Патриша Корнуел
Проектът Калигула (9)

8.

В Ню Джърси светлините трепкаха като милион малки пламъчета, а самолетите приличаха на свръхнови, особено увисналите неподвижно в черното пространство. Илюзия, която напомни на Бентън за онова, което Луси повтаряше непрекъснато: „Когато един самолет изглежда неподвижен, значи или идва право към теб, или се отдалечава от теб. Най-добре разбери кое от двете е вярното, иначе си мъртъв“.

Седнал в любимия си дъбов стол пред прозорците, гледащи към Бродуей, той се приведе напред и прати нов есемес на Скарпета: „Кей, не се прибирай пеш сама. Моля те, обади ми се и ще те посрещна“.

Вече за трети път я търсеше по телефона. Тя не отговаряше, а трябваше да се е прибрала преди час. Искаше му се да грабне обувките и палтото си и да изхвръкне през вратата. Но това нямаше да е умно. Тайм Уорнър Сентър и целият площад „Колумб“ бяха огромни. Бентън едва ли щеше да я намери, а тя щеше да се притесни, когато се прибере и не го завари вкъщи. По-добре да стои тук. Той стана от стола и погледна на юг към централата на Си Ен Ен, металносивите стъклени кули, нашарени с бели светлинки.

Карли Криспин бе излъгала Скарпета и градските власти щяха да побеснеят. Може би Харви Фоли се бе свързал със Си Ен Ен, може би бе решил да се прави на интернет репортер или както там се наричаха хората, които се самоназначаваха за телевизионни журналисти. Или пък някой друг бе обявил, че е видял нещо, че разполага с информация, точно както Бентън се страхуваше и предвиждаше, че ще стане. Но подробностите за разлагащи се косми не биха могли да дойдат от Фоли, освен ако не си ги е измислил, освен ако не бяха опашати лъжи. Че кой би казал такова нещо? Коса от Хана Стар не бе открита никъде.

Позвъни отново на джиесема на Алекс Бахта. Този път продуцентът вдигна.

— Търся Кей. — Бентън дори не си направи труда да поздрави.

— Тръгна си преди няколко минути, излезе с Карли — каза Алекс.

— С Карли ли? — рече озадачено Бентън. — Сигурен ли си?

— Напълно. Тръгваха си по едно и също време и излязоха заедно.

— Знаеш ли накъде се отправиха?

— Струваш ми се притеснен. Всичко наред ли е? Между другото, тази информация за жълтото такси и Хана…

— Не се обаждам за това — сряза го Бентън.

— Е, всички останали за това се обаждат. Идеята не е наша. Карли действа на своя глава и сега ще трябва да защити думите си. Не ме интересува кой й е източникът. Отговорността е нейна.

Бентън крачеше нервно край прозорците. Карли и кариерата й изобщо не го вълнуваха.

— Кей не вдига телефона — каза той.

— Мога да опитам да се свържа с Карли. Проблем ли има?

— Кажи й, че се опитвам да открия Кей и че е най-добре да се качат в някое такси.

— В момента такъв съвет изглежда малко странен, сериозно. Не знам дали аз бих препоръчал да се ползва такси — отвърна Алекс и Бентън се зачуди дали това не е опит за шега.

— Не искам да ходи пеш. Не се опитвам да тревожа никого — каза Бентън.

— Значи се безпокоиш, че онзи убиец може да…

— Не знаеш от какво се безпокоя и не искам да губя време да ти обяснявам. Моля те да се свържеш с Кей.

— Изчакай. Сега ще позвъня на Карли — каза Алекс и Бентън го чу как набира номер на друг телефон и оставя съобщение на гласовата поща на Карли: — … така че ми се обади при първа възможност. Бентън се опитва да се свърже с Кей. Не знам дали си още с нея. Но е спешно. — После се обади пак на Бентън. — Може да са забравили да включат телефоните си след предаването.

— Ето ти номера на портиера в нашата сграда — каза Бентън. — Той може да те свърже с мен, ако разбереш нещо. Ще ти дам и номера на джиесема си.

Искаше му се Алекс да не бе използвал думата „спешно“. Даде му номерата и се зачуди дали да не се обади на Марино, но седна на стола и остави телефона в скута си. Нямаше желание да говори с него или дори да чува пак гласа му тази вечер, но се нуждаеше от неговата помощ. Светлините по високите сгради от другата страна на Хъдсън се отразяваха по края на водата, а по средата реката бе тъмна като бездна, не се виждаше никаква баржа, само пуст студен мрак — същото, което бе почувствал Бентън в гърдите си, когато си помисли за Марино. Не бе сигурен какво да прави, затова известно време просто седеше. Ядосваше го фактът, че когато Скарпета се намираше в опасност, се бе сетил първо за Марино — всички се сещаха първо за него, като че ли той бе предопределен от някаква висша сила да се грижи за нея. Защо? За какво изобщо му бе Марино?

Все още бе изпълнен с неукротим гняв и в такива моменти го усещаше най-силно. Дори по-силно, отколкото по времето на самия инцидент. Тази пролет щяха да станат две години оттогава, от онова насилие, което бе фактически престъпление. Бентън знаеше всичко за станалото, всяка ужасна подробност, беше го приел. Марино пиеше като невидял и хвърляше вината на алкохола и на лекарството за потентност, което бе взимал, или на комбинацията от двете, няма значение. Всички съжаляваха изключително много. Бентън се бе справил със ситуацията елегантно и ловко, и определено хуманно: беше осигурил лечение на Марино, беше му намерил работа. Досега вече би трябвало да го е преодолял. Но не беше. То висеше над него като един от онези самолети, ярко и голямо като планета, неподвижно — и може би се канеше да го връхлети. Той бе психолог, а не проумяваше защо не може да се махне от пътя или защо изобщо се намира в същото въздушно пространство.

— Аз съм — каза Бентън, щом Марино вдигна при първото позвъняване. — Къде си?

— В скапания си апартамент. Искаш ли да ми обясниш какво, по дяволите, се случи току-що? Откъде Карли Криспин извади тези глупости? Чакай само Бъргър да разбере, леле-мале! Тя сега е на хеликоптера и още не знае. Кой, по дяволите, се е свързал с Карли? Не може да е измъкнала тази информация от нищото. Някой трябва да е казал нещо. Откъде, по дяволите, е взела тази снимка на местопрестъплението? Опитвах да се свържа с Бонел, но се включва гласовата поща — то пък голямата изненада. Сигурен съм, че говори по телефона, вероятно с шефа си, защото всички искат да знаят дали в града няма сериен убиец, който кара такси.

Марино явно бе гледал Скарпета в „Докладът на Криспин“. Естествено. Бентън усети, че го пробожда негодувание, което след миг изчезна. Нямаше да си позволи да потъне в тази тъмна яма.

— Не знам какво е станало. Явно някой се е свързал с Карли. Може би Харви Фоли, може би друг. Сигурен ли си, че Бонел не би… — започна Бентън.

— Ебаваш ли се с мен? Да издаде подробности от собственото си дело на Си Ен Ен?

— Не я познавам, а тя се тревожеше дали не трябва да предупредим хората.

— Повярвай ми, тя няма да е никак щастлива от това — рече Марино, сякаш двамата с Бонел вече бяха първи приятели.

— Близо ли си до компютъра?

— Може би. Защо? Какво има да каже докторката?

— Не знам. Още не се е прибрала — каза Бентън.

— Не знаеш ли? Как така не си с нея?

— Никога не я придружавам до Си Ен Ен. Не й харесва. Знаеш я каква е.

— Сама ли е отишла дотам?

— Това са шест пресечки, Марино.

— Няма значение. Не бива.

— Е, тя обаче го прави. Всеки път ходи сама и държи на това — още откакто започна да се появява в разни шоута преди повече от година. Не иска да взема такси и не ми позволява да отивам с нея, когато съм в града по същото време, а аз често не съм. — Бентън дрънкаше безсмислици, при това сприхаво. Беше го яд, че изобщо се обяснява. Марино го караше да се чувства като лош съпруг.

— Един от нас трябва да е с нея, когато я дават на живо — каза Марино. — Часът на появата й се знае няколко дни предварително, рекламират го по телевизията, пише го на сайта им. Някой може да я причака пред сградата преди или след предаването. Единият от нас трябва да е с нея, както правя аз с Бъргър. Когато те дават на живо, е дяволски очевидно къде и кога ще бъдеш.

Бентън не се притесняваше точно затова. А за Доди Ходж. Тя се бе обадила на Скарпета по телевизията. Бентън не знаеше къде е Доди. Може да беше в града. Може да бе някъде наблизо. Тя живееше недалеч оттук — от другата стана на моста „Джордж Вашингтон“.

— Виж какво. Ще ти позволя да изнесеш на Кей лекция за сигурността и да видим дали ще ти обърне по-голямо внимание, отколкото на мен — каза Бентън.

— Може би трябва да я държа под око без нейно знание.

— Бърз начин да си навлечеш омразата й.

Марино не отговори, а би могъл. Можеше да каже, че ако Скарпета иска да го мрази, вече отдавна да го е намразила. Би могла да го намрази в онази пролетна нощ в Чарлстън преди година и половина, когато Марино, пиян и разярен, я бе нападнал в собствената й къща. Но Бентън мълчеше. Това, което бе казал току-що за омразата, сякаш увисна между тях като един от онези неподвижни самолети, и той съжали за думите си.

— Доди Ходж — каза Бентън. — Зрителката, която се обади уж от Детройт. Мога да ти кажа, че причината да знам името й е, че ни прати анонимна коледна картичка. На Кей и на мен.

— Щом можеш да ми кажеш това, значи има и друго, което не можеш да ми кажеш. Нека да позная. Тя е от света на откачалките. „Белвю“, „Кърби“, „Маклийн“. Една от твоите пациентки и това обяснява защо е чела някаква твоя статия за скапания процент на разкриваемост. Макар че всичко това е вярно. След още двайсет години няма да се разкрива нищо. Всички ще живеят в укрепления с картечници.

— Не съм публикувал статия на тази тема.

Пропусна да добави, че Уорнър Ейджи е публикувал. Беше някакво съвсем неоригинално редакционно, Бентън вече не помнеше в кой вестник. Той бе добавил Ейджи в своя „Гугъл алерт“^[1]. Просто за самозащита, още щом започнаха да се трупат онези глупости в Уикипедия. Д-р Кларк не бе казал на Бентън нищо, което той вече да не знае.

— Тя е твоя пациентка. Да или не? — попита Марино.

Боже, колко високо говореше.

— Не мога да ти кажа дали ми е била пациентка — рече Бентън.

— Минало време. Значи е навън, волна като кукувица. Кажи какво искаш от мен.

— Мисля, че ще е добра идея да я провериш през КИЦ. — Бентън можеше само да си представя какво би казал доктор Кларк.

— И без това трябва да ходя нататък, вероятно утре ще прекарам по-голямата част от деня там.

— Говоря за тази вечер. Сега — каза Бентън. — Може би онази чудовищна компютърна система ще открие нещо, което би трябвало да знаем. Дават ли ти отдалечен достъп, или трябва да ходиш до полицейското управление?

— Не мога да ровя за данни от разстояние.

— Съжалявам. Неприятно ми е, че те изкарвам от къщи.

— Трябва да работя с анализаторите, което е хубаво. Аз не съм Луси. Още пиша на компютър с два пръста и нищо не отбирам от несъвместими източници на данни и предаване на информация в реално време. Това, което те наричат „лов“. Докато говорим, вече се обувам и излизам на „лов“ само заради теб, Бентън.

На Бентън му бе дошло до гуша от опитите на Марино да го успокои, да спечели благоразположението му, сякаш нищо не се е случило. Бентън не се държеше приятелски, едва се вместваше в границите на учтивостта и бе наясно с това. То не зависеше от него и през последните седмици се бе влошило. Може би щеше да е по-добре, ако Марино просто му кажеше да си го начука. Може би тогава щяха да го преодолеят.

— Мога ли да те попитам как успя да направиш връзката между една коледна картичка и тази Доди, която се обади от Детройт? Или ужким от Детройт — говореше Марино. — Докторката знае ли за коледната картичка?

— Не.

— Това отговор на кой въпрос е?

— На всичките — рече Бентън.

— Тази Доди някога срещала ли се е с докторката?

— Аз поне не знам такова нещо. Но тук не става дума за Кей. Става дума за мен. Обаждането в Си Ен Ен беше заради мен.

— Да, знам, Бентън. Всичко е заради теб, но не те питам за това.

Агресивността сякаш побутваше Бентън с пръст в гърдите. „Добре. Давай, ядосай се. Отвърни му.“

— Познах гласа й — каза той.

В някой по-ранен век може би двамата щяха да излязат отвън и да си спретнат един юмручен бой. Примитивното поведение си имаше някои достойнства. Беше пречистващо.

— От коледна картичка ли? Не разбирам — продължи Марино.

— Пееща картичка. Отваряш я и се включва запис. Запис на Доди Ходж, която пее доста неприлична коледна песен.

— Още ли е у теб.

— Разбира се. Това е доказателство.

— Доказателство за какво? — поинтересува се Марино.

— Виж какво ще намериш в компютъра.

— Ще те питам още веднъж. Докторката не знае за Доди Ходж и нейната картичка, нали?

— Не знае. Кажи ми какво си открил в КИЦ. — Бентън не можеше да иде там лично и да свърши работата, не разполагаше с нужните правомощия и това адски го възмущаваше.

— Искаш да кажеш, че ще открия нещо. Затова го предлагаш — рече Марино. — И ти вече знаеш какво ще открия. Осъзнаваш ли колко време се губи заради тези твои простотии с лекарската тайна?

— Не знам какво ще откриеш. Просто трябва да се уверим, че тя не е опасна, че не е била арестувана някъде за нещо — каза Бентън.

Марино би трябвало да намери данни за ареста на Доди в Детройт. Може да имаше и други неща. Бентън отново действаше като ченге, но този път чрез посредник, и безпомощността, която изпитваше, ставаше непоносима.

— Тревожа се, когато лабилни личности агресивно се интересуват от известни хора — добави той.

— От кого, освен от докторката? Въпреки че това, което е направила Доди, е било заради теб. Кой друг? Имаш ли наум някои други известни хора?

— Ами, филмови звезди например. Хипотетично, филмова звезда като Хап Джъд.

Възцари се мълчание, а после Марино каза:

— Интересно, че спомена точно него.

— Защо?

Какво знаеше Марино?

— Може би трябва да ми кажеш защо го спомена.

— Та както ти предложих, виж какво ще намериш в КИЦ. — Бентън вече бе казал прекалено много. — Както знаеш, в моето положение не мога да извършвам разследвания.

Не можеше даже да поиска да види шофьорската книжка на някой пациент, докато седяха и разговаряха. Не можеше да претърси някого за оръжие. Не можеше да поиска проверка на миналото му. Не можеше да направи нищо.

— Ще проверя за Доди Ходж — каза Марино. — Ще проверя и за Хап Джъд. Ако се интересуваш от още нещо, само кажи. Мога да проверя каквото ми душа иска. Радвам се, че не съм профайлър при всички тия скапани ограничения. Щях да превъртя.

— Ако бях още профайлър, нямаше да имам ограничения и нямаше да се нуждая от теб, за да проверявам нещо — рече сприхаво Бентън.

— Ако говоря с докторката преди теб, мога ли да й кажа за Доди?

Представата как Марино говори със Скарпета преди него раздразни Бентън още повече и той каза:

— Ако по някаква причина говориш с нея преди мен, ще съм ти много благодарен, ако й кажеш, че се опитвам да се свържа с нея.

— Разбрах и излизам — каза Марино. — Малко съм изненадан, че още не се е прибрала. Мога да накарам няколко патрулки да я потърсят.

— Засега не бих го правил, ако не искаш историята да цъфне по новините. Не забравяй с кого е. Тръгнала си е с Карли Криспин. Ако до тях спре полицейска кола, каква мислиш ще е водещата тема на Карли за шоуто утре вечер?

— Бих казал „Таксиметров ужас в Манхатън“.

— Вече заглавия ли измисляш?

— Не аз. Вече се говори за това. Хората приказват за връзката с жълтото такси. Вероятно по празниците ще слушаме само за това по новините. Докторката и Карли може да са се отбили да пият кафе или нещо такова.

— Не мога да си представя, че Кей би пила кафе с нея след всичко, което стана.

— Обади ми се, ако ти трябва нещо друго — каза Марино и затвори.

Бентън позвъни пак на Скарпета. Обаждането бе прехвърлено направо на гласовата поща. Може би Алекс бе прав, че е забравила да си включи телефона и никой не й е напомнил, или може би батерията й беше паднала. Но това не бе характерно за нея, независимо от обяснението. Сигурно бе потънала в мисли. Нямаше навика да остава недостъпна, когато е на път и знае, че я чакат. Алекс също не отговаряше. Бентън се зае да прегледа записа, който бе направил на гостуването на Скарпета в „Доклада на Криспин“ преди час, и в същото време пусна на лаптопа в скута си видеофайл, записан в болница „Маклийн“ в средата на ноември.

— … Онзи ден сутринта четох една статия от доктор Бентън Уесли, съпругът на Кей, който е високоуважаван съдебен психолог… — звучеше задъханият безплътен глас на Доди от плоскоекранния телевизор.

Бентън превъртя напред видеофайла на лаптопа си, докато гледаше Скарпета по телевизора над декоративната камина в стария апартамент на Сентръл Парк Уест. Изглеждаше поразително: хубавото й лице бе младолико за възрастта й, русата й коса, оформена в небрежна прическа, докосваше яката на елегантния й костюм, тъмносин с малко лилаво. Беше нелепо и смущаващо да гледа ту нея, ту записа на Доди Ходж, течащ върху екрана на компютъра в скута му.

— … Можеш да ми разкажеш някоя дреболийка, нали? Ти си почти в същото положение като мен, нали, Бентън? — Едра грозновата жена, старомодно облечена, с прибрана на кок посивяваща коса, а пред нея — „Книгата за чародейства“ с черната си корица с жълти звезди. — Разбира се, не е същото като да имаш филмова звезда в семейството, но все пак си имаш Кей. Надявам се, ще й кажеш, че никога не пропускам да я гледам по Си Ен Ен. Защо не те покажат теб с нея вместо онзи надут боклук Уорнър Ейджи с неговия розов слухов апарат, който се подава иззад ушите му като пиявица?

— Изглежда, не го харесваш. — Доди бе правила подобни забележки и по-рано.

Бентън гледаше на записа собствения си образ: седеше сковано, непроницаемо, облечен в подобаващия за случая тъмен костюм и с вратовръзка. Беше напрегнат и Доди го усещаше. Наслаждаваше се на неговата неловкост и, изглежда, интуитивно долавяше, че темата за Ейджи може да предизвика у Бентън душевни терзания.

— Той имаше своя шанс. — Доди се усмихна, но очите й бяха безизразни.

— За какъв шанс говориш?

— Ние с теб имаме общи познати и той би трябвало да се чувства поласкан…

Навремето Бентън не се бе замислил върху тези думи, защото бе прекалено погълнат от желанието да се махне от стаята за разговори. А сега беше получил коледна картичка и Доди се бе обадила в Си Ен Ен, и той се зачуди какво ли е намеквала с тази забележка. Какви общи познати можеха да имат Бентън и Доди, ако не Уорнър Ейджи, и откъде можеше да го познава тя? Или може би не го познаваше. Може би адвокатът й в Детройт го познаваше. Абсурдното искане Ейджи да бъде специалистът, който да й направи психологическа оценка в „Маклийн“, бе подадено от адвоката й, някой си Лафурш, който говореше бавно, с акцент, и явно обмисляше разговорите предварително. Бентън никога не се бе срещал с него и не знаеше нищо за този човек, но бяха общували доста пъти по телефона. Лафурш го търсеше, за да провери как се справя „нашето момиче“, и се шегуваше, че има клиентка, чиито небивалици ще сложат в малкия си джоб приказката за Джак и бобеното стебло.

— … Жалко, че си толкова банална и груба… — звучеше гласът на Доди от телевизора над камината.

Камерата бе насочена към Скарпета, която разсеяно опипваше наушника си, докато слушаше, а после пак отпусна ръце на масата, със спокойно събрани длани. Човек трябваше да я познава толкова добре като него, за да разпознае този жест. Тя полагаше големи усилия да се овладее. Бентън би трябвало да я предупреди. По дяволите наредбите и конфиденциалността! Устоя на импулса да се втурне навън в мразовитата декемврийска нощ, за да намери жена си. Гледаше и слушаше, и усещаше колко много я обича.