Дж. Р. Уорд
Свещена любов (19)

16.

В центъра на града, в „Зироу Сам“ Рив имаше ужасна вечер и шефът на охраната му не я правеше по-добра. Хекс стоеше пред бюрото му и гледаше към него, като че бе кучешко лайно в гореща нощ.

Той потърка очи и я стрелна гневно.

— Защо искаш да стоя тук?

— Защото си интоксикиран и персоналът се страхува от теб.

Което доказваше, че имаха поне малко мозък в главата си, помисли си той.

— Какво стана снощи? — попита тя меко.

— Казах ли ти, че купих сграда на четири пресечки от тук?

— Да. Вчера. Как мина с Принцесата?

— На този град му е нужен готически клуб. Мисля да го нарека „Желязната маска“. — Той се наведе към светещия екран на лаптопа си. — Приходите от тук ще са повече от достатъчни да покриват вноските по заема. Или може просто да платя в брой, но това би довело до нова ревизия. Мръсните пари са сложна работа и ако ме попиташ още веднъж за снощи, ще те изхвърля.

— Не сме ли в прекрасно настроение?

Горната му устна потрепна и той оголи кучешките си зъби.

— Не ме предизвиквай, Хекс. Изобщо не ми е до това.

— Добре, мълчи, щом искаш, но не си и помисляй да се показваш пред персонала. Защо си търкаш очите?

Той трепна и погледна часовника си. През червената пелена пред очите си все пак успя да види, че са минали само три часа след последната инжекция допамин.

— Вече ти е нужна нова доза, нали? — попита Хекс.

Той дори не си направи труда да кимне, а просто отвори чекмеджето и извади стъклен флакон и спринцовка. Свали си сакото, нави ръкава на ризата, сложи турникет на ръката си и се опита да вкара иглата в червената капачка.

Не успя да уцели съвсем. Без пространствено възприятие той действаше на сляпо, опитвайки се да срещне върха на иглата с капачката на малкото шишенце и пропусна няколко пъти.

Симпатите виждаха само нюанси на червеното и при това двуизмерно. Когато лекарството не му действаше, защото беше под стрес или защото бе пропуснал доза, промените в зрението бяха първият признак за беда.

— Остави на мен.

Заля го вълна от слабост и усети, че не може да говори, затова само поклати глава към нея и продължи да се бори със спринцовката. Междувременно тялото му започна да излиза от състоянието на вкочаняване, започваше да усеща ръцете си и да чувства иглички в краката си.

— Добре, стига с това твое его. — Хекс заобиколи бюрото, решена да постигне целта си на всяка цена. — Просто ме остави да…

Той се опита да смъкне ръкава си надолу достатъчно бързо. Не успя.

— Мили боже — ахна тя.

Рив понечи да дръпне ръката си, но беше късно. Прекалено късно.

— Остави ме да го направя — каза Хекс и положи длан върху рамото му. — Просто се отпусни, шефе… и ми позволи да се погрижа за теб.

С изненадващо нежни ръце тя взе спринцовката и флакона, после опъна покритата му със синини ръка на бюрото. Напоследък се бодеше твърде често и въпреки бързото заздравяване вените му бяха съсипани — подути и целите надупчени като осеяно с ями натоварено шосе.

— Ще използваме другата ръка.

Хекс опъна дясната му ръка и се справи със спринцовката и флакона без проблеми, като изтегли нормалната му доза. Той поклати глава и вдигна два пръста, за да я накара да я удвои.

— Прекалено много е.

Той посегна за спринцовката, но Хекс бързо я дръпна от обсега му. Рив стовари юмрук върху бюрото и закова настоятелен поглед в нея.

С две изразителни думи тя изтегли още от лекарството, а той я наблюдаваше как претърсва чекмеджето му за напоени със спирт салфетки, разтваря опаковката и почиства място при сгъвката на лакътя. След като го инжектира, освободи турникета и прибра всичко обратно в бюрото.

Рив се отпусна назад в креслото и затвори очи. Виждаше червения цвят дори и със затворени клепачи.

— Откога продължава това? — попита тя тихо. — Двойната дозировка? Инжектирането без дезинфекция? По колко пъти на ден го правиш?

Той само поклати глава.

Секунди по-късно я чу да отваря вратата и да нарежда на Трез да докара бентлито. Точно се канеше да й обясни, че онова, което е намислила, няма да стане, когато тя отвори дрешника му и извади едно от кожените му палта.

— Отиваме в клиниката на Хавърс — обяви Хекс. — И ако спориш с мен, ще повикам твоите момчета и те ще те изнесат от офиса ти като парцалена кукла.

Рив се втренчи в нея.

— Ти не си… шефът тук.

— Така е. Но мислиш ли, че ако кажа на гардовете колко е инфектирана ръката ти, ще се замислят и за секунда, преди да вземат нещата в свои ръце? Ако си послушен, може да се возиш на задната седалка вместо в багажника. Създаваш ли главоболия, ще служиш за украса на задното стъкло.

— Да ти го…

— Това вече го пробвахме, не помниш ли? На никой от нас не му хареса.

По дяволите. Точно от такова напомняне имаше нужда.

— Мисли логично, Рив. Няма да спечелиш. Защо изобщо си правиш труда да спориш? Колкото по-скоро отидеш, толкова по-скоро ще се върнеш. — Двамата се гледаха намръщено един друг няколко мига, докато накрая тя каза: — Добре, да забравим за двойната дозировка. Просто нека Хавърс погледне ръката ти. Една дума: сепсис.

Като че докторът не би се досетил какво става, когато го видеше.

Рив хвана бастуна си, бавно се оттласна от креслото и се изправи.

— Прекалено ми е топло… за палтото.

— Ще го взема с нас, защото не искаме да замръзнеш, след като действието на допамина започне.

Хекс му поднесе ръката си, без го погледне, защото знаеше колко е горд и иначе не би се облегнал на нея. А се налагаше. Беше отслабнал до крайност.

— Мразя, когато си права — измърмори той.

— Това обяснява защо толкова често избухваш.

Заедно излязоха бавно от офиса на улицата.

Бентлито ги чакаше там и зад волана седеше Трез. Мавърът нито зададе въпрос, нито пусна някакъв коментар, такъв си беше.

И разбира се, смазващото мълчание те кара да се чувстваш още по-зле, когато си се държал като гадняр.

Рив пренебрегна факта, че Хекс го настани на задната седалка и седна до него, като че се притесняваше да не му стане зле от пътуването или нещо такова.

Колата потегли гладко като вълшебно килимче и това беше адски на място, защото той се чувстваше така, сякаш се рееше в приказна страна. С неговата природа на симпат, бореща се с вампирската му кръв, той беше постоянно зает да поддържа равновесието между лошата и донякъде свястната си страна и люшкането в сферата на моралните ценности му причиняваше ужасно гадене.

Може би Хекс беше права да се опасява от повръщане.

Завиха наляво по „Трейд Стрийт“, поеха по Десето авеню и се насочиха към реката, където се качиха на магистралата. След четири отбивки завиха и се понесоха плавно през един скъп квартал, където в дъното на дворове, подобни на паркове, се извисяваха огромни къщи, които напомняха на крале, очакващи пред тях да се коленичи.

С червеното си двуизмерно зрение Рив не виждаше много. Със способностите си на симпат долавяше прекалено много. Усещаше хората в домовете, разгадаваше обитателите по емоционалните отпечатъци, оставяни от тях чрез енергията, произвеждана от чувствата им. Макар онова, което виждаше, да беше плоско като телевизионен екран, усещането му за хората беше триизмерно. Комбинацията от радост и тъга, вина и похот, гняв и болка създаваха структури също така пространствени като къщите им.

Въпреки че взорът му не можеше да проникне през ограждащите стени и дърветата, не можеше да разруши материала на сградите, дяволската му природа виждаше мъжете и жените вътре така ясно, като че стояха пред него голи, и инстинктът му се пробуди. Съсредоточи се в слабостите, съдържащи се в емоционалната мрежа, търсейки нередностите в съществуването на тези хора, и изпитваше желание да го разтърси още повече. Той беше като лукава котка, а те — смирени мишлета. Хищен преследвач, който искаше да си играе с тях, докато малките им мозъци не извадеха наяве мръсните им тайни, грозните им лъжи и срамните им тревога.

Тъмната му страна ги ненавиждаше с хладнокръвна безпристрастност. За природата му на симпат слабите нямаха място на земята. Те трябваше да си получат своето, додето то не ги задавеше и убиеше и после труповете им да бъдат прегазвани в калта, образувана от собствената им кръв, в похода към следващата жертва.

— Мразя гласовете в главата си — промълви той.

Хекс погледна към него. На осветлението в колата суровото й интелигентно лице му се стори изненадващо красиво. Може би защото беше единствената, която истински разбираше с какви демони се бори той и тази връзка помежду им я правеше прекрасна.

— По-добре да презираш тази си страна — отговори тя. — Омразата те предпазва.

— Борбата е досада.

— Знам. Но би ли се примирил с друго?

— Понякога не съм много сигурен.

Десет минути по-късно Трез вкара колата през портата на имота на Хавърс. Междувременно вцепенението в ръцете и краката на Рив беше започнало да се връща, а телесната му температура беше спаднала. Когато бентлито заобиколи отзад и спря пред входа на клиниката, самуреното палто беше истински божи дар и Рив го облече, за да се стопли. Като излизаше от колата, забеляза, че червеният цвят беше отслабнал и светът възвръщаше обичайната си палитра от нюанси, а пространственото му възприятие беше поставило предметите на местата, на които беше свикнал да ги вижда.

— Аз ще остана отвън — обади се Хекс от задната седалка.

Никога не влизаше в клиниката. Но като знаеше какво й бяха сторили, я разбираше.

Той взе бастуна си и се опря на него.

— Няма да се бавя.

— Ще останеш колкото е нужно. С Трез ще те чакаме тук.

 

 

Фюри се върна от Другата страна и се запъти право към „Зироу Сам“. Направи покупката от Ай Ем, тъй като Рив го нямаше и мавърът беше оставен да отговаря за сделките. После се прибра у дома и бързо отиде в спалнята си.

Щеше да изпуши една цигара, за да се отпусне, преди да почука на вратата на Кормия и да й каже, че е свободна да се върне в Светилището. При разговора си с нея щеше да й даде клетва, че като Примейл никога няма да се възползва от нея и ще я защитава от коментари и критики. Освен това щеше ясно да й даде да разбере, че съжалява, задето я е държал тук.

Седна на леглото и взе листчетата за свиване на цигари, като се опитваше да репетира речта си… но в крайна сметка се замисли как го беше съблякла предишната вечер, как бледите й нежни ръце дърпаха колана, преди да събуят кожените му панталони. Членът му мигом се пробуди за горещ и бурен секс и въпреки че даваше най-доброто от себе си да не се поддаде, да се прави на хладнокръвен и спокоен, беше като да седи в кухнята на горяща къща.

Няма как да не забележиш горещината и писъка на противопожарната аларма.

Не продължи дълго. Пожарната команда пристигна със спомена за онези празни детски креватчета.

Мисълта за тях беше като зареден пистолет, опрян в главата му, и със сигурност угаси пламъка му.

В съзнанието му изникна Магьосника, застанал насред полето от черепи, а силуетът му се открояваше на сивото небе. Когато растеше, баща ти беше пиян ден и нощ. Помниш ли какво ти причиняваше това? Кажи ми, приятел, какъв баща мислиш, че ще бъдеш за тези твои невръстни наследници, при положение че денонощно си напушен?

Фюри спря онова, което правеше, и се замисли колко пъти беше вдигал бащи си от обраслата с бурени градина и го беше довличал до къщата точно преди изгрева. Беше петгодишен, когато се случи за първи път… Спомняше си ужаса, че няма да успее да премести огромното тяло на баща си достатъчно бързо. Какъв кошмар. Запуснатата градина му се струваше необятна като джунгла, а малките му ръчици постоянно изпускаха колана на баща му. Сълзи на паника се стичаха по лицето му и той не спираше да проверява отново и отново доколко е напреднал изгревът.

Когато най-сетне го беше замъкнал в къщата, баща му бе отворил очи и беше шляпнал Фюри през лицето с голямата си като тиган ръка.

Трябваше да умра там, глупако. Беше последвала тишина. После баща му беше избухнал в плач, беше го прегърнал и му бе обещал вече никога да не се опитва да се самоубие.

Само че имаше и следващ път. И после още един. И още един. Все с един и същ изход накрая.

Фюри спасяваше баща си, защото беше убеден, че Зейдист ще се върне у дома при него.

Магьосника се усмихна. Но не се случи така, нали, приятел? И Зейдист никога не го е познавал. Добре, че пушиш, та Зи да може все пак да почувства семейния дух от първа ръка.

Фюри се намръщи и погледна към тоалетната през двойната врата на банята. Стисна в юмрук торбичката с червен дим и понечи да стане, готов да пусне казанчето колкото пъти е нужно.

Магьосника се изсмя. Не си способен да го направиш. Няма начин да се откажеш. Дори не можеш да издържиш четири часа следобед, без да изпаднеш в паника. Можеш ли сериозно да си представиш никога да не пушиш през останалите седемстотин години от живота си? Хайде, приятел, бъди разумен.

Фюри се отпусна обратно на леглото.

Я виж, той имал мозък в главата си. Каква изненада.

Сърцето му се късаше, когато облиза хартията, затвори цигарата в ръцете си и я сложи между устните си. Точно се канеше да запали, когато телефонът му звънна.

Интуицията му подсказа кой беше и когато го измъкна от джоба на кожения си панталон, се оказа прав. Зейдист. Брат му беше звънял три пъти.

Отговори и му се прииска вече да си беше запалил цигарата.

— Да?

— Къде си?

— Току-що се връщам от Другата страна.

— Добре, дотътри си задника в клиниката. Имало е бой в съблекалнята. Мислим, че Джон Матю го е започнал, но Куин го е завършил, като е забил нож в гърлото на Леш. Веднъж вече изгуби сърдечна дейност. Казват, че е стабилизиран, но никой не знае какво ще се случи. Опитах отново да се свържа с родителите му, но се включва гласова поща, вероятно заради приема. Искам да си тук, когато пристигнат.

Рот явно не беше казал на Зи за големия ботуш, осигурил на задника му уволнение.

— Ало? — тросна се Зи. — Фюри? Проблем ли имаш с мен?

— Не. — Той бързо отвори запалката и с едно движение на палеца се сдоби с пламък. Сложи ръчно навитата цигара в уста и се подготви за предстоящото. — Не мога да дойда.

— Как така не можеш? Моята шелан е бременна и на легло, но успях да дойда. Трябва да си тук като представител на тренировъчната програма и член на Братството.

— Не мога.

— Мили боже. Чувам как пушиш. Зарежи проклетата цигара и си върши работата.

— Вече не съм брат.

Настъпи гробно мълчание. После чу гласа на близнака си, тих и почти недоловим.

— Какво?

Не беше въпрос. По-скоро Зи знаеше отговора, но се надяваше на чудо.

Фюри не можеше да му предложи такова.

— Чуй… Рот ме отстрани от Братството. Снощи. Мислех, че ти е казал.

Фюри дръпна силно от цигарата и остави дима да се проточи навън през устните му бавно като мед. Можеше да си представи как изглежда близнакът му в момента, стиснал в юмрук телефона си, с очи, потъмнели от гняв, а обезобразената горна устна откриваше зъбите му.

Последвалото изръмжаване не беше изненада.

— Страхотно. Браво.

Връзката прекъсна.

Фюри набра Зи и беше прехвърлен на гласова поща. Това също не беше изненада.

По дяволите.

Не само искаше да изглади нещата със Зейдист. Искаше да научи какво се е случило в тренировъчния център. Джон добре ли беше? Ами Куин? И двете момчета се палеха лесно като всички вампири след преобразяването, но имаха добри сърца.

Леш сигурно бе извършил нещо ужасно.

Фюри довърши цигарата си за рекордно кратко време. Сви нова и я запали, като реши, че Рейдж ще му каже подробностите. Холивуд винаги беше източник на…

Магьосника поклати глава. Приятел, нали осъзнаваш, че Рот няма да е във възторг, задето се месиш в делата на Братството? Тук си само гост, нещастен мръснико. Вече не си част от семейството.

 

 

В кинозалата на горния етаж Кормия се отпусна в креслото, което беше удобно като водата в басейна и я обгръщаше като дланта на великан.

Осветлението отслабна и Джон дойде в предната част на залата.

Набра нещо на телефона си и после й показа екрана: Готова ли си?

Тя кимна и сумрачното помещение се освети от огромна картина, а звукът долиташе от всички страни.

О, Скрайб Върджин!

Джон се протегна и сложи ръката си върху нейната. След миг тя се отпусна и се съсредоточи върху случващото се на екрана, залят с различни нюанси на синьото. Образи на хора се появяваха и изчезваха. Мъжете и жените танцуваха заедно, с притиснати едно в друго тела, а бедрата им се поклащаха в ритъма на музиката.

На интервали се появяваха розови надписи на английски.

— Това е същото като телевизора — каза тя. — По същия начин ли действа?

Джон кимна точно когато на екрана се появиха английските думи „Мръсни танци“, изписани в розово.

Изведнъж се появи машина, наречена автомобил, движеща се по път сред зелени хълмове. В колата имаше хора. Човешко семейство с баща, майка и две дъщери.

Женски глас се разнесе из цялото помещение.

— Беше лятото на 1963-та…

Когато Джон сложи нещо в ръката й, тя едва успя да откъсне поглед достатъчно задълго, за да види какво е. Оказа се малко тъмно кафяво пликче, отворено от едната страна. Той й направи знак да извади нещо отвътре и да го сложи в устата си и тя бръкна с ръка. Появиха се малки цветни топчета и тя се поколеба.

Определено не бяха бели. Дори и тук тя ядеше само бяла храна според традицията.

Но пък можеше ли това да навреди?

Озърна се, макар да знаеше, че са сами, и после, със съзнанието, че нарушава правилата, пъхна няколко в уста…

Прескъпа… Скрайб… Върджин!

Вкусът възбуди езика й по начин, който я накара да мисли за кръв. Каква беше тази храна? Кормия огледа пакетчето. На него имаше две нарисувани личица, които изглеждаха като бонбоните. Надписът гласеше „М&М“.

Трябваше да ги изяде всичките. Веднага. Нямаше значение, че онова, което влизаше в тялото й, не беше бяло.

Лапна още няколко и изстена, а Джон се засмя и й подаде висока червена чаша, на която пишеше „Кока-кола“. Вътре потракваше лед, а от капачката стърчеше сламка. Той взе своята чаша и лапна сламката. Тя направи същото, а после отново насочи вниманието си към вълшебното пакетче и екрана.

Група хора бяха застанали в редица и се опитваха да следват движенията наляво и надясно на една красива блондинка… Младата жена, Бейби, онази, която беше говорила преди това, не успяваше да накара тялото си да се движи в същата посока като останалите.

Кормия се обърна към Джон, за да зададе въпрос, и забеляза, че той се мръщи разочаровано на телефона си.

Нещо се беше случило по-рано тази вечер. Нещо лошо. Джон беше по-мрачен от всякога и също така невероятно резервиран. Тя искаше да му помогне по всякакъв възможен начин, но нямаше да го притиска.

Тя самата пазеше много неща в себе си и разбираше колко е важна дискретността.

Остави го на спокойствие, отпусна се в собственото си кресло и се остави да бъде завладяна от филма. Джони беше красив, макар и не колкото Примейла, и как само се движеше, когато свиреше музиката. Най-хубавият момент беше, когато Бейби се научи да танцува. Да я гледа как прави неумели опити и се препъва, а накрая успява да повтори движенията, наистина стопли сърцето й.

— Това ми харесва — обърна се тя към Джон. — Имам чувството, че го преживявам.

Джон извади телефона си. Имаме още филми. Безброй са.

— Искам да ги гледам. — Тя отпи от студената си напитка. — Всичките.

Изведнъж Бейби и Джони се озоваха сами в неговата стая.

Кормия замръзна, когато двамата започнаха да танцуват насаме. Телата им толкова се различаваха. Това на Джони беше много по-едро от тялото на Бейби, много по-мускулесто и въпреки това я докосваше нежно и внимателно. И не само той я милваше. Тя отвръщаше на ласките му, като прокарваше ръце по кожата му и изглеждаше, сякаш усещането й харесва.

Кормия отвори леко уста и се изправи на мястото си, за да бъде по-близо до екрана. В съзнанието й Примейлът зае мястото на Джони, а тя се превърна в Бейби. Притискаха се един към друг, търкаха бедрата си, събличаха дрехите си. Двамата бяха сами в мрака, на усамотено място, където никой не можеше да ги види или прекъсне.

Беше същото като в спалнята на Примейла, но без да спират. И нямаше никакви пречки. Не съществуваха обременяващи традиции, нямаше страх от провал и трийсет и деветте й сестри бяха извън картината.

Толкова просто. Толкова реално, макар и случващо се в главата й.

Точно това искаше да има с Примейла, помисли си тя, докато се взираше в екрана. Точно това.