Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (9)

Осма глава

Толкова дълго вървяха по тясната, коварно покрита със сняг пътека, по която Алем го водеше надолу, че Борн вече се съмняваше, че някога ще стигнат. Изведнъж обаче тя все пак свърши, отдалечи се от зашеметяващия планински склон и изведе към алпийска ливада, многократно по-голяма от тази, на която бяха свалени двата хеликоптера. По-голямата част от нея обаче бе разчистена от снега.

Селото бе по-скоро сбирщина от порутени миниатюрни постройки. Вместо улици имаше пътеки от утъпкана пръст. Стадо кафяви кози вдигнаха удължените си муцуни, щом чуха стъпките им, но очевидно разпознаха Алем и продължиха да дъвчат вяло сухата кафява трева. Някъде в далечината изцвилиха коне, когато миризмата на двамата мъже стигна до тях.

— Къде е баща ти? — каза Борн.

— В кръчмата, както обикновено. — Алем го погледна. — Но аз няма да те заведа там. Ще отидеш сам. Дано да не разбере, че съм ровил из останките.

— Аз ти обещах, Алем — кимна Борн.

— Не е нужно дори да знае, че си ме срещал.

— Как да го позная?

— По крака — левият му крак е по-тънък и видимо по-къс от десния. Казва се Заим.

Борн тъкмо се канеше да тръгва, когато Алем постави пръстена на Линдрос в ръката му.

— Ти си го намерил, Алем…

— Но принадлежи на приятеля ти — каза момчето. — Ако ти го върна, може би той няма да е мъртъв.

* * *

Беше време за ядене. Пак. Можеш да се ограничаваш от всичко друго, бе казал Оскар Линдрос на сина си, но не можеш да откажеш да ядеш. Трябва да си пазиш силите. Разбира се, похитителите ти биха могли да те оставят да умреш от глад, но само ако искат да те убият, а случаят явно не беше такъв. Биха могли да поставят опиати в храната ти — което и бяха направили, след като изтезанията на Мартин Линдрос не дадоха резултат. Нямаше полза — нито от това, нито от притъпяването на сетивата му. Той капсулова разсъдъка си. Баща му се беше погрижил за това. Тиопенталнатрият например му оплете езика, но пак не каза нещо, което да им е полезно. Всичко, което искаха да знаят, бе заключено в трезора на ума му, недостъпно за тях.

Идваха по график, така че през повечето време беше сам. Хранеха го редовно, макар че понякога пазачите плюеха в чинията му. Единият отказваше да го измие, когато се изцапа. Щом вонята стана непоносима, донесоха някакъв маркуч. Леденостудената струя го събори на земята, блъсна го в каменната стена. Остана да лежи там с часове, кръв и вода се смесваха в розови вадички, а той седеше край спокойното езеро и ловеше пъстърва след пъстърва.

Но това беше преди седмици — или поне на него му се струваше така. Сега бе по-добре. Осигуриха му дори лекар, който заши най-лошите прорезни рани, превърза го, даде му антибиотици за треската, която бушуваше в тялото му.

Сега можеше да се отдалечава от езерото за все по-дълги и по-дълги периоди от време. Имаше време да се огледа наоколо, осъзна, че се намира в пещера. Съдейки по студа и воя на вятъра във входа на пещерата, явно беше нависоко, вероятно все още някъде на Рас Дежен. Не бе виждал Фади лично, но от време на време се появяваше неговият заместник, когото чу да наричат Абуд ибн Азиз. Този мъж го разпитваше най-често, след като Фади не успя да го пречупи през първите дни от неговото пленничество.

Линдрос познаваше типажи като Абуд ибн Азиз — варварин по природа, този човек бе чужд на цивилизацията. И винаги щеше да бъде. Чувстваше се добре в девствената пустиня, където бе роден и израсъл. Това Линдрос успя да разбере по арабския му диалект — Абуд ибн Азиз беше бедуин. Неговите разбирания за добро и зло бяха категорично черно-бели, без нюанси. В това отношение той бе точно като Оскар Линдрос.

На Абуд ибн Азиз, изглежда, му доставяше удоволствие да разговаря с пленника. Може би го привличаше неговата безпомощност. Може би се заблуждаваше, че ако разговарят достатъчно дълго, Линдрос би могъл да види в него приятел; че може да се задейства стокхолмският синдром и Линдрос да започне да се идентифицира с похитителя си. А може пък просто да играеше „доброто ченге“, защото именно той подсушаваше с кърпа Линдрос след атаките с маркуча, той го преобличаше, когато Линдрос бе твърде слаб или не бе в състояние да го направи сам.

Линдрос обаче не се поддаваше на изкушението да протегне ръка от изолацията си, да се сприятели. Никога не се бе сприятелявал с лекота. Беше установил, че е далеч по-лесно да си самотник. Всъщност баща му го насърчаваше в това отношение. Да си самотник е предимство, ако искаш да си шпионин, казваше той. Тази особеност на характера му бе отбелязана и в личното досие на Линдрос, когато премина през изтощителната, продължила цял месец процедура по проучването му, въведена от садистичните специалисти психолози на ЦРУ точно преди приемането му в агенцията.

В момента той знаеше много добре какво иска Абуд ибн Азиз от него. Но донякъде му беше странно, че терористът търси информация за мисията, която ЦРУ бе организирала преди години срещу Хамид ибн Ашеф. Какво общо имаше Хамид ибн Ашеф с Абуд ибн Азиз?

Те искаха повече от него, разбира се. Много повече. Но въпреки очевидната праволинейност на Абуд ибн Азиз Линдрос бе забелязал с интерес, че разпитът за мисията на ЦРУ срещу Хамид ибн Ашеф се водеше само когато Абуд бе насаме с него.

От това той заключи, че точно тези въпроси са нещо лично, което няма нищо общо с причината за отвличането му.

— Как се чувстваш днес?

Абуд ибн Азиз стоеше пред него. Бе донесъл две еднакви чинии с храна. Постави едната в ръцете на Линдрос. Линдрос знаеше какво пише в Корана за храната. Всяка храна попадаше в една от двете категории — харам или халал, забранена или позволена. Храната тук, разбира се, беше само от позволената.

— Страхувам се, че днес няма кафе — каза Абуд. — Но фурмите и изварата са хубави.

Фурмите бяха малко сухи отвътре, а изварата имаше странен вкус. Това бяха подробности, но за човек като Линдрос те имаха значение. Фурмите бяха изсъхнали, а изварата бе започнала да прокисва и нямаше кафе. Явно доставките бяха спрели. Защо?

И двамата ядяха с дясната ръка, зъбите им се оголваха, щом ги впиваха в тъмната месеста част на фурмите. Умът на Линдрос препускаше бясно.

— Как е времето? — попита той най-накрая.

— Студено и постоянният вятър го прави още по-студено. — Абуд потрепери. — Идва нов студен фронт.

Линдрос знаеше, че Абуд ибн Азиз е свикнал на 40-градусови температури, пясък в храната, нажеженото бяло сияние на слънцето, благословения покой на хладната, обсипана със звезди нощ. Този непрекъснат суров студ и височината бяха непоносими за него. Костите и дробовете му сигурно протестираха като на старец. Линдрос го гледаше как прехвърли своята полуавтоматична пушка „Ругер“ в лявата си ръка.

— Сигурно да си тук е болезнено за теб. — Въпросът на Линдрос не бе просто закачка.

Абуд сви рамене и пак потрепери.

— Не само пустинята ти липсва. — Линдрос остави настрана чинията си. Почти непрекъснатите побои в продължение на седмици бяха убили напълно апетита му. — Липса ти светът на дедите ти, нали?

— Западната цивилизация е мерзко нещо — каза Абуд. — Нейното влияние върху нашето общество е като силно заразна болест, която трябва да бъде изкоренена.

— Страхуваш се от западната цивилизация, защото не я разбираш.

Абуд изплю костилка от фурма, бяла като бебешко дупе.

— Бих казал същото за вас, американците.

— И няма да сгрешиш — кимна Линдрос. — Но докъде ще стигнем така?

— До края — вашия или нашия.

* * *

Борн разгледа вътрешността на кръчмата. Отвътре изглеждаше до голяма степен както и отвън. Стените бяха от камък и дърво, измазани с глина. Подът беше от пресован животински тор. Миришеше на ферментирало, както от алкохола, така и от хората. Огън, разпалван с тор, пукаше в каменното огнище, излъчвайки както топлина, така и специфичен мирис. Вътре имаше неколцина амхари, всички замаяни от опиум в различна степен. В противен случай появата на Борн на вратата би предизвикала не само вяло раздвижване. В момента обаче мъжете едва се помръднаха.

Той отиде към бара, оставяйки следи от сняг и парченца лед зад себе си. Поръча си бира, която за щастие се оказа в бутилка. Докато пиеше от слабата, странно солена течност, огледа мястото. Всъщност нямаше какво толкова да се види. Просто правоъгълна стая с пръснати груби маси и столове без облегалка, които приличаха повече на табуретки. Въпреки това той запечата всичко това в паметта си, като направи нещо като карта на мястото в главата си, в случай че се появеше опасност и се наложеше да се измъква бързо. Не след дълго забеляза мъжа с осакатения крак. Заим седеше сам в ъгъла, с бутилка евтин алкохол в едната ръка и мръсна чаша в другата. Беше навъсен, типичен планинец с обгоряло от слънцето грубовато лице. Погледна едва-едва към Борн, когато той се приближи до масата му.

Борн пъхна крак зад един от краката на табуретката, изтегли я и седна срещу бащата на Алем.

— Разкарай се, проклет турист — промърмори Заим.

— Не съм турист — отговори Борн на същия диалект.

Бащата на Алем се облещи, обърна глава и плю на пода.

— Въпреки това сигурно искаш нещо. Никой не смее да се изкачи на Рас Дежен през зимата.

Борн отпи дълга глътка от бирата си.

— Прав си, разбира се. — Забелязал, че бутилката на Заим е почти празна, той каза: — Какво пиеш?

— Прах — отговори бащата на Алем. — Това е единственото нещо за пиене тук. Прах и пепел.

Борн стана и му донесе нова бутилка, постави я върху масата. Когато посегна да напълни чашата, Заим спря ръката му.

— Няма да има време — промърмори тихо. — Не и ако си довел врага си със себе си.

— Не знаех, че имам враг. — Нямаше смисъл да казва на този човек истината.

— Идваш от Мястото на смъртта, нали? — Заим се взираше упорито в Борн с воднистите си очи. — Покатерил си се в металните скелети на птиците на войната, ровил си из костите на воините, погребани вътре. Не си прави труда да отричаш. Всеки, който го стори, събира врагове така, както труп привлича мухи. — Той замахна със свободната си ръка. Мазолестите му длани и пръсти бяха покрити с мръсотия, която бе толкова дълбоко проникнала в кожата му, че никога не би могъл да я измие. — Мога да го подуша по теб.

— В момента не знам кой е този враг.

Заим се ухили, показвайки много тъмни дупки между оределите си зъби. Дъхът му вонеше отвратително.

— Тогава сигурно съм ценен за теб. По-ценен вероятно от бутилка алкохол.

— Враговете ми се крият и наблюдават Мястото на смъртта?

— Колко си готов да дадеш — каза Заим, — за да ти покажа лицето на врага ти?

Борн плъзна пари по масата.

Заим ги взе с отработено движение на изкривените си пръсти.

— Врагът ти наблюдава Мястото денем и нощем. То е като паяжина, разбираш ли? Той иска да види какви насекоми привлича.

— Защо го интересува?

Заим сви рамене.

— Не го интересува особено.

— Значи някого друг го интересува.

Заим се наклони към него.

— Ние сме пионки, разбираш ли? Пионки по рождение. За какво друго ставаме? Как иначе можем да оцелеем? — Той отново вдигна рамене. — Не можеш обаче да държиш лошото настрана дълго време. Рано или късно скръбта идва, и то под такава форма, че най-много да те заболи.

Борн си помисли за сина на Заим, погребан жив под свлачище. Но той не можеше да каже нищо, беше обещал на Алем.

— Търся мой приятел — каза той меко. — Той е докаран на Рас Дежен с първата птица на войната. Тялото му не е на Мястото на смъртта. Затова мисля, че е жив. Какво знаеш за това?

— Аз? Аз не знам нищо. Освен разни подочути неща. — Заим почеса брадата си с изкривени мръсни нокти. — Но може би има някой, които може да помогне.

— Ще ме заведеш ли при него?

Заим се ухили.

— Това зависи изцяло от теб.

Борн побутна още една пачка банкноти през мръсната маса. Заим я взе, изсумтя, прибра я.

— От друга страна — каза той, — не можем да направим нищо, докато врагът ти бди. — Той сви устни замислено. — Окото на твоя враг се е разположило нашироко връз лявото ти рамо. Бих казал, че е редови войник, не висш военен.

— Вече си вътре — кимна към джоба с прибраните пари Борн.

Бащата на Алем сви рамене.

— Тази история не ме засяга. Аз познавам този човек. Познавам хората му. Нищо лошо няма да ми се случи заради това, че говоря с теб.

— Искам да го разкараш — каза Борн. — Искам окото да заспи.

— Разбира се, че искаш. — Заим потърка брадичката си. — Всичко може да бъде уредено, дори и такова трудно желание.

Борн плъзна още пари и Заим кимна, очевидно доволен поне за момента. Борн го оприличи на ротативка в игрална зала — нямаше да спре да гълта пари, докато Борн не си тръгне.

— Изчакай точно три минути — ни повече, ни по-малко, — след това ме последвай през предната врата. — Заим стана. — Върви сто крачки по главната улица, свърни наляво в пресечката, след това хвани първата вдясно. Разбира се, не мога да рискувам да ме видят, че ти помагам. Във всеки случай ти се доверявам, че ще знаеш какво да направиш. След това си тръгваш, без да се връщаш по същия път. Аз ще те намеря.

* * *

— Има съобщение за теб — каза Питър Маркс, когато Сорая се върна в „Тифон“, за да разчисти нещата си.

— Ти го поеми, Пит — каза тя мрачно. — Мен ме изритват оттук.

— Какво, по дяволите, става?

— Новият ни директор реши така.

— Той ще унищожи всичко, в което Линдрос се опитваше да превърне „Тифон“.

— Явно това е идеята.

Когато тя понечи да се обърне, той я хвана за ръката и я завъртя. Беше млад мъж, набит, с дълбоко хлътнали очи, коса с цвят на пшеница и носов изговор.

— Сорая, искам да ти кажа от мое име — всъщност от името на всички ни, сигурен съм, — че никой не те обвинява за станалото с Тим. Понякога се случват гадости. В този бизнес, за нещастие, това е факт.

Сорая пое дъх, изпусна го бавно.

— Благодаря, Пит. Оценявам го.

— Предположих, че ще обвиняваш себе си, задето си позволила на Борн да действа толкова грубо.

Тя замълча за момент, несигурна в чувствата си.

— Не беше виновен Борн, нито пък аз. Просто се случи, Пит. Това е всичко.

— Сигурно, добре. Имах предвид само, ти знаеш, че Борн е поредният външен човек, наложен ни от Стария. Като този кучи син Лърнър. Ако ме питаш, Стария губи контрол.

— Това вече не е моя грижа — каза Сорая, като се насочи към кабинета си.

— Но това съобщение…

— Стига, Пит. Оправяй се.

— Пише, че е спешно. — Той й го подаде. — От Ким Лъвет е.

* * *

След като Заим си тръгна, Борн отиде в тоалетната, която вонеше като в зоологическа градина. Обади се на Дейвис по сателитния телефон.

— Имам нови данни, че мястото се наблюдава. Така че бъди нащрек.

— Ти също — каза Дейвис. — Приближава атмосферен фронт.

— Знам. Това ще се отрази ли върху стратегията ни за измъкване?

— Не се безпокой — увери го Дейвис. — Това е моя грижа.

Борн излезе от мръсната дупка и плати сметката си на бара. Междувременно използва случая да се огледа за „окото на врага“, както Заим го нарече, и веднага разбра, че е амхар. Изобщо не си направи труда да сведе поглед. Зяпаше Борн с неприкрита враждебност. В края на краищата това бе негова територия. Беше самоуверен, тъй като се намираше на своя родна земя, и при нормални обстоятелства така и би трябвало да бъде.

Борн, който бе започнал да отброява наум три минути от момента, в който Заим бе излязъл, прецени, че е време да тръгва. Избра си маршрут директно покрай Окото. Със задоволство видя как мускулите на мъжа се напрегнаха, щом го доближи. Лявата му ръка тръгна към десния хълбок. Но каквото и оръжие да имаше там, бе извън полезрението на Борн. Тогава Борн разбра какво трябва да направи.

Излезе от бара. Докато мълчаливо отброяваше стоте крачки, усети, че Окото го следва. Ускори ход, така че да накара и преследвача да се забърза, за да не го изтърве. Стигна до ъгъла, зави рязко наляво и се озова в тясна уличка. Почти веднага видя следващата пресечка вдясно и свърна по нея с бързо темпо.

Беше направил само две крачки, когато се обърна, притиснат до ледената стена, и изчака, докато Окото се появи. Борн го сграбчи, блъсна го към ъгъла на сградата, така че зъбите му изтракаха. Удар по страничната част на главата го повали в безсъзнание.

Миг по-късно Заим се втурна в уличката.

— Бързо! Има още двама, които не бях предвидил.

Той отведе Борн до най-близката пресечка и зави наляво. Почти веднага се озоваха в покрайнините на селото. Снежната покривка бе дебела, кората й крехка. Заим имаше трудности с ориентирането, особено при скоростта, с която се движеха. Скоро стигнаха до порутена пристройка, зад която имаше три коня.

— Как си с язденето без седло? — попита амхарът.

— Ще се справя.

Борн постави ръка на муцуната на сивия кон, погледна го в окото, след това се метна на гърба му. Накланяйки се, сграбчи Заим над лакътя и му помогна да яхне кафявия. Двамата препуснаха в лек галоп срещу вятъра.

Духаше все по-силно. Не беше нужно Борн да е местен, за да разбере, че от северозапад приближава буря, съчетана с острото предчувствие за предстоящ сериозен снеговалеж. Дейвис щеше да има сериозни проблеми да измъкне хеликоптера. Трябваше да го направи, помисли си Борн, тъй като нямаше друг начин да се махнат бързо от планината.

Заим се бе насочил напряко към дърветата, но поглеждайки назад, Борн видя, че вече е късно. Ездачите, без съмнение двамата амхари, за които Заим се тревожеше, се носеха след тях, скъсявайки дистанцията.

След като набързо прецени ситуацията, Борн разбра, че амхарите ще са ги настигнали, преди те да успеят да се скрият в гората. Приведе се напред и пришпори животното с всички сили. Сивият кон дръпна напред и се понесе още по-бързо към гората. Заим направи същото със своя кон.

На половината път Борн осъзна, че няма да успеят. Притисна колене към хълбоците на животното и го насочи надясно. Без да забавя ход, започна да завива и преди преследвачите им да успеят да реагират, вече галопираше право към тях.

Двамата се разделиха, както и бе предвидил. Наклонен надясно, той протегна левия си крак и нанесе ритник. Ботушът му с дебела подметка се заби в гърдите на единия амхар и го свали от коня. По това време другият бе имал време да завие и бе извадил пистолет — стар, но смъртоносен деветмилиметров „Макаров“, който вече бе насочен към Борн.

Прозвуча изстрел, който изхвърли амхара от покритото му с одеяло седло. Борн се обърна и видя Заим да се появява с пистолет в ръката. Той размаха свободната си ръка и двамата препуснаха към еловата горичка, която се виждаше в гората.

Щом стъпиха между дърветата, проехтя изстрел и над главите им се посипаха елови клонки. Амхарът, когото Борн бе свалил от коня, го бе яхнал отново и идваше след тях.

Заим водеше, като се провираше между еловите дървета. Бе станало значително по-студено и по-влажно. Дори и тук, в прикритието на гората, леденият вятър минаваше през тях, събаряйки от време на време сняг от по-горните клони. Борн усещаше как преследвачът му диша във врата, но продължаваше да следва кафявия кон.

Теренът започна да става по-стръмен — отначало се издигна плавно, после по-рязко. Конете наведоха глави с пръхтене, сякаш за да усещат по-добре скритите от снега и заледени камъни.

Борн чу как зад гърба му нещо изпука и пришпори още по-бързо коня си. Щеше му се да попита Заим къде отиват и колко още им остава, но се опасяваше да не би гласът му да издаде местоположението им в лабиринта на гората. Докато си мислеше това, зърна пролука през дърветата, след това силния отблясък на ледена повърхност. Бяха стигнали до река, която се виеше покрай ливадите.

В този момент той чу изстрел и миг по-късно конят на Заим се срина под него. Амхарът се преметна и падна на земята. В последния момент Борн успя да се протегне и да го издърпа зад себе си.

Наближаваха брега на замръзналата река. Изтрещя поредният изстрел.

— Пистолетът ти! — извика Борн.

— Загубих го при падането.

— Ще ни отстрелят като патици.

Борн пусна Заим на земята, след това се смъкна от гърба на коня. Плесна го по задницата и животното се втурна през гората почти успоредно на реката.

— Ами сега? — попита Заим и посочи сакатия си крак. — Няма да мога да се справя.

— Да вървим. — Борн го сграбчи за дрехата и двамата се изтъркаляха по наклона към реката.

— Какво правиш? — Заим се беше облещил от страх.

Борн го сграбчи и почти го отлепи от земята миг преди да се ударят в леда. Инерцията на двете тела ги завъртя и те се плъзнаха по гладката повърхност, като Борн успяваше да контролира движенията им с шпорите на ботушите си. Набраха скорост по естествения наклон на реката.

Той взимаше умело завоите, но почти не можеше да контролира скоростта.

При следващия завой Заим издаде нечленоразделен вик. Секунда по-късно Борн разбра защо. На по-малко от километър напред по реката се спускаше отвесен водопад, сега замръзнал като на снимка.

— Колко е високо? — извика Борн през воя на вятъра в лицето му.

— Твърде високо — простена Заим в ужас. — О, твърде, твърде високо!