Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (13)

ОСЪДЕНИЯТ СЪДИЯ

Знаели са точно кога и откъде минава. Следели са го всеки ден. После са изчакали кафявия му „Фиат 125“ на улица „Джуба“, малко преди да завие по улица „Могадишо“. Не ги видял, били се скрили в пасажа.

В събота сутринта, 10 юли 1976 г., съдията и заместник-генерален прокурор Виторио Окорсио взема душ, на закуска изпива обичайното капучино, казва „довиждане“ на сина си и около осем слиза в гаража. Тръгва малко по-рано, тъй като по пътя към службата е искал да спре на гробището, край гроба на баща си. Качва се в колата, по не стига далеч. Убиват го на стотина метра от жилището му. Лекарят от полицията открива девет куршума от автомат в тялото му. Синът чува изстрелите и се притичва на помощ на баща си. Късно. Виторио Окорсио вече е мъртъв.

Още от началото е ясно, че го е убил професионалист. С толкова попадения не е лесно да се улучи с автомат дори и близка цел. А че до пасажа са го дебнели обучени убийци, се виждало и от показанията на свидетелите. Убийците са били общо осем-десет души, действували са уверено и спокойно, без маски и без да бързат. След нападението не бягали стремглаво.

Стрелящият тръгнал бавно към кафявия фиат, сякаш бил уверен в работата си и сигурен, че нищо не може да му се случи.

Съдебното дирене предприема Клаудио Виталоне. Още от самото начало той разбрал с кого си има работа. След като терористите убили съдията, те претършували чантата му. Взели от нея съдебни документи, отнасящи се за престъпната банда, специализирана по отвличанията. Наричала се „Марсилски клан“, а членовете й наричали сами себе си „Анонима секуестри“. Върху задната седалка на обстрелваната кола Клаудио Виталоне намерил бележка от убийците:

„Специалният трибунал на политическото движение «Ордине нуово» («Нов ред» — бел. авт.) съди Виторио Окорсио по и го призна за виновен, защото той преследваше членовете на «Ордине нуово» заради убежденията им. Ето защо бе осъден на смърт. Присъдата на трибунала ще изпълни специална оперативна група.“ Дадени били общо двадесет и осем изстрела. Няколко попадения били смъртоносни. Терористичният акт бил извършен с военна точност. На Клаудно Виталоне му било известно, че неофашистката организация, каквато била „Ордине нуово“, има добри инструктори, способни стратези и международни връзки. Балистичната експертиза потвърдила, че куршумите са били изстреляни с лек автомат „Инграм“, произведен в Съединените щати. В Европа имало около три хиляди от тези автомати. Били внесени в три западноевропейски страни. Но се намирали и в арсенала на щаба на НАТО в Неапол.

Могли са да изчезнат оттам?

Патроните били италианско производство, но производителят Фиоки ги доставял само на държавни организации, на армията и на полицията. Върху тях били отбелязани марката и датата на производството. Но за западните страни патроните се експортирали без дата. Те несе смятали за военно имущество и можели свободно да се купят във всеки магазин за оръжие и боеприпаси. Всички гилзи на местопрестъплението били без дата, следователно доставени са от чужбина. Това не е изненадващо. В Рим са знаели за международното сътрудничество на неофашистите, а организацията, която иска да върне Италия към времето на терора на Мусолини, е наречена „Черният интернационал“. С какво се провинил съдията и същевременно заместник-прокурор Окорсио, та да бъде осъден и убит? Той е бил честен юрист, неподкупен и неподдаващ се на влияние, макар че за известно време се бил огънал под натиска на десните. По-късно започнал да събира доказателства за опасността от възраждане на фашизма в Италия. Някои публицисти са опростили характеристиката за дейността на Окорсио с едно изречение:

„Твърде много знаеше.“ Но той наистина е знаел доста неща за стремежите на влиятелни личности и на терористите да възродят фашистката партия в Италия.

Говори се, че сигналът за ескалацията на тероризма в Италия е даден от експлозията в Земеделската банка в Милано на 12 декември 1969 г. В четири и и половина часа следобед на площад „Фонтана“ проехтява мощна детонация, жертва на която стават шестнадесет убити и осем ранени. И това не е единствената акция. През следващите шестдесет минути избухват бомби на още няколко места и са ранени и други пешеходци.

Полицейският комисар Луиджи Калабрези се оказал ловък или пък имал късмет. Поне така изглеждало отначало. Впрочем още на третия ден след злодеянието той арестува заподозрения професионален танцьор и мним анархист Пиетро Валпреда. Съдията Окорсио подготвя процес, опитва се съгласно с указанията на началиците си да открие виновника сред левите радикали, но не намира доказателства и в края на краищата Валпреда е освободен. Следите водят към фашистките организации.

И именно те се намесват. На 17 май 1972 г. двама души застрелват на една улица в Милано полицейския комисар Луиджи Калабрези. За отмъщение? За наказание?

Съвестта на Калабрези не била чиста. Както вече знаем, веднага след експлозията в миланската Земеделска банка той предприел арести. Но действувал така уверено, сякаш знаел къде да търси виновниците, като че ли му били известни имената на анархистите. Зад решетките попаднал и четиридесетгодишният железничар Джузепе Пинели. Три дни Калабрези го разпитвал и Пинели не издържал разпита. През нощта на петнадесети срещу шестнадесети декември скочил от прозореца на петия етаж. Калабрези не могъл да убеди обществеността, че е самоубийство. Оказало се, че разпитваният Пинели бил жестоко изтезаван, за да изтръгнат от него признание, и че като полетял от прозореца и паднал па паважа, бил вече в безсъзнание. А когато по-късно се разбрало, че през 1966 година Калабрези бил преминал продължително обучение в Съединените щати и оттогава се бил срещал често с тайни агенти на ЦРУ, било намерено обяснение и на някои други взаимозависимости. Станало ясно, че неофашистката организация е замесена в процеса, подготвян от съдията Окорсио. Дванадесет свидетели, които трябвало да дадат показанията си пред съда, били убити. Сред тях бил и адвокатът Виторио Амброзини, таен агент на военното разузнаване, роднина на тогавашния министър на вътрешните работи Франко Рестиво. Адвокатът Амброзини бил известен фашист. На 10 декември 1969 г. той участвувал в събрание на „Ордине нуово“, на което било взето решение за атентати, включително и за експлозията в Земеделската банка. Виторио Амброзини се ужасил, когато чул за убитите и ранените при експлозията в Земеделската банка. Съвестта му се пробудила и той седнал и написал на кръстника си, министъра на вътрешните работи, подробно признание. Не след дълго — при неизяснени обстоятелства — се хвърлил от прозореца на седмия етаж на една римска клиника, където бил на изследване.

Сега вече съдията Виторио Окорсио не би могъл да не забележи следата на фашисткия заговор във всички извършени злодеяния, така типични за реакционните движения от всякакъв род, и на 21 март 1972 г. завел наказателно дело срещу главните инициатори на атентатите — известните фашисти Франко Фреда, Джовани Вентура и Пино Раути. Последният не се явил пред съда. Той бил депутат в италианския парламент, така че пред съдебния състав застанали само двама. Виторио Окорсио доказал, че атентатите са част от голям заговор срещу Република Италия и че не са дело само на италианци. В основата на престъпленията било Централното разузнавателно управление на САЩ. Но това не била единствената зашеметяваща констатация. Следата на подготвяния фашистки заговор водела към най-високите върхове на държавния апарат, към Министерството на вътрешните работи и дирекциите на полицията в Рим и Милано. Оттук също идва заповедта да се предприеме лов на анархисти и да се отклони следствието от правия път. Тук изчезват доказателствата, тук са измайсторени фалшификатите. Следващата следа водела към меценатите: към нефтения магнат и собственик на захарни фабрики Монти, който притежавал и мрежа от издателства, към ломбардските собственици на циментови заводи, към богатите фермери във Венецианската област, към финансовите и търговските кръгове на Ватикана и не на последно място към международната организация на оръжейните магнати, която имала свой център в Италия под маската на фирмата „Мондиал експорт импорт“.

Комисарят Луиджи Калабрези се оказва в незавидно положение. Става известно, че по време на следствието е научил доста неща за машинациите на видни личности и за тяхната принадлежност към тайната фашистка партия. Става ясно, че и той е бил посветен в камуфлажните игри, а е възможно да е знаел и за предварително замисляните убийства, да е имал набелязани мними атентатори, които после да бъдат арестувани вместо истинските. Лошо съградените кулиси на терористите падат и се разкрива неприятната истина:

Калабрези знае много неща. Имало опасност нервите му да не издържат и на процеса, който чукал на вратата, да не си държи езика зад зъбите. Ето защо двама млади фашистки убийци получават шанса да бъдат похвалени. На 17 май 1972 г. те убиват комисаря.

Подобна съдба очаква и Виторио Окорсио. Не само защото знае много истини, но и с всички законни средства се заема да разкрие фашистките терористи и дори през юни 1973 година изправя пред съда 42 ръководители на „Ордине нуово“. Доказателствата и взаимозависимостите са толкова ясни, че те са осъдени и министърът на вътрешните работи е принуден да забрани дейността на „Ордине нуово“. И така, с един куршум два заека. Италианската администрация, която не може да не се съобразява с мощта на Италианската комунистическа партия, иска да покаже, че мери с един и същ аршин както десния, така и левия тероризъм. Окорсио не спира дотук. През 1974 година той поставя на подсъдимата скамейка още 119 фашисти от „Ордине нуово“. Италианските фашисти, заемащи високи постове, възприемат това вече като предизвикателство за дуел. Те използват немалкото си влияние, заплашват и подкупват и така успяват да възпрепятствуват хода на процеса. Заместник-генералният прокурор Окорсио обаче е безстрашен борец. Той се обръща към по-висши инстанции, пише възражения и става опасен за фашистката реакция. През седемдесетте години в Италия смели борци срещу неофашизма като съдията Окорсио са малко. Той води бедствията безкомпромисно, не се бои да надникне зад кулисите и да търси източниците на приходите на неофашистката организация „Ордине нуово“. Знае, че част от парите идват от откупите за отвлечените лица, че някои средства фашистите придобиват чрез кражби, нападения на банки, но най-голямата част идва от тайните фондове. Парите за финансиране на диверсионни акции идват от тайните сметки в швейцарските банки. Може би това са пари, които военните престъпници на Хитлеровия трети райх или фашистите на Мусолини са скрили навреме по кодирани банкови сметки в Цюрих или Берн. Окорсио търси помощ и съдействие от швейцарските си колеги. В римския хотел „Попора“ се среща тайно с швейцарския полицейски комисар Робер Валт и след няколко дни подписва 72 заповеди за арестуване на заподозрени фашисти. Подир него изпращат банда убийци начело с Пиетро Конкутели. В Италия неофашистите имат доста привърженици, заемащи важни постове в държавния апарат. Очевидно е, че професионалният убиец Конкутели не е действувал на своя глава, че атентатът е подготвен от опитни стратези.

Виторио Окорсио е заместник-геперален прокурор. Това е важна и висока длъжност. Ето защо още на 12 юли римските прокурори се събират на съвещание, избират из средата си прокурора Клаудио Виталоне и му поверяват разследването на убийството. Скоро Виталоне открива сигурна следа, но среща непроницаема стена.

Сервицио информационн дела Дифеза — известната СИД, е италианската разузнавателна служба. Виталоне открива изложение от 29 май 1976 г., в което върху бланка на тази организация се съобщавало, че „Ордине нуово“ готви няколко атентата в близкото бъдеще.

Защо секретната служба СИД не е съобщила този факт на полицията? Защо не е предупредила набелязаните жертви?

Прокурорът Клаудио Виталоне пита за това шефа на разузнавателната служба генерал Джовани Ромео.

Но той отказва да отговори на въпроса. Затова Виталоне му се заканва, че на другия ден ще му изпрати призовка и в съответствие с валидните закони ще го разпита като официално призован свидетел. В този случай генералът не може да откаже.

Джовани Ромео имал влиятелни познати. Те му помогнали и прокурорът Виталоне бил принуден да капитулира. Впрочем още на следващия ден сутринта го извикал неговият шеф, генералният прокурор Джузепе Чилиберти, и отменил разпита на генерал Ромео.

Виталоне трябвало да предаде делото на друг, послушен прокурор и после съдиите само установили, че убиецът Конкутели бил пристигнал в Италия от Испания и след убийството пак набързо избягал зад граница. Той бил професионалист и имал влиятелни защитници.

След като властите забраняват дейността на „Ордине нуово“, нейните членове минават в нелегалност. Те създават терористична организация със значителни източннци на доходи, ръководена от чужбина. Нейната цел? В момента единствено да се подкопава авторитетът на държавата, да се тероризира населението, да се всява страх и да се създава хаос. Чуват се гласове, че в основата на диверсионните действия са дългосрочните планове на НАТО и дори седмичникът „Еуропео“ пише през 1976 г., че неофашистките терористи се обучават в учебния лагер в базата на НАТО в Алгеро, Сардиния.

Прочути били прадедите на „Черния граф“ Юнио Валерио Боргезе. Един от тях, Камило Боргезе, през 1605 г. се бил възкачил на папския трон под името Павел V, трима други членове на рода като кардинали определяли в миналото политиката на Ватикана. Валерио се присъединява към фашистите. Той е един от перспективните водолази на Мусолини, по-късно става командир па подводница. Не иска и да чуе за капитулацията на фашисткия режим. През 1943 г. създава собствена бойна група „Дечима мас“ и преследва партизаните в италианските планини. Емблемата на тази терористична група, която по-късно става пример за много други, е есесовският символ: череп с кости, но доукрасен с роза.

Княз Боргезе не е комична фигура на политическата сцена, както би могло да изглежда на пръв поглед. Дори непосредствено след Втората световна война в Италия липсва единство на мненията относно бъдещето на държавата. Фашизмът тук е все още жив. Фашистите обличат други ризи, но при това правят всичко възможно за възраждането на старите времена.

Кариерата на „Черния граф“ е типична за следвоенните отношения в Италия. Той е фашистки главатар и горещ привърженик на Мусолини. След войната го изпращат зад решетките. Само че още през 1949 г. приятелите му издействуват помилване. И както се казва, още излязъл от вратата на затвора, вече се опитва да възвърне властта си и властта на своите приятели и привърженици. Основава неофашистката партия МСИ (Мовименто Сочиале Италиано — бел. авт.), а по-късно нейната още по-екстремистка издънка „Фронте национале“. Това не е незначителна организация — през 1970 г. тя наброява около хиляда членове, обучени терористи. Цел? Държавен преврат, възраждане на фашизма. Осъществяването на мащабно замисления заговор било предвидено за ноември 1974 г. Пръв трябвало да загине министърът на вътрешните работи Тавиани. Планът бил прост. След като установят кога и откъде минава от Рим за Генуа, да хвърлят във въздуха колата му чрез взривена посредством радиото бомба по магистралата от Ла Специя. По същия начин се готвели да убият и секретаря на Италианската конфедерация на профсъюзите на трудещите се Лучано Лама в седалището му в Рим. Генералният секретар на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер трябвало да бъде убит в дома му в Сицилия, а наемни убийци трябвало да изпратят на онзи свят тогавашния министър на отбраната Джулио Андреоти, съдиите Виоланте от Торино, Тамбурини от Падуа и Клаудио Виталоне от Рим.

„Черният граф“ използва най-драстични методи, за да се добере до властта. Той се готвел след осъществяването на замислените убийства да съобщи на правителството, че водата в римския водопровод е заразена с радиоактивни вещества и следователно не може да се използва. Разчитал е, че ще избухне паника, че хората ще започнат да демонстрират и правителството ще използва полиция и войска срещу тях. В този всеобщ хаос трябвало да се намесят три хиляди въоръжени терористи, готови да вземат властта в свои ръце. Но до метеж не се стига. Зъботехникът Торкуато трябвало да осигури радиоактивни вещества за заразяване на водата. Но той се изплашил, разкрил подробности от плана на служител на СИД и полицаите арестували повечето от заговорниците.

Това не е първият план за фашистки преврат в Италия. Неофашистките терористи са подготвяли подобна акция и през пролетта на 1973 година. Още на 7 април се опитват да предизвикат дерайлиране на бързия влак по линията Рим — Торино. След една седмица предприемат нападение в Милано, при което убиват полицая Марино.

На 17 май терористът Бертоли хвърля ръчна граната пред входа на Дирекцията на полицията в Милано. Взривът убива няколко пешеходци, а други, ранени, са откарани в болница. Някои подробности съобщава на следователите и арестуваният терорист Роберто Каваларо. Освен фашистките терористи и офицери от италианската армия в подготовката на терористичните действия участвуват и представители на италиански банки, индустриалци и представители на едрия капитал от Съединените щати и Федерална република Германия. През 1972 г. съвещанието на заговорниците се провежда в Лондон, а в началото на 1973 г. — в Мюнхен. През март в една вила недалеч от Виченца италианският финансист и международен спекулант Микеле Синдона се среща с банкери и с известни политици. Той се подвизавал в Съединените щати и на съвещанието представлявал международния капитал. На срещата на заговорниците присъствували и представителят на американското разузнаване генерал Джонсън, началникът на щаба на италианските ВВС генерал Лучертини, адмиралите Качопо и Кабрини. Това са били мащабни планове и дръзки политически интриги. Генерал Джонсън обещал на заговорниците помощ от НАТО, за всеки случай край италианските брегове в подкрепа на заговорниците трябвало да хвърлят котва два американски крайцера. Представителят на Съединените щати обещал на заговорниците военна помощ срещу „левичарските елементи“. Микеле Синдона трябвало да се погрижи за финансирането на метежа.

За него говореха, че е банкер, изпреварил времето си. При това скандалджия и мошеник. Сътрудничел с директора на Ватиканската банка архиепископ Марчинкус. Заради мръсни машинации с парите на мафията бил осъден в Съединените щати на двадесет и пет години затвор на остров Рикърс Айлънд и да заплати глоба от 207 000 долара. Естествено не излежал присъдата си. Та нали бил собственик на четиридесет търговски компании в десет различни страни и притежавал хотели в много градове по света. Освен това бил собственик и на големия комплекс „Уотъргейт“ във Вашингтон, дал името на аферата, която няма аналог в историята на Съединените щати. Президентът Никсън бил негов добър приятел. В предизборната му кампания Синдона бил вложил един милион долара. Той имал пръст и в зараждането на италианския тероризъм. При разпита арестуваният Каваларо заявил, че в основата на терористичните престъпления стои неизвестна нему международна организация, която обозначил с буквата X. Тя планира и координира акциите, манипулира с терористите според нуждите, стреми се да реализира замислите на определени групи в италианската армия, в полицията и в разузнавателната служба.

Но интересите не са само италиански, а и ръководната централа също не е чисто италианска. Това не са празни приказки. Още през 1974 г. на сесията на италианския парламент се появява обосновано и подкрепено с доказателства обвинение срещу офицерски групи. Тогавашният министър на отбраната Андреоти заповядва да бъде арестуван генерал Мичели и предава на прокуратурата документите за офицерския заговор. Наистина стореното е достатъчно, за да избухне паника, но италианското обществено мнение е претръпнало, то е свикнало да има скандали и афери. С право хората започват да се питат, дали това не е още един политически трик, чрез който едната група от военната разузнавателна служба СИД се опитва да постави в шах конкуриращата я група.

Да се обърнем към периода, в който се ражда италианският тероризъм, през погледа на члена на президиума на Централния комитет на Италианската комунистическа партия Уго Пекиоли, като не забравяме, че край люлката на престъплението, така типично за края на нашия век, стоят като орисници фашизмът, политическото недоволство и социалната безнадеждност. „Вече пет години (цитатът е от 1974 година. — бел. ред.) Италия живее в травмата на кървави събития и ненаказани беззакония, които подкопават доверието на обществеността в органите на гражданското и военното управление. Именно те трябва да осигурят спокойния живот на населението. Възниква подозрението, че властите не само че не са способни да се справят, но и че дори имат известна вина за създаденото положение. Това не трябва да се забравя, макар че следствието за дейносттта на бившия началник на СИД генерал Мичели, водено от съзнателни съдии, вече осветли подозрителните неясноти на случаите, които тровят италианския обществен живот още от пролетта на 1969 година, когато бяха извършени първите атентати …

Сега, когато започват да се изясняват нещата, излиза на преден план главно политическата отговорност на онези, които прикриваха виновниците, насочваха следствието по погрешен път и все още смятат, че всичко ще се ограничи само с взаимно уреждане на сметките. Все още не са обезвредени силите, които се опитват да пречат на следствието. Християндемократически политици се задоволиха само да намекнат, че тъй наречената стратегия на напрежение и терор, която бе прилагана в Италия през изтеклите години, била инспирирана и отвън … Двойно повече важи това за времето, откакто държавният секретар на Съединените щати започна теоретически да обосновава правото на ЦРУ да се меси в политическия живот на Италия и да заплашва нейната независимост. Някои личности се боят да признаят, че заразяването на някои части от италианския военен и граждански апарат с фашистката чума не бе предизвикано само от сплетните на тайните служби на гръцките полковници, на португалските и на испанските фашисти, но че дял в нея има и известната организация на най-голямата империалистическа държава.“

Участието на Централното разузнавателно управление в терористична дейност през седемдесетте години не е безусловно доказано. Но в края на 1974 г. италианският президент Джовани Леоне и тогавашният министър на външните работи Алдо Моро посещават Вашингтои, където разговарят с новия президент Джералд Форд. Малко преди това държавният секретар Хенри Кисинджър признава в разговор с израелския министър-председател Рабин теоретичната възможност за намеса на ЦРУ в Италия. Американската администрация отхвърля по принцип създаването на коалиционно правителство с участието на комунистическата партия. Според сведенията от април 1983 г. американският държавен секретар Кисинджър не се е ограничил само с изявлението си в рамките на разговора с Рабин, но се е срещнал с Алдо Моро и го е заплашил — да не си и помисля даже за участие на комунисти в правителството. В края на 1980 г. дъщерята на Моро Агнесе заяви пред парламентарната следствена комисия: че „в Съединените щати искаха от баща ми да изостави политиката или да промени политическата линия“. Членове на „Червените бригади“ отвлякоха Алдо Моро, но кой ги дирижираше зад политическите кулиси?