахът му се сви на буца.

В гърлото му избълбука задавен звук и той трябваше да напрегне всички сили, за да си поеме дъх.

— Ваша светлост? — Гласът на Лейла звучеше разтревожено… и по-отблизо.

Но нямаше как да й отговори. Внезапно цялото му тяло се превърна в снежна топка, вътрешностите му се тресяха и искряха от болка.

Но какво ставаше…

Делириум тременс, помисли си. Беше станал жертва на проклетия делириум тременс, защото за пръв път от кажи-речи двеста години в организма му нямаше червен дим.

Знаеше, че има два избора — да се прехвърли мигом в Другата страна, да намери някой дилър, не Ривендж, и да държи наркоманския кабел включен. Или пък да лапне дулото.

И всичко да свърши.

Магьосника проблесна в съзнанието му, стоеше на преден план в пустошта. Приятел, не би успял, знаеш го добре. Защо въобще да се опитваш?

Завладя го напън за повръщане. По дяволите, чувстваше се така, сякаш умираше. Наистина.

Трябва само да се върнеш в света и да вземеш онова, което ти е нужно. Можеш да се почувстваш по-добре само с едно щракване на запалката. Това е всичко. И ще прогониш всички тези усещания.

Треперенето беше много мъчително. Зъбите му затракаха като кубчета лед в чаша.

Можеш да прекратиш това. Достатъчно е да си запалиш.

— Веднъж ме излъга вече. Каза, че мога да се отърва от теб, а въобще не си се махнал.

Та какво толкова е една дребна лъжа между приятели?

Фюри си припомни банята на виолетовата стая и онова, което беше направил там.

— Тя променя всичко.

Магьосника започваше да се ядосва, а тялото на Фюри беше като в шейкър. Той опъна крака, легна на хладния мраморен под в преддверието и се приготви за пътуване в нищото.

— По дяволите — рече, като се остави на течението. — Това ще е гадно.