Патриша Корнуел
Проектът Калигула (8)

7.

Доктор Уорнър Ейджи седеше на неоправеното легло в малкия, обзаведен в староанглийски стил апартамент. Пердетата бяха пуснати, за да му осигурят усамотение.

Сградите в квартала бяха нагъсто, прозорците буквално гледаха един в друг и той неволно си помисли за бившата си жена и колко трудно му беше да си намери квартира. С ужас бе забелязал колко апартаменти в центъра на Вашингтон имат далекогледи и телескопи — някои декоративни, но все пак работещи, а други предназначени за сериозно наблюдение. Например бинокъл „Орион“, закрепен върху триножник пред едно кресло, което не бе обърнато към река или парк, а към друга многоетажна сграда. Докато посредникът възхваляваше гледката, Ейджи погледна право в апартамента отсреща, където някакъв се разхождаше дибидюс гол.

За какво им бяха на хората такива уреди в претъпканите големи градове като Вашингтон или Ню Йорк, ако не за шпиониране, за воайорство? Да гледат как тъпите им съседи се събличат, правят секс, карат се и се бият, къпят се, седят на тоалетната. Ако хората мислеха, че разполагат с някакво уединение в собствените си домове или хотелски стаи, много грешаха. Сексуални хищници, крадци, терористи, правителството — не им позволявай да те видят. Не им позволявай да те чуят. Увери се, че не те гледат. Увери се, че не те слушат. Ако не те виждат и чуват, не могат да те спипат. Охранителни камери на всеки ъгъл, следене на превозните средства, скрити камери, усилватели на звука, подслушване, наблюдаване на непознатите в най-унизителните и уязвими моменти. Достатъчно е само едно късче информация да попадне в неподходящи ръце и целият ти живот може да се промени. Ако ще играеш тази игра, гледай да прецакаш другите, преди те да са прецакали теб. Ейджи никога не вдигаше щорите и не махаше пердетата, дори и през деня.

„Знаете ли коя е най-добрата охранителна система? Щорите.“ Беше давал този съвет през цялата си кариера.

И това си бе чистата истина. Същото каза и на Карли Криспин, когато се срещнаха за първи път на едно от вечерните партита на Руп Стар. Тогава тя бе прессекретар на Белия дом, а Ейджи беше консултант и се движеше в много орбити, не само на ФБР. Годината бе 2000-ата и тогава Карли бе истинска бомба: адски привлекателна, с огненочервена коса, отракана, умна и истински магнит за мъжете в моментите, когато не говореше с репортерите и можеше да казва каквото мисли. Някак си двамата се бяха озовали в библиотеката за редки книги на Руп Стар, разглеждаха стари томове по някои от любимите теми на Ейджи: за Симон Магесника и летящия светец Йосиф от Купертино, който безспорно бе притежавал способността да левитира. Ейджи й бе разказал за Месмер и й бе обяснил за целебните сили на животинския магнетизъм, а после за Брейд и Бернхайм и техните теории за хипнозата и неспокойния сън.

Беше съвсем естествено, че Карли с нейната страст към журналистиката не се интересуваше толкова от паранормалното, а бе привлечена от секцията с фотоалбуми, всички подвързани с флорентинска кожа, които Ейджи наричаше „полицейският архив на така наречените приятели на Руп“. Дълги часове те седяха един до друг на третия етаж на огромната къща и разглеждаха снимки, обхващащи десетилетия, като сочеха хората, които успяваха да разпознаят.

— Изумително е колко приятели може да си купи човек с пари и да мисли, че са истински. Ето това бих сметнал за тъжно, ако можех да се заставя да изпитам съчувствие към някой шибан мултимилиардер — бе казал Ейджи на жената, която нямаше вяра на никого, защото беше една от най-аморалните използвачки, които Руп Стар би могъл да срещне някога.

Само че Руп никога не бе управлявал финансите на Карли. Тя бе просто една атракция за останалите гости, както и самият Ейджи. Човек не можеше дори да получи интервю с някой от специалния клуб на Руп, без да плати минимум един милион долара, но можеше да бъде гост, ако Руп го харесваше и го смяташе за забавен по един или друг начин. Тогава той го канеше на вечери, на партита, за да развлича истинските му гости. Онези, които имаха пари за инвестиране. Актьори, професионални спортисти, най-новите магьосници на Уолстрийт се стичаха към голямата къща на Парк авеню и срещу привилегията да правят Руп по-богат получаваха възможността да се смесват с други светила, чиито достойнства не бяха финансови. Политици, телевизионни водещи, популярни журналисти, криминалисти, адвокати — всеки, за когото се говори по новините или пък има някоя и друга добра история, подходяща за хората, които Руп се опитваше да впечатли. Той проучваше потенциалните си клиенти, за да разбере какво ги вълнува, а после се заемаше с вербуването. Не бе нужно да познава някого, за да го включи в списъка на второкласните гости. Просто нареждаше да му пратят писмо или да му се обадят по телефона. „Рупърт Стар би желаел да се наслади на вашата компания.“

— Това е същото като да хвърляш фъстъци на слоновете — бе казал Ейджи на Карли в онази незабравима вечер. — Ние сме фъстъците, а те са слоновете. Никога няма да сме в тяхната категория, дори и да остареем като слонове, а несправедливата ирония е, че някои от тези слонове не са достатъчно порасли, за да играят в цирка. Виж това слонче. — И почука с пръст по снимката на едно момиче с някак дива красота, което се взираше дръзко в обектива, прегърнало Руп. Отдолу бе отбелязана годината: 1996.

— Сигурно е някоя млада актриса. — Карли се опитваше да познае коя точно.

— Опитай пак.

— Добре де, коя е? — попита Карли. — Хубава е по наистина особен начин. Като много красиво момче. Може и да е момче. Не, струва ми се, че виждам гърди. Да. — Тя отмести ръката на Ейджи и обърна страницата. Докосването й го сепна. — Ето още една. Определено не е момче. Леле! Наистина е страхотна, ако пренебрегнеш рамбовското й облекло и липсата на грим; има чудесно тяло, много атлетично. Опитвам се да се сетя в кой филм съм я гледала.

— Не си я гледала, а и никога няма да се сетиш. — Той остави ръката си там, където беше, с надеждата, че тя може да я отмести пак. — Ето ти една подсказка: ФБР.

— Сигурно се занимава с организирана престъпност, щом е попаднала в тази звездна колекция. — Сякаш човешките същества не бяха по-различни от скъпоценните стари коли на Руп. — И то от страната на престъпниците. Не би могла да има друга връзка с ФБР при положение, че е въшлива от пари. Освен ако не е някоя като нас. — Имаше предвид от второкласните гости.

— Не е като нас. Би могла да купи тази къща и пак ще й останат много.

— Коя е тя, по дяволите?

— Луси Фаринели. — Ейджи намери друга снимка, на която Луси бе в подземния гараж на Стар, седнала зад волана на един „Дюзенберг“: изглеждаше решена да хване цаката на безценната кола. Всъщност не би се поколебала да я подкара и вероятно го бе направила в онзи ден или в някой друг, когато бе ходила в счетоводната кантора „Стар“ да си преброи парите.

Ейджи не знаеше дали е така. С Луси не се бяха засичали в къщата, по простата причина, че той бе последният човек, когото биха поканили да я забавлява. Ако не друго, тя щеше да го помни от Куантико, където още като гимназиален вундеркинд бе помагала за разработката и програмирането на Интелигентната криминална мрежа, която Бюрото наричаше просто ИКМ.

— Добре де, знам коя е. — Карли бе заинтригувана, щом осъзна връзката на Луси със Скарпета и особено с Бентън Уесли, който бе висок и красив, с лице като изсечено от гранит; или по нейните думи: „Моделът за онзи актьор от «Мълчанието на агнетата», как му беше името, дето играеше Крофърд?“.

— Дрън-дрън. Бентън даже не беше в Куантико, когато снимаха филма. Работеше по някакъв случай навън. Дори самият той ще ти го каже, макар че е надменен копелдак — отвърна Ейджи с нещо повече от обикновен гняв. Други чувства също се размърдваха в него.

— Значи ги познаваш? — Тя бе впечатлена.

— Цялата шайка. Аз ги познавам, но те в най-добрия случай ме знаят само по име. Не съм приятел с тях. Е, с изключение на Бентън. Той ме познава доста отблизо. Знаеш как е, животът и неговите объркани взаимовръзки. Бентън чука Кей. Кей обича Луси. Бентън урежда Луси със стаж във ФБР. Уорнър е преебан.

— Защо да си преебан?

— Какво представлява изкуственият интелект?

— Заместник на истинския — отсече тя.

— Разбираш ли, на човек не му е лесно, когато носи такова нещо. — Той докосна слуховия си апарат.

— Изглежда, ме чуваш достатъчно добре, така че нямам представа за какво говориш.

— Достатъчно е да кажа, че можеха да ми възложат някои задачи, да ми дадат някои възможности, ако не се бе появила компютърна система, която да ги върши.

Може би беше заради виното — отлично бордо — но той започна да разправя на Карли за неблагодарната си и несправедлива кариера и колко тежко му се е отразила, за хората с техните проблеми и за ченгетата с техните стресове и травми. И за онези, които са най-зле — агентите, на които не им се позволява да имат проблеми, как не им се позволява да са хора, как за тях ФБР винаги е на първо място и затова ги карат да си изливат душата пред назначени от Бюрото психолози. Как трябва да ги дундуркаш, да ги държиш за ръчичка и да избягваш да ги питаш за криминални случаи — или даже изобщо да не ги питаш, ако случаите са сензационни. Илюстрира думите си с пример от Академията на ФБР в Куантико, Вирджиния, през 1985-а, когато един заместник-директор, Пруит, му бе казал, че е невъзможно глух човек да влиза в затвор с максимална сигурност и да провежда разпити.

Имаше нескрити рискове в това да използваш съдебен психиатър, който носи слухов апарат и чете по устните. Бюрото не смяташе да използва човек, който би могъл да разбере грешно казаното от насилниците или постоянно да ги моли да повтарят. А какво щеше да стане, ако те го разберяха погрешно? Ако изтълкуваха невярно някой негов жест, начина, по който си кръстосва краката или си накланя главата? Ами ако на някой параноичен шизофреник, който току-що е разчленил жена и й е избол очите, не му хареса как Ейджи се взира в устните му?

В онзи момент Ейджи бе разбрал какво представлява той за ФБР — сега и завинаги. Сакат човек. Дефектен човек. Недостатъчно внушителен човек. Тук не ставаше дума за способността му да анализира маниаците и убийците. Ставаше дума за облика му, за начина, по който представя всемогъщото Бюро. Ставаше дума за това, че е неудобен. Бе отвърнал на Пруит, че разбира неговата позиция и че ще направи всичко, от което ФБР се нуждае. Трябваше или да им играе по свирката, или да се откаже, а той открай време бе копнял да се примъкне към огъня на ФБР — още откакто бе хилав малчуган, който си играеше на стражари и апаши, на армията и Ал Капоне, и стреляше с тапешник, почти без да чува гърмежа му.

Пруит му каза, че Бюрото може да го използва за вътрешна работа. За критични инциденти, управление на стреса, в Отдела за грижи за агентите под прикритие — в общи линии психологически услуги за служителите на реда и най-вече за агентите, връщащи се от дълбоко прикритие. В групата пациенти бяха включени и специалните агенти по надзора, профайлърите. Тъй като Отделът по поведенчески науки бе сравнително нов, Бюрото бе сериозно загрижено дали стресът, на който се подлагат непрекъснато профайлърите, не се отразява на способността им да събират информация и на оперативната им ефективност. В този момент от донякъде едностранния диалог Ейджи попита Пруит дали ФБР се е замисляло да направи документална психологическа оценка на самите престъпници, защото той би могъл да помогне в това. Ако му дадяха достъп до необработените данни, като например записи от разпити, мнения на психолози, снимки от местопрестъплението и аутопсията, пълната документация по случаите, която да проучи и анализира, би могъл да създаде значима база данни и да се превърне в онзи ценен ресурс, който би трябвало да бъде.

Това не беше същото като да седи и да разговаря с един убиец, но бе по-добре, отколкото да изпълнява ролята на милосърдна сестра, да е само една поддържаща система, докато истинската работа, работата, която носи удовлетворение и признание, отива при по-нисшите служители, които нямат неговата квалификация, интелигентност или усет. Като Бентън Уесли.

— Естествено, когато разполагаш с изкуствен интелект като ИКМ, не се нуждаеш от ръчен анализ на данните — каза Ейджи на Карли, докато разглеждаха снимките в библиотеката на Руп Стар. — В началото на деветдесетте статистическите пресмятания и различните видове сортиране и анализ вече се правеха автоматично. Всичките ми усилия бяха вкарани в чудесната интелигентна програма на Луси. Да продължавам да се занимавам със същото би било все едно да чистя ръчно памук, след като Илай Уитни е изобретил памукочистачката. Върнах се към правенето на психологически оценки на агентите — само за това ме биваше според шибаното ФБР.

— Представи си как се чувствам аз, като знам, че президентът на Съединените щати си приписва заслугите за моите идеи. — Както обикновено, Карли насочи темата към себе си.

По-късно я разведе из къщата, докато останалите гости се забавляваха няколко етажа по-долу, и я чука в една стая за гости, като отлично съзнаваше, че онова, което я е възбудило, не е самият той. Беше сексът и насилието, властта и парите, и разговорите за тях — същността на Бентън, Скарпета, Луси и всички други, обладани от тяхната магия. След това Карли не искаше нищо повече, а Ейджи искаше още, искаше да е с нея, искаше да я люби до края на живота си, и когато накрая тя му каза, че трябва да престане да й пише имейли и да й оставя съобщения, бе прекалено късно. Злото беше сторено. Той невинаги знаеше със сигурност колко високо приказва или кой подслушва разговорите им и бе достатъчна само една грешка, за да провали всичко — оставяше гласово съобщение на телефона на Карли, а в същото време жена му случайно бе пред затворената врата на кабинета му и се канеше да влезе със сандвич и чаша чай.

Бракът им бе разтрогнат бързо. С Карли продължиха да поддържат нередовна връзка от разстояние; той получаваше информация за нея предимно от новините, когато тя започна поредица от медийни изяви. После, преди около година, прочете, че се готвело ново телевизионно шоу, „Докладът на Криспин“. Описваха го като предаване за хаплива журналистика и разговори с полицаи, което ще набляга върху текущите случаи и ще включва зрителски обаждания. Ейджи реши да се свърже с нея, за да й направи предложение, а може би и повече от едно. Беше самотен. Не бе преодолял влечението си към нея. А и честно казано, трябваха му пари. Вече рядко го търсеха за консултантски услуги, връзките му с ФБР бяха скъсани малко след напускането на Бентън, донякъде заради историята с него, която някои смятаха за неприятна случка, а други за саботаж. През последните пет години работата му се бе променила. Задоволяваше се с огризки, плащаха му предимно дребни суми в брой за услуги към предприятия, частни лица и организации, които извличаха огромни печалби от способността си да манипулират купувачите, клиентите, пациентите, полицията или дреме му още кой. Ейджи не правеше нищо друго, освен да подгъва крак пред по-нисши от него, да пътува без спиране, доста често до Франция, да затъва все повече в неизвестност, дългове и отчаяние. И тогава срещна Карли, чиито перспективи бяха също толкова ужасни, а никой от двамата вече не бе млад.

Най-важното, от което се нуждае човек в нейното положение, е достъп до информация, изтъкна й той, а проблемът, с който ще се сблъска, е, че експертите, от които зависи успехът й, няма да желаят да застанат пред камерата. Добрите специалисти не говорят. Не могат. Или пък, като Скарпета, имат договори и не смееш да ги попиташ. Но можеш да разказваш. Това бе тайната, която разкри на Карли. Идвай в студиото подготвена, заредена с всичко, което трябва да знаеш, и не питай — просто разказвай. Той можеше да души и да събира информация зад кулисите, да я снабдява с транскрипции на разговори, така че горещите й новини да са подкрепени, потвърдени или поне да не могат да бъдат опровергани.

Разбира се, с удоволствие щял да се появява в ефир с нея винаги когато тя пожелае. Това щяло да е нещо ново за него: никога не бил заставал пред камера и не бил давал интервюта. Не каза, че е защото никога не са му искали, а и тя с нищо не издаде, че знае причината. Карли не беше добър човек, както и той, но се държеше с него достатъчно любезно. Просто се търпяха един друг и бяха навлезли в ритъм, в хармонията на едно професионално съзаклятие, което обаче не се бе превърнало в нищо повече, а и той вече бе приел, че онази нощ с бордото в дома на Стар няма да се повтори.

Фактът, че онова, което бе събрало Ейджи и Карли, се оказа част от едно по-голямо бъдеще, не бе съвпадение, защото той не вярваше в съвпадения. Тя пък не вярваше в свръхсетивни възприятия и полтъргайсти и не бе нито приемащ, нито предаващ телепат — всяка информация, стигаща до нея, бе твърде забулена в сетивен шум. Но Карли вярваше в онова, което притежаваха семейство Стар — особено Хана, дъщерята на Руп — и когато тя изчезна, двамата моментално се възползваха от тази възможност. Това бе случаят, който чакаха. Той им се полагаше по право, принадлежеше им, заради един по-раншен контакт, който според Ейджи не бе случаен, а представляваше предаване на информация от страна на Хана. Беше я срещнал в къщата на баща й и я бе запознал със своите паранормални занимания, а после и с разни хора в страната и в чужбина, за един от които тя се бе омъжила. Не беше изключено Хана да е започнала да праща телепатични сигнали след изчезването си. Не беше изключено скоро и Харви Фоли да му прати нещо. Не мисъл или образ, а съобщение.

Какво да прави с този човек? Ейджи бе страшно нетърпелив и почваше да се дразни. Беше отговорил на имейла на Харви преди час, а още нямаше никаква вест от него. Не можеше да си позволи лукса да чака повече, ако искаше Карли да обяви новината тази вечер, докато при нея е съдебната патоложка, направила аутопсията на Тони. Какъв по-добър момент от това? Би трябвало той да седи там. Само че не бе поканен. Не можеха да го поканят, когато Скарпета участва в шоуто, не му бе позволено да присъства в студиото, нито дори в сградата. Тя отказваше да се явява заедно с него — според Карли не смятала, че заслужава доверие. Може би Ейджи щеше да й даде урок за това кой заслужава доверие и да направи услуга на Карли. Имаше нужда от този транскрибиран текст.

Как да се свърже с Харви по телефона? Как да го въвлече в разговор? Как да изтръгне от него онова, което знае? Замисли се дали да не му прати втори имейл с телефонния си номер и молба да му звънне, но това нямаше да помогне. Единственият начин обаждането да послужи за целите на Ейджи бе Харви да набере започващия с 1–800 номер на уеб базираната телефонна служба за хора с увреден слух, но пък тогава би разбрал, че е подслушван от трето лице, което записва всяка казана от него дума в реално време. Ако наистина бе толкова предпазлив и травматизиран, колкото изглеждаше, не би допуснал подобно нещо.

Ако обаче Ейджи му позвънеше, Харви нямаше да има представа, че думите му се транскрибират — това бе сигурна работа, почти като аудиозапис, но съвсем легално. Ейджи го правеше всеки път, когато говореше с разни източници на информация от името на Карли, и в редките случаи, когато човекът се оплачеше или заявеше, че не е казвал подобно нещо, Карли вадеше транскрибирания текст, който не включваше думите на Ейджи, а само казаното от източника, което бе още по-добре. При положение че въпросите и коментарите на Ейджи не бяха съхранени, Карли можеше да тълкува думите на интервюирания кажи-речи както й е угодно. А и повечето хора просто искаха да са важни. Не ги интересуваше дали ги цитират неправилно, стига тя да не бърка името им или, ако случаят го изисква, да пази анонимността им.

Ейджи нетърпеливо зачука по интервала на лаптопа си, за да го извади от режима на сън и да провери дали няма пристигнали нови имейли в пощенската му кутия в Си Ен Ен. Нищо интересно. Проверяваше на всеки пет минути, но от Харви нямаше отговор. Препрочете по-раншния имейл от Харви.

„Уважаеми д-р Ейджи,

Гледал съм Ви в «Докладът на Криспин», но не Ви пиша, защото искам да се появя в шоуто. Не искам внимание.

Казвам се Харви Фоли. Аз съм свидетел на случая с убитата бегачка, която както видях току-що по новините, е била идентифицирана като Тони Дериън. Рано тази сутрин карах по 110-а улица покрай Сентръл Парк и съм сигурен, че видях как я измъкват от едно жълто такси. Сега вече подозирам, че са измъквали трупа й. Това беше само минути преди да я открият.

Хана Стар също е видяна за последно в жълто такси.

Дадох показания пред полицията, на следователката Л. А. Бонел, и тя ми каза, че не бива да говоря с никого за това, което съм видял. Тъй като Вие сте съдебен психиатър, вярвам, че мога да Ви се доверя и че ще използвате информацията ми интелигентно и при най-строга дискретност.

Ясно е, че съм загрижен дали обществото не трябва да бъде предупредено, обаче не мисля, че на мен се пада да го сторя, а и без това не мога да го направя, без да си навлека неприятности с полицията. Но няма да си простя, ако някой друг бъде наранен или убит. Вече се чувствам виновен, че не спрях, а продължих с колата. Трябваше да спра и да проверя какво й е. Сигурно е било прекалено късно, но пък ако не е било? Много съм разстроен заради това. Не знам дали приемате частни пациенти, но може би рано или късно ще имам нужда да поговоря с някого.

Моля Ви да постъпите с информацията както сметнете за правилно, но не разкривайте, че е дошла от мен.“

Искрено ваш: Харви Фоли

Ейджи цъкна върху папката за изпратени писма и намери имейла, който бе написал преди четирийсет и шест минути в отговор на този. Прегледа го отново, като се чудеше дали нещо в него не е обезкуражило Харви да му отговори:

„Харви,

Моля те, дай ми телефонен номер, на който мога да се свържа с теб, и ще поговорим спокойно и разсъдливо върху това. Междувременно настоятелно те съветвам да не го обсъждаш с никой друг.“

Поздрави: д-р Уорнър Ейджи

Харви не бе отговорил, защото не искаше Ейджи да му се обажда. Вероятно там беше работата. Полицията му бе казала да не говори и той се страхуваше да разкрие нещо повече от онова, което бе издал досега. Вероятно вече съжаляваше, че се е свързал с Ейджи, или просто не си бе проверявал имейла през последния час. Ейджи не успя да намери в указателя телефон на името на Харви Фоли, бе попаднал на един в интернет, но той не работеше. Харви можеше поне да му благодари или най-малкото да покаже, че е получил имейла му. Явно го пренебрегваше. Не бе изключено да се свърже с някой друг. Ако не умееше да обуздава импулсите си, току-виж разкрил ценната информация на другиго и Ейджи пак щеше да остане с пръст в уста.

Насочи дистанционното към телевизора и натисна бутона за включване. Екранът светна на Си Ен Ен. Пак рекламираха гостуването на Скарпета тази вечер. Ейджи си погледна часовника. Монтирани кадри: Скарпета излиза от служебен бял джип, преметнала през рамо чантата си за изследване на местопрестъпления; Скарпета в бял работен комбинезон, застанала на мобилна платформа — огромен камион с ремарке и пресяващи съоръжения, предназначен за масови бедствия като катастрофи на пътнически самолети; Скарпета в студиото на Си Ен Ен.

— Това, от което се нуждаем, е факторът Скарпета, и за тази цел разполагаме с нашата собствена Д-р Кей Скарпета. Най-добрите съдебномедицински съвети по телевизията тук, по Си Ен Ен. — Стандартната реплика на водещия в последно време, преди плавно да премине към интервю с нея. Тя звучеше в ума на Ейджи, сякаш действително я чуваше, докато седеше в спалнята си и гледаше беззвучната реклама по телевизора. Скарпета и нейният специален фактор спасяват случая от провал. Ейджи гледаше кадри с нея и с Карли, трийсетсекунден клип, рекламиращ тазвечерното шоу — шоу, в което трябваше да гостува той. Карли беше превъртяла на тема рейтинга, бе сигурна, че няма да издрапа до нов сезон, ако нещо не се промени драстично, а ако предаването й бъдеше спряно, какво щеше да прави Ейджи? Той бе свикнал да го издържат други — нисшите смъртни или пък Карли, която не изпитваше към него същото, което той към нея. Ако отрежеха шоуто, отрязваха и него.

Стана от леглото и отиде да си вземе слуховия апарат от плота в банята. Погледна в огледалото брадясалото си лице и оредяващата сива коса. Човекът, отвърнал на погледа му, му се стори хем познат, хем чужд. Хем беше той, хем не беше. Кой си вече ти? Отвори едно чекмедже, видя ножица и бръснач и ги сложи върху малка кърпа, която почваше да мирише на вкиснато. Включи слуховия си апарат и чу звъненето на телефона. Пак някой, който искаше да се оплаче от телевизора. Той намали звука и Си Ен Ен премина от едва доловим бял шум към умерено силен шум, който за хора с нормален слух би бил доста силен и дразнещ. После се върна до леглото да си подготви нещата. Взе два джиесема: единият „Моторола“ с номер от Вашингтон, окръг Колумбия, регистриран на негово име, другият — евтин „Тракфон“ с предплатени минути, който бе купил за петнайсет долара от един магазин за туристи на Таймс Скуеър.

Свърза блутут дистанционното на слуховия си апарат с „Моторолата“ и от лаптопа влезе в уеб базираната служба за транскрибиране на разговори. Цъкна на „Входящи разговори“ в горната част на екрана и въведе вашингтонския си номер. На евтиния телефон набра започващия с 1–800 номер на службата, а след като го подканиха да въведе десетцифрения номер, на който иска да се обади — и вашингтонския си номер, последван от знака „диез“.

„Тракфонът“ в дясната му ръка се свърза с „Моторолата“ в лявата и тя иззвъня. Той натисна бутона за приемане и я поднесе към лявото си ухо.

— Ало? — каза с нормалния си дълбок глас, едновременно приятен и насърчителен.

— Обажда се Харви. — Нервен тенор, глас на млад и много разстроен човек. — Сам ли сте?

— Да, сам съм. Как се чувствате? Струвате ми се неспокоен — каза Ейджи.

— Иска ми се да не го бях видял. — Тенорът се запъна, сякаш аха-аха да заплаче. — Разбирате ли? Не съм искал да виждам подобно нещо, да се замесвам. Трябваше да спра колата. Трябваше да се опитам да помогна. Ами ако тя още е била жива, когато видях да я извличат от жълтото такси?

— Кажете ми точно какво видяхте.

Ейджи говореше разумно, разсъдливо, с лекота влязъл в ролята си на психиатър, като сменяше телефоните на лявото си ухо, а разговорът му със самия себе си се записваше в реално време от някакъв човек, когото не познаваше и с когото никога не бе говорил, идентифициран само като оператор 5622. Плътен черен текст се появяваше в прозореца на уеб браузъра върху компютърния екран, докато Ейджи говореше с два различни гласа по два различни телефона, вмъквайки неясно мърморене и шумове като от лоша връзка, а в същото време операторът записваше само фалшивия диалог на Харви Фоли.

„… Когато говорих със следователката, тя спомена нещо, че полицията знаела, че Хана Стар е мъртва, защото открили разложена коса. (неясно) Къде ли? Ами, тя… тя следователката не каза. Може би вече знаят за някакъв таксиметров шофьор, защото са видели Хана да влиза в такси? Може би знаят много неща, които не са разкрили заради последиците, защото ще е лошо за града. Да, точно така. Заради пари. (неясно) Но ако косата на Хана е открита в такси и никой не е съобщил за това (неясно) лошо, много лошо. (неясно) Вижте, връзката се губи. (неясно) А и без това не бива да говоря. Наистина съм уплашен. Трябва да затварям.“

Уорнър Ейджи прекъсна разговора, маркира текста, копира го и го пейстна в един документ на „Уърд“. Прикачи файла към имейл, който щеше да пристигне на айфона на Карли след секунди:

„Карли,

Пращам ти приложен транскрибирания текст на това, което току-що ми каза един свидетел по телефона. Както обикновено, не е за публикация или излъчване, защото трябва да пазя в тайна самоличността на източника си. Но предлагам текста като доказателство в случай, че някой задава въпроси.“

Уорнър

Натисна бутона „Изпрати“.

 

 

Студиото на „Докладът на Криспин“ навяваше мисли за черна дупка. Черни акустични плочки, черна маса и черни столове върху черен под, а над тях релси с боядисани в черно прожектори. Скарпета предполагаше, че това би трябвало да подчертава сериозността на новините и да вдъхва чувство за реална драма, което бе характерният за Си Ен Ен стил и точно нещото, което Карли Криспин не предлагаше.

— ДНК-то не е сребърен куршум — каза Скарпета в ефир. — Понякога изобщо не носи практическа полза.

— Шокирана съм. — Карли, облечена в яркорозово, което никак не отиваше на медночервената й коса, тази вечер бе необичайно оживена. — Най-почитаното име в съдебната медицина не вярва, че ДНК-то носи практическа полза.

— Не казах това, Карли. Изтъкнах същото, което твърдя от две десетилетия: че ДНК не е единствената улика и не може да замести едно задълбочено разследване.

— Хора, ето, чухте го! — Лицето на Карли, подуто от силикон и парализирано от ботокс, впери поглед в камерата. — ДНК-то не носи практическа полза.

— Повтарям, не казах това.

— Доктор Скарпета, хайде да бъдем честни. ДНК-то е важно. Всъщност ДНК-то може да се окаже най-важната улика в случая Хана Стар.

— Карли…

— Няма да ви питам за него — прекъсна я Карли с вдигната ръка и смени тактиката. — Цитирам Хана Стар като пример. ДНК-то би могло да докаже, че тя е мъртва.

На мониторите в студиото се появи снимка на Хана Стар — същата, която показваха по новините от седмици. Боса и красива, с бяла лятна рокля с дълбоко деколте, застанала на алея край плажа, усмихваща се замечтано на фона на палми и блестящо синьо море.

— Така смятат много от хората, работещи в криминалната област — продължи Криспин. — Въпреки че не искате да го признаете публично. А като не признавате истината — гласът й стана обвинителен, — позволявате да се правят опасни заключения. Ако тя е мъртва, не трябва ли да го знаем? Не трябва ли Боби Фулър, бедният й съпруг, да го знае? Не трябва ли да започне официално разследване на убийството и да се вземат заповеди за обиск?

На мониторите се появи друга снимка, която се въртеше по телевизията от седмици: Боби Фулър с белозъбата си усмивка, в дрехи за тенис, седнал зад волана на своето червено „Порше Карера GT“ за четиристотин хиляди долара.

— Не е ли вярно, доктор Скарпета? — попита Карли.

— На теория ДНК-то не може ли да потвърди нечия смърт? Ако разполагате с ДНК от коса, която сте открили някъде, например в кола?

— Не е възможно ДНК-то да потвърди, че някой е мъртъв — каза Скарпета. — ДНК-то определя самоличността.

— ДНК-то със сигурност може да ни каже дали източникът на косата, открита в някоя кола например, е Хана.

— Няма да коментирам.

— Ами ако освен това косата показва признаци на разлагане?

— Не мога да обсъждам фактите по този случай.

— Не можете или не искате? — рече Карли. — Какво е това, което криете от нас? Да не би неудобната истина, че експерти като вас може да грешат по въпроса какво се е случило с Хана Стар?

Още един изтъркан образ се появи на мониторите: Хана в костюм на Долче и Габана, с очила и прибрана отзад дълга руса коса, седи зад бюро в стил Бидермайер в един ъглов кабинет с изглед към Хъдсън.

— Че трагичното й изчезване може да е нещо съвсем различно от онова, което предполагат всички, включително и вие. — Въпросите на Карли, излагани като факти, придобиваха тона на кръстосан разпит.

— Карли, аз съм съдебен лекар в Ню Йорк Сити. Сигурна съм, че разбирате защо не мога да водя този разговор.

— Строго погледнато, работите на частен договор, а не сте наета от градските власти.

— Наета съм от главния съдебен лекар на Ню Йорк Сити и отговарям лично пред него.

Нова снимка: изградената през 50-те години фасада от сини тухли на Службата по съдебна медицина в Ню Йорк Сити.

— Вие работите безвъзмездно. Мисля, че говореха за това по новините — доброволно отдавате времето си на нюйоркската служба. — Карли се обърна към камерата. — За зрителите, които може би не знаят, нека обясня, че доктор Кей Скарпета е съдебен лекар в Масачузетс и работи също така като нещатен сътрудник, без заплащане, към Службата за съдебна медицина в Ню Йорк Сити. — Обърна се към Скарпета. — Макар че не ми е съвсем ясно как можете да работите едновременно за Ню Йорк Сити и за щата Масачузетс.

Скарпета не сметна за нужно да обяснява.

Карли вдигна един молив, сякаш се готвеше да си води бележки, и каза:

— Доктор Скарпета, самият факт, че не желаете да говорите за Хана Стар, означава, че я смятате за мъртва. Ако не мислехте, че е мъртва, за вас нямаше да е проблем да изкажете мнението си. Защото тогава тя не би била ваш случай.

Не беше вярно. Съдебните патолози можеха при нужда да преглеждат живи пациенти или да се занимават със случаи на изчезнали лица, които се смятат за мъртви. Скарпета обаче не желаеше да пояснява.

Вместо това каза:

— Не е уместно да обсъждаме подробности от никой случай, който се разследва или по който няма произнесена присъда. Това, което се съгласих да правя във вашето предаване тази вечер, Карли, е да проведем обща дискусия за съдебномедицинските улики, и по-специално за веществените следи, при които едно от най-често срещаните изследвания е микроскопският анализ на коса.

— Добре. Да говорим тогава за веществени следи, за коса. — Тя почукваше с молива по листовете пред себе си. — Не е ли вярно, че изследванията на коса могат да докажат, че тя е паднала след смъртта на човека? Ако косата е открита например в кола, която е използвана за превоз на трупа?

— ДНК-то не може да каже дали някой е мъртъв — повтори Скарпета.

— Тогава, хипотетично, какво може да ни каже косата, ако да речем коса, идентифицирана като тази на Хана, бъде открита на някакво място, например в кола?

— Защо не обсъдим микроскопското изследване на коса като цяло? Нали за това се споразумяхме, че ще говорим днес?

— Добре, нека да е като цяло — съгласи се Карли. — Кажете ни как бихте могли да определите дали косата е от мъртвец. Намирате коса някъде, да речем в кола. Как можете да определите дали човекът, от когото е паднала, е бил жив или мъртъв в онзи момент?

— Послесмъртните увреждания на корените или липсата им могат да ни кажат дали косата е паднала от жив човек или от труп — отвърна Скарпета.

— Именно за това говорех. — Тя почукваше с молива си като метроном. — Защото според моите източници в случая на Хана Стар има открита коса и тя определено проявява признаци за уврежданията, които бихте свързали със смърт и разлагане.

Скарпета нямаше никаква представа за какво говори Карли и се зачуди дали не бърка някои детайли от случая на Хана Стар със случая на изчезналото невръстно момиченце Кейли Антъни, в който косми от косата й бяха открити в багажника на семейната кола и се твърдеше, че показвали признаци на разлагане.

— Е, как можете да обясните наличието на коса с увреждания, каквито настъпват след смъртта, ако човекът не е мъртъв? — Карли прикова Скарпета с поглед, който изглеждаше вечно стреснат.

— Не знам точно какви увреждания имате предвид — каза Скарпета и й мина през ума, че може би трябва да напусне студиото.

— Ами, да речем, от насекоми. — Карли почукваше силно с молива. — Някои източници ме информираха, че косата, открита по случая на Хана Стар, показва признаци на увреждане, каквото настъпва след смъртта. — Обърна се към камерата. — И това още не е оповестено публично. Сега, тази вечер, в моето шоу, го обсъждаме за първи път.

— Уврежданията от насекоми невинаги означават, че човекът, от когото е косата, е мъртъв — отговори Скарпета на въпроса, избягвайки темата за Хана Стар. — Ако от косата ви по естествен път паднат косми в дома ви, в колата ви, в гаража ви, те могат и всъщност е много вероятно да бъдат увредени от насекоми.

— Може би ще обясните на нашите зрители как насекомите увреждат косата?

— Ядат я. Под микроскоп можете да видите следите от гризане. Ако откриете косми с такъв вид увреждане, обикновено заключавате, че косата не е паднала скоро.

— И заключавате, че човекът е мъртъв. — Карли насочи молива към нея.

— Въз основа само на този признак, не, не можете да направите подобно заключение.

На мониторите се появиха микроскопски снимки на два човешки косъма с увеличение 50 пъти.

— Добре, доктор Скарпета, имаме няколко снимки, които вие помолихте да покажем на нашите зрители — обяви Карли. — Кажете ни точно какво виждаме.

— Послесмъртна ивица около корена — обясни Скарпета. — Или както го описва изтъкнатият изследовател на веществени следи Ник Петрако, тъмна елипсовидна ивица, която изглежда съставена от група паралелни продълговати въздушни кухини по дължината на косъма най-близо до скалпа.

— Олеле! Нека го преведем за нашите зрители, а?

— На снимките, които виждате, това е тъмната област над издутия корен. Виждате ли тъмната ивица? Достатъчно е да кажа, че подобно явление не се наблюдава при живи хора.

— А космите, които гледаме, са на Хана Стар — каза Карли.

— Не, в никакъв случай. — Ако сега станеше и си излезеше, само щеше да влоши нещата. „Просто го изтърпи“, каза си Скарпета.

— Не са ли? — Драматична пауза. — Чии са тогава?

— Просто показвам примери за това какво може да ни даде микроскопският анализ на коса — отвърна Скарпета, сякаш въпросът бе разумен, какъвто изобщо не беше.

Карли адски добре знаеше, че косата не е от случая Хана Стар. Адски добре знаеше, че това е само обикновен пример от една пауър пойнт презентация, която Скарпета редовно изнасяше на студентите по съдебна медицина.

— Значи тези косми не са на Хана и не са свързани с нейното изчезване?

— Те са просто пример.

— Е, предполагам, че на това му викат „Факторът Скарпета“. Измъквате някакъв трик от шапката си, за да подкрепите своята теория, която явно гласи, че Хана е мъртва, и точно затова ни показвате косми от мъртвец. Ами добре, аз съм съгласна, доктор Скарпета — каза бавно и натъртено Карли. — Вярвам, че Хана Стар е мъртва. И вярвам, че случилото се с нея може да има нещо общо с бегачката, която бе брутално убита в Сентръл Парк, Тони Дериън.

На мониторите се появи снимка на Тони Дериън в прилепнали панталони и тясна блузка, а зад нея се виждаха писти за боулинг; после друга — този път на трупа й на местопрестъплението.

Това пък откъде се бе взело? Скарпета не показа шока си. Откъде бе докопала Карли снимка от местопрестъплението?

— Както знаем — каза Карли Криспин към камерата, — аз си имам своите източници и невинаги мога да разкривам кои са, но мога да потвърдя информацията с документи. Достатъчно е да кажа, че разполагам с информация, че поне един свидетел е съобщил на Нюйоркското полицейско управление, че рано тази сутрин е видял как извличат тялото на Тони Дериън от жълто такси, че явно шофьорът е измъквал тялото й от таксито. Известно ли ви е това, доктор Скарпета? — Произнесе тези думи под бавното ритмично почукване на молива.

— За разследването по случая Тони Дериън също няма да говоря. — Скарпета се помъчи да не позволи на снимката от местопрестъплението да я разсее. Приличаше на някоя от снимките, направени тази сутрин от съдебномедицинския следовател на ССМ.

— Искате да кажете, че има за какво да се говори? — рече Карли.

— Не казвам това.

— Нека да напомня на всички, че Хана Стар бе видяна за последно да се качва в жълто такси след вечеря с приятели в Гринич Вилидж точно преди Деня на благодарността. Доктор Скарпета, знам, че няма да говорите за това. Но нека ви попитам нещо, на което можете да отговорите. Предотвратяването на престъпления не е ли част от задачата на съдебния лекар? Не трябва ли да разберете защо е умрял някой, за да попречите същото да се случи с друг?

— Абсолютно правилно — каза Скарпета. — И именно предотвратяването на престъпления понякога изисква тези от нас, които отговарят за общественото здраве и обществената безопасност, да са изключително предпазливи каква информация разкриват.

— Добре, нека ви попитам следното. Нима не е в интерес на обществото да знае, че може да има сериен убиец, който кара жълто такси в Ню Йорк Сити и търси следващата си жертва? Ако разполагате с такава информация, не би ли трябвало да я разкриете публично, доктор Скарпета?

— Ако информацията е сигурна и ще защити обществото, да, съгласна съм с вас. Трябва да бъде оповестена.

— Тогава защо не е оповестена?

— Аз не съм длъжна да знам дали има или няма такава информация и дали тя е вярна.

— Как е възможно да не знаете? Получавате труп в моргата и чувате от полицията или от сигурен свидетел, че в случая може да има замесено жълто такси, а не мислите, че е ваше задължение да предоставите тази информация на обществото, за да спасите някоя друга бедна невинна жена от брутално изнасилване и убийство?

— Навлизате в област, която се намира извън моите познания и компетентност — отвърна Скарпета. — Ролята на съдебния лекар е да определи причината и начина на смъртта, да осигури обективна информация на хората, чиято работа е да прилагат закона. От съдебния медик не се очаква да действа като представител на съдебната власт, нито да разпространява информация, основаваща се на слухове.

Аутокюто съобщаваше на Карли, че има зрител на линия. Скарпета заподозря, че продуцентът Алекс Бахта може би се опитва да прекъсне ставащото, давайки сигнал на Карли да спре, докато е с едни гърди напред. Договорът на Скарпета вече бе нарушен кажи-речи по всички възможни начини.

— Е, имаме да говорим за много неща — каза Карли на зрителите. — Но нека първо да чуем Доти от Детройт. Доти, ти си в ефир. Как са нещата в Мичиган? Радвате ли се, че изборите свършиха и най-после ни съобщиха, че сме в рецесия, ако случайно още не знаем?

— Аз гласувах за Маккейн, а съпруга ми току-що го уволниха от „Крайслер“, и името ми не е… — Гласът, звучащ в наушника на Скарпета, говореше бързо и задъхано.

— Какъв е въпросът ви?

— Той е към Кей. Знаеш ли, Кей, чувствам те близка. Иска ми се да можеше някой път да се отбиеш на кафе, защото знам, че ще станем добри приятелки, и с радост бих ти предложила духовни напътствия, каквито няма да получиш в никоя лаборатория…

— Какъв е въпросът ви? — намеси се Карли.

— Какви тестове могат да се извършат, за да се провери дали едно тяло е започнало да се разлага? Мисля, че в наше време тестват въздуха с някакъв робот…

— Не съм чувала нищо за робот — прекъсна я отново Карли.

— Не питах теб, Карли. Вече не знам в какво да вярвам, сигурна съм само, че криминалистиката не решава проблемите на този свят. Онзи ден сутринта четох една статия от доктор Бентън Уесли, съпруга на Кей, който е високоуважаван съдебен психолог, и според него разкриваемостта на убийствата е намаляла с трийсет процента през последните двайсет години и се очаква да продължи да пада стремително. В същото време един от всеки трийсет възрастни в тази страна е в затвора, така че представете си какво ще стане, ако хващаме всички, които го заслужават. Къде ще ги слагаме и как можем да си го позволим? Та, Кей, исках да знам, това за робота вярно ли е?

— Говорите за един детектор, наречен електронен нос, и да, права сте — каза Скарпета. — Такъв уред съществува и се използва вместо кучета за откриване на тайни гробове.

— Следващият ми въпрос е към теб, Карли. Жалко, че си толкова банална и груба. Виж само как се излагаш вечер след ве…

— Това не е въпрос. — Карли прекъсна разговора. — И се страхувам, че времето ни изтече. — Тя впери поглед в камерата и засъбира листовете по бюрото си, които не бяха нищо повече от театрален реквизит. — Бъдете с мен и утре вечер в „Докладът на Криспин“ за още ексклузивни подробности по темата за шокиращото изчезване на Хана Стар. Свързана ли е тя с бруталното убийство на Тони Дериън, чието жестоко поругано тяло беше открито в Сентръл Парк тази сутрин? Дали липсващото звено е жълто такси и трябва ли обществото да бъде предупредено? С мен отново ще говори бившият съдебен психиатър на ФБР Уорнър Ейджи, който смята, че и двете жени може да са убити от свиреп сексуален маниак, работещ като таксиметров шофьор в Ню Йорк Сити, и че градските власти може би крият тази информация, за да не навредят на туризма. Точно така. На туризма.

— Карли, извън ефир сме — обади се един оператор.

— Хванахте ли репликата за туризма? Трябваше по-рано да прекъсна онази жена — каза Карли в тъмното студио. — Предполагам, че страшно много зрители са чакали на телефона.

Настъпи тишина. После се чу:

— Хванахме репликата за туризма. Добър завършек, Карли.

— Е, това би трябвало да накара телефоните тук да се раззвънят — каза Карли на Скарпета. — Много ти благодаря. Беше страхотно. Не мислиш ли?

— Мислех, че имаме споразумение. — Скарпета си свали слушалката.

— Не съм те питала за Хана или Тони. Просто си говорех. Не можеш да очакваш, че ще пренебрегна достоверна информация. Ти не си длъжна да отговаряш на нищо, което те смущава, и се справи отлично. Защо не дойдеш пак утре вечер? Ще те пусна заедно с Уорнър. Ще го помолим да състави профил на таксиметровия шофьор.

— Въз основа на какво? — попита разгорещено Скарпета. — На някаква смешна остаряла теория в профилирането, която не се базира на емпирични изследвания? Ако Уорнър Ейджи има нещо общо с информацията, която ти оповести току-що, значи си загазила. Запитай се откъде би могъл той да я знае. Уорнър няма и най-малка връзка с тези случаи. И между другото, никога не е бил профайлър на ФБР.

Скарпета откачи микрофона си, стана от масата, прекрачи кабелите по пода и напусна студиото сама. В дългия ярко осветен коридор мина покрай огромните снимки на Уолф Блицър, Нанси Грейс, Андерсън Купър и Кенди Краули, а като влезе в гримьорната, с изненада видя там Алекс Бахта, седнал на висок въртящ се стол. Взираше се невиждащо в един телевизор с намален звук, докато говореше по телефона. Тя взе палтото си от една закачалка в гардероба.

— … Не че е имало някакво съмнение, но да, бих казал, че съм съгласен, това е свършен факт. Не можем да търпим такова… Знам, знам — каза Алекс на човека от другата страна на линията. — Трябва да затварям.

Прекъсна разговора. Изглеждаше сериозен и уморен с омачканата си риза и разхлабена вратовръзка. Скарпета забеляза колко е посивяла грижливо подрязаната му брада, колко е набръчкано лицето му. Под очите му имаше торбички. Е, Карли оказваше такова въздействие върху хората.

— Недей да ме каниш повече — каза му Скарпета.

Алекс й даде знак да затвори вратата. По телефона замигаха светлинки.

— Напускам — добави тя.

— Не бързай толкова. Седни.

— Ти наруши договора ми. Нещо повече, предаде доверието ми, Алекс. Откъде взе снимката на местопрестъплението, за бога?

— Карли сама извършва проучванията си. Аз нямам нищо общо. Си Ен Ен няма нищо общо. Нямахме представа, че Карли ще каже и една шибана дума за жълти таксита и открити косми. Боже мили, надявам се да е вярно. Огромните заглавия — да, това е хубаво. Но адски се надявам да е вярно.

— Надяваш се да е вярно, че в града има сериен убиец, който кара такси?

— Нямах предвид това. Божичко, Кей. Тази тема е проклето стършелово гнездо, телефоните пощуряват. Прессекретарят на Нюйоркското полицейско управление отрича. Отрича, категорично. Казва, че твърденията за открити косми от косата на Хана Стар са неоснователни, пълен боклук. Прав ли е?

— Няма да ти помагам в това.

— Шибаната Карли! Толкова обича съревнованията и толкова завижда на Нанси Грейс, Бил Къртис, Доминик Дън. Дано има с какво да подкрепи думите си, защото хората ни засипват с обаждания. Не мога да си представя какво ще бъде утре. Тази връзка с такситата обаче е интересна, а? Полицията нито я отрече, нито я потвърди. Какви изводи си правиш от това?

— Няма да правя никакви изводи — каза Скарпета. — Моята работа като съдебномедицински анализатор не е да ви помагам да разчепквате случаи в ефир.

— По-добре щеше да е, ако имахме кадри с онзи електронен нос. — Алекс прокара пръсти през косата си.

— Не знаех, че ще стане въпрос за него. Ти ми обеща, че няма да говорим за Хана Стар. Изобщо не е ставало и дума, че ще говорим за Тони Дериън. Мили боже! Знаеш, че тя е случай на ССМ, че беше при мен тази сутрин. Ти ми обеща, Алекс. Какво стана с договорите?

— Опитвам се да си представя как изглежда. Трудно е да го приемеш на сериозно, някакво си устройство за разкриване на престъпления, наречено нос. Но пък от друга страна, предполагам, че повечето полицейски управления не разполагат с кучета за надушване на трупове.

— Не можеш да каниш експерти, които активно работят по криминални случаи, и да позволяваш да се случва такова нещо.

— Ех, да беше обяснила за кучетата, които надушват трупове. Това щеше да е изумително.

— С удоволствие бих се разпростряла по този въпрос, но не и по другия. Ти се съгласи, че случаят Стар е забранена тема. И адски добре знаеш, че случаят Тони Дериън също е забранена тема.

— Виж какво. Тази вечер ти беше страхотна, окей? — Погледна я и въздъхна. — Знам, че не мислиш така и че си разстроена. Бясна си и това е разбираемо. Аз също съм бесен.

Скарпета хвърли палтото си на един стол за гримиране и седна.

— Вероятно трябваше да напусна още преди месеци, преди година. Изобщо не трябваше да започвам. Обещах на доктор Едисън, че никога няма да обсъждам активни случаи, и той повярва на думата ми. Ти ме постави в много неприятно положение.

— Не аз, а Карли.

— Не, аз сама се поставих, макар че би трябвало да знам по-добре от всички как стоят нещата. Сигурна съм, че можеш да намериш някой съдебен патолог или криминалист, който с удоволствие ще върши тази работа и ще представя сензационни мнения и спекулации, вместо предпазливо да се придържа към теорията и да е обективен като мен.

— Кей…

— Аз не мога да бъда като Карли. Просто не съм такава.

— Кей, „Докладът на Криспин“ отива на боклука. Не само заради рейтингите. Тя е постоянно оплювана от критици, от блогъри, даже от известно време получавам оплаквания отгоре. По-рано Карли беше свестен журналист, но вече не е, това е сигурно. Идеята да я вземем не беше моя и за да сме справедливи към мрежата, Карли от самото начало знаеше, че става дума само за прослушване.

— Тогава чия бе идеята да я вземете? Ти си изпълнителният продуцент. Какво прослушване?

— Тя е бивша прессекретарка на Белия дом и ни се струваше страхотна сделка. Не знам какво стана. Беше грешка и честно казано, Карли знаеше, че шоуто е на изпитателен срок. Обеща да използва връзките си, за да осигури изтъкнати гости като теб.

— Мен ме осигури, защото ти вече три пъти ме заставяш с опрян в главата пистолет.

— Опитвам се да спася нещо, което не може да бъде спасено. Тоест, опитвах се. И ти се опитваше. Дадохме й всички възможности. Няма значение чия е била идеята, а и без това гостите й, с изключение на теб, не струват нищо, абсолютно долнопробни са, защото кой би поискал да работи с нея? Например онова изкопаемо, съдебният психиатър доктор Ейджи — не ща да му слушам педантичните монолози и секунда повече. В крайна сметка в този бизнес ако имаш един не особено успешен сезон, може да ти дадат втори шанс. При два неуспешни сезона си вън. В нейния случай отговорът е очевиден. Мястото й е в някоя регионална телевизионна станция на някое малко градче. Може би да съобщава прогнозата за времето, да води готварско шоу или предаване за любопитни факти. Но е абсолютно сигурно, че няма място в Си Ен Ен.

— Предполагам, искаш да кажеш, че спирате шоуто й — каза Скарпета. — Не е добра новина, особено по това време на годината и при тази икономика. Тя знае ли?

— Още не. Моля те, не го споменавай. Виж, ще говоря направо. — Той се облегна на плота за гримиране и пъхна ръце в джобовете си. — Искаме ти да заемеш мястото й.

— Надявам се, че се шегуваш. Не бих могла да го направя. А и едва ли искате точно това. Аз не съм особено подходяща за този вид театър.

— Права си, театър е. Театър на абсурда — каза Алекс. — Тя го направи такъв. Отне й по-малко от година да го осере отвсякъде. Изобщо не искаме да правиш предаване от същия тип като идиотското шоу на Карли — по дяволите, не! Искаме криминално шоу в същия времеви отрязък, но това е единственото общо между тях. Намислили сме нещо съвсем различно. Всъщност обсъждаме го от известно време и всички сме на едно мнение. Ти трябва да имаш собствено шоу, което напълно да съответства на това коя си и каква си.

— Нещо, което да съответства на това коя съм и каква съм, би било къщичка на брега и хубава книга в събота сутрин, когато наоколо няма никого. Не искам телевизионно шоу. Казах ти, че съм съгласна да помагам само като анализатор — и то само ако това не пречи на истинския ми живот и не вреди на никого.

— Това, което правим, е истинският живот.

— Помниш ли първите ни разговори? — попита Скарпета. — Споразумяхме се, че ще го правя, стига да не пречи на задълженията ми като практикуващ съдебен патолог. След тази вечер вече не може да има никакво съмнение, че пречи.

— Ти четеш блоговете, имейлите. Реакцията, която предизвикваш, е феноменална.

— Не ги чета.

— „Факторът Скарпета“ — каза Бахта. — Страхотно име за новото ти шоу.

— Предлагаш ми именно това, от което искам да се отърва.

— Че защо да се отърваваш? То вече е станало нарицателно, клише.

— Точно такава в никакъв случай не бих искала да стана — каза тя, като се опитваше да не покаже колко е обидена.

— Искам да кажа, че е станало мания. Когато нещо изглежда неразрешимо, хората искат Фактора Скарпета.

— Защото ти сложи началото на тази така наречена мания, като накара твоите хора да го използват в ефир. Да ме представят по този начин. Да представят онова, което имам да кажа, по този начин. Това е смущаващо и подвеждащо.

— Ще ти пратя предложението вкъщи — каза Алекс. — Прегледай го и после ще говорим.