Патриша Корнуел
Проектът Калигула (19)

18.

Лаптопът на Уорнър Ейджи, няколкогодишен „Дел“, бе свързан към малък принтер и двете устройства бяха включени в контакта. По килима минаваха кабели, имаше купчини разпечатки и разпилени листове, така че бе трудно да вървиш, без да се спънеш или да настъпиш някаква хартия.

Скарпета подозираше, че Ейджи е работел без прекъсване в хотелската стая, наета за него от Карли. Беше се занимавал с нещо, преди да свали слуховия апарат и очилата, да остави ключ-картата си на тоалетната масичка, да слезе по стълбите и вероятно да се качи в някое такси, за да се отправи към смъртта си. Запита се какво ли е чувал в последните си мигове. Вероятно не спасителите с техните въжета, ремъци и оборудване, които с риск за собствения си живот бяха опитали да стигнат до него. Вероятно не и трафика по моста. Нито дори вятъра. Бе изключил звука и замъглил картината, за да му е по-лесно да полети към нищото без път назад. Не само че не бе искал да остава повече тук, но по някаква причина бе решил, че това е напълно изключено.

— Да започнем с последните обаждания — каза Луси и кимна към телефона на Ейджи. Беше го съединила към едно зарядно, което си стоеше включено в контакта до леглото. — Изглежда, не го е използвал много. Два разговора вчера сутринта, после нищо до осем часа и шест минути снощи. След това още един разговор около два часа и половина по-късно, в десет и четирийсет. Ще започнем с този първия от осем и шест. Ще проверя и ще видя до кого ще ни отведе. — И почна да трака на лаптопа си.

— Махнах паролата на блекбърито. — Скарпета не бе сигурна защо го каза точно в този момент. Въртеше й се в главата, но не бе на върха на езика й, а изведнъж се изтърси като презрял плод, паднал от някое дърво. — Не мисля, че Уорнър Ейджи е поглеждал блекбърито ми. Нито пък Карли, освен ако не е ровила из снимките на местопрестъплението. Доколкото мога да преценя, никое от обажданията, съобщенията и имейлите, пристигнали след като го използвах за последен път, не е било отваряно.

— Знам всичко — каза Луси.

— Какво означава пък това?

— Божичко! Този номер, който се е обадил на телефона на Ейджи, е бил притежаван от може би милион души. Между другото, телефонът му е регистриран на негово име, с адрес във Вашингтон. Към „Верайзън“, най-евтиния план с малък брой минути. Изглежда, не е бил особено приказлив, вероятно заради слуха си.

— Съмнявам се, че това е причината. Слуховият му апарат е от най-модерните, с блутут.

Тя можеше да огледа хотелската стая и да заключи, че Уорнър Ейджи е прекарвал по-голямата част от времето си в клаустрофобичен свят, който често е бил тих. Съмняваше се, че е имал приятели, а ако беше имал роднини, едва ли беше поддържал близки връзки с тях. Зачуди се дали единственият му човешки контакт, единствената му емоционална връзка в края е била жената, превърнала се в негов егоистичен покровител: Карли. Тя му бе осигурявала работа и покрив над главата и от време на време се бе отбивала с нов ключ. Скарпета подозираше, че Ейджи не е имал никакви пари, и се зачуди какво ли е станало с портфейла му. Може би се беше отървал от него, след като бе напуснал стаята си снощи. Може би не беше искал да го идентифицират, но бе забравил за дистанционното „Сименс“, което вероятно по навик бе държал в джоба си. Може би беше забравил за съобщението при включване, което би отвело някого като Скарпета право до него.

— Как така знаеш всичко? — попита тя отново. — Какво знаеш? Вече си знаела, че никой не е влизал в блекбърито ми?

— Чакай, ще опитам нещо. — Луси извади собственото си блекбъри и набра един номер, гледаше го от екрана на лаптопа. Слуша дълго, преди да затвори и да каже: — Просто звънеше и звънеше. Обзалагам се, че е временен телефон с предплатени минути, това обяснява защо толкова много хора са имали същия номер и защо няма гласова поща. — Гледаше отново джиесема на Ейджи. — Проверих това-онова. Когато ти ми прати имейл и аз казах, че искам да нюкна блекбърито, но ти не се съгласи, веднага проверих и видях, че новите есемеси, имейли и гласови съобщения не са отваряни. Това е една от причините да не го нюкна въпреки нарежданията ти. Защо си махнала паролата?

— Откога знаеш?

— Едва откакто ми каза, че си загубила телефона си.

— Не съм го губила.

На Луси й бе трудно да я гледа в очите. Не защото изпитваше угризения — не, Скарпета не усещаше такова нещо. Племенницата й бе емоционална личност. Сега бе уплашена, тъмнозелените й очи приличаха на дълбок вир, а лицето й бе необикновено жално и изнемощяло. Изглеждаше отслабнала, сякаш напоследък не тренираше, бе загубила голяма част от характерните за нея сила и физическа кондиция. През няколкото седмици, откакто Скарпета я бе видяла за последен път, Луси се бе състарила ужасно — по-рано изглеждаше на петнайсет, а сега на четирийсет.

Луси потрака по клавишите и каза:

— Сега пред мен е вторият номер, който се е обадил на телефона му снощи.

— Обаждането в десет и четирийсет ли?

— Точно така. Номерът е непубликуван, но човекът не си е направил труда да го скрие, като се е обаждал, ето защо се показва на телефона на Ейджи. Който и да е този човек, е последният, с когото той е говорил. Поне доколкото ни е известно. Значи в десет и четирийсет още е бил жив и здрав.

— Че е бил жив, бил е, но се съмнявам да е бил особено здрав, поне психически.

Луси пак затрака на своя компютър, като същевременно ровеше из файловете в лаптопа на Ейджи. Това момиче можеше да прави по десет неща едновременно. Можеше да прави почти всичко, освен да води откровен разговор за наистина важните неща в живота й.

— Бил е достатъчно умен да изтрие историята на браузъра си и да изпразни кеша си — каза тя. — В случай, че те интересува. Това няма да ми попречи да открия онова, от което той е смятал, че се е избавил. Карли Криспин — добави. — Непубликуваният номер, който му се е обадил в десет и четирийсет. Тя е била. Карли. Това е нейният телефон, към AT&T. Обадила се е на Ейджи и са говорили около четири минути. Сигурно разговорът не е бил много приятен, щом два часа по-късно той скача от мост.

В десет и четирийсет предната вечер Скарпета още беше в Си Ен Ен, в гримьорната, и говореше с Алекс Бахта при затворена врата. Опита се да прецени точно в колко си беше тръгнала. Може би десет-петнайсет минути по-късно. Изпита ужасното чувство, че онова, от което се е страхувала, е вярно. Карли беше подслушвала и бе чула достатъчно, за да осъзнае какво я чака. Скарпета щеше да заеме мястото й като водеща на токшоу, или поне Карли би предположила така, защото и през ум не би й минало, че някой може да отхвърли предложение като това на Алекс. Карли бе чула, че ще бъде изритана, и сигурно се бе почувствала съкрушена. Дори ако бе останала пред вратата достатъчно дълго, за да чуе как Скарпета се възпротивява и обяснява защо смята идеята за лоша, пак би трябвало да приеме неизбежното, което се бе борила да предотврати със зъби и нокти: на шейсет и една щеше да й се наложи да си търси нова работа, а шансовете да си намери такава в някоя уважавана и могъща мрежа като тази на Си Ен Ен бяха практически нулеви. При сегашното състояние на икономиката и при нейната възраст можеше и да не си намери нищо.

— А после какво? — попита Скарпета, след като описа на Луси какво се е случило предната вечер след шоуто на Карли. — Дали се е отдръпнала от вратата, може би дори се е върнала в гримьорната си, и е побързала да се обади на Уорнър? Какво му е казала?

— Вероятно, че вече няма нужда от услугите му — отвърна Луси. — Тя губи шоуто си, така че за какво й е притрябвал от тук нататък? Ако тя не е по телевизията, той също няма да е.

— Откога водещите на токшоута осигуряват постоянни хотелски стаи за гостите си? — зачуди се Скарпета. — Особено пък в днешно време, когато всеки се стреми да се ограничава.

— Не знам.

— Искрено се съмнявам от Си Ен Ен да са покривали разходите й. Тя има ли пари? Стая в този хотел за два месеца би трябвало да струва цяло състояние, независимо колко разумна тарифа са й предложили. Защо ще харчи толкова пари? Защо не го настани някъде другаде, да му наеме нещо безкрайно по-евтино?

— Не знам.

— Може би е заради местоположението — размишляваше Скарпета. — Може би има замесен някой друг, който спонсорира това. Или спонсорира Ейджи. Някой, за когото не знаем нищо.

Луси като че ли не слушаше.

— И ако тя се е обадила в десет и четирийсет, за да каже на Уорнър, че е уволнен и скоро ще трябва да напусне хотела, защо ще си прави труда да му носи моето блекбъри? — продължи да размишлява на глас Скарпета. — Защо просто не му каже да си стяга багажа и да се изнася на следващия ден? Ако е планирала да го изрита, защо ще му носи телефона ми? Защо той ще се чувства длъжен да й помага за още нещо, след като тя е смятала да го отреже? Може би Ейджи е трябвало да предаде телефона ми на някой друг?

Луси не отговори.

— Защо блекбърито ми е толкова важно?

Луси сякаш не чуваше и дума от онова, което й говореше.

— Освен че представлява път към мен. Към всичко за мен. Към всичко за всички нас всъщност — отговори тя на собствения си въпрос.

Луси мълчеше. Нямаше голямо желание да продължава разговора за откраднатото блекбъри, защото не й се искаше да говори за причината, поради която го е купила.

— То дори показва къде съм заради джипиес приемника, който си вградила в него — добави Скарпета. — Докато го нося, разбира се. Макар да не мисля, че те интересува особено къде съм била или бих могла да бъда.

Скарпета се зае да разглежда компютърните разпечатки върху масичката за кафе. На тях имаше стотици интернет търсения за новинарски истории, статии, коментари, блогове, отнасящи се до случая с Хана Стар. Но й бе трудно да се съсредоточи — най-важният въпрос се бе изправил пред нея като бетонна стена.

— Значи не искаш да го обсъждаме или да си признаеш какво си направила? — каза Скарпета.

— Кое да обсъждаме?

— Е, и все пак ще го обсъдим — рече тя, докато преглеждаше отгоре-отгоре още новинарски статии, разпечатани от Ейджи — изследване, което той несъмнено бе правил заради Карли. — Ти ми подари нещо, за което не съм молила, а и честно казано не съм искала — този изключително усъвършенстван смартфон, и ето че изведнъж цялото ми съществувание се озовава в някаква мрежа, създадена от теб, а аз ставам зависима от една парола. А после ти забравяш да ме проверяваш? Ако наистина си била твърдо решена да направиш живота ми по-добър — или живота на Марино, на Бентън, на Джейми — защо не правиш онова, което би направил всеки порядъчен системен администратор? Да проверяваш клиентите си, за да се убедиш, че паролите им си стоят, че данните са непокътнати, че няма пробиви в сигурността и други проблеми?

— Мислех, че не ти харесва да те проверявам. — Луси затрака бързо по клавишите на лаптопа на Ейджи и влезе в папката за даунлоуд.

Скарпета взе друга купчина листове и каза:

— А как се отнася Джейми към идеята да я проверяваш?

— През септември е подписал договор с вашингтонска фирма за недвижими имоти — каза Луси.

— Тя знае ли за джипиес приемника?

— Изглежда, е обявил жилището си за продан и се е изнесъл от него. Пише, че е необзаведено. — Луси се прехвърли отново на своя макбук и натрака още нещо. — Да видим дали са го продали.

— Ще говориш ли с мен? — попита Скарпета.

— Не само че не е продадено, ами предстои да бъде поставено под възбрана. Има две спални, две бани и се намира в кооперация на Четиринайсета улица, недалеч от площад „Дюпон“. Тръгнало е от шестстотин и двайсет хиляди, а сега е малко над петстотин. Така че може би една от причините да живее в тази стая е, че е нямал къде другаде да отиде.

— Не се опитвай да извърташ разговора, ако обичаш.

— Когато го е купил преди осем години, го е взел за малко под шестстотин. Предполагам, че тогава времената са били по-добри за него.

— Казала ли си на Джейми за джипиеса?

— Бих казала, че е разорен. Е, сега вече е мъртъв — отвърна Луси. — Така че няма значение дали банката ще му вземе жилището.

— Аз знам за джипиес приемника, който си вградила — каза Скарпета. — Но дали Джейми знае? Казала ли си й?

— Губиш всичко и може би това те тласва през ръба, или в случая на Ейджи, от моста — каза Луси. После гласът й трепна почти незабележимо. — Какво ми четеше, като бях малка? Онова стихотворение от Оливър Уендъл Холмс. „Файтонът“. „Във файтона, то е ясно, все ще има слабо място… И по таз причина проста чупи се, не се износва…“ Когато като малка ти идвах на гости в Ричмънд да поживея с теб и пак си тръгвах, ми се искаше да ме задържиш. Проклетата ми майка! По това време на годината винаги е едно и също. Дали съм щяла се прибера вкъщи за Коледа. Не я чувам с месеци, а после ме пита дали ще се прибера вкъщи за Коледа! Единственото, което я интересува, е да не забравя да й пратя подарък. Нещо скъпо, за предпочитане чек. Майната й!

— Защо си започнала да се съмняваш в Джейми? — попита Скарпета.

— Ти седеше до мен на леглото в онази стая, която по-късно стана моя, в къщата ти в Уиндзор Фармс. Обичах тази къща. Четеше ми книжка с негови стихотворения. „Старият боен кораб“, „Бисерният наутилус“, „Отминалите дни“. Опитваше се да ми обясниш важните неща за живота и смъртта. Казваше ми, че хората са като файтон. Организмът им може да работи цели сто години, а после един ден изведнъж рухват. — Говореше, а ръцете й играеха по двете клавиатури, отваряйки линкове и файлове, и погледът й бе насочен навсякъде другаде, само не и към леля й. — Казваше, че това е съвършената метафора за смъртта. Онези хора, които докарват в моргата ти, на които не им е вървяло в нищо на този свят, но все пак са продължавали напред, докато един ден им се случва това — това единствено нещо, което вероятно е било свързано с тяхното слабо място.

— Мислех, че твоето слабо място е Джейми — каза Скарпета.

— Аз пък мислех, че са парите — отвърна Луси.

— Шпионираш ли я? Затова ли ни купи тези неща? — Скарпета посочи двете блекбърита на масичката за кафе, нейното и на Луси. — Да не би да се страхуваш, че Джейми взима от парите ти? Да не би да се страхуваш, че е като майка ти? Помогни ми да разбера.

— Джейми не се нуждае от парите ми, нито пък от мен. — Гласът й стана по-твърд. — Сега никой няма толкова, колкото преди. При тази икономика парите се топят пред очите ти като лед, като някаква сложна ледена скулптура, за чиято изработка плащаш цяло състояние, а тя става на вода и се изпарява. И започваш да се чудиш дали изобщо някога е съществувала и за какво е било цялото вълнение. И аз нямам толкова, колкото преди. — Тя се поколеба, сякаш й бе почти невъзможно да изрече мислите си на глас. — Не става въпрос за парите. А за нещо друго, в което се забърках, а после изтълкувах всичко погрешно. Може би не е нужно да казвам повече. Просто започнах да тълкувам нещата погрешно.

— Справяш се нелошо за човек, който цитира поезия толкова добре — рече Скарпета.

Луси не отговори.

— Какво си изтълкувала погрешно този път? — Скарпета щеше да й развърже езика.

Но на Луси не й се говореше. За кратко и двете мълчаха, чуваше се само тракането на клавишите и шумът от местенето на листове, докато Скарпета преглеждаше разпечатките в скута си. Имаше още интернет търсения за Хана Стар, както и за Карли Криспин и затъващото й шоу, новинарски истории за онова, което един телевизионен наблюдател наричаше „сгромолясване“ в рейтинга, тук-там се споменаваше за Скарпета и „фактора Скарпета“. Единственото интересно, което Карли ни показва този сезон, твърдеше един блогър, са гостуванията на старшия съдебномедицински анализатор на Си Ен Ен, храбрата, непоклатима като стомана и остра като скалпел Скарпета, чиито коментари винаги са точно в целта. „Кей Скарпета стига до сърцевината на проблема с острите си забележки и е тежка конкуренция — даже прекалено тежка — за плиткоумната надута Карли Криспин.“

Скарпета стана от стола и каза на племенницата си:

— Помниш ли как веднъж, когато беше в Уиндзор Фармс, ми се ядоса и форматира целия ми компютър, а после го разглоби? Мисля, че беше на десет годинки и бе изтълкувала погрешно нещо казано или направено от мен — не го беше разбрала и реагира меко казано пресилено. Да не би сега да форматираш връзката си с Джейми и да я разглобяваш, и питала ли си я дали това е заслужено?

Отвори чантата си и извади ръкавици. Мина покрай разхвърляното, осеяно с дрехи легло на Уорнър Ейджи и почна да преглежда чекмеджетата на скрина.

— Какво е това, което е направила Джейми и ти може да си го изтълкувала погрешно? — попита в тишината.

Още мъжки дрехи, несгънати. Гащи, потници, чорапи, пижами, кърпички и малка кутия с копчета за ръкавели, някои много стари, но нямаше скъпи. В друго чекмедже имаше пуловери, тениски с емблеми — на академията на ФБР, на различни офиси на ФБР, на отрядите за спасяване на заложници и за национално реагиране — всичките стари и избелели, които показваха къде е искал да членува Уорнър Ейджи, без никога да има тази възможност. Не бе необходимо да го познава, за да разбере, че е бил тласкан от отчаян копнеж за утвърждаване и от непоколебимата увереност, че животът не е справедлив.

— Какво може да си изтълкувала погрешно? — попита пак Скарпета.

— Не ми е лесно да говоря за това.

— Поне опитай.

— Не мога да говоря за нея. Във всеки случай не и с теб — отвърна Луси.

— С никого, ако бъдем честни.

Луси я погледна.

— На теб не ти е лесно да говориш с никого по някоя наистина важна тема — каза Скарпета. — Неспирно бъбриш за разни незначителни, безсмислени дреболии. За машини, за невидимите безплътни дебри на киберпространството и за хората, които населяват тези не-места, хора, които аз наричам сенки, които си пилеят времето с разни туитъри, чатове, блогове и дрънкане на празни, неадресирани към никого приказки.

Най-долното чекмедже запъваше, така че се наложи да промуши пръсти вътре и да се опита да отмести нещо, което приличаше на картон и твърда пластмаса.

— Аз съм истинска и се намирам тук, в една хотелска стая, обитавана за последно от човек, който в момента представлява потрошена развалина в моргата, защото е решил, че не си заслужава да живее повече. Говори с мен, Луси, и ми кажи какво точно не е наред. Кажи ми го на езика на хората от плът и кръв, на езика на чувствата. Мислиш ли, че Джейми вече не те обича?

Чекмеджето излезе. В него бяха натъпкани празни опаковки от тракфони и „заблуждаващи карти“, книжки с инструкции и упътвания, предплатени карти, явно неизползвани, защото лентите с ПИН кода на гърба им не бяха изтрити. Имаше разпечатани инструкции за уеб базирана услуга, позволяваща на хората, които могат да говорят, но имат проблеми със слуха, да четат транскрибираните телефонни разговори в реално време.

— Двете не общувате ли? — Тя продължаваше да пита, а Луси продължаваше да мълчи.

Скарпета разрови бъркотията зарядни и лъскави пластмасови опаковки от временни телефони — бяха поне пет.

— Карате ли се?

Върна се до леглото и затършува из мръсните дрехи върху него, отметна завивките.

— Не правите ли секс?

— Божичко! — тросна се Луси. — Та ти си ми леля!

Скарпета почна да отваря чекмеджетата на нощното шкафче.

— По цял ден пипам голи трупове — каза тя — и правенето на секс с Бентън е начинът, по който обменяме енергия, презареждаме се, сближаваме се, общуваме помежду си и си напомняме, че сме живи. — Статии от научни списания, още разпечатки в чекмеджетата, но нищо друго, никакъв „Тракфон“. — Понякога се караме. Нощес например се карахме.

Коленичи на пода и се наведе да погледне под мебелите.

— Аз съм те къпала и съм се грижила за раните ти, слушала съм нервните ти изблици и съм оправяла кашите ти, или поне съм те измъквала от тях по един или друг начин, а понякога съм плакала сама в стаята си, толкова ме побъркваше — каза Скарпета. — Запознавала съм се с дългата ти поредица партньори и мимолетни флиртове и имам доста добра представа какво точно правиш с тях в леглото, защото всички сме еднакви, имаме едни и същи телесни части и ги използваме по подобен начин. Бих дръзнала да кажа, че съм виждала и чувала неща, които дори ти не можеш да си представиш.

Тя стана. Никъде не се виждаше и следа от „Тракфон“.

— Защо, за бога, ще се срамуваш пред мен? — каза Скарпета. — Аз не съм майка ти. Слава богу, не съм моята ужасна сестра, която на практика се отказа от теб. Иска ми да го бе направила наистина, да те беше дала на мен още от първия ти ден. Аз съм твоя леля. Твоя приятелка. На този етап от живота ни сме колежки. Можеш да говориш с мен. Обичаш ли Джейми?

Ръцете на Луси бяха отпуснати в скута й и тя се взираше в тях.

— Обичаш ли я?

Скарпета започна да изсипва кошчетата и да рови из смачканите хартии.

— Какво правиш? — попита най-сетне Луси.

— Той е имал тракфони, може би цели пет. Вероятно ги е купил, след като се е нанесъл тук преди два месеца. На опаковките има само баркодове, но не и лепенки, които да показват откъде ги е взел. Сигурно ги е използвал в комбинация със „заблуждаващата карта“, за да фалшифицира номера на обаждащия се. Обичаш ли Джейми?

— Колко минути има на тракфоните?

— Всеки се продава с шейсет минути време за разговори, които трябва да се използват в рамките на деветдесет дни.

— Значи, купуваш го от някой павилион на летището, от туристически магазин, от супермаркет, и плащаш в брой. След като използваш шейсетте минути, вместо да купуваш още време за разговори, за което обикновено ти е нужна кредитна карта, хвърляш телефона и си взимаш нов. Преди около месец Джейми престана да иска да оставам при нея за нощта. — Лицето на Луси почервеняваше. — Първо беше един или два пъти в седмицата, после три или четири. Казваше, че е затрупана с работа. Ясно е, че ако не спиш с някого…

— Джейми винаги е била затрупана с работа. Хора като нас винаги са затрупани с работа — рече Скарпета.

Отвори дрешника и забеляза малък сейф в стената. Беше празен, вратичката му зееше широко отворена.

— Толкова по-зле, нали? Точно там е шибаният проблем. — Луси изглеждаше нещастна, очите й бяха пълни с гняв и болка. — Това означава, че за нея нещата са се променили, нали така? Ти все още желаеш Бентън, колкото и да си заета, дори и след двайсет години. Джейми обаче не ме желае, макар да сме изкарали заедно едва година. Така че проблемът не е в шибаната работа.

— Съгласна съм. Трябва да има нещо друго.

Скарпета плъзна пръстите си, покрити със защитни ръкавици, по дрехи, били на мода през осемдесетте и деветдесетте — костюми с жилетка на ситно райе, с двуредни сака с широки ревери и джобни кърпички, бели ризи с френски маншети, които напомняха за карикатурите на гангстерите от времето на шефа на ФБР Дж. Едгар Хувър. На закачалки висяха пет раирани вратовръзки, а на друга закачалка бяха намотани два колана — единият с шев, а другият с крокодилска шарка — които бяха в тон с кафявите и черни официални обувки „Флоршайм“ на пода.

— Когато двете с теб се опитвахме да проследим моето блекбъри — каза Скарпета, — стана съвсем ясно на какво е способен джипиес предавателят ти. Ето защо седим в тази стая. Ами през нощите, когато Джейми не е била с теб и ти си я следила от разстояние? Откри ли някаква полезна информация?

В дъното на дрешника, набутан до стената, имаше голям твърд черен куфар, ожулен и надраскан. На дръжката му още имаше закачени куп квитанции за багаж.

— Не е ходила никъде — каза Луси. — Работеше до късно в офиса и у дома. Освен ако не е излизала без блекбърито си. Но това не означава, че някой не е идвал в апартамента й или че няма връзка с някой в службата.

— Може би си способна да хакнеш фирмата, която доставя охранителните камери за жилищната й сграда, за офиса на окръжния прокурор, за цялата прокуратура. Това ли ще е следващата ти крачка? Или просто ще инсталираш нова камера в кабинета й, в конферентната зала, в апартамента й и така ще я шпионираш. Моля те, не ми казвай, че вече си го направила.

Скарпета с мъка издърпа куфара от дрешника. Беше страшно тежък.

— Божичко, не.

— В случая не става въпрос за Джейми. А за теб. — Скарпета натисна закопчалките и те се отвориха с гръмко изщракване.

 

 

Изтрещя изстрел.

Марино и Лобо си свалиха наушниците и излязоха иззад неколкотонната преграда от бетонни блокчета и бронирано стъкло, на около сто метра от Дройдън в нейния сапьорски костюм. Тя се приближи до ямата, където току-що бе прострелян „ФедЕкс“ пакетът на Скарпета, и коленичи да огледа резултатите. Шлемът й се завъртя към Марино и Лобо и тя им показа вдигнат палец. Голата й длан бе мъничка и бледа, заобиколена от тъмнозелената подплата, която правеше тялото й да изглежда два пъти по-едро.

— Също като да отваряш пакет „Кракър Джак“ — каза Марино. — Нямам търпение да видя каква е наградата.

Хем се надяваше, че съдържанието на пакета ще си заслужава всичките усилия, хем се надяваше да не е така. Цялата му кариера представляваше постоянен конфликт, за който той не говореше, дори не искаше да признае пред самия себе си какво чувства. За да може едно разследване да носи удовлетворение, трябва да има истинска опасност или вреда, но пък кой нормален човек би се надявал на такова нещо?

— Какво имаме? — попита Лобо.

Един друг сапьор помагаше на Дройдън да свали защитния костюм. На лицето й бе изписана погнуса, докато си обличаше отново палтото и го закопчаваше.

— Нещо, което смърди. Същата онази гадна миризма. Не е фалшиво устройство, но не прилича на нищо, което съм виждала. Или пък помирисвала — каза тя на Лобо и Марино, докато другият сапьор се зае да прибира костюма. — Три батерии тип AGIO и пиратки, пиротехника. Отгоре е прикрепена поздравителна картичка с нещо като вуду кукла. Миризлива бомба.

Пакетът представляваше каша от разкъсан мокър картон, натрошени стъкла, останките от малка парцалена кукла и нещо като кучешка козина, оградени от мръсните чували с пясък. Записваем гласов модул, малко по-голям от кредитна карта, бе пръснат на няколко парчета, наблизо лежаха смачканите батерии и когато Марино се приближи, усети миризмата, за която говореше Дройдън.

— Мирише като смес от асфалт, развалени яйца и кучешки лайна — каза той. — Какво е, по дяволите?

— Съдържанието на стъклената епруветка. — Дройдън отвори един черен сак и извади оттам пликове за улики, алуминиева кутия, облицована с епоксидна смола, дихателни маски и нитрилни ръкавици. — Не прилича на нищо, което съм помирисвала. Има миризма като на петрол, но не точно. Прилича на катран, сяра и изпражнения.

— И какво се е предполагало да направи? — попита Марино.

— Мисля, че идеята е била да отвориш кутията и да видиш поздравителната картичка със закрепената върху нея кукла. Когато отвориш картичката, тя избухва и епруветката с миризлива течност се пръсва. Източникът на енергия за гласовия модул, тоест батериите, са били свързани с три пиратки, към които е прикрепен професионален пиротехнически взривател. — Тя посочи останките от трите пиратки, съединени с тънка жица.

— Тези взриватели са много чувствителни към ток — каза Лобо на Марино. — Няколко батерии стигат. Но някой е трябвало да преработи копчето за включване на гласовия модул и електронната му схема, така че токът от батериите да задейства експлозията, вместо да пусне записа.

— Обикновен човек не би могъл да го направи, така ли? — попита Марино.

— Обикновен човек със сигурност би могъл да го направи, стига да не е тъп и да следва указанията.

— От интернет — изрече мислите си на глас Марино.

— О, да. С указания от интернет можеш да си направиш и шибана атомна бомба — каза Лобо.

— Ами ако докторката го беше отворила? — попита Марино.

— Трудно е да се каже — рече Дройдън. — Експлозията би могла да я нарани, това е сигурно. Може би да й откъсне няколко пръста или да забие парченца стъкло в лицето и очите й. Да я обезобрази. Да я ослепи. Но със сигурност щеше да я оплиска цялата с тази воняща течност.

— Предполагам, че това е била целта — рече Лобо. — Някой е искал да я залее с тази течност, каквато и да е тя. И да я изцапа хубаво. Дай да погледна картичката.

Марино отвори куфарчето си и подаде на Лобо плика за улики, който бе получил от Скарпета. Лобо си сложи ръкавици и почна да разглежда лъскавата коледна картичка с Дядо Коледа, преследван от Баба Коледа с точилка. Отвори я и един тънък женски глас запя фалшиво: „Весела Коледа-Додида…“. Лобо отдели твърдия картон и извади гласовия модул. Дразнещата мелодия продължаваше: „Клонка от имел пъхни където се полага…“. Откачи го от батериите — три батерии AGIO, не по-големи от тази в ръчен часовник — и се възцари тишина, в която само вятърът свиреше в телената мрежа. Марино вече не си чувстваше ушите, а устата му бе като на Тенекиения човек, нуждаеше се от смазка. От студ му бе трудно да говори.

— Самостоятелен говорещ модул, идеален за слагане в поздравителни картички. — Лобо го показа отблизо на Марино. — Използват ги хората, които обичат да майсторят разни работи. Пълна схема с говорител. Готов превключвател за автоматично пускане, който е най-важен в случая. Плъзгащият контакт затваря веригата и задейства бомбата. И можеш да си го поръчаш. Къде-къде по-лесно, отколкото да си го направиш сам.

Дройдън събираше бомбени части от мократа мръсна каша в ямата. Стана и се приближи към Марино и Лобо, понесла в шепа сребристи, черни и тъмнозелени парченца пластмаса и метал и черна и медна жица. Взе здравия записващ модул от Лобо и започна да ги сравнява.

— Микроскопското изследване ще потвърди — каза тя.

Беше ясно какво има предвид.

— Същият вид модул — рече Марино, като сви големите си длани около нейните, за да предпази парченцата от вятъра. Искаше му се дълго да стои така, близо до нея. Нямаше значение, че не бе мигвал цяла нощ и се превръщаше в буца лед: изведнъж се почувства сгрян и бодър. — Боже, как смърди! Ами това какво е, кучешка козина ли? — Той побутна с пръст няколко дълги груби косъма. — Защо, по дяволите, вътре има кучешка козина?

— Изглежда, куклата е била натъпкана с козина. Може да е кучешка — каза тя. — Забелязвам големи сходства в конструкцията: електронната схема, плъзгачът, бутонът за запис и говорителят.

Лобо изучаваше картичката с Дядо Коледа. Обърна я, за да види какво има отзад.

— Произведено в Китай. От биоразграждаща се хартия. Екологична коледна бомба. Колко мило.