Патриша Корнуел
Проектът Калигула (20)

19.

Скарпета повлече отворения куфар по пода. В него имаше двайсет и девет папки, овързани с ластик, с бели лепенки, на които бяха написани дати, обхващащи период от двайсет и шест години. По-голямата част от кариерата на Уорнър Ейджи.

— Ако бях говорила с Джейми, какво мислиш, че щеше да ми каже тя за теб? — продължи да разпитва Скарпета.

— Много ясно. Аз съм патологичен случай — избухна Луси.

Понякога гневът й се разразяваше така внезапно, че Скарпета го уподобяваше на мълния.

— Непрекъснато съм бясна. Искам да нараня някого — добави Луси.

Ейджи сигурно бе пренесъл голяма част от личните си вещи в хотел „Елизиум“, или поне тези, които бяха важни за него. Скарпета взе три от най-скорошните папки, седна на килима в краката на племенницата си и попита:

— Защо искаш да нараниш някого?

— За да си върна онова, което са ми отнели. Да изкупя грешките си и да получа втори шанс, така че никога вече да не позволявам да ми причинят подобно нещо. Знаеш ли кое е най-ужасното? — Очите на Луси мятаха искри. — Най-ужасното е да решиш, че има хора, които не е грешно да унищожиш, да убиеш. Да си го представяш, да го разиграваш в ума си и да не изпитваш дори капчица угризение. Да не изпитваш нищо. Както вероятно се е чувствал той. — Тя махна с ръка, сякаш Уорнър Ейджи бе в стаята. — Ето кога се случва най-лошото. Когато вече не чувстваш нищо. Тогава правиш нещо необратимо. Ужасно е да знаеш, че не си по-различен от мръсниците, които преследваш и от които се опитваш да защитаваш хората.

Скарпета свали ластика от папката, която изглеждаше най-нова — започваше от първи януари тази година и нямаше крайна дата.

— Ти си различна от тях — каза тя.

— Не мога да върна нещата — каза Луси.

— Кои неща не можеш да върнеш?

Шестте отделения на папката бяха претъпкани с листове, квитанции, чекова книжка и кафяв кожен портфейл, протрит и изкривен от дълго носене в задния джоб.

— Не мога да върна нещата, които съм направила. — Луси си пое дълбоко въздух, отказваше да заплаче. — Аз съм лош човек.

— Не, не си — отвърна Скарпета.

Шофьорската книжка на Ейджи бе изтекла преди три години. Картата му от „Мастеркард“ бе изтекла. Също и от „Виза“ и „Американ Експрес“.

— Лоша съм — каза Луси. — Знаеш какви неща съм правила.

— Ти не си лош човек и го казвам, понеже знам какво си направила. Може би не всичко, но доста голяма част — рече Скарпета. — Била си във ФБР, АТО, и също като Бентън си била замесена в страшно много неща, които не са зависели от теб и за които не си могла да говориш, а вероятно и сега не можеш. Разбира се, че знам. Знам също така, че си го правила при изпълнение на дълга си или по много сериозна причина. Също като войник на фронтовата линия. Ченгетата са точно това — войници, които излизат извън границите на нормалното, за да могат някак си да поддържат живота нормален за нас, останалите.

Преброи хиляда четиристотин и четирийсет долара, само на двайсетачки, сякаш бяха теглени от банкомат.

— Наистина ли? — каза Луси. — Ами Роко Каджиано?

— А какво щеше да стане с баща му, Пийт Марино, ако не го беше направила? — Скарпета не знаеше подробности за случилото се в Полша и не искаше да знае, но разбираше постъпката й. — Марино щеше да е мъртъв — каза тя. — Роко бе забъркан в организираната престъпност и щеше да го убие. Вече бе задвижил нещата, когато ти го спря.

Започна да преглежда касовите бележки за храна, тоалетни принадлежности и транспорт, много от тях от хотели, магазини, ресторанти и таксита в Детройт, Мичиган. Всичко платено в брой.

— Иска ми се да не го бях направила аз, а някой друг. Убих сина му. Направих много неща, които не мога да върна — каза Луси.

— Та какво би могъл да върне който и да е от нас? Глупаво изречени думи, някоя фраза. Хората непрекъснато казват, че си ги взимат обратно, но фактически не можем да върнем нищо — каза Скарпета. — Можем само да заобиколим кашата, която сме забъркали, да поемем отговорността, да се извиним и да се опитаме да продължим напред.

Подреждаше купчинки на пода, ровеше в папката, за да види каква част от живота си Ейджи е смятал за достатъчно важна, за да спаси. Откри плик с анулирани чекове. Миналият януари той бе похарчил над шестстотин долара за слухов апарат „Сименс“ от две части и принадлежности към него. Стария си слухов апарат бе дарил на „Гудуил“ и бе получил квитанция. Малко по-късно се бе абонирал за уеб базирана служба за транскрибиране на телефонни разговори. Нямаше никакви документи, които да показват откъде може да е получавал парите си. Извади един кафяв плик с надпис ИАП. Той бе претъпкан с бюлетини, програми на конференции, научни статии, всичките на френски, плюс още квитанции и самолетни билети. През юли 2006-а Ейджи бе пътувал до Париж на конференция в Института за аномална психология.

Скарпета не говореше добре френски, но се справяше доста прилично с четенето. Прегледа едно писмо от член на управителния комитет на проекта „Глобално съзнание“, който благодареше на Ейджи, че се е съгласил да участва в дискусия относно използването на научни методи за търсенето на структура в случайните данни по време на значими глобални събития, като например 11-и септември. Изразяваше задоволството си, че ще го види отново, и питаше дали неговите изследвания върху психокинезата все още имат трудности с повторението на резултатите. Проблемът, разбира се, бил в ненадеждността на участниците в опитите, както и в законовите и етични ограничения.

— Защо мислиш за убиване и умиране? — попита Скарпета. — Кого искаш да убиеш, или може би ти се иска да си мъртва? — В отговор отново получи мълчание. — По-добре ми кажи, Луси. Възнамерявам да стоя с теб в тази стая колкото е необходимо.

— Хана — отвърна Луси.

— Искаш да убиеш Хана Стар ли? — Скарпета вдигна очи към нея. — Или си я убила, или пък ти се иска тя да е мъртва?

— Не съм я убивала. Не знам дали е мъртва и не ми пука. Просто искам да бъде наказана. И искам да го направя лично.

Ейджи бе отговорил на човека на френски: „Макар да е вярно, че участниците в опитите са предубедени и в резултат на това ненадеждни, тази пречка може да бъде заобиколена, ако ги наблюдаваме по такъв начин, че те да не го съзнават“.

— Наказана за какво? Какво е направила Хана, че да заслужава ти лично да се погрижиш за това? — попита Скарпета.

Отвори нова папка. Още парапсихология. Научни статии. Ейджи владееше свободно френски и бе изтъкнат изследовател в областта на паранормалната психология, учението за „седмото чувство“, науката за свръхестественото. Базираният в Париж Институт за аномална психология бе поел разходите за пътуването му, а може би му бе отпуснал и стипендия или други финансови средства, включително субсидии. Фондация „Льокок“, която финансираше ИАП, живо се интересуваше от работата на Ейджи. В писмата неведнъж се споменаваше нетърпението на мосю Льокок да се запознае с Ейджи и да обсъдят „общите ни страсти и интереси“.

— Тя ти е направила нещо — продължи Скарпета и това не беше въпрос. Луси би трябвало да познава Хана. — Какво стана? Да не си имала любовна връзка с нея? Да не си правила секс с нея? Какво?

— Не съм правила секс с нея. Само че…

— Само че какво? Или си правила, или не си. Кога се запознахте?

Резюме. „Dans cet article, publie en 2007, Warner Agee, l’un des pionniers de la recherche en parapsychologie, en particulier l’ experience de mort imminente et de sortie hors du corps…“^[1]

— Тя искаше да опитам нещо, да започна нещо, да… — каза Луси.

— Физически ли?

— Предполагаше, че всеки иска да прави нещо с нея, да я сваля — каза Луси. — Аз обаче не исках. Тя флиртуваше. Парадираше с красотата си. Бяхме сами. Мислех, че Боби ще е там, но го нямаше. Беше само тя и ме дразнеше. Но аз не направих нищо. Шибана кучка!

Преживявания, близки до смъртта, и преживявания извън тялото. Хора, които умират и се връщат към живота с паранормални дарби и способности: да изцеряват или да влияят с ума си на материята. Вярата, че мисълта може да контролира телата ни и да въздейства на физически системи и обекти, продължаваше да чете Скарпета, „… като например електронни устройства, шумове и зарове, също както лунните фази могат да влияят на коефициентите на изплащане в казината“.

— Е, и какво толкова ужасно е направила Хана?

— Разказвала съм ти за моя финансов съветник, нали?

— Онзи, когото наричаше Чичко Паричко?

Данъчната декларация на Ейджи за 2007-а. Приходи от пенсионен фонд и никакви други финансови постъпления, макар че от кореспонденцията и от другите документи ставаше ясно, че е получавал пари отнякъде или от някого. Може би от фондация „Льокок“ в Париж.

— Баща й. Руп Стар. Той беше Чичко Паричко — каза Луси. — От самото начало, когато още нямах двайсет, а започнах да изкарвам добри пари, той се грижеше за финансите ми. Ако не беше той, може би щях да раздам всичко, просто бях толкова щастлива да изобретявам разни неща, да мечтая, да измислям идеи, които бих могла да осъществя. Да създавам нещо от нищото и да карам хората да го искат.

2008-а година. Нямаше пътувания до Франция. Ейджи сновеше до Детройт и обратно. Откъде взимаше пари?

— Веднъж разработвах една страхотна компютърна система, която вероятно би могла да се използва в анимацията — разказваше Луси, — и един познат от „Епъл“ ми даде името на Руп. Сигурно знаеш, че той беше един от най-уважаваните и успешни финансови консултанти на Уолстрийт.

— И защо никога не си ми говорила за него или за парите си?

— Не си питала.

Какво имаше в Детройт, освен западаща автомобилна индустрия? Скарпета взе лаптопа на Луси.

— А трябваше. — Макар че не можеше да си спомни за подходящ случай.

— Обаче не попита — рече Луси.

Скарпета потърси в Гугъл фондация „Льокок“, но не намери нищо. Потърси „мосю Льокок“ и откри само очакваните множество препратки към френския детективски роман от деветнайсети век на Емил Габорио. Нямаше нито един резултат за реална личност на име мосю Льокок, който да е заможен филантроп, инвестиращ в паранормалната психология.

— Със сигурност не се колебаеш да ме разпитваш за всичко друго, което ти дойде на ума — продължи Луси. — Обаче никога не си ме питала за подробности относно финансите ми и дори не си питала за Чичко Паричко, когато съм го споменавала.

— Може да ме е било страх. — Скарпета се замисли върху тази тъжна възможност. — Затова съм избягвала въпроса, убеждавайки себе си, че не бива да любопитствам.

Потърси в Гугъл „хотел казино «Мотор Сити» и «Гран Пале» в Детройт“. Сред документите имаше квитанции от двата хотела, издадени през последните няколко години, но нищо не доказваше, че Ейджи е отсядал в някой от тях. Какво ще прави там? Ще играе комар? Дали е бил комарджия и са му предоставяли стаи? Как би могъл да си позволи да играе комар? Листче от персонализиран бележник: „От бюрото на Фреди Маестро“, на което с флумастер бе написано нещо като ПИН код, „Градска банка на Детройт“ и адрес. Защо й бе познато името Фреди Маестро? ПИН кодът за банкомат ли беше?

— Ясно — каза Луси. — Можеш да говориш за трупове и секс, но не и за нечие финансово състояние. Можеш да ровиш из джобовете на някой мъртвец, из чекмеджетата му и из личните му документи и квитанции, но не можеш да ми зададеш и най-простичките въпроси за това как си изкарвам прехраната и с кого въртя бизнес. Никога не си ме питала — натърти тя. — Реших, че не искаш да знаеш, защото мислиш, че се занимавам с нещо нелегално. Че крада или мамя правителството. Точно затова оставих нещата така, защото нямах никакво намерение да се оправдавам нито пред теб, нито пред никого.

— Не съм знаела, защото не исках да знам. — Това се дължеше на чувството за несигурност на Скарпета, която бе израсла в бедност. — Защото исках равни условия. — Собствената й неадекватност, защото като дете бе безпомощна, когато семейството й се нуждаеше от пари, а баща й умираше. — А и не мога да се меря с теб, когато става дума за печелене на пари. Доста ме бива да пазя каквото имам, но никога не съм притежавала дарбата на Мидас, нито пък съм правила бизнес заради самия бизнес. Не съм особено добра в това.

— Че защо ти е да се съревноваваш с мен?

— Точно това искам да кажа. Не съм се съревновавала с теб. Не искам, защото не мога. Може би ме е било страх да не загубя уважението ти. А и от къде на къде ще уважаваш моя бизнес нюх? Ако бях гениална бизнес дама, нямаше да отида да уча право и медицина и да изкарам дванайсет години следдипломно обучение, само за да печеля по-малко от посредниците на недвижими имоти или продавачите на коли.

— Ако аз бях толкова гениална бизнес дама, изобщо нямаше да водим този разговор — рече Луси.

Скарпета потърси в Гугъл „Мичиган“. Това бе новият Лас Вегас и там се снимаха доста филми — щатът правеше каквото му е по силите да влее пари в линеещата си икономика. Четирийсет процента данъчни облекчения. И казина. В Мичиган имаше професионална школа за крупиета и сред организациите, които подпомагаха обучението, бяха Съюзът на ветераните и различни синдикати. Ако се връщаш от Ирак или си загубил работата си в „Дженеръл Мотърс“, можеш да станеш крупие на блекджек.

— Преебах се. Руп умря миналия май, Хана наследи всичко и пое пълен контрол над делата му. Завършила е Уортън, магистър по бизнес администрация, и не казвам, че не е умна — рече Луси.

— Поела е финансовия ти пакет?

— Опита се.

Напоследък хората бяха принудени да оцеляват както могат. Бизнесът с човешките пороци и развлеченията вървеше добре. Киното, хранителната промишленост, производството на напитки. Особено на алкохол. Когато хората се чувстват зле, упорито търсят начин да се почувстват добре. Какво общо имаше това с Уорнър Ейджи? В какво се бе забъркал той? Скарпета си помисли за ключодържателя със зарчета на Тони Дериън, за „Хай Ролър Лейнс“, който приличаше на Вегас, по думите на Бонел. Госпожа Дериън бе казала, че Тони се надявала някой ден да стигне до Париж или Монте Карло, а баща й, възпитаникът на МТИ Лорънс Дериън, бе комарджия, който може би имаше връзки с организираната престъпност, според Марино. Фреди Маестро, спомни си Скарпета. Така се казваше собственикът на „Хай Ролър Лейнс“. Той притежаваше игрални зали и друг бизнес в Детройт, Луизиана, Южна Флорида и не знам си още къде. На практика бе шеф на Тони Дериън. Може би познаваше баща й.

— Срещнахме се няколко пъти, после разговаряхме в дома й във Флорида и аз й отказах — каза Луси. — Но после свалих гарда и се възползвах от един съвет, който тя ми даде. Избегнах куршум, а получих нож в гърба. Не послушах инстинктите си и тя ме прецака. Хубаво ме прецака.

— Разорена ли си? — попита Скарпета.

Търсеше в Гугъл „Д-р Уорнър Ейджи“ с различни комбинации от ключови думи. Хазарт, казина, развлекателна индустрия и Мичиган.

— Не — каза Луси. — Не е важно колко имам. Даже не е важно колко съм загубила. Тя искаше да ме нарани. Това й достави удоволствие.

— Щом Джейми провежда толкова щателно разследване, как е възможно да не знае?

— Кой провежда щателното разследване, лельо Кей? Не е тя. Във всеки случай, не и електронната информация. Всичко това идва от мен.

— Значи Джейми няма представа, че си познавала Хана и че имаш конфликт на интереси. Защото това е именно конфликт на интереси. — Докато говореше, Скарпета разглеждаше съдържанието на още папки.

— Тя щеше да ме изхвърли от целия процес, което щеше да е в нейна вреда и пълен абсурд — отвърна Луси. — Ако някой трябва да й помага, това съм аз. Освен това не съм била клиентка на Хана, а на Руп. Знаеш ли какво има в неговите архиви? Нека ти го кажа по този начин: нищо, свързано с онова, което ми причини Хана, няма да се появи на бял свят. Погрижила съм се.

— Това не е правилно — каза Скарпета.

— Това, което направи тя, не е правилно.

Статия на Ейджи в някакво британско научно списание, „Квантова механика“, две години по-рано. Квантова епистемология и измервания. Планк, Бор, дьо Броил, Айнщайн. Ролята на човешкото съзнание в колапса на вълновата функция. Интерференция на единични фотони и нарушения на причинно-следствените връзки в термодинамиката. Загадките на човешкото съзнание.

— Какво гледаш, по дяволите? — попита Луси.

— Не съм сигурна.

Скарпета прелистваше страници, плъзгаше очи по тях, четеше ги, спираше се на определени части от текста.

— Наемали са студенти за участие в изследвания. За връзката между съзидателната и творческата способност и психичните сили — каза тя. — Изследване в „Джулиард“, тук в Ню Йорк. Изследване в университетите Дюк, Корнел, Принстън. Експерименти Ганцфелд.

— Психически феномени? Екстрасензорни възприятия? — Лицето на Луси бе безизразно.

Скарпета вдигна очи към нея.

— Сензорна депривация^[2]. Защо ще искаме да постигнем състояние на сензорна депривация?

— Това е обратнопропорционално на възприятието, на сдобиването с информация — отвърна Луси. — Колкото повече лишавам сетивата си от стимули, толкова повече възприемам и създавам. Ето защо хората медитират.

— Тогава защо ще искаме обратното за някой друг? Свръхстимулация, с други думи? — попита Скарпета.

— Не би трябвало да го искаме.

— Освен ако не си в бизнеса с казината — каза Скарпета. — Тогава ще искаш да откриеш най-ефективния начин за свръхстимулиране, за предотвратяване състоянието на сензорна депривация. Ще искаш хората да бъдат движени от импулсите си, да не мислят трезво, затова бомбардираш визуалното и слуховото им обкръжение, цялото поле, ганцфелда, и клиентът ти се превръща в объркана плячка, няма ни най-малка представа какво е безопасно и какво не е. Заслепяваш ги с ярки светлини и ги оглушаваш със силен шум, за да можеш да им вземеш каквото имат. За да можеш да крадеш.

Скарпета не спираше да мисли за Тони Дериън и нейната работа в онова лъскаво заведение с проблясващи светлини и бързо движещи се образи на огромните видеоекрани, където хората бяха подтиквани да харчат пари за храна, алкохол и игри. Играй зле и продължавай да играеш. Играй зле и продължавай да пиеш. Снимката на Хап Джъд висеше в „Хай Ролър Лейнс“. Той може би беше познавал Тони. Може би познаваше и една бивша пациентка на Бентън, Доди Ходж. Марино бе казал нещо такова на Бъргър по време на конферентния разговор снощи. Уорнър Ейджи може би беше познавал шефа на Тони Дериън, Фреди Маестро. Може би всички тези хора се познаваха или бяха свързани по някакъв начин. Беше почти девет сутринта и Скарпета седеше, заобиколена от касови бележки, използвани билети, програми, публикации — останките от егоистичния, зловреден живот на Ейджи. Бездушно копеле! Тя стана от пода.

— Трябва да тръгваме — каза на Луси. — В ДНК сградата. Веднага.

 

 

Снимки от охранителни камери на една жена и един мъж изпълваха множеството плоски екрани в конферентната зала на КСА. От юни насам поне деветнайсет различни банки бяха ограбени от тази двойка нагли бандити, които ФБР бе кръстило Бабето и Клайд.

— Ти получаваш ли всичко това? — Джейми Бъргър наклони лаптопа си, така че Бентън да може да види какво гледа тя: още един току-що пратен имейл.

Той кимна. Знаеше. Отваряше съобщенията веднага щом пристигнат на неговото блекбъри — същите съобщения, които Луси и Марино пращаха на Бъргър, така че четиримата комуникираха почти в реално време. В пакета имало истинска бомба и гласовият модул, изваден от него, бил от същия тип като онзи, използван в пеещата картичка на Доди. Само дето Бентън вече не вярваше, че картичката е от Доди. Тя бе направила записа, а може би беше написала и адреса върху бланката, но Бентън се съмняваше, че враждебната коледна песничка е нейна идея. Тя не бе организаторът, подготвил сценария за всичко станало досега, включително и обаждането й до Си Ен Ен, чиято цел бе да разстрои Бентън, да му отправи предупреждение преди падането на следващата бомба. Буквално.

Доди живееше за драмата, но това не бе нейната драма, не бе нейното шоу, не бе дори нейният стил. Бентън знаеше чий е, беше сигурен, че знае. Трябваше да го разбере по-рано, само че не внимаваше. Бе престанал да внимава, защото му се искаше да вярва, че няма нужда. Изглеждаше невероятно, че просто е забравил, но така си беше. Бе забравил да си отваря очите и ето че чудовището се бе върнало, този път в различна форма, но личният му почерк се долавяше ясно като зловоние. Садизъм. Неизбежно трябваше да има садизъм, и започнеше ли веднъж, нямаше да спре. Играй си с мишката и я измъчвай, накарай я да капне от умора, преди да я убиеш. Доди не бе достатъчно изобретателна, не бе достатъчно опитна, не бе достатъчно побъркана или гениална, за да измисли сама такъв грандиозен и заплетен план. Само че имаше хистрионно гранично разстройство и затова с охота бе приела ролята.

По някое време Доди Ходж се бе сдушила с организираната престъпност. Също и Уорнър Ейджи, който, изглежда, бе виновникът за неетичните изследователски проекти, свързани с международната хазартна индустрия, с казината в САЩ и в чужбина, особено във Франция. Бентън вярваше, че Ейджи и Доди са пионки на фамилията Шандон, че са се забъркали с най-лошия й член, маниакално жестокия оцелял син Жан-Батист, който бе оставил ДНК-то си на задната седалка на черен мерцедес от 1991-ва година, използван при банков обир в Маями миналия месец. Не се знаеше какво е правил в колата. Може би ги е придружил заради тръпката, а може би бе нещо толкова тривиално като да е пътувал по някаква причина в откраднатия мерцедес, преди той да бъде използван като кола за бягство. Жан-Батист със сигурност би трябвало да знае, че ДНК-то му е в базата данни на ОСИД. Той беше осъден убиец и беглец. Ставаше небрежен, манията му го завладяваше. Ако се съдеше по миналото му, може би злоупотребяваше с алкохол и наркотици.

Три дни след удара в Маями бе имало още един, последния от известните деветнайсет, този път в Детройт. Той случайно се бе състоял в същия ден, когато Доди бе арестувана в града за кражба от магазин и нарушаване на обществения ред, защото устроила сцена, след като натъпкала три ДВД-та на Хап Джъд в панталоните си. Тя беше неконтролируема. С човек като нея бе само въпрос на време да се случи нещо, тя да не изтрае и да извърти някой номер, както бе станало в кафе-книжарницата на Бети. Това беше неприятно произшествие в лош момент и някои хора е трябвало да решат какво да правят с нея, преди да ги е изложила на по-голям риск, отколкото могат да си позволят. Намерили са й адвокат в Детройт, Себастиан Лафурш, родом от Батън Руж, Луизиана, където Шандон някога имаха много сериозни връзки.

Лафурш бе предложил Доди да бъде прегледана от Уорнър Ейджи. Причината не беше новопридобитата слава на Ейджи, а връзките му, макар и периферни, с организираната престъпност, с мрежата на Шандон. Това бе все едно да предадеш гангстер в ръцете на надзирател, купен от мафията. Но планът не беше сработил. Окръжният прокурор и „Маклийн“ не бяха съгласни. Мрежата бе трябвало да премисли, да състави нов план и да се възползва от тази възможност за злодеяния и хаос. Доди отива при Бентън и това дава сигнал за следващото действие: врагът е проникнал в лагера на мишената, в лагера на Бентън, може би косвено и в лагера на Скарпета. Доди е влязла в болницата и е дишала във врата на Бентън, играла си е с него и го е измъчвала, а в средновековния дом на Шандон смехът е ехтял чак до покривните греди.

Бентън погледна над масата към Марти Лание и каза:

— Тази ваша нова компютърна система може ли да свързва данните като КИЦ? Да ни даде нещо като дърво от решения, за да можем да видим условните вероятности, да си визуализираме това, за което говорим? Защото мисля, че така по-лесно ще си изясним нещата. Корените са дълбоки, а клоните са гъсти и стигат доста надалеч. Налага се да разберем максимално ясно кое е важно и кое не. Ето например банковият обир през август в Бронкс. Онази петъчна сутрин в десет и двайсет, когато са нападнали „Американ Юниън“. — Той гледаше бележките. — Няма и час по-късно Доди Ходж е получила призовка за Транспортния съд в един транзитен автобус на кръстовището на Южния булевард и Източна 149-а улица. С други думи, намирала се е в същия район, на няколко пресечки от обраната банка. Била е развълнувана, въодушевена, вдигнала е скандал.

— Не знам нищо за никаква призовка — каза детективът от нюйоркската полиция Джим О’Дел. Беше на трийсет и няколко, с оредяваща рижа коса и малко коремче.

Седеше до партньора си от Специализирания отряд за борба с байковите обири, специалния агент на ФБР Анди Стокман, четирийсетинагодишен, с буйна черна коса и без коремче.

— Излезе при едно ровене за данни, докато търсехме всичко, свързано с „ФедЕкс“ — каза Бентън на О’Дел. — Някакъв полицай се обърнал към Доди, защото създавала безредици в един автобус, и тя му казала да се прати по дяволите с „ФедЕкс“, с експресна доставка. КИЦ направи тази връзка.

— Странен израз. Не съм го чувал — каза Стокман.

— Тя обича да ползва „ФедЕкс“. Винаги бърза и иска да получи резултатите от своите драми на мига — каза нетърпеливо Бентън, защото клишетата и хиперболите на Доди не бяха важни, а самата мисъл за нея го дразнеше неимоверно. — Важното е, че тук имаме шаблон, който ще видите да се повтаря многократно с напредване на дискусията. Импулсивност. Лидер, мафиотски бос, който е вманиачен, импулсивен и движен от вътрешни сили, които не може да контролира, а и хората около него не са кой знае колко по-добри. Невинаги противоположностите се привличат. Понякога се привличат подобията.

— Като краставите магарета — отбеляза Лание.

— Жан-Батист и неговите магарета — каза Бентън. — Точно така.

— Трябва ни видеостена като тяхната — каза О’Дел на Бъргър, сякаш тя можеше да направи нещо по въпроса.

— Пожелавам ти успех. — Стокман посегна към кафето си. — Тук си плащаме даже за минералната вода.

— Би било полезно да виждаме връзките — съгласи се Бъргър.

— Не можеш да проумееш всичко, преди да ги видиш — каза Бентън. — Особено пък в сложен случай като този. Защото престъпленията всъщност не са започнали последния юни. Започнали са още преди 11-и септември, или поне моето участие в тях. Не говоря конкретно за банковите обири, а за фамилията Шандон, за огромната престъпна мрежа, която притежаваха някога.

— Какво искаш да кажеш с това „някога“? — рече О’Дел. — На мен ми изглежда, че са си живи и в чудесна форма, ако всичко, което чувам, е истина.

— Не са каквито бяха преди. Не би могъл да го разбереш. Достатъчно е да кажа, че сега е различно — каза Бентън. — Черната овца пое фамилния бизнес и в момента го закопава, или пък го хвърля в пропастта.

— Това ми звучи като ставащото в Белия дом през последните осем години — подхвърли шеговито О’Дел.

— Шандон в момента съвсем не е онази престъпна фамилия, която беше някога. — Тази сутрин Бентън нямаше чувство за хумор. — Тя е деорганизирана, върви към пълен хаос и Жан-Батист седи зад кормилото. Неговата история може да свърши само по един начин, независимо колко пъти я разказва или колко различни роли играе. Той може да запази концентрация за кратко време и може би го е направил, но натрапчивите му, обсебващи мисли са останали, защото те никога не изчезват. Не и при него, във всеки случай, и крайният изход е предвидим. Натрапчивите мисли го надвиват. Той се отклонява леко от пътя. После се отклонява много. А накрая отцепва направо през полето. Разрушителната му способност не знае граници. Обаче винаги завършва със смърт. Някой умира. А после умират много хора.

— Сигурно можем да направим модел за предвиждане и да го изобразим на стената — каза Лание на О’Дел и Стокман.

— Ще ми трябва малко време. — Стокман затрака по клавишите на лаптопа си. — Не само банковите обири, а всичко, така ли? — Той хвърли поглед към Лание.

— Тук не говорим само за банкови обири — каза тя с известно нетърпение. — Мисля, че това се опитва да подчертае Бентън и това е целта на настоящата среща. Банковите обири са дребна работа. Върхът на айсберга. Или, ако се придържаме към духа на празниците, ангелчето на върха на коледната елха. А аз искам цялата елха.

Тези думи напомниха пак на Бентън за тъпата песничка на Доди, за задъхания й фалшив глас, който пожелаваше на него и на Скарпета „весела Коледа-Додида“ — поздравление, изпълнено с намеци за сексуално насилие и за онова, което предстоеше. Скарпета щеше да бъде линчувана, а Бентън можеше да си го навре отзад или нещо такова. Той си представяше радостта на Жан-Батист Шандон. Картичката вероятно бе негова идея, първата подигравка, която скоро щеше да бъде последвана от втора: пакет от „ФедЕкс“, съдържащ бомба. И то не обикновена бомба. Имейлите на Марино я описваха като „миризлива бомба, която би могла да отнесе пръстите на докторката или дори да я ослепи“.

— Да, абсурдно е ФБР да не може да сложи такова нещо — мърмореше О’Дел. — Проклета видеостена като тази в КИЦ. Имаме нужда от помещение, десет пъти по-голямо от конферентна зала, защото това не е дърво от решения, а цяла проклета гора от решения.

— Ще го изкарам на един екран — каза Стокман. — Шейсетинчов е, също колкото онези мицубишита в КИЦ.

— Не бих казал.

— Е, горе-долу.

— Няма да стане. Ще ни трябва цял киноекран.

— Стига си мрънкал и го покажи на стената да го видим.

— Просто казвам, че е толкова сложно, че ще ни трябва поне двуетажна стена. Как да покажа всичко това на един плосък екран? Ще трябва да го смаля до вестникарски шрифт.

О’Дел и Стокман бяха работили заедно толкова дълго, че се дърлеха като отдавна женена двойка. През последните няколко месеца двамата се занимаваха с банковите обири по така наречения „модел на Бабето и Клайд“ съвместно с други специализирани отряди в други офиси на ФБР, най-вече в Маями, Ню Йорк и Детройт. Бюрото бе успяло да скрие от медиите поредицата обири и теориите си за тях, беше го направило умишлено и имаше добра причина за това. Подозираха, че бандитите са пионки в нещо много по-голямо и по-опасно. Те бяха риби лоцмани, дребни хищници, съпровождащи акулите.

Бюрото искаше акулите, а Бентън бе убеден, че знае от какъв вид и род са те. Френски акули. Акули Шандон. Въпросът обаче беше какви имена използват в момента и как да бъдат открити. Къде беше Жан-Батист Шандон? Той беше голямата бяла акула, босът, поквареният шеф на онова, което бе останало от известната престъпна фамилия. Бащата, мосю Шандон, се наслаждаваше на пенсията си в затвора със строг режим „Санте“ край Париж. Братът на Жан-Батист и пръв наследник бе мъртъв. Жан-Батист не бе подготвен за ролята на лидер, но бе мотивиран, подхранван от жестоки фантазии и натрапчиви сексуални мисли, и жадуваше за мъст. Би могъл да се контролира известно време, да сдържа истинските си наклонности, преди крехката опаковка да се разкъса, оголвайки неврони и нерви, възел от туптящи импулси, способни на убийствена жажда и гняв и на жестоки игри, по-взривоопасни от всяка бомба, обезвреждана някога от сапьорите на техния полигон. Жан-Батист трябваше да бъде обезвреден. И това трябваше да стане веднага.

Бентън бе сигурен, че именно Жан-Батист е пратил пакета бомба. Той стоеше зад него. Вероятно сам го бе изработил. Може би бе наблюдавал доставянето му предната вечер. Искаше да осакати Скарпета физически и психически. Бентън си представи как Жан-Батист стои пред сградата им, някъде в мрака, и гледа, чака Скарпета да се прибере от Си Ен Ен. Представи си как тя върви неохотно с Карли Криспин, минава покрай бездомника, омотан в няколко ката дрехи и завит с одеяло, на пейката близо до площад „Колумб“. Още първия път, когато Скарпета спомена за него, при разговора им с Лобо в колата на Марино, Бентън бе изпитал безпокойство. Някакво тревожно чувство се бе размърдало в стомаха му. И бе продължило да го човърка, колкото повече си мислеше за това. Който и да стоеше зад бомбата, целта му бе Скарпета или Бентън, или и двамата, и този някой трудно би устоял на изкушението да наблюдава последната й нощ.

Да осакати нея или Бентън. Който и да бе станал жертва, и двамата щяха да бъдат наранени, съсипани, може би не мъртви, но по-зле от мъртви. Жан-Батист би трябвало да е знаел, че Бентън е в Ню Йорк, че снощи си е бил вкъщи и е чакал жена си да се прибере от Си Ен Ен. Жан-Батист бе знаел всичко, което му е необходимо, знаел беше какво има между Скарпета и Бентън. Знаел беше, защото самият той го нямаше и никога не го бе имал. Никой не разбираше самотата по-добре от Жан-Батист, и точно защото познаваше добре адската изолация, той разбираше и нейната противоположност. Мрак и светлина. Любов и омраза. Съзидание и унищожение. Всеки две противоположности са близко свързани. Бентън трябваше да го открие. Трябваше да го спре.

Най-сигурният начин бе да атакува слабите му места. Кредото на Бентън: „Човек е толкова добър, колкото хората около него“. Постоянно си повтаряше, убеждаваше се, че Жан-Батист е допуснал грешка. Бе подбирал хората си неправилно, бе привлякъл дребни хищници, които нито имаха остър ум, нито бяха добре обучени, а и определено им липсваше опит. Сега щеше да плати за своите необмислени решения, извратени желания и субективни избори. Щеше да бъде унищожен от собствения си нездрав ум. Бабето и Клайд щяха да доведат до неговото падение. Жан-Батист не бе трябвало да се принизява до толкова дребни за мащабите на Шандон престъпления. Трябвало беше да избягва хората, негодни да служат, лабилните хора, движени от собствените си слабости и увреждания. Да стои много далеч от умствено разстроените престъпници и от банките.

Моделът бе един и същ при всеки обир, като по учебник. Набелязаният банков клон бе обиран поне веднъж в миналото, в някои случаи и повече от веднъж, и нямаше бронирана преграда между касиерите и посетителите. Обирите винаги ставаха в петък между девет и единайсет сутринта, когато бе вероятно в клона да има най-малко клиенти и най-много пари в брой. Една мила старица, която до днес бе известна на ФБР само като Бабето, влизаше, облечена в старомодна рокля и маратонки, лицето й бе скрито от шапка или кърпа. Винаги носеше тъмни очила със старомодни рамки. В зависимост от времето можеше да носи палто и вълнени ръкавици. Ако обирът ставаше в топло време, носеше найлонови ръкавици за еднократна употреба, от онези, които използват хората, работещи с храни, така че да не оставя отпечатъци или ДНК.

Винаги носеше пазарска чанта и докато се приближаваше към гишето, започваше да я откопчава. Бръкваше в чантата и вадеше оръжие, което криминалистите чрез увеличение на образа бяха установили, че винаги е едно и също: деветмилиметров пистолет с къса цев, играчка. Оранжевият връх, който по закон се слагаше на дулото на реалистичните оръжия играчки, бе махнат. Тя подаваше на касиера бележка, всеки път еднаква, на която пишеше: „Изпразни чекмеджетата в торбата! Никакви пакети с боя! Иначе си мъртъв!“. Текстът бе изписан акуратно с плътен шрифт върху малко листче хартия от чисто бял бележник. Бабето протягаше разтворената чанта и касиерът я пълнеше с пари. После тя я затваряше, излизаше бързо от банката и се качваше в кола, шофирана от нейния съучастник, човека, когото ФБР наричаше Клайд. Колата винаги бе крадена и не след дълго я откриваха на паркинга на някой мол.

Когато преди няколко часа влезе в конферентната зала, Бентън моментално позна Бабето и бележките й. Почеркът бе толкова съвършен, че приличаше на печатен шрифт. ФБР твърдеше, че е практически идентичен с шрифта, наречен Готам — обикновени букви с прост дизайн, характерен за градските табели — същия, който бе използвал човекът, адресирал плика на „ФедЕкс“ с пеещата картичка на Доди Ходж и може би същия като на пакета на „ФедЕкс“ с бомбата. Последното трудно можеше да се установи със сигурност. Според пороя от имейли на Марино разписката не бе оцеляла при обстрела с водното оръдие. Но може би нямаше и значение.

Стените на конферентната стая бяха покрити с образи на Доди Ходж в различни маскировки и с примери за почерка й, видеокадри, показващи я в дрехите на старомодна лелка, съвсем невинна наглед, как влиза и излиза от банките. Бентън би я познал навсякъде, независимо от усилията й да се маскира. Нямаше как да се отърве от голямото си лице, гушата си, тънките устни, месестия нос и щръкналите уши. Не можеше да направи кой знае какво и за внушителната си фигура и несъразмерно тънките крака. При повечето обири бе бяла, при няколко — черна, а при последния, през октомври, бе кафява. Приличаше на безобидна съседка, баба, невинна и мила. На някои от кадрите се усмихваше, докато излизаше забързано с не повече от десет хиляди долара в огнеупорната си пазарска чанта, която всеки път бе в различен цвят: червена, синя, зелена, черна, но винаги осигуряваше нужната защита, в случай че инструкциите й бъдат пренебрегнати и някой пакет с боя избухне, разпръсквайки облак от червен дим, боя, а може би и сълзотворен газ.

Беше възможно Доди Ходж никога да не привлече нечие внимание и да продължава да си обира банки дълго време, ако нейният съучастник, чието истинско име бе Джеръм Уайлд, не бе решил да си направи характерна татуировка на врата в лагера „Пендълтън“ миналия май, точно преди да дезертира. Той никога не бе съумял да скрие успешно тази татуировка, нито пък се бе опитвал — било то с висока яка, кърпа или професионален грим, какъвто използваше Доди и останки от който бяха намерени в колите за бягство. Минерален грим, бе обяснила Лание. Лабораторията на ФБР в Куантико бе открила бор нитрид, цинков оксид, калциев карбонат, каолин, магнезий, железни оксиди, кварц и слюда — добавките и пигментите, използвани във висококачествени сенки за очи, червила, основи за грим и пудри, популярни сред актьорите и моделите.

Татуировката на Джеръм Уайлд бе голяма и сложна, започваше току над лявата му ключица и свършваше зад лявото му ухо. Той вероятно не мислеше, че тя представлява проблем, защото бе само шофьор. Никога не влизаше в банките и сигурно предполагаше, че камерите няма да го уловят. Но грешеше. При един от обирите охранителна камера на ъгъла на друга банка отсреща го бе уловила ясно как седи зад волана на краден бял „Форд Таурус“, а ръката му се е протегнала през прозореца да нагласи страничното огледало. Носеше черни ръкавици с подплата от заешка кожа.

Тази снимка, която бе неговото падение, сега стоеше на един видеоекран в конферентната зала. Бентън бе виждал това лице и преди — нощес, на стопкадрите от охранителната камера в тяхната сграда. Джеръм Уайлд с тъмни очила, шапка и черни ръкавици с подплата от заешка кожа. Скелети, излизащи от ковчег, покриваха лявата страна на врата му. Кадърът от банковия обир и кадърът от снощи бяха поставени един до друг в отделни прозорци на голям плосък екран. Беше един и същ човек, риба лоцман, дребен хищник, новак, който бе твърде наивен и безразсъден, за да вярва, че някога ще го хванат, или дори да се замисля върху това. Уайлд не знаеше и не се интересуваше от базите данни с татуировки, а, изглежда, и Жан-Батист също.

Уайлд бе само на двайсет и три, беше веселяк, жадуваше за вълнения и обичаше да поема рискове, но нямаше никакви ценности или вярвания. Нямаше съвест. Определено не бе патриот и пет пари не даваше за страната си или за хората, които се сражаваха за нея. Беше се записал за морски пехотинец само заради парите и когато го бяха пратили в лагера „Пендълтън“, още не бе служил достатъчно, за да изпита болката от загубата на бойни другари. Още не се бе качил на самолета С-17, който трябваше да го откара в Кувейт, не бе направил нищо, освен да си живее живота в Калифорния на държавни разноски. Единственото, което го бе подтикнало да си направи тази дълбоко символична и сериозна татуировка, бе идеята да има татуировка, каквато и да е, стига да е „яка“, по думите на един друг войник, който вече неколкократно бе разпитван от ФБР.

Уайлд си бе получил яката татуировка и скоро след това се бе върнал в родния си Детройт за един уикенд отпуска, преди да бъде пратен на мисия. Но така и не се бе появил отново във военната база. За последно бил забелязан от някакъв негов съученик от гимназията, който бе почти сигурен, че го е видял да играе на ротативките в казиното на хотел „Гран Пале“. Записите на охранителните камери потвърдиха, че това е той. Играеше на ротативките, на рулетката, по едно време обикаляше из залата заедно с добре облечен възрастен мъж, когото ФБР бе идентифицирало като Фреди Маестро — смяташе се, че има връзки с организираната престъпност, и притежаваше, между другите неща, „Хай Ролър Лейнс“ тук, в Ню Йорк. Две седмици по-късно, в началото на юни, един банков клон близо до „Тауър Сентър Мол“ в Детройт бе ограбен от бяла жена със старомоден ленен костюм, която избягала с краден „Шевролет Малибу“, шофиран от чернокож мъж.

Бентън бе зашеметен и се чувстваше глупаво. Трябваше да прегледа наново живота си, а сега не бе подходящият момент да го направи, не и по време на такова обсъждане с такива хора в конферентната зала на КСА. Той на практика се бе превърнал от пазител на закона в шибан учен. Една проклета банкова обирджийка бе негова пациентка, а той не бе разбрал нищо, защото нямаше право да проучи миналото на Доди Ходж, нямаше право да я провери коя е и какво представлява, освен че е една противна жена със сериозно личностно разстройство, която твърди, че е леля на Хап Джъд.

Бентън можеше да си повтаря до втръсване, че дори и да я бе проверил, какво би могъл да научи? Логически погледнато, отговорът бе: нищо. Чувстваше се ядосан и унизен, искаше му се отново да е във ФБР, да носи пистолет и значка и да му е позволено да рови където, по дяволите, си иска. „Но така или иначе нямаше да откриеш нищо“, повтаряше си той, докато седеше на конферентната маса в стая, която бе, разбира се, синя — от килима и стените до тапицерията на столовете. „Никой не откри нищо, докато ти не видя снимките й на стената.“ Не я бяха разпознали. Не можеха да я потърсят и с компютрите.

Доди нямаше никакви отличителни белези, като например татуировка, които биха могли да се озоват в база данни. Никога не бе обвинявана в нещо по-сериозно от грубо поведение в автобус в Бронкс и кражба от магазин и нарушаване на обществения ред в Детройт миналия месец, и в нито един от двата случая не бе имало причина някой да свърже тази петдесет и шест годишна гръмогласна и неприятна жена с поредица умно извършени обири, които неслучайно спряха напълно, докато тя бе пациентка в „Маклийн“. Бентън непрекъснато си напомняше, че би могъл да я проверява колкото си иска и пак да не я свърже с Джеръм Уайлд или фамилията Шандон. Бяха направили тази връзка по чист късмет — лош късмет за Жан-Батист, защото за него никога нищо не бе достатъчно. Той небрежно бе оставил ДНК-то си в един краден мерцедес; напоследък бе направил много неща, с които беше прекалил. Излизаше от релси и ето че сега отново бе тук, пред тях, пред Бентън. И не бе само връзка или клон, а коренът.

На един плосък екран срещу Бентън се виждаше последната известна снимка на Жан-Батист, направена от тексаския Департамент на правосъдието преди близо десет години. Как ли изглеждаше копелдакът сега? Бентън не можеше да спре да зяпа образа на стената. Двамата сякаш се взираха враждебно право един в друг. Обръснатата глава, асиметричното лице с едното око по-ниско от другото и възпалената плът около тях, силно зачервена от химическото изгаряне, за което Жан-Батист твърдеше, че го било ослепило. Но не беше. Двама пазачи от затвора „Полански“ го бяха разбрали по трудния начин, когато Жан-Батист ги бе блъснал в една бетонна стена и бе смазал гърлата им. През пролетта на 2003-та той бе напуснал килията, в която очакваше изпълнението на смъртната си присъда, облечен в униформата на убития пазач, с табелката с името му на гърдите си и с ключовете от колата му в джоба си.

— Това не е отклонение, а промяна на темата — тъкмо казваше Лание на Бъргър.

Двете спореха доста, но Бентън не ги слушаше. Току-що бе пристигнало ново съобщение от Марино:

„Отивам в ДНК сгрдт да се срещна с луси и докторката“

— Ще е по-очевидно, когато получим нагледно изображение. Съгласна съм с Бентън. Но Джеръм не обича насилието — казваше Лание. — Никога не е обичал насилието. Дотолкова, че е дезертирал от армията. Влязъл е там само защото не можел да си намери работа, а после се чупил, защото му се отворила възможност да припечелва незаконно.

Бентън прати имейл на Марино:

„Защо?“

Лание продължаваше:

— Пипалата на Шандон са в Детройт. Както и в Луизиана, Лас Вегас, Маями, Париж, Монте Карло. В пристанищни градове. В градове с казина. Може би дори в Холивуд. Всичко, което привлича организираната престъпност.

— Но това вече не е бащата — напомни Бентън на всички около масата. — И не е братът на Жан-Батист. Ние изрязахме гнилото на ябълката през две хиляди и трета. Не стигнахме до сърцевината, но той не е от същата порода.

Отговорът на Марино:

„Часовникът на тони дериън“

Бентън продължи:

— Вие говорите за човек, който изпитва сексуална наслада да убива, за някой твърде вманиачен, твърде зависим от импулсите си, за да може успешно да управлява картел, да управлява нещо толкова сложно, каквото е бил фамилният им бизнес в продължение на близо век. Не можем да разглеждаме това като случай на организирана престъпност. Трябва да го разглеждаме като поредица от сексуални убийства.

— Бомбата е била истинска — каза Бъргър на Лание, като че ли Бентън не бе казал нищо. — Можела е да рани тежко Кей и дори да я убие. Как се вписва това в тезата за ненасилие?

— Не ме разбрахте — каза Лание. — Важното в случая е неговото намерение и ако Уайлд всъщност е само куриер, може дори да не знае какво е имало в пратката.

— Забележете и поведението му при всички тези банкови обири. Не е имало никакво насилие. Той е страхливец, стои си в колата. Даже пистолетът не е истински. — Докато говореше, Стокман работеше върху дървото от решения — или гората от решения, както го бе нарекъл — което трябваше да изкара на екрана. — Трябва да се съглася с Марти, че той и Бабето… тоест тази Доди… Извинявайте, но от половин година й викам Бабето. Та значи Джеръм и Доди просто играят по чужда свирка.

— Доди Ходж не играе по ничия свирка — каза Бентън. — Тя се съгласява да свърши нещо, ако ще получи удовлетворение от него. Ако й е забавно. Но не е марионетка. Може да бъде сговорчива и управляема само донякъде и точно тук Жан-Батист е допуснал грешка, като е избрал нея, Джеръм и изобщо всички, които вероятно е избрал. Те до един ще са непълноценни, защото и той самият е такъв.

— Тогава защо й е да краде ДВД-тата, за бога? — каза Бъргър на Лание. — Нима заради няколко филма на Хап Джъд си заслужава да я арестуват?

— Въпросът „защо“ тук е неуместен — каза Бентън. — Тя просто не е могла да се сдържи. И престъпната мрежа е била изправена пред проблем. Един от банковите им обирджии току-що е бил арестуван. Те намират адвокат, който работи за тях, а пък той се опитва да намери съдебен експерт, който работи за тях. Вместо това попадат на мен заради хистрионното поведение на Доди, нейния нарцисизъм. Тя искала да отиде в същата болница, където ходят богатите и известните. Повтарям: тя не играе по ничия свирка. Просто е лош служител.

— Кражбата на тези ДВД-та е била лош ход — съгласи се Стокман. — И досега щяха да обират банки, ако не си беше напъхала проклетите филми в гащите.

— Лош ход е било и че се е раздрънкала за Хап Джъд — добави Бентън. — Макар че то не е зависело от нея, но все пак тя е създавала проблеми, разкривала е информация. Не знаем по какъв начин е замесен Хап Джъд във всичко това, но той е свързан с Доди, с Хана Стар, а в „Хай Ролър Лейнс“ има негова снимка с Фреди Маестро, което би могло да го свърже и с Тони Дериън. Трябва да изкараме това дърво на стената, за да получим визуална представа. Ще ви покажа как е навързано всичко.

— Да се върнем към бомбата — каза Бъргър на Лание. — Искам да си изясня нещо. Смятате, че някой друг стои зад доставката на този пакет, а именно Жан-Батист, и тази ваша теория се базира на…?

— Не ми се иска да казвам „здравия разум“… — рече Лание.

— Не искате, но току-що го казахте — отвърна Бъргър. — И това ваше снизходително отношение не ни помага с нищо.

— Нека да довърша. Не съм имала ни най-малко намерение да се държа снизходително към вас, Джейми. Или към когото и да било на тази маса. От аналитична гледна точка — Лание всъщност имаше предвид „от гледна точка на един криминален аналитик на ФБР, или профайлър“, — покушението срещу доктор Скарпета, или опитът за покушение, е на лична основа. — Тя погледна към Бентън. — Бих казала даже, на интимна основа. — Сякаш намекваше, че той може да е оставил бомбата за жена си.

— Не схващам репликата за здравия разум. — Бъргър я гледаше право в очите.

Не я харесваше. Вероятно не бе от ревност или несигурност, нито пък поради някоя от обичайните причини, каращи жените с власт да се нападат една друга. Тук имаше практически проблем. Ако ФБР поемеше цялото разследване, включително за възможната връзка на Доди Ходж или Хап Джъд, или всеки друг, споменат в тази стая, със случая Хана Стар, обвинението щеше да бъде повдигнато от Щатската адвокатура, а не от окръжния прокурор на Ню Йорк, не от Бъргър. „Преглътни го“, помисли си Бентън. Тази работа обхващаше много повече от пет района. Тя беше федерална. Беше международна. Беше мръсна и изключително опасна. Ако Бъргър се замислеше поне за миг, изобщо нямаше да поиска да припари до този случай.

— Забележете описанието на бомбата — каза Лание на Бъргър. — Тук става дума за скрита угроза. Сплашване. Подигравка. Показва, че извършителят познава жертвата и нейните навици, знае какво е важно за нея. Доди Ходж може да е била главният изпълнител, но най-голямо удовлетворение би получил Шандон.

— Бих искал да съм там. — Стокман гледаше нещо на екрана на компютъра си. — Къщата на Доди Ходж в Еджуотър. — Почна да пише някакъв имейл. — Тя да няма проблем с алкохола? Навсякъде е пълно с бутилки от вино.

— Трябва да отидем. — О’Дел също гледаше екрана на Стокман. — Да видим дали ще открием бележки или нещо друго, което да я свързва с обирите и кой знае още с какво. Искам да кажа, няма нищо лошо тези момчета да оглеждат, но те не знаят каквото знаем ние.

— По-наложителната ни грижа е Жан-Батист — обади се Бентън, защото полицията и ФБР търсеха Доди, но никой не търсеше Шандон.

— Никакви бележки засега, но има няколко пистолета играчки — каза О’Дел на Стокман, докато агенти и полицаи от Специализирания отряд за борба с банковите обири претърсваха къщата на Доди и им пращаха електронна информация в реално време.

— Бинго — каза изведнъж Стокман, докато четеше от екрана. — Наркотици. Изглежда, Бабето се друса с кокаин. Освен това е пушачка. Хей, Бентън. Знаеш ли Доди да пуши френски цигари? „Голоаз“? Така ли се произнася? — И добави: — Може пък да е имала гостенин.

— Ще спра да ви слушам за малко — каза Бентън.

Това бе реплика, която действаше почти безотказно. Когато хората спореха, бяха разсеяни и погълнати от работата си, и Бентън заявеше, че ще спре да ги слуша, всички млъкваха.

— Ще ви кажа какво мисля и трябва да го чуете, защото то ще ви помогне да разберете онова, което ще видите, когато тези връзки се покажат на стената — каза той. И попита многозначително: — Как върви нашата дървовидна диаграма?

— Някой друг, освен мен да иска кафе? — обади се неловко О’Дел. — Твърде много неща се случват наведнъж, а аз трябва да се отбия до едното място.