Ерик Лустбадер
Предателството на Борн (7)

Шеста глава

Ким Лъвет беше уморена. Бързаше да се прибере вкъщи при съпруга си, с когото бяха женени от шест месеца. Той бе твърде отскоро във Вашингтон и бяха твърде отскоро заедно, за да са се примирили вече с непоносимата раздяла, което се дължеше на естеството на работата на жена му.

Ким беше винаги уморена. Вашингтонският отдел за разследване на пожари нямаше нормално работно време. Затова агенти като Ким, умни, опитни и кадърни, бяха като хирурзи на бойното поле.

Ким отговори на обаждането на противопожарната служба във Вашингтон по време на кратката пауза в изтощителната къртовска работа по попълването на документите за множеството разследвания за пожари. Това бе един от малкото моменти през последните дни, когато тя си бе позволила да помисли за съпруга си — за широките му рамене, силните му ръце, голото му тяло. Унесът не продължи дълго. Тя взе оборудването си и потегли към хотел „Конститюшън“.

Чу сирената, когато излезе навън. От „Върмънт Авеню“ и 11 улица до североизточния ъгъл на 20 улица и „Еф Стрийт“ беше не повече от седем минути. Хотелът бе заобиколен от полицейски коли и автомобили на пожарната, но огънят вече бе овладян. Водата се стичаше по фасадата от отворена рана в края на петия етаж. Колите на бърза помощ бяха си заминали, наоколо се усещаше острият, нервен мирис на пепел и пресъхващ адреналин, който бащата на Ким й бе описвал толкова добре.

Началник О’Грейди я чакаше. Тя излезе от колата, показа картата си и премина през полицейските заграждения.

— Лъвет — изсумтя О’Грейди.

Той бе едър, набит мъж с къса, но непокорна бяла коса и уши с размера и формата на дебела свинска пържола. Тъжните му воднисти очи я гледаха подозрително. Беше един от многото, които смятаха, че жени нямат място във вашингтонската противопожарна служба.

— Какво имаме тук?

— Експлозия и пожар. — О’Грейди вдигна поглед към зеещия отвор.

— Някой от нашите хора да е пострадал?

— Не е, но благодаря за вниманието. — О’Грейди избърса челото си с мръсна хартиена кърпичка. — Обаче има една жертва — вероятно обитателят на апартамента, но мога отсега да ти кажа, че от остатъците, които намерих, е невъзможно да се определи самоличността му. Освен това ченгетата казват, че един служител липсва. Голям късмет при такъв фойерверк.

— Ти предположи, че е бил гостът.

— Точно така. Пожарът беше необичайно силен и много трудно го угасихме. Затова повикахме отдела за разследване на пожари.

— Какво според теб е причинило експлозията? — попита тя.

— Е, не е бил проклетият бойлер — каза началникът кратко. Той се приближи до нея, миризмата на изгоряла гума и пепел се носеше от него на вълни. Когато отново проговори, гласът му бе тих, напрегнат. — Имаш един час, преди градската полиция да предаде всичко на тези от Вътрешна сигурност. А ти знаеш какво ще стане, когато тези момчета изпотъпчат всичко на местопрестъплението.

— Ясно — кимна Ким.

— Добре. Действай. Някакъв детектив Овъртън те чака.

Той се отдалечи със своята люлееща се, малко кривокрака походка.

Фоайето бе пълно с ченгета и пожарникари, които се въртяха наоколо. Полицаите разпитваха персонала и гостите на хотела, скупчени по ъглите като заговорнически групи. Пожарникарите мъкнеха оборудване по почернялата пътека на стълбището и мраморния под. Цареше нервност и обърканост като в блокирана мотриса на метрото в пиков час.

Ким взе асансьора и излезе в обгорелия и безлюден коридор на петия етаж. На входа на апартамента срещна Овъртън, прегърбен детектив с дълго, мрачно лице, който преглеждаше бележките си.

— Какво, по дяволите, е станало? — попита тя, след като се представи. — Някакви предположения?

— Може би имам. — Детектив Овъртън отвори бележника си. — Обитателите на този ъглов апартамент са били Джейкъб и Лев Силвър. Братя. Търговци на диаманти от Амстердам. Дошли са някъде към 7,45 ч. Знаем, защото са разговаряли за кратко с един портиер — той отгърна една страница — на име Томас. Единият Силвър е поръчал бутилка шампанско, имали са някакъв празник. След това Томас не ги е виждал. Кълне се, че не са напускали хотела.

Те влязоха в апартамента.

— Можеш ли да ми дадеш някаква информация за причината на експлозията?

— Затова съм тук.

Тя надяна латексови ръкавици и се залови за работа. Бяха минали двадесет минути, когато откри епицентъра на експлозията и продължи, разширявайки периметъра на огледа около него. Обикновено взимаше проби от килима, защото ако е бил използван катализатор, той най-вероятно е силно запалима течност на основата на въглерода като терпентин, ацетон, нафта или подобни. Два издайнически знака: течността се просмуква в килима или дори под него. Можеше да използва и това, което обикновено се наричаше парофазен анализ — съкратено от газова хроматография с парофазен анализ, — който би могъл да улови следите от газовете, отделили се при запалването на катализатора. Тъй като всеки елемент имаше уникални характеристики, анализът не само можеше да определи дали е използван катализатор, но и какъв точно.

Тук обаче огънят е бил толкова силен, че бе унищожил килима и основата. Нищо чудно, че О’Грейди и хората му толкова трудно са го угасили.

Тя проучи всяко парче метал, всяка треска дърво, парче тъкан и купчина пепел. Отвори куфарчето с принадлежностите си и подложи части от тези вещества на безброй тестове. Останалото постави внимателно в стъклени контейнери, запечата ги с непропускащи въздух запушалки и постави всеки контейнер в дунапрена, с който бе подплатено куфарчето.

— Сега мога да ти кажа със сигурност, че е използван катализатор — каза тя, като продължаваше да събира доказателства. — Няма да знам какъв точно е бил, докато не се върна в лабораторията, но съм категорична: не е използван обикновен катализатор. Тази горещина, този мащаб на разрушение…

Детектив Овъртън я прекъсна.

— Но експлозията…

— Няма следа от остатъци от експлозив — поясни тя. — Катализаторите имат точка на запалване, която често причинява експлозии. Но отново не мога да бъда сигурна, докато не направя тестове в лабораторията.

През това време тя разширяваше кръговете около центъра на експлозията.

Изведнъж приклекна и попита:

— Открихте ли защо пръскачките не са се включили?

Овъртън прелисти бележките си.

— Когато е пламнал пожарът, пръскачките са се включили на всички етажи на хотела, освен на този. Долу в мазето открихме, че някой е бърникал из системата. Трябваше да се обадя на електротехник, за да го открием, но явно е, че пръскачките на този етаж са били изключени.

— Така че цялата ситуация е била умишлена.

— Джейкъб и Лев са били евреи. Сервитьорът, който им донесъл бутилката шампанско — този, който е изчезнал, — е пакистанец. Следователно мой дълг е да предам това копеле на Вътрешна сигурност.

Тя го погледна.

— Мислиш, че този сервитьор е терорист?

Овъртън сви рамене.

— Аз бих заложил на бизнес отмъщение срещу братята Силвър, но със сигурност искам да знам, преди от Вътрешна сигурност да научат.

Ким поклати глава.

— Организацията е твърде сложна за терористична атака.

— Диамантите са вечни.

Тя се изправи.

— Нека да видим тялото.

— Тяло е силно казано за това, което намерихме.

Той заведе Ким в банята и заедно се взряха в късчетата обгорени кости, пръснати край порцелановата вана.

— Няма дори скелет — Ким внимателно огледа помещението. — Това е или Джейкъб, или Лев Силвър. Но къде е другият брат?

— Може да е станал на пепел?

— При тази горещина определено е възможно — каза тя.

— Ще ми отнеме дни, ако не и седмици, да пресея останките за пепел от човешко тяло. Но може и да не открия нищо.

Ким знаеше, че той е преровил целия апартамент, но и тя сама мина по всяко ъгълче и кътче.

Овъртън погледна нервно часовника си, когато се върнаха в банята.

— Това много дълго ли ще продължи? Нямам време.

Ким влезе във ваната, осеяна с пепел и частици обгорени кости. — Какво става между теб и тези от Вътрешна сигурност?

— Нищо, аз само… — Той сви рамене. — Пет пъти се опитвах да стана агент на Вътрешна сигурност. И петте пъти ме отхвърляха. Това е залогът ми в този случай. Ако им покажа какво мога, ще трябва да ме вземат, когато пак кандидатствам.

Ким лазеше наоколо с оборудването си.

— Тук е имало катализатор, както и в другата стая. Както виждаш, порцеланът понася силната жега по-добре от всичко останало, дори от някои метали. — Тя продължи нататък. — Тъй като са тежки, катализаторите се просмукват. Затова ги търсим в основата на килима или между пукнатините на дървения под. Тук ще потърсим в най-ниската точка на ваната. Той би се просмукал в канала.

Тя взе проби от канала, като вкарваше все по-дълбоко тампоните, които вадеше от комплекта си с принадлежности. Изведнъж се спря. Измъкна тампона, постави го в плик и го сложи настрана. След това насочи ксеноновата светлина на малко фенерче в дупката.

— Я, какво имаме тук?

Тя вкара малки клещи в канала. Миг по-късно ги извади. Захванатото между стоманените издължени краища им изглеждаше доста познато.

Детектив Овъртън се надвеси над ваната.

— Два зъба на един от братята Силвър.

Ким ги проучваше внимателно на студената ярка светлина на фенерчето.

— Може би — мръщеше се тя. — А може би не — помисли си.

* * *

Боядисаната в маслиненозелено къща в самия край на 7 улица не се различаваше особено от съседите си — неприветлива, овехтяла, нуждаеща се от нова веранда. Дясната част от къщата все още се държеше, но останалата бе унищожена от пожар преди много време. Протърканата веранда в момента се обитаваше от група тийнейджъри, които слушаха силно хип-хоп от очукан касетофон. Осветяваше ги трепкащата светлина на развалената улична лампа.

Младежите пристъпиха като един напред, когато мотоциклетът спря на тротоара пред къщата, но Борн им даде знак да останат на място, докато той и Сорая слизаха от мотора.

Борн, без да обръща внимание на скъсания десен крачол и на кръвта, която се стичаше през него, махна с юмрук на най-високия от младежите. — Как вървят нещата, Тайрон?

— Вървят — каза Тайрон. — Знаеш как е.

— Това е Сорая Мур.

Тайрон погледна Сорая с големите си черни очи.

— Дерон ще побеснее. Никой не бива да идва тук, освен теб.

— Това е моя работа — каза Борн. — Аз ще се оправя с Дерон.

В това време входната врата на къщата се отвори. Висок, слаб, привлекателен мъж с кожа с цвят на светло какао излезе на входа.

— Джейсън, какво, по дяволите, става? — намръщен, Дерон се приближаваше към тях. Беше облечен в джинси и карирана работна риза с навити до лакътя ръкави. Изглежда, не усещаше студа. — Знаеш правилата. Самият ти и баща ми сте ги определили. Никой, освен теб не идва тук.

Борн застана между Дерон и Сорая.

— След около два часа трябва да хвана полета си за Лондон — каза Борн тихо. — Имам проблеми. Нуждая се от нейната помощ толкова, колкото и от твоята.

Дерон се приближи с дълги провлачени крачки. Сега той бе достатъчно близо до Сорая, за да види тя пистолета в ръката му. И то не какъв да е, а „Магнум 357“.

Когато тя несъзнателно понечи да отстъпи назад, Дерон произнесе с изискан британски акцент:

— Ах, кой е тук? Приятел или враг, кажи ми, друже: кой е победител, Йорк или Уорик? Но защо ли питам — туй тяло изпосечено, тез кърви, таз слабост, туй заглъхващо сърце ми казват, че след малко ще предам останките си тленни на пръстта, а на врага — честта от тази битка!

Сорая отговори:

— Виж кой е! Боят свършил е, така че и враг да е, бъди човечен с него!^[1]

— Виждам, че познаваш Шекспир — каза Дерон.

— Хенри VI, трета глава, една от любимите ми книги в училище.

— Но дали битката наистина е свършила?

— Покажи му устройството — каза Борн.

Сорая му подаде малката овална кутия.

Дерон прибра магнума в колана на джинсите си и протегна деликатната си ръка с дълги пръсти на хирург или на джебчия, за да отвори кутията.

— О! — очите му светнаха, когато измъкна предавателя, за да го разгледа.

— Най-новото проследяващо устройство на ЦРУ — каза Борн. — Тя махна това малко дяволско нещо от мен.

— По проект на ДАРПА — каза Дерон. Той почти премлясна от удоволствие. Нищо не можеше да го впечатли повече от някоя нова технология.

* * *

Дерон не беше нито хирург, нито джебчия, информира Борн Сорая, когато го последваха в маслиненозелената къща. Той бе един от най-добрите фалшификатори в света. Картините на Вермеер бяха неговата специалност. Той боравеше много умело със светлината, но всъщност можеше да възпроизведе на практика всичко и често го правеше за астрономически суми. Всеки от клиентите му казваше, че работата му си струва цената. Той се гордееше с това, че клиентите му са доволни.

Дерон ги въведе в антрето и затвори входната врата зад тях. Неочакван кънтящ звук стресна Сорая. Това не беше обикновена врата, макар че не изглеждаше по-особено отвън. От вътрешната страна метална обшивка отразяваше топлата светлина на лампите.

Сорая се огледа удивена. Стояха пред вита дъбова стълба, отляво имаше коридор. Вдясно беше голяма всекидневна. Полираният дървен под бе застлан със скъпи персийски килими, по стените висяха великолепни шедьоври на изобразителното изкуство — Рембранд, Вермеер, Ван Гог, Моне, Дега, много други. Разбира се, това са фалшификати, нали? Тя се вгледа в тях отблизо и макар да не беше специалист, си помисли, че всички са брилянтни. Беше сигурна, че ако ги види в музей или на търг, няма да се усъмни в тяхната автентичност. Тя се взря по-внимателно. Освен ако някои наистина не са оригинали.

Обръщайки се, видя, че Дерон бе притиснал Борн в топла прегръдка.

— Нямах възможност да ти благодаря за това, че дойде на погребението — каза Борн. — Това означаваше много за мен. Знам колко си зает.

— Скъпи приятелю, в живота има неща, които са по-важни от бизнеса — каза Дерон с тъжна усмивка, — без значение колко неотложен или печеливш е той. — След това отстрани леко Борн. — Първо трябва да се погрижим за крака ти. Нагоре по стълбите, първата врата вдясно. Знаеш какво да правиш. Измий се. Горе има и нови дрехи за теб. — Той се ухили. — При Дерон всичко е първо качество.

Сорая последва Дерон по един коридор с жълти плочки, през голяма кухня, в помещение, което някога е било едновременно умивалня и килер. Тук имаше високи до кръста шкафове с поцинковани плотове, върху които бяха струпани компютри, купчини от неизвестни електронни уреди и какво ли не още.

— Знам какво му е нужно — каза Дерон, сякаш Сорая не беше там. Той започна методично да отваря вратите и чекмеджетата на шкафовете, като вадеше някакви неща оттам.

Сорая гледаше смаяна през рамото му безбройните носове, уши и зъби. Протегна се и взе един нос, като го завъртя в ръката си.

— Не се притеснявай — каза Дерон. — Направени са от латекс и порцелан.

Той вдигна нещо, което изглеждаше като част от зъбен мост.

— Като истински са, нали? — Той й посочи един резец. — Всъщност няма особена разлика между тази протеза и истинските коронки, освен тук отвътре. Истинската коронка има малка вдлъбнатина, за да пасне върху изпиления зъб. А тази е просто порцеланова фасета, която се поставя върху нормален зъб.

Сорая не можа да се сдържи и сложи латексовия нос, което накара Дерон да се разсмее. Той порови в друго чекмедже и й подаде много по-малък нос, който й пасна по-добре, когато го закрепи с малко театрално лепило.

— Разбира се, при нужда трябва да използваш друг вид лепило и, естествено, грим, за да прикриеш ръбовете на протезата.

— Ами, ако се изпотиш или… да речем, трябва да плуваш?

— Това не е грим на Шанел — каза Дерон през смях. — Веднъж нанесеш ли го, ще можеш да го отстраниш със специален разтворител.

Борн се върна, когато Сорая сваляше фалшивия нос. Раната на крака му бе почистена и превързана, а той облечен в нови панталони и риза.

— Сорая, трябва да поговорим.

Тя го последва в кухнята. Застанаха срещу огромния фризер до стената, която бе най-отдалечена от лабораторията на Дерон.

— Приятно ли си прекарахте с Дерон, докато ме нямаше?

— Питаш дали се е опитал да изкопчи информация от мен?

— Имаш предвид дали съм го помолил да изкопчи информация от теб.

— Точно така.

— Всъщност не съм.

— Не се е опитвал.

Последва пауза.

— Трудно ми е да започна. — Борн изучаваше лицето й. — Ти и Тим близки ли бяхте?

Тя обърна глава настрани и прехапа устни.

— Какво те интересува? За теб той е предател.

— Сорая, изслушай ме, или е бил Тим Хитнър, или аз. Знам, че не съм аз.

Изражението й бе преднамерено враждебно.

— Кажи ми тогава защо изведе Чевик навън?

— Исках да усети вкуса на свободата, от която бе лишен.

— Това ли е? Не ти вярвам.

Борн се намръщи. Той не за пръв път след смъртта на Мари се замисли дали преживяната травма не бе изкривила по някакъв начин преценките му.

— Мисля си, че е вярно.

— Забрави дали ти вярвам или не — каза рязко тя. — Как според теб ще реагира Стария?

— Какво значение има? Стария мрази хора като мен, които според него застрашават останалите.

Тя се загледа в ботушите си и поклати глава. Пое въздух и го изпусна.

— Аз номинирах Тим за „Тифон“, сега той е мъртъв.

Борн не реагира. Той беше боец, какво очакваше тя?

Сълзи и съжаления? Не, но дали една малка проява на емоция щеше да нарани самочувствието му? Тя си спомни за скорошната смърт на жена му и се почувства засрамена.

Сорая прочисти гърлото си, но остана объркана.

— Ние бяхме съученици. Той бе едно от момчетата, на които момичетата се подиграваха.

— Но не и ти?

— Аз не бях като другите момичета. За мен той бе сладък и уязвим. Изпитах нещо. — Тя сви рамене. — Той обичаше да говори за детството си, бе израснал в провинцията, в Небраска. Сякаш слушах разкази за друга държава.

— Той не беше подходящ за „Тифон“ — каза Борн направо.

— Той не беше подходящ за полеви агент, това е истина — каза тя също толкова директно.

Борн пъхна ръце в джобовете си.

— И докъде ще ни доведе всичко това?

Тя трепна, сякаш я беше убол с върха на автоматичния й нож.

— Всичко това?

— Спасихме си взаимно живота, ти се опита да ме убиеш два пъти. Изводът е, че не си вярваме.

Очите й, големи и пълни със сълзи, се впиха в неговите.

— Аз ти дадох проследяващото устройство, ти ме доведе тук при Дерон. Какво е твоето определение за доверие?

— Ти направи снимки на Чевик, докато бе задържан — каза Борн.

Тя кимна, очаквайки продължението. Какво щеше да поиска от нея? Какво искаше тя от него? Тя знаеше, разбира се, но бе твърде болезнено да го признае пред себе си.

— Добре, обади се на „Тифон“. Накарай ги да качат снимките на твоя телефон. — Той започна да крачи по коридора, а тя го следваше стъпка след стъпка — След това да качат шифъра, който Хитнър взе от Чевик.

— Забравяш, че всичко в ЦРУ все още е блокирано. Това включва и трансфера на данни.

— Можеш да ми намериш това, което искам, Сорая. Вярвам в теб.

Любопитство се мярна отново в очите й, после изчезна, сякаш никога не го е имало. Тя вече се опитваше да се свърже с „Тифон“, когато влязоха в работното помещение на Дерон — Г-образно пространство, отделено от старата кухня и килера. Студиото бе на горния етаж, там, където имаше най-много светлина. А самият Дерон, надвесен над една работна маса, изучаваше проследяващото устройство.

Никой в „Тифон“ освен директора му нямаше право да изпраща класифицирана информация по време на блокирането на централата заради извънредна ситуация. Сорая знаеше, че ще трябва да потърси някъде другаде, за да получи това, от което Борн се нуждаеше.

Тя чу гласа на Ан Хелд.

— Слушай, Ан, нужна ми е помощта ти.

— Наистина ли? Дори не искаш да ми кажеш къде си.

— Това няма значение. Не съм в опасност.

— Добре, това е донякъде успокоително. Защо устройството престана да предава?

— Не знам. — Сорая внимаваше гласът й да не трепне. — Може да е дефектно.

— След като си все още с Борн, не е трудно да разбереш.

— Ти си луда. Не съм толкова близка с него.

— Но все пак се нуждаеш от услуга. Казвай.

Настъпи мълчание.

— Защо никога не ме молиш за нещо лесно?

— Мога да помоля други хора за такива неща.

— И това е вярно. Ако ме хванат…

— Ан, смятам, че имаме следа към Чевик, но имаме нужда от информация.

— Добре — каза Ан. — Но в замяна ще трябва да разбереш какво се е случило с проследяващото устройство. Ще трябва да обясня на Стария нещо, което да го задоволи. Той е решил, че ще хвърчат глави, и искам да съм сигурна, че няма да е моята.

Сорая се замисли, но не успя да предложи друг вариант. Тя просто ще трябва да даде на Ан някакво по-достоверно обяснение. — Добре. Смятам, че мога да измисля нещо.

— Между другото, Сорая, що се отнася до новия заместник-директор на управлението, на твое място бих си пазила гърба. Той не е настроен добре нито към Линдрос, нито към „Тифон“.

— Благодаря, Ан. Много благодаря.

* * *

— Готово — каза Сорая. — Данните са качени успешно.

Борн взе нейния телефон, даде го на Дерон, който се откъсна от играчката си, за да включи телефона в компютъра и да качи файловете.

Лицето на Чевик се появи на един от многото монитори.

— Разполагайте се.

Дерон се задълбочи отново в проучването на устройството.

Борн седна на един стол и дълго време разглеждаше снимките. Усещаше присъствието на Сорая, надвесена над лявото му рамо. В него изплува — какво? — призракът на някакъв спомен. Разтри слепоочията си, опитвайки се да върне спомена, но проблясъкът изчезна в мрака. Обзе го лека тревога, но снимките с лицето на Чевик отново погълнаха вниманието му.

Нещо в него го смущаваше — не някоя отделна черта, а цялостното изражение преминаваше през паметта му като сянка, но веднага му се изплъзваше. Борн увеличаваше една след друга частите от лицето на Чевик — уста, нос, вежди, слепоочия, уши. Но това само натика живия спомен още по-дълбоко в непознатите дълбини на съзнанието му. Стигна и до очите — златистите очи. Имаше нещо в лявото око. Увеличи образа и видя полумесец от светлина във външния край на ириса му. Увеличи го повече, но резолюцията го подведе и образът се замъгли. Намали го отново, докато светлият полумесец се проясни. Той бе наистина миниатюрен. Можеше да не означава нищо — просто отражение на осветлението в килията. Но защо бе в ъгъла на ириса му? Ако беше отражение, светлината щеше да е по-близо до центъра на окото, където очните ябълки са най-изпъкнали и следователно е най-вероятно да уловят светлината. Беше в края, където…

Борн се усмихна на мислите си.

Телефонът на Сорая иззвъня. Тя проведе кратък разговор, след което каза:

— Предварителните данни на криминолозите сочат, че хамърът е бил натъпкан с С4.

Той се обърна.

— Затова не реагираха.

— Чевик и хората му са били атентатори самоубийци.

— А може би не. — Той се обърна към снимката и посочи миниатюрния светъл полумесец. — Виждаш ли това? Това е отражение от ръба на контактна леща, която се е повдигнала леко над повърхността на ириса и е уловила светлината. Сега погледни към зеницата. Забележи малкото петънце от златистото, което е навлязло в дъгата на зеницата отляво. Това е възможно само ако Чевик е носил цветни лещи.

Борн я погледна изпитателно.

— Защо Чевик ще се дегизира, освен ако не е бил Чевик?

Той очакваше отговора й.

— Сорая?

— Мисля.

— Дегизировката, внимателното планиране, умишлената бомбена атака.

— В джунглата — каза тя — само хамелеон може да забележи друг хамелеон.

— Да — каза Борн, взирайки се в снимката. — Мисля, че това пред нас е Фади.

Отново пауза, този път по-кратка. Мозъкът й работеше трескаво.

— Значи е вероятно „Чевик“ да не е умрял при взрива — изрече тя най-сетне.

— Дори много вероятно. — Борн се замисли. — Той едва ли е имал много време да се измъкне от хамъра. Не беше пред погледа ми само докато подкарвах мотоциклета. Това означава преди пресечката на 23-та и „Конститюшън“.

— Може би го е чакала друга кола.

— Провери, но честно казано, съмнявам се — каза Борн. Сега той разбра защо Фади е използвал лесно разпознаваемия хамър. За да бъде проследен и в края на краищата обграден от агенти на ЦРУ. За да нанесе максимални поражения. — Няма начин да е предвидил къде точно трябва да се измъкне.

Сорая кимна.

— Ще го проследя от точката, когато Фади се качи в хамъра. — Тя вече звънеше на „Тифон“. — Ще изпратя веднага двата екипа, които да проверят. — Тя даде инструкции, изслуша мрачно това, което й говореха, след което прекъсна връзката. — Джейсън, трябва да ти кажа, че има все по-големи вътрешни разногласия. Директорът е страхотно разгневен заради провала с Чевик. И обвинява теб.

— Естествено — Борн поклати глава. — Ако не беше Мартин, аз нямаше да имам нищо общо с управлението или с „Тифон“. Но той е мой приятел — вярваше ми, бореше се за мен, когато агенцията ми беше вдигнала мерника. Аз няма да го изоставя. Но се кълна, че това ще бъде последната ми мисия за ЦРУ.

* * *

За Мартин Линдрос сенките се стопиха в облаци, отразяващи се в спокойните води на езерото. Имаше смътно усещане за болка, каквото човек изпитва на стола на зъболекаря, когато му лекуват зъб с упойка. Далечната болка не го смути. Той бе твърде съсредоточен върху това да измъкне пъстървата, закачена на края на въдицата му. Нави влакното, вдигна високо пръчката, която се изви като дъга, след това нави още. Както го беше учил баща му. Това бе начин да омаломощи рибата, дори и най-силната. С дисциплина и търпение всяка риба, хваната на въдицата, може да бъде измъкната.

Сенките се трупаха над него, закривайки слънцето. Засилващият се хлад го накара да се концентрира още повече върху рибата.

Бащата на Линдрос бе го научил и на много други неща. Мъж с безброй таланти, Оскар Линдрос бе основател на „Волтлайн“, най-добрата частна охранителна фирма в света. Клиенти на „Волтлайн“ бяха огромни концерни, чийто бизнес често отвеждаше служителите им в опасни части на света. Оскар Линдрос или някой от хората му, лично обучени от него, бяха винаги на място, за да ги защитят.

Линдрос се наведе от лодката, за да види проблясващата с всички цветове на дъгата сребриста кожа на пъстървата. Тази беше голяма. По-голяма от всяка друга, която бе хващал досега. Тя се мяташе, но Линдрос успя да разгледа триъгълната й глава, костеливата зяпаща уста. Той вдигна пръчката и пъстървата излезе наполовина от водата, опръсквайки го с капчици вода.

Още отрано Мартин Линдрос бе развил интерес към шпионажа. Излишно е да се споменава, че това желание поласка баща му. И така, Оскар Линдрос се постара да научи сина си на всичко, което знаеше за нелегалната дейност. Най-важното сред тези умения беше как да оцелее, ако бъде заловен или измъчван. Всичко е в ума, казваше Оскар Линдрос на сина си. Трябва да обучиш ума си да се изолира от външния свят. Трябва да го научиш да изолира онези части на мозъка, които предават болката. За да го сториш, трябва да си представиш конкретно време и място, трябва да направиш това място истинско — толкова истинско, че да го усещаш с петте си сетива. Трябва да отидеш там и да останеш, докато отмине. В противен случай или ще се пречупиш, или ще полудееш.

Това бе мястото, където се намираше Мартин Линдрос, откакто бе пленен от „Дуджа“, доведен тук, където тялото му сега лежеше потръпващо и кървящо.

Линдрос най-сетне успя да извади пъстървата от езерото. Тя пляскаше и дишаше с отворена уста на дъното на лодката, окото й се взираше в него, докато постепенно посивя. Той се наведе и откачи куката от твърдия хрущял около устата на пъстървата. Колко риба беше извадил, откакто бе излязъл с лодката? Не можеше да каже, тъй като рибите не се задържаха дълго след това. Те не му трябваха, след като веднъж ги бе хванал.

Той нагласи стръвта и метна въдицата в езерото. Трябваше да продължи да го прави, да продължи да лови риба. В противен случай болката, неясен облак на хоризонта, щеше да го връхлети с яростта на ураган.

* * *

Седнал в бизнес класата на нощния полет за Лондон, Борн постави табелката „Моля, не ме безпокойте“, извади джобната игрална конзола „Сони PSP3“, която Дерон му даде, с увеличена памет и екран със свръхвисока разделителна способност. Твърдият диск бе наблъскан с куп нови екстри, измислени от Дерон. Той може и да си изкарваше парите с фалшифициране на произведения на изкуството, но истинската му любов бе да измисля нови миниатюрни устройства. Оттам идваше и интересът му към проследяващото устройство, което сега Борн държеше скрито на сигурно място в куфарчето си.

Дерон бе осигурил на Борн три различни паспорта, освен собствения му дипломатически паспорт от ЦРУ. На всяка от снимките, които Дерон бе направил, Борн изглеждаше съвсем различен. Той носеше със себе си грим, цветни лещи и какво ли не още заедно с един от пистолетите от ново поколение на Дерон, направен от пластмаса с гумено покритие. Според Дерон облечените с кевлар гумени куршуми могат да повалят и слон, ако го улучат на точното място.

Борн извади снимката на „Хирам Чевик“ — Фади. Колко ли други самоличности е приемал този специалист в дегизирането през годините? Камери за наблюдение и затворени телевизионни системи на обществени места сигурно са записвали образа му, но той без съмнение е изглеждал различен всеки път. Борн поиска от Сорая да провери всички налични записи или снимки от обществените места точно преди и след атаките на „Дуджа“, да сравни лицата, заснети на тях, с тази снимка на Чевик, макар да не хранеше особени надежди, че тя ще открие нещо. През годините самият той бе сниман от камери за наблюдение, но това не го притесняваше, тъй като хамелеонът изглежда различно всеки път. Никой не би могъл да забележи някакви прилики, той бе абсолютно сигурен в това. Така бе и с Фади, Хамелеона.

Той дълго се взираше в лицето, но скоро умората надделя и той заспа…

… Мари върви към него покрай големи акациеви дървета по калдъръмена улица. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява като знаме.

Той й говори: Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.

В очите й има страх, но и смелост, и решителност. Тя ще направи каквото той иска въпреки опасността. Сигурен е. Кимва й за довиждане и тя изчезва…

Той се намира на същата улица с високите акации. Спуска се, носейки се във въздуха като с парашут. Тича по някакъв плаж през нощта. Отляво се ниже черна линия от павилиони. Той носи… нещо в ръцете си. Не, не нещо. Някого. Навсякъде кръв, вените му пулсират. Бледо лице, затворени очи, едната буза лежи на ръката му. Той тича по плажа, ужасно беззащитен. Нарушил е споразумението със самия себе си и заради това всички те ще умрат: той, фигурата в ръцете му… младата жена, потопена в кръв. Тя му казва нещо, но той не чува думите й. Тичащи стъпки зад него и мисълта, ясна като луната, носеща се ниско в небето: Предадени сме…

* * *

Когато Матю Лърнър влезе в секретарската стая пред кабинета на директора, Ан Хелд се забави, преди да вдигне поглед. Тя не работеше върху нищо особено. Всъщност нищо, което да изисква вниманието й, но беше важно Лърнър да си мисли така. В частни разговори Ан сравняваше секретарското помещение пред кабинета на Стария с крепостен ров около кулата на замък, а тя бе хищникът с дълги зъби, който плуваше в него.

Когато сметна, че Лърнър е чакал достатъчно дълго, тя вдигна поглед, усмихвайки се студено.

— Казахте, че директорът иска да ме види.

— Всъщност аз исках да ви видя. — Ан се изправи, прокарвайки ръце по бедрата си, за да изглади всяка гънка, която може да се е появила, докато е седяла. Нейният съвършен маникюр хвърляше перлени отблясъци. — Искате ли да изпием по кафе? — каза тя, докато прекосяваше стаята.

Лърнър свъси вежди.

— Мислех, че вие, британците, обичате чай.

Тя задържа вратата отворена, за да мине той.

— Само едно от многото погрешни мнения, които имате за мен.

В облицования с метал асансьор, който отиваше надолу към столовата на ЦРУ, се възцари мълчание. Ан гледаше право напред, докато Лърнър без съмнение се опитваше да разбере за какво е всичко това.

Столовата не приличаше на никоя друга в правителствените учреждения. Атмосферата бе приглушена, подовете застлани с дебели килими в „президентско синьо“. Стените бяха бели, пейките и столовете облицовани с червена кожа. Таванът бе изолиран с акустични плоскости, които заглушаваха всички звуци и по-специално гласове. Сервитьори с жилетки се носеха уверено и безшумно по широките пътеки между масите. Накратко, заведението напомняше по-скоро клуб за джентълмени, отколкото ведомствена столова.

Управителят веднага забеляза Ан и заведе двамата до кръглата ъглова маса на директора, заобиколена почти отвсякъде от пейки с високи облегалки. Кафето им бе сервирано и Ан и Лърнър бяха оставени дискретно сами.

Лърнър разбърка захарта в кафето си.

— Е, за какво става дума?

Тя отпи глътка от черното кафе, прокара течността през устата си, сякаш бе хубаво вино, след което, удовлетворена, преглътна и остави чашата си.

— Пийте, Матю. Това е етиопско кафе. Силно и гъсто.

— Още едно правило, което въведох, мис Хелд. Не се обръщаме един към друг на малки имена.

— Проблемът с някои силни кафета — каза тя, без да му обърне внимание — е, че могат да бъдат доста киселинни. Твърде много киселина ще обърне силата срещу самата нея, обърквайки цялата храносмилателна система. Дори може да прогори дупка в стомаха. Когато това стане, кафето трябва да бъде изхвърлено.

Той се облегна назад.

Какво означава това?

Той знаеше, че тя не говори за кафето.

Тя си позволи очите й да се спрат на лицето му за момент.

— Вие откога сте назначен за заместник-директор, отпреди шест месеца? Промяната е трудна за всички. Но има някои правила, които не могат…

— Преминете към същината.

Тя отпи още една глътка кафе.

— Не е добър тон, Матю, да злословите за Мартин Линдрос.

— Така ли? И какво го прави толкова специален?

— Ако бяхте на този пост по-дълго, нямаше да има нужда да питате.

— Защо говорим за Линдрос? Той по всяка вероятност е мъртъв.

— Не знаем това — каза Ан кратко.

— Всъщност ние не говорим за работата на Линдрос, нали, мис Хелд?

Тя неволно се изчерви.

— Нямахте основание да намалите нивото ми на достъп.

— Заблуждавате се, че постът ви позволява много, вие сте само обслужващ персонал.

— Аз съм дясната ръка на директора. Ако той се нуждае от сведения, аз му ги предоставям.

— Прехвърлям О’Райли от отдел „Операции“. Отсега нататък той ще отговаря за всички сведения, от които Стария се нуждае. — Лърнър въздъхна. — Виждам изражението на лицето ви. Не приемайте тези промени лично. Това е стандартна оперативна процедура. Освен това ако към вас има особено отношение, другият обслужващ персонал ще започне да негодува. Негодуванието поражда недоверие, а това е нещо, което не можем да толерираме.

Той отмести чашата си.

— Дали вярвате или не, мис Хелд, но ЦРУ е умираща институция. Тя е такава от години. Това, от което се нуждае най-много, е клизма. Това съм аз.

— Мартин Линдрос отговаряше за реформирането на ЦРУ — каза тя с леден глас.

Линдрос е слабото място на Стария. Неговият начин не е правилният. Моят е. — Той се усмихна, докато се изправяше. — О, и още нещо. Не си позволявайте никога да ме заблуждавате отново. Обслужващият персонал не трябва да губи времето на заместник-директора с кафе и лични мнения.

* * *

На „Върмънт Авеню“, в лабораторията в централата на Отдела за разследване на пожари, Ким Лъвет правеше най-важния от тестовете си. Тя прехвърляше твърдите вещества, които бе събрала в апартамента на петия етаж на хотел „Конститюшън“, от плътно затворените епруветки в апарата за газова хроматография. Тъй като всички известни катализатори са силно запалими течни въглеводороди, газовете, които съединенията отделяха, често можеха да се запазят часове по-късно. Целта бе да се уловят газовете, излъчвани от твърдия материал, който е бил пропит с катализатора: късчета обгоряло дърво, нишки от основата на килима, които тя бе издърпала със зъболекарски инструмент. След това тя щеше да направи хроматографски анализ на всеки от газовете въз основа на техните индивидуални точки на кипене. Така щеше да определи вида на катализатора.

Ким вкарваше дълги игли в капака на всеки контейнер, изтегляше газовете, които се бяха отделили над твърдия материал, инжектираше ги в цилиндъра на газовия хроматограф, без да имат досег с въздуха. След като се увери, че настройките са наред, натисна ключа, който щеше да започне процеса на разделяне и анализ.

Водеше си бележки за датата, времето и номера на пробата, когато чу вратата на лабораторията да се отваря шумно и видя детектив Овъртън да влиза. Той бе облечен в сив балтон и носеше две картонени чаши с кафе. Остави едната пред нея и тя му благодари.

Той изглеждаше по-навъсен от преди.

— Нещо ново?

Ким отпи от чашата и се наслади на сладкото парене на кафето в устата и гърлото си.

— Ще знаем след малко какъв катализатор е използван.

— Какво ще ми помогне това?

— Мислех, че предаваш случая на Вътрешна сигурност?

— Гадни копелета. Двама агенти дойдоха в кабинета на капитана ми тази сутрин и изискаха бележките ми — каза детектив Овъртън. — Не че не го очаквах. Направих две копия, тъй като смятам да реша случая и да им натрия носовете.

Прозвуча сигнал.

— Готово. — Ким се обърна към апарата. — Резултатите са готови. Тя погледна данните от хроматограмата. — Въглероден дисулфид. — Интересно. Обикновено не откриваме точно този катализатор в случаи на палежи.

— Тогава защо е бил избран тъкмо този?

— Предполагам, защото развива по-висока температура и има експлозивна граница с 50 процента по-висока от други катализатори. Спомни си, че намерих катализатор на две места — в банята и под прозорците. Това ме заинтригува и сега знам защо. Хроматограмата ми даде два отделни резултата. Това, което е използвано в банята, е въглероден дисулфид. Но на другото място, във всекидневната, близо до прозорците, намерих друго съединение, по-сложно и необичайно.

— Какво например?

— Не е експлозив. Нещо по-интересно. Трябва да проверя още някои неща, но открих, че това е въглеродно съединение, което противодейства на веществата, забавящи огъня. Това обяснява как завесите са се запалили и защо експлозията е разбила прозорците. Като се има предвид захранването на пламъците с кислород и изваждането от строя на пръскачките, на практика са били гарантирани максимални щети за минимално време.

— Затова не открихме нищо, нито скелет или комплект зъби, за да идентифицираме със сигурност тялото. — Той потърка наболата си брада. — Тези, които са го подготвили, са помислили за всичко, нали?

— Може би не за всичко. Ким вдигна двата порцеланови зъба, които бе извадила от канала на ваната. Тя ги бе почистила от пепелта, така че те блестяха с цвят на слонова кост.

— Опитваме се да намерим чрез нашите канали в Амстердам дали Джейкъб или Лев Силвър са имали мостове. Така поне ще успеем да идентифицираме със сигурност тялото.

— Ами въпросът е — каза Ким, — че аз съвсем не съм сигурна дали това е мост.

Овъртън го грабна от ръката й, огледа го под силната лампа. Доколкото той можеше да види, нямаше нищо необичайно.

— Какво друго би могло да бъде?

— Трябва да се обадя на една приятелка. Може би тя ще може да ни каже.

— Така ли? С какво се занимава?

Ким го погледна.

— Тя е таен агент.

* * *

Борн пропътува от Лондон до Адис Абеба и от Адис Абеба до Джибути. Той си почина съвсем малко, спа още по-малко. Бе твърде зает да чете разузнавателните доклади за известните етапи от придвижването на Линдрос, които Сорая му бе дала. За съжаление в много от тях липсваха подробности. Нищо чудно. Линдрос преследваше най-смъртоносната група терористи в света. Комуникации от всякакъв вид биха били изключително трудни и биха го изложили на опасност.

Когато не запаметяваше данните, Борн преглеждаше видеоинформацията, която Ан Хелд бе качила на мобилния телефон на Сорая и която сега бе прехвърлена в конзолата, по-точно опитите на Тим Хитнър да разбие шифъра, който служителите на „Тифон“ бяха открили у „Чевик“. Но сега Борн трябваше да обмисли въпроса за самия шифър: дали това бе автентично послание на „Дуджа“, или бе фалшиво, умишлено поставено по някаква причина, за да го открият и декодират от „Тифон“? Объркващ лабиринт от двойни игри се разкриваше пред него. Отсега нататък всяка стъпка, която предприемаше, беше изпълнена с ужасен риск. Една-единствена погрешна хипотеза можеше да го повлече като плаващи пясъци.

Борн осъзна, че е изправен пред интелигентен противник с изключителна воля, човек, който можеше да съперничи на неговия стар враг Карлос.

Той затвори очи за момент и образът на Мари веднага изплува пред него. Тя бе неговата опора, която му помогна да премине през мъките на миналото. Но Мари си бе отишла. С всеки изминал ден споменът за нея избледняваше. Той се опитваше да го задържи, но самоличността на Борн бе неумолима, нямате да му позволи да изпадне в сантименталност, съжаление или отчаяние. Всички тези емоции живееха в него, но те бяха сенки, притиснати до стената от изключителната концентрация на Борн и непреклонната нужда да реши смъртоносните пъзели, с които никой друг не би могъл да се справи. Той съзнаваше извора на тази своя способност, знаеше го още преди дори доктор Съндърланд да го обобщи толкова стегнато: той бе тласкан от изгарящата нужда да разкрие загадката кой е.

* * *

В Джибути го очакваше хеликоптер на ЦРУ. Той изтича по влажната писта под навъсеното небе, изпълнено с тъмни облаци, срещу завихрящия се вятър, и се качи в него. Бе утрото на третия ден, откакто бе потеглил от Вашингтон. Чувстваше крайниците си стегнати, мускулите си напрегнати. Беше готов за действие и не мислеше за едночасовия полет до Рас Дежен.

Закуската бе сервирана на метална табла и той порови в нея, докато хеликоптерът излиташе. Не усещаше вкуса на храната и не забелязваше нищо наоколо, беше се потопил изцяло в мислите си. За хиляден път прекарваше през съзнанието си шифъра на Фади, но гледаше на него като на нещо цяло, тъй като не бе стигнал доникъде, следвайки алгоритъма, който Тим Хитнър бе избрал. Ако Фади наистина бе вербувал Хитнър, а Борн не можеше да измисли никакво друго логично обяснение — Хитнър е нямал за цел наистина да разбие шифъра. Затова Борн поиска шифъра и работата на Хитнър. Ако установеше, че работата на Хитнър е била мнима, щеше да има доказателство за вината му. Но, разбира се, това нямаше да отговори на въпроса дали шифърът съдържа истинска информация или дезинформация, предназначена да обърка и подведе „Тифон“.

За съжаление той не се бе приближил до решаването на алгоритъма на шифъра или поне до това да разбере дали Хитнър е бил на прав път. Прекара две безсънни нощи, изпълнени не със сънища, а с откъси от спомени. Беше разочарован, че лечението на доктор Съндърланд е имало толкова краткотраен ефект, но не можеше да каже, че лекарят не го бе предупредил. Далеч по-лошо бе предчувствието за предстояща беда. Всички късчета от спомени се въртяха около високите дървета, соления дъх на водата, отчаяното бягство през пясъка. Отчаяно не само за него, но и за някой друг. Той бе нарушил едно от основните си правила и сега щеше да си плати. Нещо бе отприщило тези вериги от откъслечни спомени и той силно подозираше, че това бе ключът към разбирането какво се бе случило с него преди това. Беше кошмарно да нямаш или да имаш в най-добрия случай ограничен достъп до миналото си. Животът му бе бял лист, всеки ден бе като деня, в който се бе родил. Беше му отказано знание, важно знание. Как можеше да започне да се опознава, когато миналото му му бе отнето?

Хеликоптерът, кръжейки под тънкия облачен слой, се насочи на северозапад към планинската верига Семиан. След като приключи закуската, Борн облече парашутисткия костюм за екстремни условия и специално направените ботуши с удебелени подметки, подсилени с метални остриета, които да му осигурят допълнителна устойчивост на заледения и каменист терен.

Докато гледаше през кръглия прозорец, отново го обзеха спомени, този път свързани с приятеля му Мартин Линдрос. Той срещна Линдрос, когато старият му наставник Алекс Конклин бе намерен убит. Линдрос бе този, който застана зад Борн, когато Стария го обяви за международно издирване. Оттогава Линдрос беше негова вярна подкрепа в ЦРУ. Каквото и да е станало с Линдрос — жив или мъртъв — Борн бе решен да го върне у дома.

* * *

Час по-късно той пристигна на северния склон на Рас Дежен. Ослепителната слънчева светлина изостряше сенките върху планинския склон. В море от къдрави облаци, в топлите въздушни течения, около върха се рееха лешояди.

Борн стоеше зад дясното рамо на Дейвис, когато младият пилот му посочи долу останките от двата хеликоптера „Чинук“, посипани с пресен сняг, набразден от черни ивици разкъсан метал, гигантска консерва, разкъсана от зъл великан.

— Пораженията са като от ракети земя-въздух — каза Дейвис.

Значи Сорая беше права. Този вид боеприпаси бяха скъпи, висока цена, която само един съюз с организираната престъпност би могъл да плати. Борн се вгледа по-отблизо, когато приближиха мястото.

— Но има разлика. Този отляво…

— Това е хеликоптерът, носил „Скорпиън-1“.

— Погледни витлата. Този е бил улучен при излитане. Вторият е ударил земята с голяма сила. Вероятно е бил ударен, докато се е приземявал.

Дейвис кимна.

— Ясно. Врагът е добре въоръжен. Необичайно за такъв район.

Борн беше на същото мнение.

Той взе бинокъла и нареди на Дейвис да кръжи наоколо. В момента, в който нагласи мястото на фокус, той бе обзет от силно чувство за нещо познато. Той е идвал в тази част на Рас Дежен, беше сигурен в това. Но кога? И защо? Знаеше например къде да търси за криещи се врагове. Насочвайки пилота, той огледа всяко ъгълче и пукнатина, всяка сянка около мястото за приземяване.

Той знаеше и че Рас Дежен, най-високият връх в планинската верига Семиан, се намира на територията на амхарите — една от деветте етнически общности в Етиопия. Хората от този етнос съставляваха тридесет процента от населението на Етиопия. Амхарският бе официален език в Етиопия. Всъщност след арабския той бе най-разпространеният семитски език в света.

Борн познаваше амхарските планински племена. Никое от тях нямаше средствата — финансови или технически, — за да нанесе поражения от такъв мащаб.

— Който и да е бил, не е тук сега. Приземи се.

Дейвис приземи хеликоптера северно от отломките. Той се плъзна малко настрани по леда, засипан с пресен сняг, но пилотът го овладя. В момента, в който стъпиха на твърда земя, той връчи на Борн сателитен телефон „Турая“. Той бе малко по-голям от нормален мобилен телефон, но бе единственият, който можеше да работи в този планински терен, където нямаше нормален GSM сигнал.

— Остани тук — каза Борн, когато пилотът започна да разкопчава коланите. — Чакай ме, каквото и да стане. Ще се обаждам на всеки два часа. Ако минат шест часа без сигнал от мен, отлитай.

— Не мога да направя това, сър. Никога не съм изоставял човек.

— Този път е различно. — Борн хвана рамото му. — При никакви обстоятелства не тръгвай след мен, ясно?

Дейвис изглеждаше недоволен.

— Да, сър.

Борн взе автомата и отвори вратата на хеликоптера. Леденостуден въздух нахлу в машината.

— Покривай входа на онази пещера. Ако нещо непознато за теб помръдне или се появи, стреляй. По-късно ще задаваме въпроси.

Борн скочи. Беше ужасно студено. Високите места на Рас Дежен не бяха приятни през зимата. Снегът бе толкова сух, че неспирният вятър го отвяваше и трупаше високи дюни, подобни на сахарските. На други места платото бе оголено, разкривайки ивици от изсъхнала трева и неравномерно разположени камъни като прогнили зъби на старец.

Макар да бе огледал всичко от въздуха, Борн се приближи предпазливо до останките от двата хеликоптера. Мислеше си за пещерата. Оттам можеха да дойдат добри новини — ранени оцелели от някоя от катастрофите — или лоши новини — членове на групата, която бе елиминирала двата екипа „Скорпиън“.

Когато се изравни с хеликоптерите, той видя тела вътре — нищо повече от овъглени скелети, кичури обгорена коса. Той овладя подтика си да огледа останките за някаква следа от Линдрос. Първо трябваше да бъде обезопасено мястото.

Той стигна до пещерата безпрепятствено. Вятърът, който се плъзгаше между пролуките в скалите, издаваше зловещ, остър вой, сякаш измъчваха някого. Отворът на пещерата го гледаше злобно, предизвиквайки го да влезе. За миг се спря срещу смразяващия каменен склон, поемайки си дълбоко въздух. След това скочи и се претърколи в тъмнината.

Включи мощно фенерче и насочи лъча към нишите и ъглите, където някой можеше да се крие. Нишите бяха празни. Изправи се на крака, направи една крачка, след което, с разширени ноздри, внезапно спря.

Веднъж в Египет негов местен информатор го прекара през подземен лабиринт. Тогава той долови странен мирис — едновременно сладък и остър, нещо, което не беше усещал досега. Когато попита, водачът му включи фенер с батерии за десетина секунди и Борн видя телата, опънатата тъмна кожа, съхнеща, в очакване да бъде погребана.

— Това, което подушваш — каза водачът му, след като изгаси фенера — е човешка плът, след като всички телесни течности са изчезнали.

Точно такъв мирис се носеше сега в пещерата, прорязана в северния склон на Рас Дежен. Изсъхнала човешка плът и нещо друго: отвратителната воня на разложение, натрупала се в задната част на пещерата като блатен таз.

Опипвайки пътя си със силния светлинен лъч, той продължи напред. Изпод краката му се разнесе остър, хрущящ звук. Насочи лъча и видя, че подът е осеян с кости — животински, птичи, приличащи на човешки. Той продължи, докато не забеляза нещо да се подава от основата на скалата. Тяло в седнало положение, с гръб, опрян на задната стена.

Приклякайки, той застана на едно ниво с главата. Или това, което бе останало от нея. В центъра на лицето зееше дупка, която разпространяваше отровата си навън като вулкан, изхвърлящ лава, заличавайки първо носа, после очите и бузите, сваляйки кожата, изяждайки плътта отдолу. Сега дори части от скулите — самите кости, бяха разядени и осеяни с белези от същата сила, която бе разяла по-меките човешки тъкани.

Борн, чието сърце блъскаше силно в гърдите, едва сдържаше дъха си. Той бе виждал по-рано този вид гангрена. Имаше само едно нещо, което я причиняваше: радиация.

Това отговаряше на много въпроси: какво бе накарало Мартин Линдрос толкова внезапно, толкова решително да тръгне на мисия, защо районът беше толкова важен, че бе охраняван с ракети земя-въздух и само Бог знае още какво. Сърцето му подскочи. Всеки от „Скорпиън-1“ и „Скорпиън-2“ — включително Мартин, е трябвало да бъде убит, за да бъде защитена ужасната тайна. Някой прехвърляше нещо повече от управляеми искрови разрядници по този маршрут. Някой притежаваше уранова руда. От това бе умрял този човек: радиационно отравяне заради изтичане от контейнера с уран, който бе пренасял. Сама по себе си жълтата уранова руда не означаваше нищо: тя бе евтина, сравнително лесна за добиване и не можеше да бъде пречистена до обогатен уран извън съоръжение с размерите на площад със страни от половин миля, висок четири етажа, плюс неограничени средства.

Но урановата руда не би оставила такава радиационна следа. Не, това, с което „Дуджа“ се бяха сдобили някак, бе уранов диоксид, само на една стъпка от високообогатения уран, годен за производството на оръжия. Въпросът, който си задаваше сега, беше същият, който вероятно бе накарал Линдрос толкова необмислено да се изложи на риск: какво би правила терористична група с уранов диоксид и управляеми искрови разрядници — освен ако нямаше някъде съоръжение с персонала и възможностите за производство на ядрени бомби.

Което можеше да означава само едно: „Дуджа“ бе по-необикновена организация, отколкото „Тифон“ смяташе. Тя бе в центъра на тайна международна ядрена мрежа. Една такава мрежа бе разбита през 2004 г., когато пакистанският учен Абдул Кадир Хан призна, че е продал ядрени технологии на Иран, Северна Корея и Либия. Сега ужасяващият призрак отново се бе появил.

Замаян от това разкритие, Борн се изправи и се измъкна заднишком от пещерата. Той се обърна, пое няколко пъти дълбоко въздух, макар вятърът да прорязваше дробовете му, и потрепери. Давайки на Дейвис сигнал за отбой, той се върна на мястото на катастрофата. Не можеше да спре да мисли. Заплахата за Америка, която „Тифон“ беше засякъл, бе не само реална, тя бе с мащабите и последиците, които бяха абсолютно опустошителни. Той си спомни за искровите разрядници за еднократна употреба — основната следа в разследването на Мартин, и разбра, че ако не спре Фади, срещу голям американски град ще бъде извършена ядрена атака.