Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (1)

Пролог

Хеликоптерът „Чинук“ се появи, вдигайки шум в кървавочервеното небе. Той се тресеше от опасните насрещни въздушни течения и се накланяше в разредения въздух. Паяжина от облаци, осветени от залязващото слънце, витаеше наоколо като дим от горящ самолет.

Мартин Линдрос се взираше напрегнато от военния хеликоптер, който го носеше към най-високите склонове на планинската верига Семиан. Макар да беше вярно, че не е участвал в полева мисия, откакто Стария го назначи за заместник-директор на ЦРУ преди четири години, той се бе постарал да не губи инстинктите си. Тренираше три пъти седмично сутрин в курса за преодоляване на препятствия за полеви агенти на ЦРУ край Куантико, а всеки четвъртък вечер в десет часа отмиваше досадата от проучването на доклади на електронното разузнаване и подписването на заповеди за действие, като прекарваше 90 минути на стрелбището, припомняйки си всяка особеност на огнестрелните оръжия — стари, настоящи и нови. Това, че си намираше работа, целеше да смекчи притеснението му, че вече не става за полева работа. Всичко обаче се промени, когато Стария одобри оперативното му предложение за Тифон.

Във вътрешността на модифицирания от ЦРУ „Чинук“ се разнесе пронизителен звук. Андърс, командирът на „Скорпиън-1“ — петчленния екип от първокласни оперативни агенти, го побутна и той се обърна. Надникна през прозореца към рехавите облаци и видя опустошения от вятъра северен склон на Рас Дежен. Имаше нещо откровено заплашително в тази три хиляди метрова планина — най-високата в планинската верига Семиан. Може би защото Линдрос си спомни местните вярвания: легенди за духове, древни и зли, които, както се твърдеше, живеели по високите й върхове.

Свистенето на вятъра премина в писък, сякаш планината се опитваше да се откъсне от основите си.

Време беше.

Линдрос кимна и мина отпред, където седеше пилотът, здраво привързан към седалката си. Заместник-директорът бе около 40-годишен, висок, рус, възпитаник на университета „Браун“. От ЦРУ го бяха вербували по време на доктората му по чужди езици и култури в „Джорджтаун“. Той притежаваше свръхостър ум и бе толкова посветен на работата си, колкото ЦРУ можеше да желае. Наведен ниско, за да надвика ужасния шум, Линдрос даде на пилота окончателните координати, които сигурността му налагаше да пази в тайна до последния възможен момент.

Мисията започна преди малко повече от три седмици. За това време той загуби двама души. Ужасна цена. Приемливи загуби, би казал Стария, и той трябваше да си наложи да мисли по този начин, ако искаше да успее. Но колко струваше човешкият живот? Това бе въпрос, който двамата с Джейсън Борн често бяха обсъждали, без да стигнат до приемлив отговор. Самият Линдрос смяташе, че има някои човешки въпроси, на които няма приемлив отговор.

Но когато агенти са на полева мисия, това е съвсем друг въпрос. „Приемливите“ загуби трябваше да бъдат приети. Нямаше друг начин. Така че, да, смъртта на тези двама мъже бе приемлива, тъй като по време на мисията се бе уверил във верността на доклада, че терористична организация се е сдобила със сандък с управляеми искрови разрядници някъде из Африканския рог. Това бяха малки мощни прекъсвачи, използвани за включване и изключване на свръхвисоко напрежение, високотехнологични превключватели за защита на електронни компоненти като микровълнови тръби и медицински скенери. Използваха се и за взривяване на ядрени бомби.

Започвайки от Кейптаун, Линдрос бе проследил лъкатушещата диря, която водеше от Ботсуана, Замбия, през Уганда до Амбикуа — малко селце на земеделци, нищо повече от шепа сгради, църква и кръчма бар на фона на алпийски пасторален пейзаж на склона на Рас Дежен. Там той се бе сдобил с един такъв разрядник, който незабавно бе изпратил обратно на Стария чрез сигурен куриер.

Но тогава се случи нещо, нещо извънредно — нещо ужасяващо. В порутения бар с пръстен под, омазан със засъхнала кръв, той бе чул слух, че терористичната организация прехвърля не само управляеми искрови разрядници от Етиопия. Ако слухът бе верен, това щеше да има ужасяващи последици не само за Америка, но и за цял свят, тъй като означаваше, че терористите разполагат със средството да хвърлят планетата в убийствен кошмар.

 

 

Седем минути по-късно хеликоптерът се приземи в окото на пясъчна буря. Малкото плато бе напълно пусто. Отсреща се издигаше древна каменна стена, порта, както твърдяха местните легенди, към страховития свят на демоните, които живееха тук. Зад процеп в рушащата се стена, както Линдрос знаеше, лежеше почти вертикален път към гигантските каменни колони, които охраняваха билото на Рас Дежен.

Линдрос и мъжете от „Скорпиън-1“ скочиха на земята приведени. Пилотът остана на мястото си, остави мотора включен, перките се въртяха. Мъжете носеха качулки, за да се защитят от прашните вихрушки и градушката от малки камъчета, вдигнати от вертолета, малките безжични микрофончета и слушалки, затъкнати в ушите им, улесняваха комуникацията през шума от мотора. Всеки бе въоръжен с автомат, произвеждащ 750 изстрела в минута.

Линдрос водеше останалите през грубо изсеченото плато. Срещу каменната стена се издигаше неприветлив скалист склон, в който се виждаше черен, зеещ вход на пещера. Всичко бе оцветено в сиво-кафяво, жълтеникаво, убито червено — голият пейзаж на друга планета, пътят към ада.

Андърс разположи мъжете в стандартна формация, като ги изпрати първо да проверят очевидните укрития, след което да оформят защитен периметър. Двама от тях отидоха отвъд каменната стена, за да я огледат оттам. Другите двама се насочиха към пещерата — единият застана пред входа й, а вторият влезе да се увери, че вътре е чисто.

Пронизващият вятър духаше откъм високия хълм, който се извисяваше над тях. Каменните склонове ту се снишаваха рязко, ту се издигаха над тях заплашително и мощните оголени скали изглеждаха огромни в разредения въздух. Линдрос спря край останките от лагерен огън, като раздвои вниманието си.

Андърс като добър командир изслушваше докладите на хората за оглеждания периметър. Никой не се криеше зад каменната стена. Той изслуша съсредоточено втория екип.

— Има тяло в пещерата — съобщи командирът. — Прострелян е с куршум в главата. Мъртъв като камък. Иначе е чисто.

Линдрос чу гласа на Андърс в ухото си.

— Ще започнем оттук — каза той и посочи мястото на огъня. — Единственият признак на живот в това забравено от Бога място.

Те приклекнаха. Андърс разрови въглените.

— Тук има плитка яма — командирът загреба пепелта. — Виждаш ли? Дъното е закалено с огън. Това означава, че тук не само е горял огън, но и че са го палили много пъти през последните месеци, може би година.

Линдрос кимна, давайки знак с вдигнати палци.

— Навярно сме попаднали на нужното място.

Обзе го силно притеснение. Изглеждаше все по-вероятно слухът да излезе верен. Надяваше се това да е само слух; надяваше се, че тук няма да открие нищо. Защото всеки друг изход бе немислим.

Откачи две устройства от оребрения си колан, включи ги и ги насочи към огнището. Едното бе детектор за алфа-радиация, другото гайгеров брояч. Това, което търсеше и се надяваше да не открие, бе комбинация от алфа- и гама-радиация.

Нямаше сигнали от двете устройства край огнището.

Той продължи. Използвайки огнището като отправна точка, започна да се движи в концентрични кръгове с поглед, прикован в уредите. На третата обиколка, на стотина метра от огнището, алфа-детекторът се активира.

— По дяволите — прошепна той.

— Намерихте ли нещо? — попита Андърс.

Линдрос се отдалечи и алфа-детекторът замлъкна. Гайгеровият брояч не показваше нищо. Добре, това все пак бе нещо. Един алфа-сигнал на този етап можеше да идва отвсякъде, може би дори от самата планина.

Той се върна към мястото, където детекторът бе засякъл алфа-радиация. Погледна нагоре и видя, че е на една линия с пещерата. Бавно започна да се приближава към нея. Показанията на детектора за радиация не се промениха, но на двайсетина метра от входа на пещерата показанията на уреда рязко скочиха. Линдрос спря за момент, за да избърше избилата пот по горната си устна. Бе принуден да признае, че опасенията му може би са били основателни. Но все още няма гама-лъчение, успокои се той. Това бе нещо. Той остана с тази надежда още двайсет метра, след което гайгеровият броят се включи.

О, Господи, гама-радиация, съчетана с алфа. Характеристиките, които се надяваше да не открие. Усети как струйка пот се стича по гърба му. Студена пот. Не бе изпитвал нищо подобно, откакто трябваше да извърши първото си убийство. Сблъсъкът между две тела, отчаянието и решимостта на неговото лице и на мъжа, който искаше да го убие. Самозащита.

— Светлина. — Линдрос насила процеди думата през устата си, обхванат от смъртна тревога. — Трябва да видя тялото.

Андърс кимна, даде заповеди на Брик, мъжа, който бе влязъл първи в пещерата. Брик запали ксенонова светлина и тримата се потопиха в мрака.

Нищо не смекчаваше острата минерална миризма. Над тях бе надвиснала смъртоносната тежест на скалния масив. Линдрос си спомни усещането, че почти се задушава, което изпита при първото влизане в гробниците на фараоните в дълбините на пирамидите в Кайро.

Светлият ксенонов лъч играеше по каменните стени. В тази мрачна обстановка трупът на мъжа изглеждаше съвсем не на място. Сенки пробягаха наоколо, когато Брик отмести светлината. Под ксеноновия лъч тялото изглеждаше безцветно, нечовешко — едно зомби от филм на ужасите. Позата му излъчваше безметежност, абсолютен покой, което никак не се съчетаваше с ясно очертаната дупка от куршум в центъра на челото му. Лицето му бе обърнато настрани, сякаш искаше да остане в тъмнината.

— Не е било самоубийство, това е сигурно — каза Андърс, което бе изходната точка и за разсъжденията на Линдрос. — Самоубийците търсят лесни начини — най-вече в устата. Този мъж е убит от професионалист.

— Но защо? — гласът на Линдрос бе объркан.

Командирът сви рамене:

— При тези хора може да има хиляди…

— По дяволите, връщай се обратно! — Линдрос изкрещя толкова рязко в микрофона си, че Брик, който се приближаваше към тялото, обикаляйки в кръг, отскочи назад.

— Извинявайте, сър — каза Брик. — Само исках да ви покажа още нещо.

— Използвай светлината — инструктира го Линдрос. Но той вече знаеше какво предстои. В момента, в който влязоха в пещерата, и радиационният детектор, и гайгеровият брояч започнаха да издават ужасяващо рат-тат-тат.

„Господи — помисли си той. — О, Господи!“

Тялото бе толкова слабо и младо, че сигурно беше на тийнейджър. Дали имаше семитските черти на арабин? Според него не, но бе почти невъзможно да се каже, защото…

— Света Богородице!

Тогава Андърс го видя. Тялото беше без нос. Грозната дупка изглеждаше черна от съсирената кръв, която се стичаше бавно навън, сякаш в тялото все още имаше живот. Сякаш нещо го изяждаше отвътре.

Което, помисли си Линдрос с вълна от погнуса, е точно така.

— От какво, по дяволите, може да е станало това? — каза Андърс глухо — Токсин? Вирус?

Линдрос се обърна към Брик.

— Докосна ли го? Кажи ми докосна ли тялото?

— Не, аз… — Брик бе объркан. — Заразен ли съм?

— Господин заместник-директор, моля за извинение, но в какво, по дяволите, ни забърквате? Свикнал съм да съм в неведение при тайни мисии, но това минава всички граници.

Приклекнал на едно коляно, Линдрос отвори малък метален контейнер и събра малко пръст край тялото. Запечата плътно контейнера и се изправи.

— Трябва да се измъкнем от тук. — Той гледаше право в лицето на Андърс.

— Господин Линдрос…

— Не се безпокой, Брик. С теб всичко ще бъде наред — каза той с авторитетен глас. — Стига приказки. Да вървим.

Когато стигнаха до входа на пещерата и излязоха сред опустошения, кървавочервен пейзаж, Линдрос каза в микрофона си:

— Андърс, отсега нататък ти и хората ти няма да припарвате до пещерата. Дори и само за да се изпикаете. Ясно?

Командирът се поколеба за миг, гневът му, загрижеността за хората бяха изписани на лицето му. След това той явно се примири:

— Да, сър.

Линдрос прекара следващите десет минути, претърсвайки платото с детектора за радиация и гайгеровия брояч. Трябваше да разбере как заразяването е стигнало до тук, по кой път са дошли мъжете, които са го донесли. Беше безсмислено да търсят пътя, по който са си тръгнали. Фактът, че мъжът без нос бе застрелян, му подсказа, че те са открили по най-ужасяващия начин, че има изтичане на радиация. Сигурно са намерили източника на изтичането и са го запечатали, преди да продължат опасното си пътуване. Но той е нямал късмет. След като се отдалечиха от пещерата, и алфа-, и гама-радиацията изчезнаха напълно. Нямаше и намек от следа, която да му позволи да определи посоката им.

Най-накрая той се върна от обиколката си.

— Опразнете мястото, командире.

— Чухте какво ви се казва — извика Андърс, докато крачеше бързо към чакащия хеликоптер. — Да вървим, момчета!

* * *

— Wa’i — каза Фади. — Той знае.

— Най-вероятно не. — Абуд ибн Азиз се раздвижи на мястото си до Фади. Приведени зад хълма, извисяващ се на 300 метра над платото, те служеха като авангард на отряд от двайсетина въоръжени мъже, които лежаха на каменистата земя зад тях.

— С това мога да видя всичко. Имаше изтичане.

— Защо не сме били уведомени?

Нямаше отговор. Нямаше и нужда. Те не бяха информирани от чист страх. Ако знаеше, Фади щеше да ги избие всичките — всеки един от етиопците, транспортирали стоката. Това бе цената на абсолютния страх.

Взирайки се през мощния руски военен бинокъл 12×50, Фади се огледа надясно, за да не изпусне от поглед Мартин Линдрос. Бинокълът предоставяше твърде тясно зрително поле, но това се компенсираше от подробностите, които лещите осигуряваха. Той видя, че водачът на групата, заместник-директорът на ЦРУ, използва детектор за радиация и гайгеров брояч. Този американец знаеше какво прави.

Фади, висок, широкоплещест мъж, притежаваше несъмнено харизматично излъчване. Когато говореше, всички наоколо млъкваха. Той имаше привлекателно, силно лице, беше загорял от пустинното слънце и планинския вятър. Брадата и косата му бяха дълги и къдрави, с наситеночерния цвят на беззвездна нощ. Устните му бяха плътни и големи. Когато се усмихваше, изглеждаше, че слънцето е слязло от мястото си в небесата, за да свети директно на учениците му. За Фади мисията му бе месианска по природа: да донесе надежда там, където нямаше, да избие хилядите роднини на саудитското кралство семейство, да затрие презрения им род от лицето на земята, да освободи своя народ, да раздаде поквареното богатство на деспотите, да възстанови справедливия ред в любимата си Арабия. Като начало трябваше да разкъса симбиозната връзка между саудитската кралска фамилия и американското правителство. За да стори това, трябваше да нанесе удар по Америка, да изпрати ясно послание, което да остави диря, колкото трайна, толкова и незаличима.

Това, което не биваше да прави, бе да подценява издръжливостта на болка на американците. Това бе масова грешка сред неговите съратници екстремисти, която им докара проблеми със собствените им хора; това повече от всичко друго бе причина за един живот, живян без надежда.

Фади не бе глупак. Той бе изучавал световната история. Нещо повече, той се бе учил от нея. Когато Никита Хрушчов е заявил на Америка: „Ние ще ви погребем“, той е говорил от цялото си сърце и душа. Кой обаче бе погребан? Съветският съюз.

Когато неговите съратници екстремисти казваха: „Ние разполагаме с много време, за да погребем Америка“, те имаха предвид безкрайния поток от млади мъже, които се присъединяваха към тях всяка година, от които можеха да набират мъченици, които да умрат в битка. Но те не мислеха за смъртта на тези млади мъже. Защо да го правят? Мъчениците ще бъдат посрещнати с отворени обятия в рая. Но какво на практика постигнаха те? Нима Америка живееше без надежда? Не. Дали тези действия тласкаха Америка към живот без надежда? Отново не. Така че какъв бе отговорът?

Фади вярваше с цялата си душа и сърце и най-вече със своя изключителен интелект, че го е открил.

Продължавайки да следи заместник-директора през бинокъла, той видя, че на него явно не му се тръгваше. Докато оглеждаше мястото, се чувстваше като граблива птица.

Арогантните американски войници се бяха качили в хеликоптера, но техният командир — разузнаването на Фади не стигаше чак до името му — не би позволил на шефа си да остане без охрана на платото. Той бе предпазлив човек. Може би носът му надушваше нещо, което очите му не можеха да видят, а може би просто се придържаше към добре усвоената дисциплина. Във всеки случай, докато двамата мъже стояха един до друг, говорейки си, Фади знаеше, че няма да има по-добра възможност.

— Действай — каза той меко към Абуд ибн Азиз, без да сваля поглед от лещите на бинокъла.

Край него Абуд ибн Азиз вдигна произведения в Съветския съюз гранатомет РПГ-7. Той бе як мъж с кръгло лице, леко кривоглед по рождение с лявото око. Бързо и сигурно постави заострения снаряд с вертикални стабилизатори в тръбата за изстрелване на ракетата. Стабилизаторите на въртящата се граната гарантираха, че ще улучи целта с голяма точност. Когато натисне спусъка, пусковото устройство ще изстреля гранатата със скорост 117 метра в секунда. Този див изблик на енергия от своя страна ще задейства системата за задвижване на ракетата в задната тръба, увеличавайки скоростта на бойната част до 294 метра в секунда.

Абуд ибн Азиз погледна с дясното си око в оптическия мерник, монтиран зад спусъка. Той видя хеликоптера „Чинук“. За миг си помисли, че ще бъде жалко да загубят такава прекрасна бойна машина. Но един такъв обект на желание не беше за него. Във всеки случай всичко бе грижливо планирано от брата на Фади, чак до поредицата следи, които изкараха заместник-директора на ЦРУ от кабинета му, а след това го доведоха по лъкатушещ маршрут до Североизточна Етиопия, а после и тук, до билото на Рас Дежен.

Абуд ибн Азиз насочи гранатомета към голямата перка на хеликоптера. Сега той се сля с оръжието, с целта на групата си. Можеше да почувства абсолютната решимост на другарите си като прилив, като вълна, която щеше да се стовари върху вражеския бряг.

— Внимавай — каза Фади.

Но Абуд ибн Азиз, висококвалифициран специалист по защитни покрития, обучен от талантливия брат на Фади в съвременна военна техника, нямаше нужда от напомняне. Единственото неудобство на гранатомета бе, че след изстрела оставаше издайническа димна следа. Те веднага щяха да станат видими за врага. Това също бе взето предвид.

Той усети как Фади го докосва по рамото, което означаваше, че целта им бе на позиция. Пръстът му се сви около спусъка. Пое дълбоко въздух и издиша бавно.

След това дойде откатът, буря от свръхгорещ въздух. После гърмът от самата експлозия, струята дим, изкривените перки, издигащи се нагоре в противоположни посоки.

Гръмотевичното ехо, като тъпата болка в рамото на Абуд ибн Азиз, все още не бе отшумяло, когато хората на Фади се надигнаха като един и се втурнаха към платото, разположено на стотина метра източно от мястото, където Фади и Абуд ибн Азиз се бяха крили, откъдето се бе издигнала издайническата струя дим. Както бяха обучени, хората му откриха масиран огън, освободеният гняв на правоверните.

Al-Hamdu Lil-Allah! Слава на Аллаха! Атаката бе започнала.

* * *

Докато обясняваше на Андърс защо трябва да остане на мястото още две минути, на Линдрос му се стори сякаш някой стоварва върху главата му огромен чук. Отне му няколко мига да осъзнае, че лежи на земята и устата му е пълна с пръст. Вдигна глава. Горящи останки се въртяха шеметно в задимения въздух, не чуваше никакъв звук, усещаше само едно особено налягане върху тъпанчетата си, вътрешно свистене, сякаш ленив вятър се бе разразил в главата му. По бузите му се стичаше кръв, гореща като сълзи. Острата, задушаваща миризма на горяща гума и пластмаса изпълваше ноздрите му, но имаше и нещо друго: тежкия мирис на горяща плът.

Когато се опита да се обърне, откри, че Андърс лежи наполовина върху него. Командирът бе понесъл основната част от взрива в опит да го защити. Лицето и голото му рамо бяха обгорени и димяха. Цялата му коса бе изгоряла, оголвайки черепа. Линдрос усети гадене, когато конвулсивна тръпка измести тялото от него. Той отново почувства гадене и се изправи на колене.

След това дочу някакво бръмчене, странно приглушено, като от голямо разстояние. Обърна се и видя членовете на „Скорпиън-1“ да се измъкват от останките на хеликоптера, стреляйки с полуавтоматичните си оръжия.

Един от тях падна, сразен от унищожителния картечен огън. Следващото действие на Линдрос бе инстинктивно. Той пропълзя до мъртвеца, грабна неговия автомат ХМ8 и започна да стреля.

Закалените в битка мъже от „Скорпиън-1“ бяха както смели, така и добре обучени. Те знаеха кога да стрелят и кога да се прикриват. Въпреки това, когато започна кръстосаният огън, те се оказаха напълно неподготвени и един след друг ставаха мишена на противника Линдрос продължи да стреля дори и след като остана сам. Странно, но никой не стреляше по него, нито един куршум не го засегна. Установи това, когато боеприпасите му свършиха. Стоеше с димящото оръжие в ръка и гледаше враговете, които слизаха от хълма.

Те вървяха мълчаливи, слаби като обезобразения мъж в пещерата, с празни очи на хора, които са видели твърде много пролята кръв. Двама се отделиха от групата и тръгнаха към димящите останки на хеликоптера.

Линдрос трепна, когато чу изстрели. Единият от групата излетя от отворената врата на почернелия „Чинук“, но миг по-късно другият мъж измъкна за яката окървавения пилот.

Мъртъв ли беше или в безсъзнание? Линдрос не можеше да разбере, защото другите го бяха заобиколили в кръг. Видя на лицата им особената светлина на фанатика, една болезнена бледост, огън, който можеше да бъде угасен само от собствената им смърт.

Той пусна безполезното си оръжие и те го хванаха, извивайки грубо ръцете му зад гърба. Мъжете вдигнаха телата от земята и ги хвърлиха в хеликоптера. След това двама други се приближиха с огнехвъргачки. С ужасяваща прецизност те започнаха да опожаряват хеликоптера с мъртвите и ранените мъже в него.

Линдрос, замаян, с кървящи повърхностни порезни рани, наблюдаваше координираните им действия. Той бе изненадан и впечатлен, а също и уплашен. Който и да бе планирал тази умна засада, който и да бе обучил този отряд, той не беше обикновен терорист. В момент, когато похитителите му се бяха разсеяли, той свали пръстена от ръката си, хвърли го на каменистия сипей и направи една крачка, за да го затисне с обувката си. Който и да го потърсеше, трябваше да знае, че е бил там и че не е убит с останалите.

Групата мъже около него се раздели и той видя към него да крачи висок, силен арабин със самоуверено, белязано от пустинята лице и големи пронизващи очи. За разлика от другите терористи, които Линдрос бе разпитвал, той носеше отпечатък на цивилизацията върху себе си.

Линдрос се взря в тъмните очи на арабина.

— Добър ден, господин Линдрос — каза водачът на терористите на арабски.

Линдрос продължи да го гледа, без да мигне.

— Мълчалив американецо, къде са ти заплахите сега? — Усмихвайки се, той добави: — Няма полза да се преструваш. Знам, че говориш арабски. — Той взе от Линдрос детектора за радиация и гайгеровия брояч. — Предполагам, че си намерил това, което търсеше. — Претърсвайки джобовете на Линдрос, той извади металния контейнер. — Ах, да. Отвори го и изсипа съдържанието между ботушите на Линдрос. — За твое съжаление истинското доказателство отдавна го няма. Сигурно би искал да научиш къде е то.

Последната фраза бе подигравка, не въпрос.

— Разузнаването ти е първокласно — каза Линдрос на безукорен арабски, което накара всички в групата да се раздвижат, освен двама мъже: самият водач и як мъж, когото Линдрос определи като втория в йерархията.

След това водачът се усмихна отново.

— Твоето също.

Мълчание.

Без предупреждение водачът удари толкова силно Линдрос през лицето, че зъбите му изтракаха.

— Името ми е Фади, избавителят, Мартин. Нали нямаш нищо против да те наричам Мартин? Така или иначе, ще се сближим през следващите няколко седмици.

— Не възнамерявам да ви казвам нищо — каза Линдрос, преминавайки на английски.

— Това, което възнамеряваш, и това, което ще направиш, са две различни неща — каза Фади на блестящ английски.

Той наклони глава и Линдрос трепна, когато му изви ръцете толкова рязко и грубо, че заплашваше да извади ставите на рамената му.

— Ти си решил да пропуснеш този рунд. — Разочарованието на Фади изглеждаше искрено. — Колко арогантно от твоя страна, колко глупаво. Но в края на краищата, ти си американец. Американците винаги са арогантни. Ех, Мартин. Наистина глупаво.

И отново му хрумна, че това не бе обикновен терорист. Фади знаеше името му. Въпреки силната пронизваща болка в ръцете Линдрос се опитваше да запази спокойното си изражение. Защо нямаше капсула цианид в устата си, маскирана в зъб, като агентите в шпионските романи? Подозираше, че рано или късно ще има крещяща нужда от такава. Въпреки това обаче трябваше да се държи колкото може.

— Да, крий се зад стереотипите си — каза той. — Обвинявате ни, че не ви разбираме, но вие ни разбирате още по-малко. Ти изобщо не ме познаваш.

— О, по този въпрос, както и за повечето неща, грешиш, Мартин. Всъщност те познавам доста добре. За известно време — как го казват американските студенти, ах, да — бях те превърнал в своя основна специалност. Антропология или реал-политика? — Той сви рамене, сякаш бяха двама колеги, които си пийваха заедно. — Въпрос на семантика.

Усмивката му стана още по-широка, след като целуна Линдрос по двете бузи.

— Така че преминаваме към втори рунд.

Когато се отдръпна, по устните му имаше кръв.

— В продължение на три седмици ти ме търсеше. Вместо това аз те открих.

Той не изтри кръвта на Линдрос, а внимателно я облиза.