Дж. Р. Уорд
Свещена любов (24)

21.

О, боже мой. Тази рокля е същинска катастрофа.

Кормия се засмя и погледна към телевизора на Бела и Зейдист. „Проджект рънуей“ се оказа забавно шоу.

— Какво е това, което виси отзад?

Бела поклати глава.

— Лош вкус, изработен от сатен. Вероятно е било замислено като панделка.

Двете се бяха изтегнали на голямото двойно легло, опрели глави в таблата. Домашният черен котарак лежеше между тях и се наслаждаваше на лукса да бъде гален от две страни. Бу не даваше вид да харесва роклята повече от Бела. Зелените му очи наблюдаваха телевизора с отвращение.

Кормия прехвърли ръката си от гърба му на хълбока.

— Цветът е доста хубав.

— Това не променя факта, че прилича на покривало за лодка. А отзад е закачено въжето за привързване.

— Аз дори не знам какво е лодка. А още по-малко за какво служи въжето.

Бела посочи към екрана в другия край на стаята.

— В момента виждаш какво е. Само си представи нещо като плаваща кола под този кошмар и готово.

Кормия се усмихна и си помисли, че общуването с другата жена бе объркващо, но в същото време беше откровение за нея. Тя харесваше Бела. Наистина я харесваше. Беше забавна, сърдечна и внимателна. Душата й беше красива също като външността й.

Нищо чудно, че Примейлът я обожаваше. И въпреки че на Кормия много й се искаше да предяви пред Бела претенциите си относно него, осъзна, че няма причина да се позовава на статута си на Първа избраница. Името на Примейла не изникна като тема за разговор, нито имаше недомлъвки по този въпрос.

Смятаната от нея за съперница се беше оказала приятелка.

Кормия отново насочи вниманието си към предмета в скута й. Книгата с меки корици беше голяма и тънка, страниците бяха лъскави и по тях имаше разни снимки, наричани от Бела реклами. На корицата пишеше „Вог“.

— Само погледни всички тези прекрасни дрехи — промърмори тя. — Колко удивително.

— Почти свърших с „Харпърс базар“, ако го искаш…

Вратата се отвори с толкова силен замах, че Кормия подскочи от леглото и списанието отлетя в ъгъла като уплашена птичка.

Зейдист стоеше на прага и очевидно се беше бил до неотдавна, защото донесе със себе си миризма на бебешка пудра и все още беше въоръжен.

— Какво става? — попита той настоятелно.

— Ами — заговори бавно Бела, — току-що изплаши до смърт Кормия и мен, Тим Гън обяви, че е ред на дизайнерите, а аз отново съм гладна и точно се канех да се обадя на Фриц, за да го помоля за омлет. С бекон и сирене „Чедър“. Също и картофени крокети. И сок.

Братът се озърна, сякаш очакваше да види лесър зад завесата.

— Фюри каза, че не си се чувствала добре.

— Бях уморена. Той ми помогна по стълбите. Кормия остана в ролята на бавачка, но знам, че всъщност й доставя удоволствие, нали така? Или поне беше така до преди малко.

Кормия кимна, но не откъсна поглед от брата. С белязаното си лице и огромното си тяло той винаги я караше да се чувства некомфортно, но не защото беше грозен или нещо подобно, а защото изглеждаше така свиреп.

Зейдист погледна към нея и се случи нещо много странно. Заговори с изненадващо мил тон и повдигна ръка, сякаш искаше да я успокои.

— Не се тревожи. Съжалявам, че те уплаших. — Очите му постепенно възвърнаха жълтия си цвят, изражението на лицето му омекна. — Просто съм разтревожен за моята шелан. Няма да те нараня.

Кормия почувства как напрежението й се изпарява и установи, че започва да разбира по-добре защо Бела е с него. С поклон тя отвърна:

— Разбира се, Ваша светлост. Разбира се, че се тревожите за нея.

— Добре ли си? — попита Бела, докато оглеждаше покритите с черни петна дрехи на своя хелрен. — Всички от семейството добре ли са?

— Всички братя са добре. — Той се доближи до своята шелан и докосна лицето й с трепереща ръка. — Искам доктор Джейн да те прегледа.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, нека да дойде. Не мисля, че има нещо нередно, но искам да сторя онова, което ще те успокои.

— Кървиш ли отново? — Бела не отговори. — Отивам за нея.

— Не е много и не е нищо по-различно от преди. Може би идеята да повикаш доктор Джейн не е лоша, но не виждам какво може да се направи. — Бела завъртя глава към дланта му и я целуна. — Но моля те, първо ми кажи какво се случи тази вечер.

Зейдист поклати глава, а Бела затвори очи, като че свикнала да получава лоши новини… като че се беше случвало толкова често, та конкретната ситуация нямаше нужда да бъде описвана с думи. Разговорът не би притъпил по никакъв начин нито нейната тъга, нито неговата. И не би облекчил онова, което очевидно чувстваха.

Зейдист сведе глава и целуна любимата си. Когато погледите им се срещнаха, взаимната им обич беше толкова силна, че създаде аура от топлина, която Кормия можеше да се закълне, че долавя от мястото си.

Бела никога не беше демонстрирала този вид близост с Примейла. Никога.

Той също не го беше правил, но вероятно това беше само от чувство за приличие.

Зейдист промълви тихо няколко думи, после излезе, като всичко у него издаваше, че е нащрек — и свъсените вежди, и напрегнатите едри рамене, масивни като подпори за къща.

Кормия прочисти гърлото си.

— Би ли желала да повикам Фриц? Или да му предам поръчката ти?

— Мисля, че е по-добре да изчакам, в случай че доктор Джейн ще ме преглежда. — Жената плъзна ръка по корема си и започна да го гали с кръгови движения. — Ще дойдеш ли да догледаме предаването по-късно?

— Стига да искаш.

— Много. Ти си отлична компания.

— Наистина ли?

Очите на Бела излъчваха толкова топлота.

— Да. Действаш ми успокояващо.

— Тогава би трябвало да бъда твой родилен партньор. Там, откъдето идвам, бременните сестри винаги имат родилен партньор.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. — Бела се обърна, защото на лицето й се прокрадна страх. — Готова съм да приема всяка възможна помощ.

— Ако не възразяваш да те попитам — промълви Кормия, — какво те тревожи най-много?

— Той. Тревожа се за Зи. — Бела отново насочи поглед към нея. — Също се тревожа и за малкото. Не се притеснявам толкова много за себе си.

— Много си смела.

— Почакай да ме видиш по средата на деня в тъмното. Тогава не съм на себе си, повярвай ми.

— Въпреки това мисля, че си смела. — Кормия положи ръка на своя плосък корем. — Съмнявам се, че аз бих имала толкова кураж.

Бела се усмихна.

— Мисля, че грешиш за това. Наблюдавах те през последните месеци. У теб има невероятна сила.

Кормия не беше убедена в това.

— Надявам се прегледът да мине добре. Ще се върна по-късно.

— Нали не мислиш, че е лесно да си това, което си? Да живееш под напрежението да си Избраница. Не мога да си представя как се справяш и изпитвам огромно уважение към теб.

Единственото, което Кормия успя да стори, беше да примигне.

— Наистина ли?

Бела кимна.

— Да. Искаш ли да ти кажа още нещо? Фюри е щастливец да те има. Само се надявам да го осъзнае по-скоро.

Скъпа Скрайб Върджин, това не беше нещо, което Кормия беше очаквала да чуе от когото и да било, а още по-малко от Бела и шокът й явно беше проличал, защото жената се засмя.

— Добре, успях да те накарам да се почувстваш неловко и съжалявам за това. Но от дълго време имах желание да го кажа и на двама ви. — Бела насочи поглед към банята. — Сега по-добре върви, за да мога да се приготвя, преди доктор Джейн да се е заела с мен. Обичам тази жена. Наистина я обичам, но мразя, когато нахлузва латексовите си ръкавици.

Кормия се сбогува с нея и тръгна дълбоко замислена към собствената си спалня.

Когато зави зад ъгъла, спря при кабинета на Рот. Като че явил се, призоваван от мисълта й, Примейлът стоеше на върха на главното стълбище, огромен и изтощен.

Очите му се заковаха в нея.

Сигурно жадуваше за новини от Бела.

— Чувства се по-добре, но мисля, че крие нещо. Брат Зейдист отиде за доктор Джейн.

— Добре. Радвам се. Благодаря, че се погрижи за нея.

— Удоволствието беше мое. Тя е прекрасна.

Примейлът кимна. После погледът му я обходи цялата, от косата, вдигната високо на главата й, до босите крака. Все едно че я опознаваше отново, след като дълго време е бил далеч от нея.

— На какви грозни гледки станахте свидетел, докато ви нямаше?

— Защо питаш?

— Взирате се в мен, все едно са минали седмици от последната ни среща. Какво видяхте?

— Познаваш ме добре.

— Почти така добре, както вие умеете да избягвате въпросите ми.

Той се усмихна.

— А това значи много добре, нали?

— Не е нужно да говорите.

— Видях още смърт. Такава, която можеше да бъде избегната. Ужасна загуба. Тази война е истинско зло.

— Да, така е. — Искаше й се да вземе ръката му, но вместо това каза: — Ще ме придружите ли в градината? Канех се да се разходя сред розите за кратко, преди да е изгряло слънцето.

Той се поколеба, а после поклати глава.

— Не мога. Съжалявам.

— Разбира се. — Тя се поклони, за да избегне погледа му. — Ваша светлост.

— Бъди внимателна.

— Ще бъда. — Тя хвана полите на робата си и слезе бързо по стълбите, които той току-що беше изкачил.

— Кормия?

— Да.

Когато тя погледна през рамо, очите му се заковаха в нейните. Пламтяха по начин, който я върна на пода в спалнята му и сърцето се качи в гърлото й.

Но той само поклати глава.

— Нищо. Просто се пази.

 

 

Кормия продължи надолу по стълбите, а Фюри пое по коридора със статуите и се озова пред един от прозорците с изглед към градината.

Да отиде с нея, за да разгледат розите, беше изключено. Чувстваше се толкова уязвим. Като че кожата му беше свалена от тялото. Всеки път, щом затвореше очи, в съзнанието му изникваха онези тела в коридора на клиниката, уплашените лица в склада за медикаменти и смелостта на онези, които не би трябвало да се бият за собствения си живот.

Ако не беше отнесъл Бела до горе и после не беше отишъл да търси Зейдист, може би тези цивилни нямаше да бъдат спасени. Беше повече от сигурен, че никой не би го повикал като подкрепление, защото вече не беше член на Братството.

Долу Кормия вървеше забързано по терасата, а бялата й роба искреше на фона на сивата каменна настилка. Тя се спусна към розите и се наведе, за да доближи носа си до цветовете им. Почти можеше да чуе дъха й, въздишката на задоволство, когато вдиша аромата им.

Мислите му се прехвърлиха от грозните гледки на войната към красотата на женското тяло.

И към онова, което мъжете вършеха с жените сред сатенените чаршафи.

Определено не беше моментът да се намира около Кормия. Искаше да замести смъртта и страданието, видени от него тази вечер, с нещо друго, нещо живо и топло — да чувства, а не да мисли. Докато наблюдаваше как Първата избраница дарява с вниманието си розовите храсти, я пожела гола, извиваща се и влажна от пот под неговото тяло.

Но тя вече не беше негова Първа избраница, нали така?

По дяволите.

Гласът на Магьосника се промъкна в главата му. Можеш ли да й дадеш нужното? Да я направиш щастлива? Да й осигуриш безопасност? Прекарваш дванайсет часа в денонощието напушен. Би ли могъл да палиш цигара след цигара пред нея и да я караш да те гледа как клюмаш над възглавницата? Искаш ли тя да види това?

Искаш ли да те завлича обратно в къщата преди изгрева?

Не би ли я ударил в яда си някой ден?

— Не! — произнесе той високо.

Наистина ли? Баща ти каза същото. Нали, приятел? Обеща в очите ти, че никога вече няма да те удря. Проблемът е, че думата на наркомана е само това. Дума. Нищо повече.

Фюри потри очи и се дръпна от прозореца.

За да си постави някаква цел, каквато и да е цел, той се запъти към кабинета на Рот. Въпреки че вече не беше член на Братството, кралят би искал да знае за случилото се в клиниката. Зи беше зает с Джейн и Бела, а останалите братя помагаха в новата клиника, така че той можеше да направи неофициален доклад. А и искаше Рот да знае причината за отиването му там и да увери краля, че не е проявил незачитане на решението за отстраняването му.

А и налице беше проблемът с Леш.

Хлапето беше изчезнало.

Преброяването на пациентите в новата клиника и на труповете в старата беше показало само едно отвличане, и то беше на Леш.

Хлапакът може и да беше мръсник, но никой не искаше той да попадне в ръцете на лесърите. Ако беше късметлия, щеше да умре на път за мястото, където го водеха, и шансовете това да се е случило бяха големи предвид състоянието му.

Фюри почука на вратата на кабинета на Рот.

— Господарю? Господарю, вътре ли си?

Не последва отговор и той опита отново.

Отвътре не се чу нищо, а той се обърна и тръгна към стаята си с ясното съзнание, че ще запали и ще пуши, докато не се озове в мрачното кралство на Магьосника.

Като че би могъл да си някъде другаде, изръмжа зловещият глас в главата му.

 

 

В другия край на града Куин беше вкаран крадешком в къщата на родителите на Блей през служебния вход, използван от догените. Даде най-доброто от себе си да докуцука до там, но се наложи Блей да го пренесе по стълбите.

След като Блей излезе от стаята си, за да отиде и да изрече куп лъжи за това, къде е бил и какво е правил, Джон пое поста да го наблюдава, а Куин се настани на леглото на приятеля си без обичайната си ведрост, и то не само защото се чувстваше като боксова круша.

Семейството на Блей не заслужаваше това. Винаги бяха проявявали такава доброта към Куин. Повечето родители изобщо не биха допуснали децата си близо до него, но неговите не бяха такива. И сега несъзнателно съсипваха позициите си в глимерата, защото бяха приютили отхвърлен от нея беглец.

Мисълта за това накара Куин да се изправи до седнало положение с намерението да си тръгне, но стомахът му имаше други планове. Прониза го жестока болка, все едно че черният му дроб беше взел лък и стрела и беше прострелял бъбреците му. Изпъшка и легна отново.

— Опитай се да лежиш неподвижно — изписа с ръце Джон.

— Това… го разбрах.

Телефонът на Джон издаде звук и той го извади от джоба на джинсите си. Докато Джон четеше написаното, Куин си припомни как тримата бяха отишли в мола и той беше правил секс с управителката в една от пробните.

Оттогава всичко се беше променило. Сега целият свят беше различен.

Чувстваше се остарял с години, а не с дни.

Джон погледна към него намръщен.

— Искат да се прибера у дома. Нещо се е случило.

— Върви… Тук съм добре.

— Ще се върна, ако мога.

— Не се тревожи. Блей ще те информира за всичко.

Когато Джон си тръгна, Куин се огледа и си припомни колко часове беше прекарал на леглото в тази стая. Блей имаше уютна бърлога. Стените бяха покрити с ламперия от черешово дърво и създаваха впечатлението за кабинет, а мебелировката беше модерна и лъскава, а не като антиките, колекционирани от глимерата наред с техните неструващи нищо правила за социален етикет. Огромното легло беше покрито с черен юрган и на него имаше достатъчно възглавници, че да ти е удобно, но без да се чувстваш като момиче. Имаше плазмен телевизор, а пред него на пода стояха Ексбокс 360, Плейстейшън и Уий. Бюрото, на което Блей подготвяше домашните си, беше също така спретнато и организирано като картите за видеоигрите му. Отляво имаше малък хладилник, кошче за отпадъци, честно казано, наподобяващо с формата си пенис, и оранжево сандъче за празни бутилки.

Блей се беше запалил по екологията от известно време и се вълнуваше от рециклиране и повторна употреба на суровините. Което беше толкова типично за него. Правеше месечни дарения на една фондация за защита на животните, хранеше се само с месо от свободно отглеждани животни и държеше на биопродуктите.

Ако имаше такова нещо като ООН при вампирите, където да членува, или пък начин да работи в Убежището, би го направил на мига.

Блей беше най-близкото нещо до ангел, което Куин някога беше срещал.

По дяволите. Трябваше да изчезне оттук, преди баща му да е уредил изритване на цялото им семейство от глимерата.

Размърда се в опит да облекчи болката в кръста си и осъзна, че не само вътрешните увреждания го караха да се чувства зле. Пликът, предаден му от догена на баща му, още си седеше пъхнат в колана на панталона му въпреки побоя.

Не искаше отново да вижда намиращото се вътре, но то някак се озова в мръсните му окървавени ръце.

Въпреки замъгленото си зрение и мъчителната агония, в която се намираше, той се съсредоточи върху документите. Вътре бяха родословното му дърво, включващо пет поколения, и актът му за раждане. Той погледна трите имена на най-долния ред. Неговото беше отляво, на противоположната страна на по-големите му брат и сестра. То беше зачертано с голям кръст, а отдолу със същото мастило се бяха подписали майка му, баща му, брат му и сестра му.

Отстраняването му от семейството изискваше много писмена работа. Актовете за раждане на брат му и сестра му трябваше да бъдат преработени, също и брачното свидетелство на родителите му. До Съвета на принцепсите трябваше да бъдат изпратени декларации за обезнаследяване, отричане от родителски права и молба за изключването му от редиците на аристокрацията. След като името на Куин бъдеше заличено от списъка на глимерата и от родословното дърво, лийдайърът на Съвета щеше да състави официално писмо, което щеше да бъде изпратено на всички аристократични семейства, за да ги уведоми за изключването му.

Всички с дъщери на подходяща възраст за създаване на семейство трябваше да са предупредени, разбира се.

Това беше толкова нелепо. При различните му на цвят очи нямаше опасност на врата му да се метне някоя аристократка.

Куин сгъна на две акта си за раждане и го върна в плика. Докато го затваряше, почувства празнота в гърдите си. Да бъдеш съвсем сам на света дори и като възрастен, беше плашещо.

Но да навреди на онези, които се бяха отнесли добре с него, беше още по-лошо.

Блей влезе с поднос с храна в ръце.

— Не знам дали си гладен…

— Трябва да си вървя.

Приятелят му остави подноса на бюрото.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Помогни ми да стана. Ще се оправя.

— Глупости — прозвуча женски глас.

Лекарката на Братството се появи пред тях от нищото. Служебната й чанта беше от старомодните — с две дръжки отгоре и с форма на самун хляб, а престилката й беше бяла, точно като тези, които носеха в клиниката. Фактът, че беше привидение, нямаше значение. Всичко у нея, от дрехите и чантата до косата и парфюма, стана плътно и осезаемо, когато пристигна, все едно че беше напълно нормална.

— Благодаря, че дойде — каза Блей. Добър домакин, както винаги.

— Здравей, докторе — измънка Куин.

— Да видим какво имаме тук. — Джейн седна на ръба на леглото и го заоглежда с професионално око, без да го докосва.

— Не изглеждам точно като кандидат за модел на „Плейгърл“.

— Колко бяха? — Гласът й не звучеше ведро.

— Осемнайсет. Сто.

— Четирима — намеси се Блей. — Четирима Бранители на честта.

— Бранители на честта? — Тя поклати глава, като че не можеше да разбере правилата на расата. — Заради Леш ли?

— Не, заради собственото семейство на Куин — отговори Блей. — Не са имали за цел да го убиват.

И това ако не е повод за песен, помисли си Куин.

Доктор Джейн отвори чантата си.

— Добре, да видим какво е положението под дрехите ти.

Както винаги тя беше изключително делова, когато разряза ризата му, преслуша сърцето му и премери кръвното му налягане. За да убие времето, той заоглежда стената, празния екран на телевизора, чантата й.

— Хубава… чанта… имаш — изпъшка той, докато ръцете й опипваха коремната му област и попаднаха на мек участък.

— Винаги съм искала такава. Почитателка съм на доктор Маркъс Уелби^[1].

— Кой?

— Тук боли ли? — Изпъшкването му, когато отново го докосна, беше достатъчен отговор и той не каза нищо.

Доктор Джейн свали панталоните му и тъй като не носеше бельо, той бързо зави с чаршаф интимните си части. Тя го дръпна настрани, огледа го професионално от всички страни и го накара да сгъне ръцете и краката си. След като се позабави върху няколко забележителни синини, тя го покри.

— Какво използваха? Натъртванията по бедрата ти са сериозни.

— Железни лостове. Големи…

Блей отново се намеси:

— Палки. Сигурно са използвали онези церемониални черни палки.

— Това съвпада с нараняванията. — Доктор Джейн се замисли за миг, сякаш беше компютър, който обработва информацията. — Добре, ето как стоят нещата. Състоянието на краката ти сигурно ти създава дискомфорт, но контузиите би трябвало да минат от само себе си. Нямаш открити рани, и въпреки че дланта ти е порязана, това вероятно се е случило малко по-рано, защото вече зараства. И няма нищо счупено, което е истинско чудо.

С изключение на сърцето му, разбира се. Да бъдеш пребит от собствения си брат.

Млъквай, лигльо такъв, каза сам на себе си.

— Значи съм добре, нали, докторе?

— Колко време беше в несвяст?

Той се намръщи. Онова видение от Небитието изведнъж изникна в спомените му като черна врана. Боже… беше ли умрял?

— Нямам представа колко дълго е било. И не видях нищо, докато бях в безсъзнание. Само чернота. — Нямаше начин да обсъжда с някого малкото си чудновато пътешествие. — Добре съм.

— Не мога да се съглася с теб за това. Пулсът ти е учестен, кръвното ти налягане е ниско и не ми харесва коремът ти.

— Само е малко натъртен.

— Страхувам се, че може да има разкъсване.

Страхотно.

— Ще се оправя.

— Къде си получил медицинско образование? — Доктор Джейн се усмихна и той също се засмя леко. — Искам да те прегледам с ултразвук, но клиниката на Хавърс беше нападната тази нощ.

— Какво?

— Какво? — попита Блей едновременно с него.

— Мислех, че знаете.

— Има ли оцелели? — попита Блей.

— Леш е изчезнал.

Докато осмисляха последствията от тази новина, Джейн бръкна в чантата си и извади спринцовка и флакон с гумена капачка.

— Ще ти инжектирам нещо за болката. И не се тревожи — продължи тя шеговито, — не е демерол.

— Защо, демеролът вреден ли е?

— За вампири, да.

— Каквото смяташ за подходящо.

Когато направи инжекцията, тя каза:

— Би трябвало да действа няколко часа, но възнамерявам да се върна далеч преди това.

— Изгревът вероятно наближава.

— Да, така че ще трябва да действам бързо. Устроена е временна клиника…

— Не мога да отида там — отсече той. — Не мога… Такова решение не би било добро.

Блей кимна.

— Трябва да пазим местонахождението му в тайна. В момента никъде не е на сигурно място.

Доктор Джейн присви очи. След миг каза:

— Добре, ще измисля усамотено място, където да мога да те лекувам подходящо. Не искам да мърдаш от това легло. Недей да ядеш и да пиеш нищо.

Докато доктор Джейн събираше инструментите си в чантата, тип Маркъс някой си, Куин се опита да преброи колко от познатите му дори не биха се приближили до него, а какво оставаше да се погрижат за нараняванията му.

— Благодаря — произнесе тихо.

— За мен беше удоволствие. — Тя сложи ръка на рамото му и го стисна леко. — Ще те оправя. Можеш да заложиш живота си.

В този миг, загледан в тъмнозелените й очи, той повярва, че тя може да оправи целия свят, и го заля вълна на облекчение, все едно някой беше покрил тялото му с меко одеяло. Дали това беше резултат от факта, че животът му беше в способни ръце, или от инжекцията, не го беше грижа. Взимаше утехата от там, където му се предоставяше.

— Чувствам се сънлив.

— Точно такъв е планът ми.

Доктор Джейн се приближи до Блей и му прошепна нещо… и въпреки че приятелят му се опита да прикрие реакцията си, отвори широко очи.

Сериозно съм загазил, помисли си Куин.

След като лекарката си тръгна, той не си направи труда да попита какво е казала, защото нямаше начин Блей да го сподели. Лицето му беше като затворен скрин.

Но имаше много други неща, които да обсъдят, благодарение на гадната каша, в която се беше забъркал.

— Какво каза на вашите? — попита Куин.

— Не се тревожи за нищо.

Въпреки изтощението, което го завладяваше, той поклати глава.

— Кажи ми.

— Не трябва…

— Кажи ми… или ще стана и ще започна да правя упражнения по пилатес.

— Да бе. Винаги си казвал, че той е за женчовци.

— Добре. Джиу-джицу. Говори, преди да съм припаднал.

Блей извади бутилка „Корона“ от малкия хладилник.

— Родителите ми се досещаха какво се задава. Току-що се върнаха от голямо парти на глимерата. Така че родителите на Леш вероятно научават в момента.

По дяволите.

— Казал си на родителите си… за мен?

— Да, и те искат да останеш. — Бирата издаде съскащ звук, когато Блей отвори бутилката. — Няма да казваме нищо на никого. Ще има разни предположения за това, къде си отишъл, но глимерата няма да прави домашни обиски, за да те открият, а догените ни са дискретни.

— Ще остана само за днес.

— Чуй ме, родителите ми те обичат и няма да те изхвърлят на улицата. Знаят какъв е Леш, а познават и твоите родители. — Блей замълча, но тонът му добави много прилагателни към думите му.

Предубедени, фанатични, жестоки…

— Няма да бъда бреме за никого — гневно заяви Куин. — Нито за теб, нито за друг.

— Не си бреме. — Блей сведе поглед към пода. — Нямам никого освен родителите си. При кого мислиш, че бих отишъл, ако се случи нещо лошо? В целия свят имам само теб и Джон, като се изключат майка ми и баща ми. Вие двамата сте моето семейство.

— Блей, ще отида в затвора.

— Нямаме затвори, така че ще ти е нужно място, където да останеш под домашен арест.

— Мислиш ли, че това място няма да е публично достояние? Не смяташ ли, че ще трябва да обявя къде ще остана?

Блей изгълта половината от бирата, извади телефона си и започна да набира съобщение.

— Ще спреш ли да търсиш всевъзможни пречки? Имаме достатъчно проблеми, с които да се справяме, без ти да ни сервираш нови. Ще намерим начин да останеш тук, ясно ли е?

Последва сигнал за получено съобщение.

— Ето, и Джон е съгласен. — Блей му показа екрана, на който пишеше „страхотна идея“, а после пресуши бирата си с израз на доволен мъж, току-що подредил мазето и гаража си. — Всичко ще бъде наред.

Куин хвърли поглед към приятеля си изпод клепачи, натежали като покривни керемиди.

— Да.

Последната му мисъл, преди да загуби съзнание, беше, че нещата някак ще се подредят… само че не както планираше Блей.