Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (8)

ПРЕЛЮДИЯ

На великия четвъртък 1968 г. от гарата край берлинската зоологическа градина излязъл млад и бледолик мъж. Поспрял се и се поогледал, сякаш се двоумял накъде да тръгне. Пристигнал в 9,10 ч с бързия влак Д 129 Мюнхен—Малмьо. Казвал се Бахман. Бил облечен с велурено спортно яке, а под мишница носел изтъркана кафява чанта.

— Госпожо, моля ви — обърнал се той към продавачката на кокичета, — как да стигна до Кайзер Фридрихщрасе?

— В Шарлотенбург ли?

— Да. Търся дом номер 54-а.

Продавачката на кокичета обяснила на Бахман по кой път да мине и той нетърпеливо забързал по „Курфюрстендам“.

Сградата била стара, каквито са повечето сгради в Западен Берлин. Бахман се появил на стълбището едва след два часа следобед. Обикалял етажите на мрачния жилищен блок и спрял пред вратата със загадъчното обозначение „К 1“ — комуна номер едно.

— Тук ли живее Руди Дучке? — попитал Бахман Райнер Лангханс, който му отворил.

— Не. Попитайте в центъра на СДС — Социалистическия студентски съюз, на улица „Курфюрстендам“.

Бахман се върнал на „Курфюрстендам“, намерил сградата под номер 140 и влязъл.

— Тук ли е Руди Дучке? — попитал в портиерната.

— Можете да отидете при него.

— Ще почакам навън — казал Бахман и изтичал на тротоара.

Руди Дучке, един от водачите на студентския бунт срещу социалното и политическото безправие във Федерална република Германия, се бил завърнал неотдавна от Прага. Готвел се да напише статия за пътуването си и се отбил за материали в централното ръководство на студентския съюз. Около пет часа следобед отключил веригата на червения дамски велосипед, с който се движел из Западен Берлин, и излязъл на улицата.

— Вън ви чака някакъв студент! — извикал подир него портиерът.

Дучке окачил чантата на кормилото и се огледал.

После направил няколко крачки, като все още държал велосипеда за кормилото. Не изминал и тридесет метра, когато към него се приближил бързо Йозеф Бахман с насочен пистолет. Руди Дучке се опитал да се отдръпне, да изчезне в тълпата, но се спънал във велосипеда и паднал на тротоара. В същия миг проехтели три изстрела.

Бахман държал в ръцете си димящото оръжие — сигнален револвер „Армикал 38“ с аматьорски приспособена цев. В джоба си имал 49 патрона марка „Смит енд Уесън“, няколко сълзотворни и някакви сигнални патрони. Когато Бахман видял каква паника предизвикват неговите изстрели — впрочем някои пешеходци мигновено залегнали на тротоара, за да се предпазят, — грабнал чантата и потънал в тълпата. Все пак неколцина пешеходци забелязали, че бил завил по Несторщрасе.

Поставили ранения Дучке на пейката, четири минути след изстрелите извикали полиция. В 16,40 на местопрестъплението пристигнала полицейска кола.

— Тук „Берта 47“, тук „Берта 47“ — докладвал полицаят в централата. — Въоръжено нападение на „Курфюрстендам“. Тук „Берта 47“, „Берта 47“… След съобщението се появили още две патрулиращи полицейски коли и аварийна дежурна кола на западноберлинските пожарникари. Натоварили ранения и го откарали в болницата. Полицаите се втурнали по следите на атентатора.

Бахман пробягал около 100 метра и се скрил в мазето на недовършена постройка. Не след дълго го настигнали полицаите. Стрелял срещу тях и така разкрил скривалището си.

— Излезте, обкръжен сте!

— Жив няма да ме хванете! — чули отговора.

Използвали сълзотворен газ, но в новата постройка имало течение и това се оказало безрезултатно. В 17,30 ч. към мазето се насочили двама полицаи, прикривани от огъня на колегите си.

— Предайте се, хвърлете оръжието!

Но не се предал, затова открили огън срещу беглеца. Бахман стрелял петнадесет, полицаите двадесет пъти. Улучили го и не след дълго откарали ранения атентатор в болницата, където лекарите тъкмо операли Дучке. Хирурзите успели да спасят живота и на двамата ранени. По-късно Бахман ще заяви:

— Смятах Дучке за комунист, а ненавиждам комунистите. Затова стрелях срещу него. Когато го питали за името му, не отговарял. В джобовете му също не намерили нещо, което да идентифицира терориста. На служителите в полицията не оставало нищо друго, освен да вземат отпечатъци от пръстите на атентатора и да проверят в картотеката на зарегистрираните. Самолет на авиокомпания „Пан Ам“ транспортирал пакетчето от Темпелхоф до Франкфурт. На летище Рейн—Майн вече чакала полицейска кола, която откарала отпечатъците във Висбаден — седалището на централата на западногерманската криминална служба, където разполагали с 1,5 милиона отпечатъци от пръсти. Йозеф Бахман вече два пъти бил излежавал наказание. Тъй че намерили картона му и установили, че е роден на 12 октомври 1944 г. в Райхенах край Цвикау и че е извънбрачно дете. Никога не научил кой е баща му, а с втория си баща не се понасяли. Или се карали, или не разговаряли. Съпругът на майка му бил пияница и скандалджия, но и бивш щурмовак от СА^[1]. На няколко пъти Йозеф бягал от него, но всъщност вече се бил преселил в Мюнхен. Имал професия, изучавал бояджийския занаят. После старият Бранд, както Йозеф наричал втория си баща, умрял и той се завърнал у дома. Майка му му приготвила стаичката и той я обзавел и украсил по своему. По гардероба налепил модели на параходи и самолети, обичал мислено да пътува, на стената окачил два малки испански меча, обичал да си се представя като герой от романтични битки в стила на мускетарите, в евтина рамка на предната стена сияел портретът на Хитлер, който Бахман лично бил нарисувал с въглен. Изрязаният портрет на Наполеон доочертавал характера на Бахман. Негови най-любими книги били „Моята борба“ на Хитлер и „Биографията на Адолф Хитлер“. Бахман бил от рода на романтиците, копнеещи за героизъм на всяка цена. Той не пушел и не пиел, нямал приятелка, нито приятели. Най-добре се чувствувал върху своя мотор BMV 600, наведен над кормилото и препускащ по улиците с пълна газ.

Първата си присъда получил на шестнадесет години за кражба, две години преди атентата е осъден на 12 месеца, защото по време на отпуската си във Франция откраднал оръжие и при задържането му нападнал полицаите. После се сбил с пийнал колега за някаква кола и го ударил с бутилка по главата. Купил си пистолет, за да имало, както казвал, с какво да се брани, ако раненият се опита да му отмъсти, и заминал за Западен Берлин, понеже в ръцете му била попаднала пропагандната брошура със заглавие „Берлин е твоят шанс“.

Деянието му има необозрими последици. То се превръща в увертюра на нов прилив на западногерманския тероризъм, тъй като веднага след атентата се надига вълна от насилие, т.нар. великденски вълнения.

Основа за засилването на бунта на студентите и трудещата се младеж бе недоволството от съществуващия обществено-политически строй. Младите хора искат промяна на социалните условия във Федералната република, критикуват поколението на бащите, опиянени и възторжени от „западногерманското икономическо чудо“. Младите хора окачествяват икономическото и политическото сътрудничество със Съединените щати като колаборационизъм, критикуват и осъждат действията на САЩ във Виетнам.

В началото на 1967 г. настъпи ескалация на съпротивата срещу съществуващия строй. А в средата на годината в печата се появи съобщение за посещението на иранския шахиншах Пахлави и неговата съпруга императрица Фарах Диба.

Опозиционното движение възприе това официално посещение, подготвено с ориенталска помпозност, като провокация. Много хора знаеха по какъв начин Реза Пахлави се е добрал до приказното си богатство, известно бе и че е безмилостен диктатор. Ето защо студентите организираха протестна демонстрация срещу шаха и срещу политическите дейци, които го бяха поканили на официално посещение.

Реза Пахлави пристига в Западен Берлин с императрица Фарах Диба на 2 юни 1967 г. Приемат го в кметството на Шьонеберг, за вечерта в операта било подготвено галапредставление на „Вълшебната флейта“ от Моцарт. На много места се стига до сблъсквания между студентски групи и ирански гастарбайтери, носещи плакати, прославящи шаха и неговото семейство. По-късно вече се бият всеки срещу всеки. Така и не се установи как и къде е пламнала искрата, довела до експлозията на обществения гняв.

Полицията е подготвена и се намесва. Безразсъдно и брутално задържа много студенти, линейките откарват в болниците към четиридесет ранени демонстранти. После Карл-Хайнц Курас — служител от криминалната служба, застрелва един от бягащите студенти — Бено Онезорг. Това брутално деяние и фактът, че по късно обвиняемият Курас е освободен, а убийството на бягащия невъоръжен студент е квалифицирано като самоотбрана, изключително силно разбунтува общественото мнение. Студентите престават да вярват на бащите си, че са погребали нацизма, че наистина искат да изградят ново общество на принципите на демокрацията и справедливостта, валидни за всички. Разочарованието предизвиква опасен прелом в начина на мислене на младите хора. Незабавно се създава фронт и те се оказват в опозицията. Протестират срещу системата, която не казва истината и не държи и на думата си.

Един от най-енергичните и най-обичаните, но преди всичко най-способни говорители на студентите е Руди Дучке. Той е изключителен оратор и безпощаден критик, изказва се на публични събрания, пред микрофона и телевизионната камера, от трибуните се бори за човешките права, провъзгласявани, но в действителност отказвани на повечето социални слоеве.

Демонстрациите не минават без инциденти, сблъсквания с полицията и хвърлени камъни по прозорците на американските представителства. Стига се до улични боеве. Вълната на насилието нараства, след като не съвсем нормалният Бахман ранява Дучке. Усилията се разпиляват може би тъкмо защото липсва ръководната личност, която да съумее да им придаде правилна насока. Размириците започват да се превръщат в опасни терористични действия. Но атентатът срещу Дучке е предшествуван от един важен епизод.

… Наели сив фолксваген, в багажника му сложили няколко найлонови торбички с рекламни надписи на универсални магазини и се качили в колата. Били четирима и потеглили за Франкфурт на Майн, за центъра на „икономическото чудо“, завъртяло главите на бащите им. През онази утрин на 2 април 1968 г. четиримата непоколебими, разгневени млади хора решили да привлекат вниманието на обществеността не само върху себе си, но и върху проблемите, които би трябвало да се решават.

Андреас Баадер, тогава двадесет и пет годишен, е ръководителят. Неговата приятелка Гудрун Енслин, дъщеря на свещеник от Швабия, е вече на двадесет и осем, бившият студент по изкуствоведство Торвалд Прол е на 27, актьорът Хорст Зьонлайн — на 26 години. Четиримата решават да влязат в историята на тероризма и трябва да кажем, че успяха.

Междувременно те пътуват из града, придават си решителен вид и мълчешком наблюдават пешеходците.

От време на време Баадер посочва с пръст нанякъде, а другите кимват.

— И тъй, „Кауфхоф“ и „Шнайдер“ — казал Андреас Баадер.

Още същата нощ в универсалния магазин „Шнайдер“ и в „Кауфхоф“ избухнали пожари, подпалени от четиримата в сивия фолксваген, а едновременно с това дежурните в ДПА (Дойче Пресе Агентур) научили по телефона за какво става въпрос.

„Това е политически акт!“ — казал женски глас.

Или не били достатъчно предпазливи, или им било все едно дали ще открият престъплението им. Полицията ги арестувала още на следващия ден и за пръв път в историята на Федерална република Германия в предварителния арест се оказали млади хора, заподозрени в злодеяние по политически мотиви. Нещо повече: подпалването на двата магазина било демонстративно насилствено действие, което трябвало да привлече вниманието върху бунта срещу съществуващата система, било запланувано хладнокръвно, не било предизвикано от никаква несправедлива намеса на полицията, а било само сигнал и предупреждение, защото четиримата арестувани не били престъпници.

Какво ги е подбудило към подобни действия? Безразличието на потребителското общество, в което всеки се грижи за своя мерцедес, за своята поляна, за виличката край езерото. На последвалия процес друг един терорист, Фриц Тойфел, заявява:

— Знаете ли какво искахме? Да предизвикаме морален протест у онези хора, които ни най-малко не се тревожат, когато на закуска четат за Виетнам и за други гнусни дела.

И странното е, че когато през есента са изправени пред съда, общественото мнение е на страната на обвиняемите. Мнозинството от съгражданите смятат тяхното престъпление за младежко безразсъдство. Но прокурорът е на друго мнение и франкфуртският трибунал се превръща в сензация, която отдавна не са преживявали във Федерална република Германия. Държавният обвинител, съдията и главно печатът превърнаха незначителното провинение в политически процес, а обвиняемите — в герои. Студентската опозиция имаше своите мъченици, появиха се нови понятия, образува се фронт с политически преследвачи, от една страна, и преследвани политически, от друга страна. Във всеки случай двама от тях, Андреас Баадер и Гудрун Енслин, се оказаха в началото на терористичната си кариера и накрая станаха престъпници, чиито действия възмутиха света.

Как тръгнаха по наклонената плоскост, та нали все пак са искали да променят света? Поне така говореха. Бяха образовани, произхождаха от тъй наречените добри семейства, къде тогава да се търсят причините за прехода от недоволството към кражбите и убийствата?

Гудрун Енслин е родена в Щутгарт през 1940 г. Тя е четвъртото от седемте деца в семейството, баща й е свещеник и създава у нея критичен поглед към света и върху собствената си личност, стреми се да възпита у дъщеря си чувство за справедливост. Гудрун е емоционална, в училище е една от първите, иска да стане учителка. Когато през 1960 г. завършва средното си образование, записва философия, германистика и английска филология в Тюбингенския университет. Тук се запознава с първата си голяма любов — Бернвард Феспер, също студент по германистика и син на известния нацистки писател Вил Феспер. Нацисткото минало на бащата слага отпечатък върху живота на сина. Той страда от депресия и неговото настроение влияе и върху мисленето на любимата Гудрун.

Настаняват се в гарсониера и живеят заедно като съпрузи, поставят си високи цели, опитват се да пишат, дори основават собствено издателство, наречено „Студио за нова литература“. През 1965 г. се сгодяват и се готвят за сватба. Но нито единият, нито другият имат ясна житейска цел и не знаят какво собствено искат. На Гудрун не й върви учението. Напуска университета и се записва във Висшия педагогически институт. След първия неуспешен изпит се отказва и се опитва да се върне към германистиката.

Заминават за Западен Берлин и Гудрун записва в университета немска и английска филология. Двамата започват да кокетират с политиката и помагат на Вили Брандт в предизборната борба. Животът им е странно съжителство на интелектуалци, чиито общи цели все повече се разминават. За Гудрун се говорело, че се поддава на чувствата си, по-късно някои нейни реакции били истерични. Когато им се ражда синът Феликс, тяхното съжителство е фактически към края си. Гудрун се хвърля от една крайност в друга, играе главната роля в един порнографски филм и се опитва да се наложи на политическата сцена.

Нейният партньор Феспер се отдава по-скоро на теорията на протеста срещу съществуващата система, но това е само една игра. Искал е да стане голям писател, но става наркоман. Той е душевно болен и през 1971 г. в една психиатрична болница слага край на своя странен, неуравновесен живот. Но тогава те вече били отдавна разделени.

Още през 1967 г. Гудрун Енслин се била запознала с Баадер. Между тях възникнала силна сексуална връзка, двамата си подхождали и по характер, зарекли се да посветят целия си живот на революционната борба за нов обществен строй. Мисията е възвишена и двамата имали чувството, че не биха могли да имат по-добра програма. Андреас Баадер бил човек на действието и решил да реализира общия им план. Терорист по рождение ли е бил? От такава ли социална среда е произлязъл, че е трябвало да се бунтува?

Преди войната баща му е бил архивар. Когато Андреас се родил, на 6 май 1943 г., той воювал някъде в Съветския съюз и там бил убит. Майка му работела в Мюнхен като секретарка, за него се грижела баба му. Андреас не бил нормално дете. Непрекъснато си имали неприятности с него. Не учел, не бил послушен, на тринадесет години бил вече изпратен в поправителен дом, но при всяка възможност бягал оттам. По-късно решил да следва в частна академия на изкуствата. Нищо не е известно за някакво успешно следване, затова пък е установено, че Баадер е заблуждавал самия себе си. За да се изхранва, работел като помощник-строителен работник, после пък като практикант без заплата в редакцията на в. „Берлинер цайтунг“, която напуснал „поради различия във възгледите“. Но това не му попречило да се представя покъсно за журналист. Трябва още да се каже, че сред западногерманските терористи Баадер е единственият, който не е следвал във висше учебно заведение и е без завършено средно образование.

Но пък бил истински мъж. Харесвал се на жените и жените му харесвали. Неговите любовни приключения му придавали все по-голямо самочувствие. Живеел с художничката Елинор Михел в нейното ателие и тя родила извънбрачно дете. После срещнал Гудрун Енслин. Очевидно западногерманският тероризъм през онези години би се развил другояче, ако Баадер и Енслин не бяха се срещнали.

Те подпалват двата универсални магазина и застават пред съдебните заседатели. Не се опитват да се защитават. Показанията им представляват политическа изповед и най-добре характеризират Баадер и неговата приятелка Енслин.

— Направихме го в знак на протест срещу равнодушието — заявява тя пред съда, — срещу равнодушието към войната във Виетнам. Тя е опасна игра на Съединените щати …

— Признавам, че на 2 април, преди да бъде затворен универсалният магазин „Шнайдер“, поставих в един старинен шкаф чувалче с устройство, което трябваше да унищожи шкафа. Нищо повече — казва Баадер.

— Нямахме намерение да излагаме на опасност хората и не искахме да предизвикваме никакъв пожар. Акцията трябваше да нанесе щети само на капиталистическите монополи и застрахователните дружества. И те тънат в тлъсти печалби.

Осъждат ги на три години затвор, като се включва и предварителният арест. В процеса участвувала като репортерка Улрике Майнхоф — главна редакторка на списание „Конкрет“, окачествявано като политическа порнография. Когато пристъпила към репортажа, тя не знаела откъде да започне. Четиримата не и изглеждали особено целенасочени и симпатични. Но и не искала да осъди постъпката им и започнала да разсъждава върху взаимозависимостите: при пожара биха могли да загубят живота си невинни хора, подобни действия не би трябвало да се повтарят. Теоретично преценявала мотивите и последиците от действието и всъщност дори не ги порицала. А колко по-различно е действувала, когато по-късно става член на терористична група, дори една от ръководните личности.

Психолози, социолози и историци се опитват да открият корените за превръщането на целенасочената журналистка със значителни интелектуални способности и висше образование в безогледен престъпник. Могат ли да се търсят причините и взаимовръзките в нейния живот, в средата, в която е израсла, и в нейната емоционалност?

Всъщност по време на процеса, за който пишела, се наричала Рьол, тъй като била омъжена за издателя на списание „Конкрет“ Клаус-Райнер Рьол. Бракът не бил щастлив. Улрике била възпитана от учителката Ренате Римек. Тя била убедена пацифистка, добра педагожка и по-късно не могла да си обясни промяната в поведението на своята възпитаница. Но и онези, които анализираха живота на бъдещата терористка, също не можеха да си я обяснят. Някои се обосноваваха с изключителното житейско изпитание — Улрике преживяла тежка мозъчна операция. Лекарите трябвало да отстранят тумор, но тъй като била бременна, взели решение за преждевременно раждане на близначетата чрез цезарово сечение. Това, разбира се, не е било дреболия и Улрике дълго време страдала от последиците от операцията.

Тя е по-възрастна от останалите терористи. Родена е преди войната, на 7 октомври 1934 г. Нейните родители са ерудирани изкуствоведи. Бащата скоро умира, а майката се премества да живее в общо жилище с приятелката си, учителката Ренате Римек. Тя става втова, а по-късно, когато майка й умира през 1949 г., и като родна майка на Улрике.

Улрике Майнхоф се учела добре, била съзнателна, целенасочена и честолюбива. Обичала да бъде център на внимание и винаги се стремяла да бъде във вихъра на студентските събития. Госпожа Римек била сред ръководните личности на западногерманского движение за мир и от самото начало на кариерата си Улрике се била посветила на борбата срещу атомната бомба. През 1960 г. се омъжила за Рьол, но не след дълго разбрала, че бракът им не е щастлив. Списанието живуркало и издателят решил да го инжектира с пикантности: вместо политика — порнография.

По-късно се появиха мнения, че Улрике Майнхоф не е попаднала доброволно сред терористите, че просто са я избрали и са я заставили да ги слуша. Дори се говореше, но никой не го доказа, че са я изнудвали морално и че в това отношение трябвало да играят роля нейните близнаци.

Подпалвачите са осъдени. Ала техният адвокат Хорст Малер обжалва решението в по-горна инстанция, така че до влизането на присъдата в сила те били пуснати на свобода. Но когато през есента на 1969 г. присъдата влязла в сила и те трябвало да бъдат откарани в затвора за излежаване на наказанието, вече били изчезнали. Именно в тази фаза на тяхната съмнителна кариера започва пътят им на престъпници. Организацията на бунтарите се превръща в банда от престъпници.

След авантюристични епизоди, по време на които сменят коли, за да объркат евентуалните преслевачи, Андреас Баадер, неговата любовница Енслин и Астрид Прьол стигат до Париж. Тук те се отдават на „сладък живот“ на заможни млади хора и изобщо не мислят за това, че са осъдени и издирвани от западногерманската полиция. Някой им предоставя празното жилище на известния журналист Режи Дебре, който бил в затвора в Колумбия. Живеят в центъра на Париж (жилището било недалеч от „Нотр Дам“) като туристи на ваканционно пътешествие. Разхождат се по булевардите, киснат в кафенетата, ходят на кино. Дотогава, докато имат пари. Чак след това започват да мислят какво ще правят по-нататък. Другите са вече в Италия. Тъй че и те решават да променят климата.

Потеглят с мерцедеса на Баадер през Швейцария за Неапол. Но там удрят на камък — някой им откраднал колата. Баадер не му мислил дълго, не отишъл в полицията, а още същата нощ открадва една алфа ромео. Гудрун Енслин се възхищавала от неговата мъжествена енергичност и това му харесвало. Но Италия не се оказва мечтаният рай, нито Баадер, нито Енслин знаели как да се сдобият с пари, тъй че не им остава нищо друго, освен да се завърнат от пътешествието в родината. Във Федерална република Германия на всеки ъгъл били налепени обявления с техните снимки и със заповедта за арестуването им. Междувременно съществуващото студентско движение се разцепило на няколко групи. Една от тях ръководел адвокатът Хорст Малер. Възвращенците се присъединили към него. Но не им провървяло. Когато през нощта на 3 април 1970 г. с няколко коли пристигнали на западноберлинското гробище, където трябвало да приемат оръжие, там ги очаквала полицията, обкръжила ги и арестувала Баадер. Другите успели да избягат в тъмнината. С това приключва първото действие на драмата, действие бурно, гневно, понякога преливащо от прекомерен гняв, а друг път от гняв справедлив, и започва ерата на гангстерския тероризъм, на печалния период в западногерманската следвоенна история, твърде напомнящ миналото. Впрочем и в този етап на „социални промени“ се лее кръв.

Хората на Баадер подготвят премиера, която по-късно трябвало да има много представления. Да се освободи от затвора. Колко други нападения, престрелки, похищения и изнудвания се разиграват по същия повод. Законната власт се намесва, терористите попадат зад решетките, а техни приятели или само познати от бранша се опитват да ги освободят от затвора. Дори и при първия случай не се минава без убийство.

Андреас Баадер изживявал дълги дни в затвора „Тегел“. Един ден при дежурния на портала се явила заслужваща доверие дама, представила се за адвокатка под името доктор Грете Вайтемайер и помолила за разрешение да посети Андреас Баадер. Завели я в помещението за свиждания, а от другата страна на телената преградна решетка довели затворника. Разговаряли приятелски, тихо, а онова, което бил дочул надзирателят, били обикновени банални думи, разменяни обикновено между мъж и жена на тази възраст. В действителност госпожа доктор Вайтемайер не се наричала така, картата от адвокатската кантора била фалшификат. Всъщност била Гудрун Енслин, която донесла на любовника си важната вест, че неговите приятели ще предприемат действия, които ще му отворят вратата към свободата.

Не след дълго адвокатът доктор Хорст Малер поискал от името на своя клиент да му бъде разрешено да учи в затвора и да му бъдат позволени консултации с трето лице. Ставало въпрос за подготовката и изучаването на документацията във връзка с публикуването на брошура за организацията на младежта от предградията, върху която Баадер от дълго време бил работел. Консултант и съавторка на брошурата била Улрике Майнхоф. Без дори някой да подозирал тогава връзката, още преди предложението на Малер Майнхоф била посетила Баадер в затвора около пет пъти. Консултациите трябвало да се провеждат в читалнята на Германския централен институт по социалнните въпроси в Западен Берлин — Далем, където двамата съавтори имали на разположение необходимите материали.

Андреас Баадер получил разрешение. Първата среща се осъществила на 14 май 1970 г. в далемския институт. Малко след осем часа сутринта Улрике Майнхоф позвънила на вратата на старата вила. Директорката Гертруде Лоренц, която я познавала вече от предишните й посещения и знаела, че е журналистка, и отворила и я завела в главната читалня.

Далемският институт се намира в стара историческа сграда. Главната читалня има три високи прозореца, но иначе е обзаведена с масички и столове като всички други. Журналистката Майнхоф си избрала една масичка, седнала, като оставила ръчната си чанта между своя и съседния стол. Директорката Лоренц не подозирала, че в нея има зареден пистолет. Журналистката работела тихо, преглеждала материалите, от време на време ставала и прелиствала енциклопедията „Брокхаус“ и си вземала бележки.

В 9,33 часа звънецът отново звъннал. Помощник архиварят Георг Линке, който със своите шестдесет и две години вече бил част от инвентара на инстититута, отишъл да отвори. В читалнята влезли двама цивилно облечени полицаи от охраната на затвора, а между тях Андреас Баадер с белезници на ръцете. Затворникът поздравил Майнхоф и седнал до нея на стола, до който на пода била чантата. Един от неговите придружители му отключил белезниците, проверил и се убедил, че прозорците са добре затворени, и седнал до вратата с лице към читалнята. Неговият колега седнал до другата врата. Баадер и Майнхоф се впуснали в изучаване на подготвения архивен материал.

Малко след единадесет часа отново се позвънило. Старият Линке отишъл да отвори. Пред вратата на читалнята стояли две момичета.

— Какво обичат дамите? — попитал с поклон галантният Георг Линке.

— Трябват ни материали относно младежката престъпност — заговорила едната, а другата добавила:

— За дисертация.

— Много съжалявам — казал Линке, — но днес е затворено за външни хора.

— Как тъй — попитала къдрокосата блондинка. — На вратата няма никаква бележка.

— Да, така е — търпеливо заобяснявал старият архивар, — главната читалня е затворена, но за да не идвате утре, седнете ей тук — и посочил масичката в салона — пък аз ще ви донеса материалите. Седнали, с облекчение въздъхнали, спогледали се и оставили чантите на пода. Къдрокосата блондинка, която между другото била с перука, както и нейната колежка, се казвала Ирене Георгенс и била извънбрачно дете на някакъв американски войник и една приятелка на Майнхоф. Била израснала по детски домове и преди две години избягала от изправително заведение. В момента живеела у Майнхоф, чието жилище в последно време се било превърнало в убежище на пропаднали хора.

А другата — Ингрид Шуберт — била медичка. Психологът Залевски, специалист по проблемите на тероризма, твърди, че дори и по-късно не била открита никаква причина в нейния живот, която да обяснява приобщаването й към терористите. Завършила била гимназия в Кобленц, следвала медицина в Бон и Дюселдорф, а от 1968 г. живеела в Западен Берлин. Не била силна личност, поддавала се лесно на влияние, не умеела да намери собствен път към самоизявата. След като се запознала с Хорст Малер и Улрике Майнхоф, видяла в тях идеала си. През 1970 г. била заловена в жилището на Малер, по-късно осъдена на тринадесет години затвор и в края на 1977 г. сложила край на живота си в мюнхенския затвор „Щаделхайм“.

Двете студентки седели в салона до масичката и чакали старият господин Линке да им донесе материалите. В този момент пак някой позвънил. Този път станала Ингрид Шуберт и отворила външната врата. Пред нея стоял висок дебелак, с нахлузена през главата маска, с изрязани отвори за очите. Бил електротехникът Ханс-Юрген Бекер, терорист от групата на Малер.

В ръката си държал пистолет калибър 7,65. Влязъл в салона и с няколко крачки застанал пред стария Линке, който бил чул от канцеларията си звънеца и отишъл да види кой е дошъл. Без предупреждение Бекер стрелял и ранил стария господин в корема. Линке все пак успял да затвори вратата, дотътрил се до канцеларията и оттук, подпомогнат от две чиновнички, избягал през прозореца. По-късно се оказало, че един от куршумите останал в черния му дроб. Двете момичета се присъединили към маскирания стрелец, измъкнали пистолетите от чантите си, после заедно нахлули в читалнята и насочили оръжието си към охраната. Полицаите дори не направили опит да се съпротивляват. Улрике Майнхоф реагирала мигновено. Отворила прозореца и скочила. Баадер подир нея. Маскираният Бекер и двете момичета стреляли, за да сплашат охраната. И когато Шуберт се готвела да скочи през прозореца в градината, а единият от охраната се опитал да я задържи, стреляла отблизо в лицето му със сълзотворни патрони.

Всички терористи успели да избягат. Впрочем на улицата пред дилемската вила ги чакала Астрид Прьол зад волана на бързата алфа-ромео. Изчезват и полицията напразно ги търси. По първата следа я насочват самите Баадер и Майнхоф.

В четвъртък, 4 юни 1970 г., в 11 часа преди обед на летище Темпелхоф в Западен Берлин каца самолет на авиокомпания „Ер Франс“ от Париж. Заедно с останалите пътници слиза фрапираща, около тридесетгодишна жена — Мишел Рей. В едната ръка носи чантата си, а в другата държи том от съчиненията на Ленин с червена платнена подвързия. Малко необичайно четиво за в самолета.

Мадам Рей била известна личност. Десет години преди това нейни снимки се появявали във всички европейски модни списания. Впрочем Мишел демонстрирала моделите на прочутата Коко Шанел. Но през седемдесетте години тя решава да се прослави в друга област, става находчива и внушаваща страх журналистка. „Свидетелка“ е на събитията във Виетнам, в Южна Америка и в Близкия изток. Написва ползваща се с успех книга за войната във Виетнам — „От двата бряга на ада“.

Червеният том в ръката й бил отличителен знак за свръзката. Той се казвал Лотар, поне така се бил представил на Мишел Рей, и след задължителните зигзаги с автобуси, трамваи и метрото я откарал накрая с кола в някакъв блок в Западен Берлин. Там журналистката се срещнала с Баадер, Енслин и Майнхоф. Терористите, издирвани от полицията, тоест в нелегалност, поканили видната журналистка, за да й доверят посланието си. Рей трябвало да го представи пред световната общественост. Гангстерската банда, вече с ново име — Роте Армее Фракцион (Фракция на червената армия), оповестявала принципите си и отправяла заплахи, прокламирала псевдоидеалите си и съмнителните си послания, които трябвало да доведат до оздравяване на обществената система. Големи и празни думи, неверни още в самото си начало. Доказателства за това са действията на групата РАФ. Те са и потвърждение на факта, че чрез насилие не може да се избяга от еснафското общество.

РАФ се превръща в страшилище. Бандата, наброяваща най-малко 25 постоянни членове и още толкова помагачи, се нуждае от тил. Нужно е да се осигурят и заплатят конспиративни квартири, да се намерят — това значи да се откраднат — автомобили, да се наемат гаражи, да се закупи оръжие, да се плати за фалшиви паспорти, шофьорски книжки и други необходими документи; с една дума, да имат снабдителна част в тила. През това време шеф на бандата е Хорст Малер заедно с Енслин. Той е интелигентен, умее да разсъждава строго логично. Той и неговите помощници успяват не само да заплануват, но и да осъществят няколко успешни нападения на банки, които биха били чест дори за професионалните американски гангстери. Само за един ден, 29 септември 1970 г., нападат наведнъж три банкови къщи и плячкосват 220 000 марки. Бомбените атентати, кражбите и изнудванията всяват страх у хората. Полицията за момента се оказва безпомощна.

Едва на 8 октомври успява да осъществи решаваща акция. Тайни полицаи разкриват една конспиративна квартира и залавят в нея освен трима членове на бандата и тогавашния шеф Хорст Малер. Бил ги разкрил човекът с нахлупената до очите шапка — Ханс-Юрген Бекер, чиято съвест след прострелването на Линке не му давала покой. Два пъти се опитвали да го застрелят, дори веднъж Астрид Прьол стреляла по него улицата от движеща се кола, но въпреки нападенията Бекер останал жив и по-късно се оказал в една килия тъкмо с Хорст Малер, когото бил приинуден да издаде.

РАФ остава без шеф. Само че в резерв бил „човекът на действието“ Андреас Баадер. Той с удоволствие застава на кормилото на терористичната банда. И това е началото на онази глава от историята на насилието, която получи названието „Бандата на Баадер-Майнхоф“. Техните имена се превърнаха в определени понятия дори в международен мащаб.

През следващите почти две години те всяват страх и несигурност. Става ясно, че целта на терористите е грубото насилие, анархията, сплашването на общественото мнение. С какви средства ли? Нападения на банки, по време на които заграбват стотици хиляди стрелба по улиците, откраднати автомобили, бомбени експлозии. Западногерманската полиция организира може би най-голямата акция в историята на борбата срещу престъпността, за да открие следите на бандитите, които отдавна вече не бяха онези „сърдити млади хора“, недоволни от социалните и политически те условия в своята страна.

В центъра на Франкфурт на Майн има обширно старо гробище. Недалеч от него се намира ресторант трета категория. Тук идват местните хора, така че всеки чужд човек прави впечатление. В края на май 1972 г. пред ресторанта спряла кола и влязъл чужд човек. Идвал тук още няколко пъти и никога не бил сам. На съдържателя му се сторило, че познава отнякъде тъмнокосия мъж. Едва след няколко посещения разбрал, че твърде много прилича на Баадер, чиято снимка била на налепените обявления, започващи с думите: „Търси се…“

Още един човек бил забелязал подозрителния Баадер. Неговото име не се среща в протоколите, винаги е посочван като „пенсионера“. По обясними причини. Той не се поколебал и телефонирал на специалната полицейска група, известна като „Специална комисия по Баадер-Майнхоф“. Следата водела към големия гараж, в който според първата информация се били „настанили няколко младежи с впечатляващо мощни коли“.

Скоро полицията установила, че гаражът бил нает от двама младежи, които се легитимирали с фалшиви документи и още на 31 януари били предплатили наема за цяла година. На двете паркирани пред вратата коли — големия „Опел Комодор“ и „Пежо 504“ — били монтирани фалшиви номера. Полицията отворила гаража и намерила вътре спортна кола „Изо Риволта“ (тогавашна цена 55 400 марки), също с фалшив номер. Когато следователите претърсили околността, намерили кофа с останки от взривно вещество, кутии от сяра и гранулирани дървени въглища, празна бутилка от пропан-бутан и още две откраднати табелки с регистрационни номера. Върху едната от тях имало ясен отпечатък от пръст. Сравнили го с отпечатъците в картотеката и установили, че принадлежи на издирвания терорист Холгер Майнс. Полицията блокирала целия район около гаража.

В събота, 1 юни, рано сутринта постовете ги забелязали. Още преди шест пред гаража спряла излъскана спортна кола „Порше-Тарга“, от нея слезли двамина и влезли вътре. Третият малко се поразходил, поогледал, а после застанал на ъгъла — очевидно да ги прикрива.

Полицията не държи на рекламата, така че и тази акция е трябвало да протече без публика. Само че недалеч от гаража се намира сградата на есенското радио. Една от редакторките случайно погледнала през прозореца, видяла десетките полицаи и полицейски коли, повикала колегите си и в специалните издания още същия ден се появили репортажи със снимки. Филмови и телевизионни камери са заснели най-успешната дотогава акция срещу терористичната банда.

Тя започнала от ъгъла, където пазел неизвестният мъж. Недалеч от него спряла полицейска кола, от нея слязъл един криминален инспектор и го подканил да се предаде. При това срещу него бил насочен автомат. Мъжът бръкнал в джоба си, извадил пистолет и се опитал да избяга зад ъгъла. Но всички улици били блокирани, тъй че беглецът, известният терорист Ян-Карл Распе, се сблъскал след няколко крачки с още двама полицаи.

— Стой или ще стрелям! — извикал единият от тях.

Распе не спрял. Въпреки че бил обкръжен, открил огън срещу полицаите и се измъкнал. Избягал в съседния незастроен парцел до гаража. Там се скрил. Но нямал шанс, защото полицаите били много. Било само въпрос на време. След около десет минути разбрал, че загубил битката, и се предал.

Естествено двамата съучастници в гаража дочули изстрелите. Холгер Майнс открехнал вратата.

— Предайте се, обкръжени сте! — чуло се по мегафона, Майнс затръшнал вратата.

Напразно. Няколко полицаи се приближили до задната стена и през прозорчето хвърлили вътре бомбички със сълзотворен газ. Обсадените отново отворили широко вратата на гаража, за да се избавят от задушливия газ и да става течение, като се барикадирали. Полицаите хвърлили още бомбички. Андреас Баадер започнал да стреля с автомат срещу блюстителите на закона. Престрелката продължила около четвърт час. После на сцената се появила бронирана полицейска кола, шофьорът се опитвал да се приближи така, че с буфера да затвори вратата на гаража. Баадер и Майнс използвали прикритието и се опитали да се измъкнат от обсадата. Не успели. Тъй че стрелбата продължила. Баадер стрелял с пистолет в лявата ръка. Междувременно до прозореца на един от горните етажи на отсрещния жилищен блок се настанил снайперист със снайперова пушка. Той искал да избие оръжието от ръката на Баадер, но го улучил в бедрото. Шефът на бандата се свлякъл.

Цял час полицията се опитвала да склони терористите да се предадат. Но Баадер и Майнс продължили да стрелят. Малко след осем нервите на Майнс вече не издържали. Разбрал, че няма надежда, хвърлил пистолета пред вратата на гаража и се изправил в рамката й.

— Съблечете се! — наредил гласът от мегафона. Терористът не разбрал, затова гласът повторил:

— Съблечете се! Всички горни дрехи. Останете само по бельо!

Холгер Майнс, бандитът, който до преди миг всявал страх и заемал едно от първите места в списъка на издирваните, изведнъж застанал по бельо пред дулата на автоматите, насочени срещу него от всички страни.

Няколко полицаи със защитни жилетки, прикривани от стрелците от втора линия, тръгнали към гаража. Терористът се предал и те му сложили белезниците. На пода, покрит със стъклени парчета и гилзи, лежал внушаващият страх Андреас Баадер — шеф на бандата РАФ. Сложили го на носилка и го откарали в болница.

Рано следобед на 7 юни 1972 г. по една от хамбургските улици — „Юнгфернщиг“, върви жена с тъмни очила, джинси и кожено яке. Спира пред витрината на магазина за дамски модни стоки и разглежда моделите. Магазинът не е далеч от хамбургската редакция на списание „Конкрет“, в което работи Улрике Майнхоф. Може би около 12,50 ч. жената решава и влиза в магазина. Отначало разглежда стоките, после взима няколко пуловера и влиза в кабината. Преди това е съблякла коженото си яке и го е хвърлила върху фотьойла.

Продавачката, свикнала автоматично да прибира бельо и връхни дрехи, взема хвърленото яке и се опитва да го сгъне. Якето е неестествено тежко. Продавачката напипва в джоба нещо твърдо, тежко. Поглежда към кабината, в която клиентката пробва пуловерите, и бръква в джоба. Оставя внимателно якето на фотьойла, отива бързо при отговорничката, двете жени възбудено разговарят за нещо. Едната от тях набира номер, изчаква малко и казва по телефона:

— Тук има една клиентка, която има у себе си пистолет. Да, да, адресът ни е „Юнгфернщиг“ …

— Тръгваме веднага. Задръжте я… Все нещо измислете.

Гудрун Енслин излиза от кабината и оставя пуловерите на щанда. Продавачката започва да й предлага различни модели. Но клиентката само клати глава, после грабва синьото си кожено яке и тръгва към касата. Пуловерът, който си е избрала, струва 59 марки. Гудрун Енслин подава на касиерката две банкноти по петдесет марки. Възрастната жена отваря чекмеджето, изненадано поглежда и казва:

— Много съжалявам, мадам, нямам дребни. Можете ли малко да почакате?

— Ще поразгледам чорапите — казва със спокоен глас Гудрун Енслин и се връща към щанда.

Полицията пристига в 13,26 часа. Комисарят застава им на вратата и пита:

— Къде е?

Продавачката посочва. Енслин се опитва да избяга.

Полицаят иска да я спре и двамата се изтъркулват на пода. Тя се мъчи да извади пистолета си, но не успява. Поставят й белезници. В ръчната й чанта откриват още един зареден белгийски пистолет калибър 9 мм и изрезки от репортажи от няколко вестника за арестуването и раняването на Андреас Баадер. Качват я в колата и я откарват в дирекцията на полицията. Личната й карта била издадена на името на Маргарет Райнс, живуща в Хамбург, „Хохалее“ 21. Не след дълго я откарват на летището и с вертолет я изпращат в Есен. Отказва да говори. Но поисква 840-те марки, които носела у себе си, за да можела да си купува цигари. Полицията отхвърля молбата и. Естествено наблюдава незабелязано жилището на „Хохалее“. Постепенно се появяват още петима терористи, които живеели там заедно с нея.

Една седмица по-късно, на 15 юни, в полицейския участък в квартал Лангенхаген в Хановер се явил един гражданин и поискал да говори с комисаря.

— Как се казвате? — попитал полицаят.

— Фриц Родевалд, ето паспорта ми.

— Учител, нали? — започнал да чете полицаят.

— Да.

— Тридесет и три годишен.

— Да.

— И така какво ви води насам, господин Родевалд? — попитал полицаят.

— Снощи дойде при мен непозната жена и ме помоли да приема на квартира за няколко дни двама познати.

— Чии са познатите? — попитал полицаят.

— Не са мои. Нея също не я познавам.

— Остават ли у вас да пренощуват чужди хора?

— Изобщо не.

— Е как тъй посред нощ съвсем непозната жена ще ви иска подобна услуга?

— Наистина от време на време съм приемал някои познати или познати на мои приятели, това всеки го върши, но този път ми се стори съмнително.

— Как се държеше? Как изглеждаше?

— Не се държеше много прилично. Просто ми съобщи, че двамата щели да дойдат, та да ги приема.

— И вие кимнахте в знак на съгласие, нали?

— Всъщност не.

— Каза ли ви кои са и защо трябва да ги приемете?

— Защо не са отишли в хотел или в туристическа спалня?

— Именно това ме учуди. Не искаше да каже кои са отказа дори да ми съобщи имената им.

— Е и какво? Какво стана, когато дойдоха? — попитал полицаят.

Учителят Родевалд поклатил глава.

— Не дойдоха. Още не. Затова съм тук. Аз съм председател на лявото крило на Профсъюза на учителите, не искам да си имам разправии.

Разказът не звучал убедително. На комисаря не му се вярвало, че чужди хора ще се натрапят някому в жилището, но въпреки това поставил в квартал Лангенхаген скрит пост и постъпил добре. Още същия ден, в шест без десет вечерта, се появили двамата неканени гости с чанти и пакети. Учителят не бил в къщи, но младежът, придружаващ облечената в черно пребледняла жена, се справил набързо. Отворил малкото прозорче за проветряване над вратата, пъхнал ръка и освободил езичето на бравата. Двамината влезли в чуждия дом.

Патрулиращите цивилни полицаи по улицата не подозирали кои са тези двамата, но били получили заповед да ги задържат незабелязано и да ги откарат в участъка. Скоро им се удала такава възможност. Не изминал и час от настаняването на двамината, когато младежът излязъл на улицата, огледал се и тръгнал към телефонната будка. Задържали го, преди да набере номера. Казвал се Герхард Мюлер, двадесет и четири годишен, член на терористичната група РАФ. В седем и десет цивилните полицаи позвънили в жилището на учителя Родевалд. Отворила им бледолика, измършавяла, облечена в черно жена с хлътнали очи. Улрике Майнхоф, която до неотдавна с пламенни слова призовавала съучастниците си към въоръжена съпротива срещу системата и обществения ред, била изтощена докрай и физически, и психически. Въпреки това тя се отбранявала, въпреки това ругаела полицайте. Истеричният пристъп, по време на който крещяла, ругаела и заплашвала, продължил няколко часа. Нито едното, нито другото помогнало. Откарали я в затвора, където заедно с останалите чакала съдебния процес. Ала по-късно Улрике Майнхоф произнесла сама присъдата си. На 9 май 1976 г. се самоубила в килията си в затвора в Щутгарт — „Щамхайм“.

Обесила се. Така поне съответното ведомство обясни неестествената й смърт. По-късно обаче се появиха сериозни съмнения около причината за кончината й.

Международната следствена комисия, съставена от десет членове доброволци, издаде на 15 декември 1978 г. в Париж декларация, в която изрази съмнения относно самоубийството на Улрике Майнхоф. „Твърдението на държавните авторитетни лица, че Улрике Майнхоф се е самоубила, като се е обесила, не е доказано. Резултатите от разследването на комисията са близки до факта, че Улрике Майнхоф не би могла да се обеси сама. Резултатът от разследването показва, че тя вече е била мъртва, когато са я окачили на въжето. Съществуват обезпокояващи доказателства, които не изключват намесата на трето лице.“

Двама журналисти, адвокатка, теолог и физик от Париж, професор по социология от Копенхаген, журналист от датското сп. „Аархус“, писател от Белфаст и психиатър от Федерална република Германия подписаха декларацията. Нейният текст поставя под съмнение официалното съобщение за смъртта на затворничката терористка. Авторите се опитваха да докажат, че освен охраната от затвора до седмия етаж на „най-сигурния затвор“ са имали достъп и служители от разузнаването.

Тези, които познаваха терористката, главно нейните адвокати и сестра й, заявиха, че в никакъв случай не е мислела да се самоубива. Напротив, при едно посещение тя била казала на сестра си: „Когато чуеш, че съм посегнала на живота си, можеш да бъдеш сигурна, че са ме убили.“

Някои обстоятелства будят подозрение и поставят под съмнение официалното съобщение за смъртта и. По тялото на мъртвата били открити драскотини и натъртени места, които не биха могли да се появят при обесване. В цялата област на външните полови органи бил забелязан прилив на кръв. След химически анализ на бельото на мъртвата били открити следи от сперма. Примката, усукана от парчета затворическа кърпа за лице, имала размер, който от техническа гледна точка изключвал самоубийство. Положението на трупа също засилило съмненията. На прозореца имало гъста телена мрежа с отвори само 9×9 милиметра. Без пинсета или друго механично помагало не би могло да се промуши усуканото от пешкирени парцали въже и да се вкара отново в килията. След вечерната проверка затворниците трябвало да сдават крушките. Пазачката Ренате Фред заявила, че Майнхоф си била предала крушката. Въпреки това в килията имало крушка. При дактилоскопичния анализ върху нея били открити само фрагменти, които според експертизата не било възможно да бъдат идентифицирани. Имала ли е Майнхоф причина да изтрива в собствената си килия собствените отпечатъци от пръстите?

При последната вечерна проверка Майнхоф била облечена в стари сини джинси и червена блузка. Но намереният труп бил облечен в черни панталони от едро рипсено кадифе и сива риза с дълги ръкави. Сините джинси и червената блузка липсвали в списъка на намерените в килията предмети. Без отговор остава и въпросът, защо ще трябва някой, преди да се самоубие, да се преоблича. Подозрение будят внезапните промени в килията на мъртвата. Още на другия ден след смъртта на Улрике Майнхоф управата на затвора наредила килията да бъде боядисана, включително и мрежата на прозореца. Така евентуалните следи биват заличени.