Вацлав Павел Боровичка
Столетие на чакалите (11)

НЕПРИЯТНАТА СМЪРТ НА ТЕРОРИСТИТЕ

Щамхаймският затвор е отвратителен като всички затвори по света, макар че е най-модерният и най-добре охраняваният. Обграден е със сива, петметрова железобетонна стена, опасана с бодлива тел. Архитектите са разположили прозорците на килиите така, че да не може да се предават тайни писма или съобщения от килия в килия. Те са засенчени с вертикални, полегати стени. Затворът в Щутгарт-Щамхайм е най-добрият западногермански затвор, досега никой не е успял да избяга от него.

Осемстотинте затворници се охраняват от електронна сигнална система, осем надзиратели и една надзирателка.

Началникът на смяната се разполага в помещение, наподобяващо телевизионно режисьорско студио, и наблюдава мониторите. Камерите обхващат стената на затвора по цялата и дължина, на екраните може да се видят всички коридори. Естествено и тъй нареченото късо крило на седмия етаж, грижливо охраняваното III отделение с килиите на осъдените терористи от групата Баадер-Майнхоф.

Те са на най-горния етаж. Ето защо върху плоския покрив са закрепени стоманени мрежи, простиращи се на няколко метра встрани, и дълги шипове, които биха осуетили диверсионни действия с вертолет от въздуха. Между килиите на осъдените са оставени свободни най-малко по една или дори три килии, за да не могат прочутите затворници да поддържат връзка помежду си чрез чукане по стената. След отвличането на Ханс-Мартин Шлайер по нареждане на министерството управата на затвора била забранила Баадер, Енслин, Распе и Мьолер да контактуват помежду си. Бил затворен и коридорът пред техните килии, в който преди това прекарвали заедно по четири часа всеки ден. Сутринта на 18 октомври тук били подготвени само четири чинии за закуска. След като похитителите на Шлайер започват да изнудват властта, но главно след събитията по летищата в Близкия изток, мерките по охраната станали по-строги. Затворниците трябвало да предадат телевизорите и радиоприемниците, които преди това били в килиите им, а специалистите от криминалната централа проверили цялото „късо крило“ и установили, че всичко е наред. Само в килията на Баадер в кафеварката бил намерен миниатюрен фотоапарат марка „Минокс“.

Килиите на Щамхаймския затвор са озвучени с високоговорители от местната радиоуредба. Но по нея не съобщавали нищо за събитията в Могадишо. В онази нощ обаче, когато на тамошното летище групата ГСГ 9 провеждала акцията си по спасяването на заложниците, по коридорите на затвора се чули съобщения за хода на операцията. Затворниците от по-долните етажи разолагали с транзистори, тъй че завъртели копчето за звука докрай и поставили транзисторите на прозорците. Всеки можел да чуе какво става в Могадишо, всеки научил за края на терористите, ръководени от Зохаир Юсуф Акаша, нарекъл себе си капитан Махмуд.

Андреас Баадер и неговите съучастници научават, че са изгубили играта.

В 7,41 към килия номер 716 приближават надзирателите Герхард Щол и Вили Щаф и карат с количка закуската. Количката е снабдена със специална ключалка, за да не може никой да сложи преди това отрова в храната на затворниците. Кафе, черен хляб, рохко яйце. Щол отваря прозорчето. Затворникът Распе бил полуседнал, полулегнал на затворническото легло и не помръдвал.

— Тревога!

Санитарите извикват дежурната кола с лекаря, главният санитар в затвора Листнер изтичва нагоре и в полуразтворената ръка на ранения затворник намира тежък пистолет. В 7,53 пристига дежурната кола на щутгартската медицинска служба. Междувременно санитарят Соукоп установява, че Распе е още жив. Напипва слабия му, неритмичен пулс. Просветва му, че сигурно има някаква връзка с другите, и изтичва към килия номер 719. Надзирателите отварят вратата. Андреас Баадер лежал по гръб на около метър от вратата.

— Умрял е — уведомява Соукоп останалите.

Гудрун Енслин се била обесила на прозореца. Дотичвайки до килия 725, намират Ирмгард Мьолер потънала в кръв върху дюшека. Върху гърдите й в сърдечната област забелязват няколко намушквания с нож. Измерват пулса й. Нормален. Бързо превързват раните и извикват бърза помощ. Откарват ранената първо в болницата, откъдето скоро след това с полицейски вертолет я откарват в хирургията на университетската клиника в Тюбинген с надежда лекарите да спасят живота й.

Осемнадесети октомври е „черен вторник“ за западногерманския федерален канцлер Хелмут Шмит, за министъра на правосъдието и най-после за цялата западногерманска администрация. В най-добре охранявания затвор на света, както заявява министърът на правосъдието на провинцията Баден-Вюртемберг Бендер, намират три трупа, една тежко ранена, нож и два големи пистолета. В килията на Баадер — „Броунинг“ калибър 7,65 мм, а у Распе — деветмилиметров „Хакер-Кох ХК 4“. Позор, политически скандал, съмнения и подозрения — ето равносметката от този ден. Ще повярва ли някой, че в един строго охраняван затвор е извършено масово самоубийство? И ако това е така, как са се сдобили затворниците с оръжие?

Федералният министър на правосъдието Фогел съзнава начаса, че може да се появи подозрение за убийство. Нарежда да бъде свикан международен лекарски консилиум, за да бъде направена съдебна аутопсия. От Лиеж извикват професор Андре, от Виена професор Холцзабек и от Цюрих неговия колега Хартман.

Криминалният съветник Мюлер нарежда всичко, тоест и труповете да останат по местата.

Официалната експертиза е извършена едва в 16 часа, след пристигането на споменатите експерти. Тя продължава до 21 часа. След един час професорите започват аутопсията. На пръв поглед всичко изглежда ясно — посмъртните петна по тялото на обесената Енслин, които обикновено се получават по телата на обесените, следите от барутен прах по ръката на Распе и на Баадер, а освен това и няколкото микроскопични капчици кръв. Но при аутопсията се установява, че смъртоносният куршум е проникнал в кухината на черепа отзад и е излетял през челото тъкмо там, където започва косата. Кой самоубиец се застрелва отзад? Това е необичайно, технически трудно, а психологически — неправдоподобно. В Германия подобен случай е зарегистриран за последен път през 1931 г., в Австрия подобно странно самоубийство е извършено два пъти през последните десет години. В такъв случай фиктивно ли е самоубийството?

Защитниците на осъдените, пристигнали незабавно в затвора и присъствували по-късно на аутопсията, още същия ден заминават за Бон, където в хотел „Тюлпенфелд“ устройват пресконференция и без да произнесат думата убийство или юридическо убийство, създават у журналистите впечатлението, че и дума не може да става за самоубийство. При това именно към тях били отправени основателни подозрения, че тайно снабдили с оръжие затворниците в Щамхайм.

Членовете на лекарския консилиум изключват възможността за намеса на трето лице, но и не опровергават съмненията. Впрочем някои обстоятелства остават неизяснени. Гудрун Енслин се била обесила с шнура от грамофона, който й били оставили в килията.

Но откъде били драскотините по лявата гърда, подкожните кръвоизливи в левия палец и на двете колена?

Специалистът по съдебна медицина д-р Раушке заявява, че биха могли да възникнат при предсмъртните гърчове. Освен това в заключението от аутопсията професорите заявяват, че преди смъртта си затворниците не са били упоени с газ, опиати или други химически средства. Мнозина не им повярваха.

Световната общественост следеше трагедията, разиграваща се в самолета, отвлечен в Могадишо, знаеше условията на терористичната група, която искаше да размени осъдените членове на бандата Баадер-Майнхоф срещу заложниците, читателите и слушателите знаеха за връзката с отвличането на Ханс-Мартин Шлайер. В печата се появиха догадки, но и, общо взето, логични съждения: навярно изнудването е завършило с неуспех, западногерманските власти са читали веднъж завинаги да се избавят от неудобните затворници, които и след законното осъждане са дирижирали от килиите си терористичните действия в няколко държави, запазили са влиянието си и след поражението си и са съумявали да поддържат връзка със съмишлениците си на свобода. Скандалът се разрасна, отстраниха министъра на правосъдието, смениха началниците в непристъпния затвор. В сградата в Щамхайм дойдоха техници от областната криминална служба в Щутгарт и специалисти от Федералната криминална централа. Резултатът от разкритието им беше повече от удивителен.

Под дюшека в килията на Распе намират транзистор марка „Санио“, увит в пуловер. Никой не можеше да си обясни как е убягнал от вниманието на постоянно контролиращите. Следователно Распе е знаел точно как се развива акцията с Шлайер и как протича акцията с отвлечените заложници в Могадишо. Техниците проверяват стените и пода и разкриват неимоверни неща: между килиите на затворниците от бандата Баадер-Майнхоф била изградена сигурна комуникационна система, която също така убягнала от вниманието на затворническия контрол. Под дюшемето откриват кухина, облепена със смес от захар и брашно, в която Распе криел пистолета си. За да не се открие при почукване по стените, капакът бил намазан отвътре с гипс.

Андреас Баадер също бил направил в килията си подобно скривалище за оръжието си. Когато по-късно го преместили, той успял да пренесе скрито оръжието си и в новата килия. Там го криел в кухината на грамофона. При това на 5 и 6 септември криминални служители били проверявали Баадеровия грамофон и тъй като нищо не намерили, върнали го на осъдения. Когато специалистите проверяват високоговорителите на радиоуредбата, откриват, че са превърнати в микрофони. Следователно в паузите на радиоуредбата, от полунощ до пет и половина сутринта, затворниците можели да разговарят помежду си. Използвали кабела на радиоуредбата като проводник, устройството на грамофона като усилвател и със слушалки чували съзаклятниците си. Като източник използвали тока от щепселните розетки или батерии, които всеки затворник можел да си купи в магазина на затвора. Распе разговарял с Баадер между контактите за електробръсначките. През тях протичал ток само един час на ден после били свободни за свръзка. Малките слушалки успяявали да скрият от контрольорите. Мьолер гн била скрила в кухината на мивката.

Доскоро в килия номер 723 бил лежал друг член на терористичната група — Хелмут Пол. Когато техниците откъртват дюшемето, виждат четири сантиметра широка и повече от двадесет сантиметра дълга кухина с пакетче в нея. Пакетчето съдържало 270 грама взривно вещество от типа на „Амонгелита“. В друга килия, в която преди това била лежала Ингрид Шуберт, намират взриватели и други 400 грама взривно вещество. В стената бил открит още един пистолет. Възможно ли е затворниците да събират оръжие и взривно вещество и после да се самоубият? Та нали представителите на западногерманската администрация до последния миг даваха вид, че възнамеряват да ги разменят, а министър Вишневски заради тях разигра комедийка в няколко континента. Остава единственото обяснение: затворниците са се готвели за нападение, подготвяли са бягство, искали са да убият или да пленят някое високопоставено лице, да го използват като заложник и да започнат да изнудват. И едва когато всички надежди рухват, когато научават за разгрома в Могадишо, те решават да сложат край на живота си и да използват за тази цел скритото оръжие. Ликвидирането на терористите в Могадишо и самоубийството в Щамхайм бяха само две действия на една драма. Третото действие бе случаят Шлайер. Никой не знаеше дали е още жив или не. Но на всички беше ясно, че в момента терористите имаха причина да изпълнят заканата си. Най-после срокът на последния им ултиматум изтече на 16 октомври в 9 часа. Несигурността продължи повече от четиридесет дни, след смъртта на членовете на бандата на Баадер угасна и последната надежда. Това беше известно и на семейството на Шлайер, и на правителствените дейци. Ето защо още преди това федералният министър Фогел, дори без да знае нещо за съдбата на отвлечения Шлайер, се е опитвал да обясни на съпругата му защо правителството не било взело друго решение. Ако висшите представители на властта бяха приели условията на похитителите, само щяха да налеят масло в огъня.

Терористите щяха да придобият самочувствие и техните съмишленици на свобода щяха да продължат да вилнеят.

Само след два часа министър Фогел научава, че Шлайер не е вече между живите. В 18,25 ч по телефона съобщил тъжната вест на семейството му. Впрочем преди това в Бон била пристигнала телеграма от Париж. Редакцията на вестник „Либерасион“ била получила следното съобщение от похитителите:

„След 43 дни сложихме край на жалкото и корумпирано съществувание на Шлайер. Господин Шмит който в интерес на личното си надмощие отначало спекулираше със смъртта на Шлайер, може да си го вземе от улица «Шарл Пеги» в Милюзи в зелено «Ауди 100» с бадхомбургски номер.“

Редакцията получила съобщението в 16,22, а в 17,05 полицията вече намира във френския град Милюзи, на петдесет метра от болницата „Азанрен“, зелена кола с номер HG—AN 460. Затварят околните улици.

Извикват специална полицейска група. Техниците пристигат още в 17,20, но не се осмеляват да отворят колата. Ами ако терористите са поставили в нея взривно вещество…

Два часа продължават споровете кой и как да стигне до колата, кой и как да отвори вратата.

Специалната пожарникарска група била на учение, а прокурорът отказал военните пиротехници да помогнат. Междувременно полицията евакуира живущите от шестте най-близо разположени къщи.

В 20 часа пристига специалист от тайната полиция. Той избива прозореца на предната лява врата, поглежда под капака на двигателя, в преградката за ръкавиците, а после отваря и другите врати. Нищо. Само в преградката на арматурното табло намира двеста френски франка. В 20,40 отваря багажника. В него бил трупът на Ханс-Мартин Шлайер.

Бил убит с три куршума в главата. Според мнението на изтъкнати специалисти смъртта е настъпила 24 до 36 часа преди аутопсията, тоест на 18 октомври 1977 г., може би половин ден преди масовата смърт на терористите в Щамхаймския затвор. В устата на убития намерили остатъци от трева, а по облеклото му иглици от смърч. Виждало се, че терористите са го убили в гора.

Защо са оставили колата с мъртвия именно в Милюзи на улица „Шарл Пеги“? Би могло да бъде случайност, но някои журналисти смятат, че са открили известна на зависимост. Шарл Пеги е поет и псалт в местната църква „Жана д’Арк“. На границата между XIX и XX век се опитва да извърши социална революция. Безуспешно. На 5 септември 1914 г. се самоубива. Както след самоубийството на Улрике Майнхоф, която психически не издържа изолирането в затвора и раздора с членовете на бандата, така и след смъртта на затворниците в Щамхайм в печата се появиха твърдения за преднамерено убийство. Във второто преработено издание на „Известия на международната следствена комисия“, известни още от случая „Майнхоф“, се появиха съмнения относно самоубийствата. Но това бяха само сензационни приказки със значителни празноти в логиката на изложението. Нито една държавна администрация, нито една полицейска и съдебна организация или секретна служба не би се освободила от неудобните затворници по такъв неумел начин — в собствения си затвор. Колко по-лесно би било например да се разреши размяна на затворниците срещу Ханс-Мартин Шлайер, да се освободят те и така да се спасят заложниците от Могадишо, да се позволи на затворниците да отлетят, където пожелаят, а после да тръгнат по петите им няколко специалисти, които тихо и незабелязано да ги очистят.

Дори когато след „черния вторник“ в Щамхайм и Ингрид Шуберт посегна на живота си в друг затвор, се появиха плакати и афиши, обвиняващи правителството в обмислено убийство. Аргументите изглеждаха логични: кой и как би могъл да внесе оръжие и боеприпаси в този отлично охраняван затвор? Адвокатите на подсъдимите. Това беше потвърдено от арестувания терорист Фолкер Шпайтел, който е очевидец.

Останалите на свобода терористи създали цял щаб за връзка с шефовете и приятелите си в затвора. Щабът работел двадесет и четири часа на ден. Всеки ден в затвора отивал поне един от адвокатите на осъдените и всеки път внасял скрито по нещо. Възможно ли е това? Не са ли ги проверявали, нямали ли са детектори, Гайгер-Мюлерови апарати, каквито има на всяко летище? Имали са. Но през дългия период, през който посещавали клиентите си, адвокатите се превърнали почти в членове на управата на затвора, тъй че проверката понякога минавала само с едно махване на ръката. Пистолети, части за радиоапарати, слушалки и взривни вещества юристите пренасяли в повечето случай в купчината съдебни дела, между които в средата била направена кухина, а открая оставало още доста място, така че при прелистване всичко изглеждало в ред. Някои взривни вещества пък внасяли в затвора в найлонови торбички, завързани за тялото. По същия път са излизали навън и прокламациите на осъдените, указанията и съветите, така че фактически между затворниците и нелегалните отвън съществувала ежедневна връзка. Адвокатите са действували в нарушение на правните норми и разпоредби. Нещо повече, те напразно помагали на клиентите си. Настъпва залез на западногерманския тероризъм. Впрочем някои от решителните някога „борци“ разбират, че копнеят тъкмо за това, срещу което са се борили, за спокоен уреден живот. Мнозина не издържат, сами се предават, а след арестуването разискват върху проблемите на своя живот със съдия-следователите, а Хорст Малер дори с министъра на вътрешните работи Баум. Показанията му помагат за възпроизвеждането на тогавашните събития.

В околностите на Дортмунд има гори и сред тях са разположени хижи и вили. В полицейския участък звънва телефонът.

— Моля ви, изпратете някого, не сме длъжни да търпим тия пукотевици, идваме тук заради спокойствието, а те са се разгърмели като край Сталинград.

— Кой се обажда? — пита полицаят.

— Няма значение кой се обажда! Гледайте по-бързо да въдворите тук ред!

— Можете ли да ми кажете къде се стреля?

— Да, мога. Горската поляна край Цикенбринк. На около двеста-триста метра от нас.

Комисарят изпраща дежурната кола. Двамата полицаи се прокрадват през гората. На почти редовни интервали откъм гората се чува стрелба. Те се крият зад дърветата, приклякват зад храстите. Двадесет, а после само десет метра. На горската поляна двама мъже и една жена се прицелват във вестник „Велт ам зонтаг“ като на полигон.

Полицаят Хансен кимва към колегата си и без да каже дума, му дава да разбере, че ще заобиколят поляната и ще пропълзят отзад. Шнайдер се съгласява. Разделят се и се срещат отново на около пет-шест метра от групата стрелящи. Но Хансен се спъва, счупва се клонче, двамата мъже с пистолетите в ръка бързо се обръщат, виждат полицаите и без предупреждение започват да стрелят срещу тях. Присъединява се и жената.

После настъпва тишина, спокойна есенна неделя с шумящ в листата вятър.

На 24 октомври 1978 г. в 14,45 ч на горската поляна намират мъртъв полицая Ханс-Вилхелм Хансен, неговия ранен колега Ото Шнайдер, непозната жена с рана в бедрото и неизвестен до този момент мъж, ранен в слабините. Другият мъж успява навреме да избяга. По-късно се стига до предположението, че беглецът може би е бил издирваният терорист Кристиан Клар или пък Ролф Хайслер. А раненият, който след престрелката остава да лежи в тревата, е Михаел Кол, за когото неотдавна била издадена заповед за арестуване. Две седмици по-късно умира в болницата. По някои белези, посочени в заповедта за арестуване, ранената жена била дълго издирваната в международен мащаб ръководителка на банда Ангелика Шпайтел.

Съвпадали белезите по лицето, срасналата ушна мида голямото разстояние между предните зъби. Но не съвпадала формата на лицето. На старите снимки, използвани в заповедта за арестуване, изглеждала другояче. И тъй като полицията нямала отпечатъци от нейните пръсти, не било възможно точно да се идентифицира ранената.

Ала в Щамхаймския затвор излежавал присъдата си нейният съпруг, терористът Фолкер Шпайтел. Качват го на вертолет и го откарват до болничното легло. Той познава жена си. По-късно се намира обяснение и за разликата между описанието и действителния образ. През 1977 г. под чуждо име терористката си била направила пластична операция, за която платила 2500 марки на хирурга Лео Аделхайм.

Лекарят сам се обадил. Когато видял в печата снимката на ранената терористка, той познал някогашната си пациентка и си спомнил също, че тя не пожелала да се снима преди и след операцията, както обикновено но се прави при козметичните корекции на лицето.

Изправят я пред съда, обвиняват я в убийство, опит за убийство и в участие в други терористични злодеяния. Участвувала в убийството на Зигфрид Бубак и придружаващите го лица на 7 април 1977 г., на банкера Понто на 30 юли 1977 г., както и в отвличането на Ханс-Мартин Шлайер.

Ангелика Шпайтел произхождала от тъй нареченото добро семейство със солидно финансово положение. Родителите й се стремели да я възпитат като самостоятелно и почтено момиче. Омъжила се за Шпайтел и поела пътя си на терористка редом с него в Комитета за борба срещу изтезанията на политическите затворници. По-късно напуснала мъжа си, заживяла в компания на младежи и девойки в Щутгарт и скоро се издига начело на банда.

— Как попаднахте сред терористите? — пита я съдия-следователят.

— Този, който навлиза в живота с отворени очи, скоро разбира, че трябва нещо да се промени — отговаря тя.

— Но за тази цел все пак не е нужно да се убива.

— Това е един вид война.

— Но войните са безсмислени. Досега нищо не се е променило чрез война.

— Във Виетнам. Там народът се бори и победи.

— Все пак ние не сме във война. А освен това вие се прицелвате в дребните, маловажните хорица. Например в полицаите в Дортмунд.

— Това не влизаше в плана ни — казва Ангелика Шпайтел.

— Добре, ами отвличането и убийството на Шлайер? — пита съдия-следователят.

— Не зная нищо за него.

— Знаете, знаете. Установихме, че малко преди убийството на Шлайер сте била в Елзас.

— До последния момент чакахме, че ще освободят нашите приятели от затвора.

— Та вие не можете да си позволявате да изнудвате държавния апарат. Нито една държава, нито една обществена система не може да позволи подобно нещо.

— Шлайер не се чувствуваше зле при нас — казва. — Нямаше да позволим и косъм да падне от главата му Всичко беше подготвено за освобождаването ми. Нищо лошо не сме му сторили, само дето отсладна с няколко килограма.

— Тогава защо не го пуснахте?

— Трябваше да го застреляме. Иначе никои повече нямаше да ни вярва. А освен това той щеше да ни издаде.